Лекции по История

3. Арабите и заобикалящият ги свят

Три века и половина преди ислямският пророк Мохамед да се роди в отдалеченото от процъфтяващите цивилизации на стария свят поселище Мека, Сасанидите полагат основите на една от най-великите, но и последна от персийските династии. Само век по-късно император Константин възстановява блясъка на Римската империя, премествайки столицата в Нови Рим, прекръстен след това с неговото име – Константинопол. Първоначално през 313 г. император Константин признава правата и зачита свободата на вероизповедание на хридтяните. Две години по-късно християнството формално е прието за официална религия на империята. През 325 г. Първият Никейски събор дава отпор на арианската ерес, отричаща божествения произход на Христос и прави опит да формулира официалната догма и постулати.
Всъщност двете империи-Персия и Византия наследяват две многовековни и изключително богати религиозни традиции: маздео-зороастристката и юдео-християнската. И двете традиции повече от шест века от епохата на колосалните победи на Александър Велики са облагодарявани от културното влияние на елинизма и древногръцките философски школи, разпръснати в района на Средиземноморието и близкия изток. В Египет, в земите на Плодородния полумесец и в Персия намират благоприятна почва теориите и концепциите на Платон, Аристотел, Питагор и стотиците. Нещо повече, древногръцката философия е продължена и доразвита главно чрез неплатонизма, като негови изтъкнати представители са египтянина Плотин и сириеца Порфирий. Така мистичното и рационалното-религиозната традиция, която за юдеите и християните се разпространява главно чрез Септуагиндата, гръцкия превод на Стария завет и философските достижения на Древна Елада, въплътени най-вече в логиката на Аристотел, се смесват в една уникална и високопродуктивна среда. В техен символ се превръща юдео-елинисткият философ на Александрия-Фило, който е считан за гностик, платонист и същевременно изповядващ юдаизма.
Антинестроянските настроения, както в Александрия така и в Константинопол, водят до пораждането на друга ехизматична вълна-монофизатизма. В отговор несториянството един възрастен архимандрит от константинополски манастир на име Евтехий развива постулата, че в Христос има две природи, но те са сляти в единна и хомогенна цялост-физиката на човек абсорбирана в пълна хармония от Бога. По този начин обаче Евтихий отрича човешката природа на Христос и оттук неговите последователи са наречени монофизетисти-вярващи в единствената божествена природа на Христос.
Като логичен завършек на борбата между двете учения идва Халкедонският събор от 451 г., който прави опит внимателно да балансира между несторянството и монофизитизма като обори и двете учения. Събора налага каноническата доктрина на ортодоксалната Вселенска и Апостолическа църква. След Халкедонския събор насторианството се развива предимно в западните провинции на Персийската империя и на практика след 457 г. се откъсва напълно от Византия и нейния църковен живот, оставайки в пълна зависимост от сасанидските монарси в Персия.
Монофизитизма запазва силно влияние в Египет, но неговото присъствие откриваме в други райони на Близкия изток, като областта Наджран в Югозападна Арабия, Сирия и Персия.
Монофизитизмът е институционализиран като държавна религия в Абисинското царство, което оказва силно културно, а на моменти и политическо влияние върху Южна Арабия, люлка на древна култури, известна още като Arabia Felicia. С течение на времето Сасанидската династия стига до извода, че в неин интерес е вместо да репресира нестроянците, опасявайки се от разпространението на религията им в персийските земи, за да ги противопоставя на Източната църква на Византия с нейната гръцка обредност, като поддържа автокефалната им църква и спомага за експанзията и на запад в Сирия и на юг – сред арабономадските племенни общностти. В по-голямата си част монофизитистите остават византийски поданици, но те не живеят в хармония с властта в Константинопол.
Така, когато в началото на VII век Мохамед започва да проповядва първоначално в Мека, а след това и в Медина своето религиозно учение, християнския свят, обгражда Арабия от северозапад, североизток и югозапад, е представен в своите три основни доктринални разновидностти-ортодоксалната доктрина на източната църква на Византия, понофизитизма и несторианството.
Освен християнството на север в различни райони на Сирия на юг в Йемен, както и в редица големи оазиси в Северна Арабия, силно присъства и юдеизмът. След като римските легиони разбиват въстанието на галилейците, а след това и бунта на укрепените в Ерусалим юдеи и на 9 август 70 г. столицата на евреите е опожарена, а Соломоновият храм – разрушен, вълна от бежанци се разпръсва в целия район на Близкия изток. Упоменатата мрачна дата в еврейската история- тишабеав- символизира началото на края на еврейската държавност. Въпреки на моментните проблясъци на надежда за освобождение от римския гнет след шестдесет и четири години император Адриан смазва въстанието на Бар Кохба. Втора вълна от бегълци се насочва към различни райони, включително и на юг към Арабия. Еврейските колони след II век процъфтяват в различни райони на Арабския полуостров-главно в оазисите, където евреите се занимават със земеделие и проявяват забележителни успехи в отглеждането на различни култури, като финаниковата палма . Еврейското присъствие на юг е най-значимо в Йемен, където последният представител на Химиаритската династия-Зу Нуас приемат юдаизма и еврейското име Йосиф. В Йемен юдаизмът намира благоприятна почва за разпространение редом с монофизитизма, чието разпространение е свързано по-скоро с етапите на политическо влияние на Сасанидската империя. Евреите, както и арменците стимулират развитието на търговията в целия район пресичан от търговските пътища между Далечния изток и Европа. Техният просперитет в търговията, занаятите и земеделието превръща юдаизма в качеството му на механизъм за присъединяване към юдейската общност, в привлекателна религия за много от различните етноси в района, в това число и с арабски произход.
В този район наситен с различни етноси, култури и религиозни доктрини, Византия и Сасанидската империя живеят в хладен мир, прекъсван от спарадични войни, като основната цел на всяка империя е да увеличава своите сфери на влияние за сметка на другата. Когато ислямът се заражда и гради институционалните основи на една бъдеща могъща империя, която ще се простира от Северен Китай до Южна Франция, Византия и Сасанидската империя се пускат във водовъртежа на своята последна, изтощителна и решаваща за съдбата на едната от тях война. Конфликтът започва през 603 г., преминава през окупацията на Египет, Сирия и част от Анадола от персийските войски, предвождани от император Хусров Парвиз, известен още и като Хусров II – през 612-619г. и завършва с контраофанзивата на Ираклий от арменските плата 622-625г. и победите му при Ниневия през 627г. и при столицата на Сасанидите Стецифон през 628г. последвана от тържественото възстановяване на Разпятието и Свещения път до Ерусалим – символ на триумфа на християнството над зороастризма през 629-630г.
През 629г. Мохамед се подготвя за решаваща схватка с основния си съперник в Централна и Западна Арабия- езическото племе Курейш, към което самият той принадлежи и което до този момент формира най-влиятелната обществено- политическа структура сред многобройните номадски племена – източник на ред и сигурност в района. В продължение на повече от век Курейш съумяват да се наложат като обединител на религиозните култове и вярвания на номадските племена от Западна и Централна Арабия.
Ислямската визия за Арабия до появата на Мохамед, като носител на посланието на Бога до нейните жители е свързана с представата за време на варварство и безпътица, започващо след деформацията на монотоистичното послание на Авраам, предадено на неговия син Измаил- бащата на всички араби, от въздействието на политеистичните култове на арабските номадски племена. Така доислямския период е затвърден като епоха на невежеството - Аср Ал-джихимия, антипод на който е последвалият период на цивилизация и светлина- ислямът. В тази символика на понятия често са използвани антиподите светлина и мрак или пътеводност и безпътица. До голяма степен тази представа е идеологизирана поради нейната функция на вододел между двете основни исторически епохи в ислямската култура. В неин противовес се явяват редица изследвания, като труда на Максим Родинсон за живота на Мохамед.(Родинсон,М., Исламизм и Ближнем Востоке,М., 2001, стр 113)
В него авторът се позовава на византийски исторически източници за епохата, характеризираща доислямска Арабия като цивилизована земя с високоразвито в културен и религиозен аспект население, намиращо се под въздействието на армейската и елинестическата култура.
Наименованието Арабия в миналото се е схващало не точно в неговите съвременни географски измерения. Арабския полуостров, а в районите на централната и западната част на полуострова – Хиджаз, Наджд и Тихама. Южната част на полуострова, днешен Иемен – люлка на древни цивилизации, е била известна като Щастлива Арабия – Arabia Felicia. Необятните пространства на Арабия съчетават една пандиафтна особеност в един демографски компонент: земята в тези обширни райони представлява пустинна степ, покрита със скални и пясъчни масиви, както и с вулканични образувания. Непостоянните зимни и пролетни дъждове, които на места не надвишават сто милиметра годишно, стимулират в определени райони растежа на сезонни треви, които бързо изсъхват след настъпването на продължителния горещ период. В пустинните степи на Арабия, неравномерно и отдалечени един от друг, са разпръснати зелени оазиси и тяхната живителна влага е позволявала отглеждането на специфични за района земеделски култури, най-разпространената от които е била финиковата палма. Оазисите са давали възможност и за отглеждане на немного бройни стада от дребен рогат добитък. Като изключим уседналото население в оазисите, чийто демографски ръст е бил възпрепятстван от ограничения потенциал за производство на храни, тези обширни райони са били населявани от номадски племена.
Животът на номадите в пустинята е бил предопределен от един изключително важен фактор: опитомяването на едногърбата камила kamelus dromedaries и използването и като средство за предвижване в тежките и дълги маршрути на пустинята, в търсене на пасища, а по-късно и за търговските кервани, пренасящи стоки от Далечния изток и Африка към Византия и Европа. Някои изследователи, като Хамилтон Гиб, считат, че опитомяването на камилите е отнело дълъг период, и че реално тяхното пълноценно приложение в бита на номадите е започнало в началото на новата ера от Сирия и Йемен към вътрешността на Арабия.(www.google.com./арабите през средновековието)
Впрочем ако обърнем внимание към вътрешността на текстовете в Стария завет, тази концепция се потвърждава до известна степен от факта, че обичайните пътувания от Палестина до Египет и обратно са били извършени главно от магарета и коне.
Икономическите преимущества на камилното скотовъдство и пригодността на тези животни към суровите пустинни условия водят до редица важни социални и икономически последици: Номадите започват да се размножават: суровите, но здравословни условия на пустинята ги предпазват от такъв бич за градското население в древността и средновековието като епидемиите. Постепенно номадите налагат своя контрол над населението, обитаващо оазисите и близките до пустинните степи на Арабияземеелските райони на Сирия и Йемен. Срещу определени форми на протекция номадите са изисквали налози от земеделското население на тези райони. Същевременно империите на Север от Арабия (след VI-век Византия и Сасанидската империя) определят като един от приоритетите на своята политика в района привличането на войнствените номадски племена и уседналите племенни общности за своите походи и военни кампании поддържането на сигурността и стабилността в района, така както и суперсилите през XX-век използват в своите политически ходове малките общности и държави. С течение на времето бедуините формират специфична обществена организация на живот, която коренно се различава отличава от познатите в Стария свят обществено-политически структури. Тяхното общество остава слабо разслоено , то не се ръководи от династии, аристрокация или жреческа класа , а от старейшини, първият сред които в действителност е primus inter pares. Всяко племе представлява автономна политическа единица. То може да сключва равнопоставен съюз-хилф с други племена, като по този начин се формират временни конфедерации, но не е в състояние да спре собствените си сепаративни процеси, когато определен клан от него изявява желание да се отдели и да формира самостоятелна единица. По-слабите и малобройни племена са търсели защитата-джицар на по-силните племена. Джицар буквално означава слабо племе да бъде „съсед” на по силно племе, получавайки неговата протекция при определени условия. Съществува предположение, че тази специфична обществена организация е характерна само за арабо-номадите от полуострова. Тя вероятно не е била разпространена сред другите семитски народи от района в ранните фази на тяхното обществено развитие.
От друга страна, някои изследователи лансират противоположно становище, че специфичната племенна организация е била разпространена и сред уседналото население на Арабия, включително и до средата на XX.век и че тя не е придобита под въздействието на номадите над уседналите.
Друга особеност на обществено-икономическото устройство на арабските номади е отсъствието на строго определени райони, като недвижима собственост на дадено племе. В действителност всяко от големите племена е имало свой определен периметър-землище, но е съществувал и процес на фриволна миграция – в търсенето на пасища, в опитите земеделски райони и оазиси да бъдат подчинявани или ограбвани и в безкрайните конфликти и битки между различните племена, които в крайна сметка са поддържали и демографския баланс в района. Суровия начин на живот в пустинята и силната зависимост на отделните индивиди на племето един от друг не са позволявали развитието на авторитарните форми на управление. Въпреки че важен фактор при избор на старейшина бил неговият произход (по правило позицията била предавана от баща на син или на брат) не са оставали без значение неговите качества и умения да ръководи своята общност, да гарантира нейния просперитет и да я предпазва от гибел. Най-консолодиращият фактор, гарантиращ единството на определено племе, е била неговата родова памет и действителната или мнима генеалогическа принадлежност към общи предци. Сходството в диалектите, които племената са говорили принадлежащи според арабските езиковеди към североарабската езикова група или към диалектите на южните йеменските араби- е пораждало чувство за принадлежност, но не към единна нация според съвременните понятия, а по-скоро към една голяма, разнолика общност, в която отделните елементи лесно са могли да установяват контакт помежду си, да преследват общи цели, да имат сходен светоглед, религиозни култове и традиции. Въпреки че южните йеменски арабски племена произхождат от корена на праотеца Кахтан, положил митологическото начало на древните цивилизации в Arabia Felicia, през първото хилядолетие на новата ера цели племени общности мигрират на север, вероятно поради настъпване на редица катаклизми в екологическото равновесие на редица катаклизми в екологическото равновесие на Юга, най-известният и вероятно последният от които е сривът на напоителните системи на язовира Мариб.