Лекции по История

Източни (арабски и сирийски) извори

1. Най-крупният арабски ранносредновековен историк Ал Табари
(839 - 932 г.) – „История на пророците и царете”, който в дадения случай е почерпил сведенията си от Ал Мадайни (753 - 840 г).
2. Арабското съчинение „Аноним на Гуе”, чието оригинално заглавие е „Книга за изворите”. Смята се, че това съчинение е съставено към средата на XIIIв.(преди 1258 г.). По-ранното му датиране през втората половина на XI в. изглежда по-убедително и напоследък се възприема от повечето
изследвачи.
3. Известие във връзка със свалянето от престола на византийския император Анастасий II (713 - 715 г.), наречен от анонимния арабски хронист Бастас, от страна на Теодосий III (715 - 717 г.), наречен Бидус.
4. „Книга за изворите” Разказвайки за предприетата от арабите през 717 г. обсада на византийската столица анонимният автор на „Книга за изворите” отбелязва, че арабската войска опустошила Източна Тракия и докарала в своя лагер „планини от хранителни продукти”.
5. Най-близък до времето на събитията от източните извори е сравнително краткият разказ на „Анонимната сирийска хроника от 819 г.”.
6. Горният разказ изцяло и дословно е възпроизведен в друга анонимна сирийска хроника, съставена през 846 г.
7.Много подробен и интересен е разказът в сирийската „Хроника”
на якобитския патриарх на Антиохия Михаил Сирийски (1166—1199 г.).
В него са използувани данните на двете вече цитирани сирийски хроники от 819 и 846 г., ала в значителна степен по подробно и със силно застъпен литературен елемент. Михаил Сирийски разказва, че първоначално по-голямата част от арабската армия с кораби била прехвърлена от Мала Азия в Тракия.
Сведения, които предлага Михаил Сирийски, са черпени от някакъв ранен исторически извор, но кой е той все още не е установено в извороведческите изследвания. Налице е известно сходство между разказа на Михаил Сирийски и този от „Анонима на Гуе”. Това може да бъде обяснено по два начина: или двамата автори са имали под ръка един и същи извор, предаден съкратено и преиначено в „Анонима на Гуе”, или единият е заимствувал от другия. По-логично изглежда първото предположение. Във всеки случай трудно е да се допусне, че Михаил Сирийски просто е съчинителствувал.
8. Неизвестен сирийски монах, живял в края на XII — първата половина на XIII в., е съставил „Хроника”, която достига в изложението си до 1234 г. Той в общи линии повтаря разказа на Михаил Сирийски, но се различава по някои любопитни детайли. На първо място известява, че Лъв повикал на помощ на Цариград българите още преди арабите да пристъпят към обсадата и допълва, че ги накарал да се погрижат за укрепването на града. Второ — известява се, че император Лъв заповядал да се опожари Тракия, за да не могат арабите да се снабдяват с храни. Трето — известява, че войската, която била поставена между рова и стана на арабите, за да води война срещу българите, била под предводителството на Шерхалие, син на Обайда (Убанда). Някои автори предполагат, че той е използувал в дадения случай недостигнали до нас арменски исторически сведения.
9. Сирийският историк от XIII в. Григорий Абул Фарадж и в двете си съчинения („Хроника” и „Кратка история на династиите”) следва разказа на Михаил Сирийски, което сочи, че българите били извикани на помощ срещу арабите от византийския император.
Макар и да не са многобройни (за разлика от византийските и западноевропейските), арабските и сирийските извори предлагат най-детайлирани сведения. Те имат известни различия помежду си, които се дължат, от една страна, на източника на черпената от тях информация, а от друга - на тенденциозността им в начина на интерпретиране на събитията и на разкриването на историческите факти.
Докато арабските автори се стремят мимоходом да отбележат погрома, претърпян от българите, то сирийските му отделят централно място и смятат, че българите са един от основните фактори за краха на арабската обсада на Цариград. Арабските и византийските автори се стремят да омаловажат фактите и събитията както за Византия, така и арабите; сирийските и западноевропейските му придават първостепенно значение; неангажирани пряко политически в арабско-византийския двубой, те се оказват по-обективни регистратори на историческите факти.
Много от сведенията се черпят от Ал Азраки-Ахбар Макката(„История на Мека”) 858г.;Ибн Хишам-„Житието на Пророка”;Ибн ИСХАК-„Животът на Мохамед”; Ал Уакиди-Китаб ал Магази („Книга за експедициите” )от VІІ век, преведена през 1856г.;Евтихий от Х век, който е арабо-християнски историк; Ибн Хордазбех – арабски географ от ІХ век.
Основни данни вземаме от :
-т.нар. Орхонско-Енисейски рунически надписи от VІІ век, разчетени през 1893г. от датският езиковед Томсен;
-документи, които се отнасят за историята за приемането на исляма Х-ХІ век.Литературни съчинения, които са на арабско-персийската школа. Съчинението „Свод на знанията” на Юсуф Хаджиб в периода 1069-1070г., то представлява политически трактати под формата на назидателен диалог, възгласи за държавното управление, неговете цели и методи, обществените условия, система, прослойка;
-източната легенда „Шахнаме”(„История на царете”) на Абдул Касим Фердоуси(934-1020г.);
-тюркски речник от 1072-1074г., по него арабите могат да учат език – „Диван и Могат и Тюрк” от Махмуд.