Лекции по История

9. България в навечерието на Втората световна война

БЪЛГАРО-ЮГОСЛАВСКИЯТ ПАКТ ЗА НЕНАРУШИМ МИР И ВЕЧНО ПРИЯТЕЛСТВО (24 ЯНУАРИ 1937)

През първата половина на 1936 г. Франция не се ангажира чрез засилен икономически обмен да компенсира загубите на Югославия от ембаргото срещу Италия. Френското правителство отговаря отрицателно и на поставения му от югославското правителство въпрос може ли в случай на италианска агресия да се разчита на военна помощ по суша. При създадената ситуация югославското правителство започва сондажи за политическо сближаване с България. През октомври 1936 г. въпросът за българо-югославския пакт се превръща в основна цел на Стоядинович.
На 3 ноември Стоядашович пристига от Цариград в Пловдив и няколко часа води преговори с цар Борис и Г. Кьосеиванов в двореца Кричим. На 27-и с. м. българският министър-председател и министър на външните работи прави официално предложение на югославското правителство за сключване на пакт за приятелство.
За да подпише пакт с България, Югославия трябва да получи съгласие от страна на съюзниците си от Балканския пакт и Малката антанта - Турция, Гърция, Румъния и Чехословакия. През първата фаза на преговорите усилията на югославското правителство се увенчават с успех в Анкара и Прага. За разлика от Турция и Чехословакия, Гърция и Румъния остро се противопоставят на искането на Югославия да подпише политически договор с България.
На 26 декември 1936 г. Стоядинович е поканен на лов от румънския премиер Татареску и външния министър Антонеску в Решица. Татареску поставя като условие за удовлетворяване на югославското искане Стоядинович да се съгласи на общи маневри на армиите на трите страни, членки на Малката антанта. На 28 и 29 декември на връщане от Женева и Париж Арас успява да убеди гръцкото правителство да даде положителен отговор на югославското правителство.
На 1 януари 1937 г. югославското правителство публикува официално съобщение, в което заявява, че е получило съгласието на всички членове на Балканската антанта и е дало положителен отговор на предложението на българското правителство за подписване на пакт за приятелство.
На 24 януари 1937 г. в Белград Кьосеиванов и Стоядинович подписват пакт, състоящ се от две клаузи: „ Член първи. Ще съществува неруишм мир и искрено и вечно приятелство между Царство България и Кралство Югославия. Член втори. Настоящият договор ще бъде ратифициран и ратификациите ще бъдат разменени във възможно най-кратък срок."
При осъществяването на своя нов външнополитически курс Стоядинович извежда България на преден план по няколко причини:
Първо, осигурява целостта на югославските граници с България, като отлага решаването на спорните въпроси за Македония, Цариброд и Босилеград. При това пактът разкрива възможности пред Югославия за осъществяване на претенциите й към Солун. Стоядинович се е споразумял с Кьосеиванов: Солун за Югославия, Дедеагач за България.
Второ, пактът ликвидира евентуалното възраждане на македонската организация и използването й от Италия.
Трето, като се споразумява с България, Стоядинович стабилизира позициите на Югославия по отношение на Италия и Унгария и облекчава задачата си за сключване на приятелски договор с Рим.
Четвърто, той съдейства за изолиране на хърватските лидери в Югославия и за укрепване на управлението на Стоядинович.
При тези очевидни изгоди при подготовката на пакта Стоядинович заявява, че ще сключи договор за приятелство с България дори без съгласието на съюзниците си от Балканския пакт.
В областта на въоръженията българо-югославският пакт оправдава очакванията на нашето правителство. При новите условия правителството на Стоядинович безпрепятствено пропуска през югославска територия закупеното от Германия и другите западни държави оръжие за българската войска.
Българо-югославският пакт осигурява политически кредит на нашето правителство за осъществяване на претенциите му не само на юг, но и на север. При това с него то не се отказва напълно от включените в пределите на Югославия български земи.
Английското правителство се обявява в полза на пакта с намерение да отдели Югославия от френско-съветската система от договори и да засили своето влияние на Балканите и в Източното Средиземноморие. Франция приема българо-югославския пакт с „малко ентусиазъм", измъчвана от натрапчивата мисъл, че зад действията на българското и югославското правителство стоят Германия и Полша.
По указание на правителството германският печат приветства пакта между. Германия както през 1934 г. гледа на българите като на „набедени виновници на Балканите", а на България като на „второстепенен къс от шахматната политическа дъска " на Европейския югоизток. Германската дипломация насърчава подписването на пакта, но не участва в подготовката му.
На 11 юли 1936 г. Германия и Италия подписват споразумение по австрийския въпрос, с което се осъществява т. нар. морален аншлус на Австрия. През октомври двете фашистки държави полагат основите на оста Рим-Берлин. Стоядинович успява чрез българо-югославския пакт да укрепи позициите си спрямо Италия.
Българо-югославският пакт е събитие, което привлича вниманието и на СССР. Москва получава предварителна информация, която представя българо-югославския пакт като „бойна машина, монтирана от Германия на Балканите".
Гръцките, турските и румънските представители не получават ясен отговор от югославска страна на повдигнатия от Метаксас въпрос за колективната защита на вътрешно-балканските граници. Стоядинович отказва да даде исканите от Метаксас и Антонеску гаранции, че в случай на българско нападение Югославия няма да се чувства задължена да запази „нерушим мир с България ". Наред с това Стоядинович уверява представителите на Гърция и Румъния, че България е готова да сключи подобни пактове с тях след уреждане на „висящите въпроси". На съвещанието на Постоянния съвет на Балканския пакт Стоядинович дава да се разбере, че няма намерение да жертва българо-югославския пакт.
В началото на август 1937 г. в условията на непрекъснато укрепване на турско-гръцкия съюз Метаксас води разговори със Стоядинович на остров Корфу по въпроса за България. По време на посещението на Метаксас в Анкара (20 октомври 1937) Гърция и Турция сключват военна конвенция с пояснителен протокол към нея - със срок на действие шест години. С конвенцията двете страни конкретизират съюза си в случай на италианска агресия и избухване война на Балканите. Двете страни се задължават взаимно да си разменят разузнавателни сведения за вътрешното положение и военните приготовления на България.
Няколко дни след отпътуването на Метаксас в Анкара пристига за участие в националния празник на Турция румънският министър-председател Татареску. За разлика от посещението на Метаксас, което преминава под знака на задълбочаване на двустранното турско-гръцко приятелство, визитата на Татареску не излиза извън рамките на сътрудничеството в Балканския пакт.
Българо-югославският пакт не предизвиква разпадане на Балканската антанта, но я отслабва политически и военно. С неговата поява ролята на двустранните договори на Балканите се засилва за сметка на подписания в Атина през 1934 г. многостранен Балкански пакт. Последиците от това са следните: първо, задълбочава се гръцко-турският съюз, в резултат на което Румъния изпада в изолация в рамките на Балканската антанта; второ, осуетява се прерастването на Балканското съглашение във военнополитически блок.

СПОГОДБА С БАЛКАНСКОТО СЪГЛАШЕНИЕ (31 ЮЛИ 1938)

Мусолини излиза с проект за изграждането на итало-балкански блок въз основа на българо-югославския и итало-югославския договор. Сондажите се правят за по-голяма дискретност в столицата на Албания - Тирана. В блока освен Италия, Югославия и България трябва да участват още Албания и Унгария. Гърция и Турция няма да бъдат канени заради обвързаността им с Англия, а Румъния, тъй като е извън обсега на предполагаемата германска агресия.
Албания първа дава съгласието си за участие в блока. Тя препоръчва в него да бъдат привлечени Гърция и Турция. Без да заявява официалното си становище към проекта, Югославия укрепва приятелството си с Италия. Започва и преговори с Албания за подписването на пакт за приятелство. С италианско посредничество са направени стъпки за подобряване на отношенията с Унгария. Проектът не се реализира.
На 13 май 1938 г. Р. Арас води в София продължителен разговор с цар Борис и Г. Кьосеиванов за подписване на споразумение между България и Балканската антанта за анулиране на военните клаузи на Нъойския договор срещу премахването на демилитаризираните зони по българо-гръцката и българо-турската граница, въведени с Лозанския договор от юли 1923 г. Целта на Турция и Гърция е да се сдобият с възможност да изградят солидни отбранителни линии срещу евентуален опит на Германия да проникне към източната част на Средиземно море.
На 31 май Метаксас, министър-председател на Гърция и министър на външните работи, председателстващ Постоянния съвет на Балканския пакт, връчва на българския пълномощен министър в Атина Д. Шишманов проект за декларация, представен му от Р. Арас. В него се съдържа едно ново условие, предвиждащо поемане на задължение от българска страна за ненападение. Впоследствие преговорите допълнително се усложняват от румънска страна. Румънското правителство настоява към условията за военните клаузи на Ньойския и Лозанския договор да се добави, че страните ще зачитат пакта Бриан-Келог и Лондонските конвенции за определяне на агресора от юли 1933 г. На 31 юли 1938 г. Кьосеиванов и Метаксас подписват в Солун спогодба.
Англия и Франция одобряват Солунската спогодба, сключена между България и Балканския пакт. Германия и Италия също я оценяват положително, тъй като в нея се съдържат тенденции на ревизионизма. СССР не се противопоставя на подготовката, но посреща сдържано нейното подписване.
На 16 август 1938 г. българското външно министерство издава директива № 6. В нея изрично се подчертава, че „със Солунското споразумение България не е поела никакво ново задължение за ненападение, а само потвърждава сключените такива, по които тя е договаряща страна ". По-нататък в директивата се казва, че от това споразумение не значи, че България влиза в Балканското съглашение.
На 29 и 30 септември се провежда Мюнхенската конференция. На нея Англия и Франция се споразумяват с Германия и Италия за сметка на Чехословакия. Чехословашката криза приключва с „мирен изход ", в съответствие с личните предпочитания на цар Борис. След това в България е подета кампания в подкрепа на прокламирания в Мюнхен „национален принцип", т. е. на прокламираната териториална ревизия. В София пред чуждите дипломати цар Борис и Кьосеиванов започват непрекъснато да повтарят, че от България несправедливо са откъснати територии и население, в нарушение на принципа на самоопределение.

Икономическата криза принуждава правителството на Народния блок да предприеме действия за разширяване на стопанските отношения със СССР. В края на 1931 г. българският пълномощен министър в Прага Б. Вазов повдига пред съветския представител А. Аросев въпроса за установяване на търговски отношения между България и Съветския съюз. Аросев обяснява на Вазов, че Съветският съюз няма да сключи с нито една държава търговско съглашение без съще-временно или предварително уреждане на дипломатическите отношения. През лятото на 1933 г., след едногодишно прекъсване, българо-съветският диалог е подновен. Инициативата за това отново идва от българска страна. Този път обаче мотивите не са само икономически. Като преходна мярка Мушанов предлага да се сключи само търговска спогодба.
На 23 юли 1933 г. съветското правителство отказва българо-съветските отношения да бъдат нормализирани на етапи, като отначало се установят търговски връзки, а след това и дипломатически отношения. Въпреки това правителството на Народния блок се опитва да реализира идеята си за постепенно нормализиране на отношенията със Съветския съюз.

„ХИТЛЕРОВАТА" 1933 Г. И ЗАОБИКАЛЯНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ „НЕГАТИВНА ПОЛИТИКА"

По време на управлението на Народния блок в Европа стават важни събития с непосред-ствено отражение върху международното положение на България. На 30 януари 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер. На 7 юни 1933 г. по предложение на Мусолини е парафиран т. нар. Пакт на четирите между Италия, Германия, Англия и Франция с цел поделяне Европа на сфери на влияние. Поради излизането на Германия от Обществото на народите и отказа на френското правителство под натиска на общественото мнение да го ратифицира пактът не се реализира.
Същия месец конференцията по разоръжаването в Женева приема английския план „Макдоналд ", предвиждащ промени във военните клаузи на Версайския мирен договор.
Правителството на Н. Мушанов приветства плана „Макдоналд", защото въз основа на него би могъл да се увеличи численият състав на българската армия.
Третият проект е за изграждане на Черноморски пакт. За да гарантира сигурността си спрямо Италия и със съветско участие, Франция предлага Средиземноморският пакт да бъде продължен в Черно море. Англия се обявява против съветското присъствие в Средиземноморския басейн и от проекта за продължаването на Средиземноморския пакт се ражда идеята за създаване на Черноморски пакт.
На 11 юли 1933 г. българското външно министерство разглежда предложения от Арас проект за създаване на Балканска антанта чрез пактове на България с Югославия, Румъния и Гърция, гарантиращи балканските граници.

НАЧАЛО НА „ЩАСТЛИВОТО" БЪЛГАРО-ЮГОСЛ АВСКО РАЗБИРАТЕЛСТВО

В своята програма по отношение на Югославия цар Борис извежда на преден план уреждането на династическия проблем и постигането на разбирателство чрез отстъпване на територии на България и разкриване на български училища и църкви в Македония. Изпълнението на задачата за териториите се основава на създадения от югославския крал прецедент с водените и прекъснати през 1930 г. българо-югославски преговори. Тогава ини-циативата на крал Александър не получава развитие, защото в замяна на отстъпването на територии се иска да бъде ликвидирана ВМРО.
През 1933 г., след около 20-годишно прекъсване на връзките на най-високо равнище между София и Белград, двамата монарси се срещат.
На 3 октомври 1933 г. в 16 часа югославският крал пристига с кръстосвача „Дубровник" в Евксиноград и след 6-часов престой се отправя за Цариград. Разговорът между двамата монарси започва с изказване от цар Борис на безпокойство относно извършените на 26 септември атентати от македонската организация в Гевгели. Крал Александър отговаря, че един истински траен съюз е невъзможен без премахването на ВМРО.
През октомври, като изоставят старата си политика за конфронтиране на българи и сърби, Анкара и Букурещ възприемат срещу опасността от обединението им план за неутрализиране на България в изгода на облагодетелстваните от Ньойския договор балкански държави. Това обаче не удовлетворява напълно Белград.
С цел окончателно да разсее съмненията на югославската страна цар Борис подхваща темата за македонската организация. Той на два пъти подчертава, че ще рискува главата си, но постепенно ще премахне македонския комитет.
Преговорите в Белград са успешни и за българската страна. Цар Борис е успял да отложи за известно време подписването на Балканския пакт и да осигури възможност на Мушановото правителство да противодейства на антибългарските планове на румънската, турската и гръцката дипломация.

БАЛКАНСКИЯТ ПАКТ ОТ 1934 Г. И БЪЛГАРИЯ

Срещата между цар Борис и крал Александър предизвиква широк международен отзвук. От Сен Мориц румънският външен министър Титулеску изразява недоволство от поведението на югославското правителство и не скрива подозренията си, че то работи за присъединяването на България към Малката антанта, а не за формирането на Балкански пакт. В същото време турският външен министър Р. Арас не съумява да прикрие пред Мушанов „мъката си " от българо-югославските разговори, а гръцкият му колега Максимос спешно планира посещение в Белград, Рим и Париж.
Според ръководителите на френската дипломация българо-югославското сближение застрашава и солидарността на Малката антанта. На 22 януари 1934 г. на Загребската среща на Малката антанта Титулеску и Йевтич се споразумяват четирите балкански държави да подпишат гаранционен пакт, ако цар Борис и Мушанов по време на посещението си в Румъния откажат да се включат в него.
Сред балканските държави се очертават две линии: югославско-турска - да не се бърза, с цел привличането на България в пакта, и румънско-гръцка - за незабавно сключване на Балканския пакт. Решението на българското правителство е: в реч пред Обществото на народите Мушанов да заяви, че България е готова да сключи пактове за ненападение с всички съседни държави при дефиниция за нападателя, изработена от Обществото на народите.
Българските пълномощни министри в балканските държави получават инструкции да продължат воденето на разговори за сключване на двустранни пактове за ненападение, с пропускане на клаузата за нападателя. Съгласно дадените указания тя трябва да бъде допълнително прибавена, след като Обществото на народите я формулира, или да се възприеме принципът Съветът на Обществото на народите да „ определя стойността на всеки отделен случай ".
На 4 февруари 1934 г., въпреки английската намеса в полза на България, Максимос, Титулеску, Арас и Йевтич парафират подготвените документи в югославската столица. Същия ден четиримата писмено уведомяват Г. Кьосеиванов в Белград, че с България могат да бъдат подписани пактове за ненападение само въз основа на Лондонската дефиниция за нападателя. На 9 февруари 1934 г. в Атина тържествено е подписан Балканският пакт, състоящ се от три клаузи, пояснителен протокол от девет точки и секретно допълнение.
Балканският пакт е антиревизионистичен. В този си вид Балканският пакт е с подчертана антибългарска насоченост. Четирите държави, членки на пакта, се задължават да си оказват помощ срещу всеки опит на България, самостоятелен или съчетан с действията на небалканска държава, за промяна на несправедливата „ настояща подялба на територии". Пактът не се задейства, ако България запази неутралитет в случай на външна агресия срещу някоя от подписалите го държави, т. е. ако България не се възползва от това за извличане на териториални изгоди.
За да бъде Балканският пакт в съответствие със съветско-турския договор от 1925 г., при подписването му по настояване на Литвинов турският външен министър Р. Арас прави следната декларация: „…Турция няма да позволи да бъде смятана за. ангажирана да вземе участие в каквито и да било действия, насочени срещу Съюза на съветските социалистически републики." С нея Турция се освобождава от задължение към Румъния, в случай че България подкрепи съ-ветската страна при румънско-съветски конфликт за Бесарабия. Независимо от това участието на Турция в един блок с държави, признаващи границите на Румъния, се преценява в Москва като допълнителна подкрепа от турска страна в мирновременна обстановка на румънските позиции по Бесарабския въпрос.
През март 1934 г. българската дипломация насочва усилията си за осъществяване на пробив в Балканското съглашение чрез подписване на договор за ненападение с Югославия. В началото на май Мушанов обстойно обсъжда този въпрос с Йевтич по време на посещението му в София.
Управлението на Народния блок е опит за реставрация на довоенния многопартиен модел на традиционната демокрация. Той се осъществява в условията на световна икономическа криза и настъпилия след идването на Хитлер на власт в Германия радикален поврат в международните отношения. Четиристранната партийна коалиция не успява да се справи с външнополитическите задачи и България изпада в международна изолация.

ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗИРАНЕ НА ДОБРУДЖАНСКИЯ ВЪПРОС

Подписаното на 29 септември 1938 г. Мюнхенско съглашение между Англия, Франция, Германия и Италия ликвидира Малката антанта и налага териториална ревизия в Централна Европа. След Мюнхен Германия заграбва Судетската област, а Унгария, в резултат на Виенския арбитраж от 2 ноември 1938 г., получава от Чехословакия Южна Словакия и Подкарпатска.
Проявявайки реализъм, правителството на Г. Кьосеиванов запазва спокойствие и полага усилия за обуздаване на страстите. Без да се отклонява от следваната политика на необвързаност и неутралитет, то предприема дипломатически стъпки за решаване на малцинствения въпрос, като възлага особено големи надежди на Пакта за вечно приятелство с Югославия.
На З0 октомври 1938 г., един ден преди провеждането на планираната среща между Г. Кьо-сеиванов и М. Стоядинович, председателят на Народното събрание Ст. Мошанов произнася в Русе пред търговско-индустриалната камара реч, в която заявява, че ., България ще търси ревизия на договора за мир специално с оглед на своите малцинства в чужбина". Но това не повлиява отрицателно на българо-югославските отношения, защото и за двете страни е от взаимен интерес да засилват сътрудничеството си при създалата се политическа обстановка на Балканите. На 31 октомври, след разговорите на Кьосеиванов и Стоядинович в Нишка баня, българската и югославската страна излизат с официално комюнике, в което изрично се подчертава Пактът за вечно приятелство от 24 януари 1937 г. и нито веднъж не се споменава за съществуването на Балканското съглашение.
Така формулирано, комюникето отразява съществуването на готовност югославското правителство да пренебрегне Балканския пакт, а България да изостави своите териториални претенции спрямо Югославия. По време на разговорите Кьосеиванов заявява, че няма възражения срещу вземането на Солун от Югославия, ако България получи Дедеагач.
Единствено Съветският съюз заема благосклонна позиция към искането на България за ревизиране на териториалните клаузи на Ньойския договор. На 7 ноември 1938 г. народният комисар на външните работи на СССР М. М. Литвинов изразява учудване по повод запитването на българския пълномощен министър Н. Антонов ще има ли съветско противодействие, ако България постави своите естествени териториални искания.
През ноември 1938 г. българското правителство все още се надява, че е възможно да се създадат предпоставки за удовлетворяване на българските териториални претенции по отношение на Румъния и Гърция посредством изграждането на оста Белград-София-Анкара.
От този момент българското правителство започва да разглежда въпроса за Южна Добруджа като най-възможен за разрешаване. Основание за това то намира в обстоятелството, че Англия и СССР включват уреждането на Добруджанския въпрос в своите планове на Балканите. В края на януари 1939 г. съветското правителство излиза с предложение за изграждане на Черноморски пакт за взаимопомощ, което в условията на развиващата се териториална ревизия в Европа предполага уреждане на българо-румънския спор.
В началото на 1939 г. българското правителство се опитва да се възползва от инициативата на Съветския съюз за изграждане на Черноморски пакт и да осигури признаване на правото върху Южна Добруджа от страна на фашистките държави. За получаване подкрепата на Италия и Германия Рим и Берлин настояват българското правителство да се приобщи към политиката на Оста и да изрази огорчение от Обществото на народите и неговата дейност.
На 26 април българското правителство се възползва от идването на Потемкин в София и проучва от възможно най-добър източник становището на СССР по Добруджанския въпрос.
На път за Анкара от Цариград Потемкин изпраща в Москва възторжен доклад, който започва с думите: „Добруджа, Добруджа, Добруджа, нищо друго не иска България. Сараджоглу се отнася с резерви към така излаганата от съветския дипломат позиция на България. Той изтъква, че българското правителство има претенции и спрямо Гърция, които Турция не може да приеме поради съюзния си договор с нея. Същевременно турският външен министър посочва пред съветския дипломат, че за изграждането на Черноморския пакт е необходимо да се преодолеят две затруднения: първо, да се помири Румъния с България и, второ, Черноморският договор да се съгласува с Балканския пакт.
Гафенку използва предявеното от българския пълномощен министър искане за Западна Тракия, което Англия и Турция категорично отхвърлят, за да отклони претенциите на България към Южна .Добруджа. Той посочва, че е излишно Румъния да отстъпва на България Южна Добру-джа, след като тя няма да се задоволи с получаването й. Така първият след Мюнхен официален българо-румънски диалог по Добруджанския въпрос завършва с неуспех.

ВЪЗВРЪЩАНЕТО НА ЮЖНА ДОБРУДЖА - ИСТОРИЧЕСКИ УСПЕХ НА БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

На 26 юни 1940 г. съветското правителство с нота изисква от Румъния в срок от 24 часа да върне Бесарабия и Северна Буковина. Съветската акция актуализира въпроса за границите на Румъния с Унгария и България. На следващия ден българският и унгарският пълномощен министър в Берлин настояват пред германското правителство да подкрепи българските и унгарските териториални претенции към Румъния. Германия и Италия съветват българското и унгарското правителство да се въздържат и да не прибягват до военна сила.
На 3 юли германското правителство съзнава, че е невъзможно Румъния да избегне загубата на територии, и призовава крал Карол да започне преговори с България и Унгария.
Очевидният стремеж на Румъния да протака уреждането на въпросите за Трансилвания и Южна Добруджа подтиква Унгария и България към активни действия.
Все с цел да се възползва от благоприятните политически последици, произтичащи от поддържането на привидно добри отношения със СССР, правителството на Филов не пренебрегва съветското правителство в нито един от етапите на развитието на Добруджанския въпрос. На 2 август Попов нарежда на Стаменов да обясни в Наркоминдела, че срещата с Хитлер и Рибентроп не е предизвикана от българска страна, а е резултат на проявена инициатива от правителството на Райха. Освен това Попов инструктира Стаменов да изрази надежда, че при уреждането на Добруджанския проблем България ще разчита на подкрепата на съветското пра-вителство съгласно направената от Лаврентиев декларация.
Действията на българското и съветското правителство, целящи запазване самостоятелността на България, се увенчават с успех. В края на юли 1940 г., по време на срещата си с Хитлер в Залцбург, Филов и Попов получават уверение за уреждане на Добруджанския въпрос на двустранна основа с Румъния, без да им се поставят политически условия.
На 3-5 август в София се провеждат първите двустранни разговори между българското и румънското правителство. Пристигналият за целта румънски посланик в Белград В. Кьдере предлага пълна размяна на населението и ректификация на българо-румънската граница, като Румъния си запази Силистра и Балчик. Българската страна приема първото искане и категорично се противопоставя на второто. На срещата се решава преговорите за окончателното уреждане на Добруджанския въпрос да се водят в Крайова.
На 19 август преговорите в Крайова по Добруджанския въпрос започват. В края на август и началото на септември разговорите навлизат във фаза на застой. Отказали се от Силистра и Балчик, румънците настояват за получаване на двата вклиняващи се триъгълника, т. е за коригиране на граничната линия от 1913 г. Особено неотстъпчива е румънската делегация по въпроса за срока на изтеглянето на румънската администрация от Южна Добруджа. След намеса на Германия и Италия преустановените на 2 септември за повече от 48 часа преговори са подновени. На 6-и с, м. крал Карол абдикира и властта преминава в ръцете на маршал Йон Антонеску.
На 7-и новото румънско правителство поописва изработения в Крайова договор за възвръщане на Южна Добруджа към България. Крайовският договор е придружен от приложения - протокол за определяне на границата. спогодба за начина на опразването на Южна Добруджа и завземането й от българските войски, което трябвало да стане между 20 септември и 1 октомври, спогодба относно размяна на българско и румънско население, финансова спогодба и др. На 21 септември българските войски влизат в Южна Добруджа. По този начин България си възвръща отнетата с Букурещкия договор от 1913 г. от Румъния територия, възлизаща на 7696 кв. км.

ВЪНШНА ПОЛИТИКА (1934-1941). ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ КЪМ ТРИСТРАННИЯ ПАКТ

Деветнайсетомайският режим наред с всички нововъведения полага и нови ударения върху българската външна политика. Новото правителство установява дипломатически отношения със Съветския съюз и поема курс па сближение с Франция. Жестовете на българската дипломация не намират очаквания прием във френската столица. Франция не се възползва от възможността да установи влиянието си върху българската политика.
За да не допусне прекомерно засилване на германското влияние в нежелана от нея посока, британската дипломация се стреми да попречи на евентуално насочване на България към Третия райх. С тази цел Англия поощрява сближаването на България с Турция и с Гърция, а и с Балканското съглашение.
От своя страна от есента на 1937 г. Германия се стреми да препятства всяко сближение на България с Балканското съглашение и със западните държави. Едно от основните средства на хитлеристката дипломация за въздействие в тази насока е готовността на Германия да доставя на България оръжия и кредити. При това положение във Форин офис към края на годината се налага становището, че е възможно сближаване на България с Балканското съглашение на основата на договаряне относно отменяне на военните клаузи на Ньойския договор.
На континента съществуват три центъра на сила: английско-френският блок, Германия и СССР и съответно три възможни комбинации между тях. Политиката на Великите сили става извънредно двулична и вероломна. През пролетта и лятото се водят англо-френско-съветски, англо-германски и германо-съветски преговори.
Балканите са един от най-важните пунктове в стратегията на всеки от трите силови центъра. При започването на Втората световна война България обявява неутралитет, но го прави доста късно - едва на 15 септември.
С избухването на Втората световна война въпросът за възвръщането на Южна Добруджа продължава да стои на първо място в българската външнополитическа програма за мирна ревизия.
Българските управници са твърде загрижени за крайния изход от войната и за отражението му в България, което може да бъде съдбоносно. Лично цар Борис не вярва в победата на германците. Огромното предимство, което обаче има Германия в Югоизточна Европа в началния период на войната, тласка България подобно на Унгария, Югославия и Румъния към сближение с фашистките държави.
Подписването на германо-съветския договор внася затопляне и в българо-съветските отношения. Пактът оказва до известна степен възпиращо въздействие върху военната заплаха на българската южна и северна граница. Забелязва се прогрес в развитието на българо-съветските икономически, културни и спортни контакти. Българското правителство обаче внимателно избягва по-тясно сближение със Съветския съюз на политическа основа, дори и когато се предлага подкрепа по въпроса за Южна Добруджа.
В двореца и из върховете на българската дипломация времето на възторзи е кратко. На 27 септември е подписан Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония. В средата на следващия месец Фон Рибентроп официално кани България да се присъедини към пакта. Италия отправя същата покана, като я придружава с предложение България да участва и в предстоящото нападение срещу Гърция.
След териториалните загуби на Румъния през лятото и есента на 1940 г. властта е поета от диктатора ген. Й. Антонеску, който обвързва страната с Германия. В Румъния навлиза огромно количество германски войски. Румънските пристанища и летища се превръщат в германски бази. Съветският съюз иска да има България за своя сфера на влияние, както Румъния е за Райха. В отговор на германското предложение за разделение на света па 26 ноември съветското правителство изпраща свой контрапроект. Една от точките му е, че България се смята за част от съветската зона на сигурност, като между нея и СССР се сключи пакт за взаимна помощ.
Два дни преди това в София пристига главният секретар на съветското външно министерство Аркадий Соболев. Със себе си той носи съветско предложение за сключване на пакт за взаимна помощ между двете страни. Предложението е прието учтиво, но категорично е отхвърлено от българското правителство. Това дава повод на БКП да проведе най-масовата си кампания за натиск върху управляващите среди за цялото си съществуване до 1944 г.
На 25 ноември Г. Димитров по искане на Сталин нарежда на ЦК на БРП в София да се разгърне масова кампания в подкрепа на сключване на пакта. Димитров разкрива и съдържанието на най-примамливите части от съветското предложение. По време на така наречената Соболева акция до ръководните органи са изпратени стотици хиляди писма и подписи в зашита на пакта. Има събрания, митинги, протести и какво ли още не. Такава грандиозна заблуда, превърната в масово движение в борба за попадане в политическа зависимост, българската история не познава.
Докато трае Соболевата акция, са се натрупали допълнителни фактори, които утежняват българската съпротива срещу присъединяването към Тристранния пакт. Към пакта вече са се присъединили сателитни на Германия, държави като Унгария, Румъния, Словакия. От друга страна, на Мусолини не му “върви” във войната срещу Гърция.
Хитлер пък не може да си позволи да започне война със СССР, докато в тила му, на Балканите, не настъпи спокойствие. Решението е германски войски да се справят с Гърция. Те трябва да бъдат изпратени от Румъния и задължително да минат през България, и то независимо от това дали тя е или не е съюзник на Германия. Подробностите на това решение са разработени от върховното командване в известния план “Марита”.
Царят е в състояние, близко до паника. Успява да отклони официалното присъединяване към Тристранния пакт, но фактически дава обещание да пусне германските войски в България в началото на март 1941 г. Принципното съгласие за влизането в пакта към указаното време е дадено.
Решението е трудно взето, но за царя е единствено възможното с оглед оцеляването на страната. Ще му се да действа конституционно и със съгласието или поне със знанието на опозицията, но и това е трудно.
На 20 януари 1941 г. на осемчасово заседание на Министерския съвет е обсъден въпросът за присъединяването на България към Оста. Алтернативата за отказ е формулирана във вида: “Можем ли да се противопоставим на евентуално германско преминаване през България?” На този въпрос без пререкания е даден отрицателен отговор.
На 1 март 1941 г. Богдан Филов подписва във Виена протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт. Същия ден германските войски преминават Дунав по посока към Гърция. Българското население посреща чуждите войски без видими прояви на враждебност и дори с радушие. Такава е реакцията и на мнозина участници в Соболевата акция. Разликата за тях е несъществена. И СССР, и Германия са все още приятелски държави.

След 19 май 1934 г. националноосвободителното движение в Македония загубва организирания си характер. Неговите ръководни центрове в България на практика престават да съществуват. Съпротивата срещу официалната югославска политика за сърбизация ляга върху самото население. След 19 май 1934 г. в България са разтурени и добруджанските емигрантски организации. Легалното и нелегалното движение в Добруджа продължават да съществуват, но са разкъсвани от остри вътрешни борби и изпадат в криза.
Народнофронтовската линия на Коминтерна се вписва в политиката на Съветския съюз за колективна сигурност. Поради това ИККИ задължава ДРО да заеме категорично антиревизионистична позиция. В крайните левичарски оценки българската политика за мирно възвръщане на Южна Добруджа се квалифицира като “шовинистична”, “фашистка” и др. подобни. Антинационалната политика на ДРО внася объркване сред привържениците й сред добруджанското население, а организационната и идейно-политическата криза в самата организация се задълбочава. През 1939-1940 г. организацията съществува в условия на фактическа самоликвидация.

Как реагират великите сили и балканските държави на българското присъединяване към Тристранния пакт?
Най-бурна е реакцията на Англия. Първоначално английските дипломатически среди се опитват да прикрият провала на своята политика на Балканите, като омаловажат присъединяването на България към пакта.
Но наред с това те незабавно решават да скъсат отношенията си с България.
На 2 март Рендел посещава царя и още веднъж заплашва с война и бомбардировки.
На 5 март той прави официална визита на Филов и му съобщава, че Англия оттегля своята дипломатическа мисия от София, като едновременно с това протестира пред българското правителство, че е закрило легациите на Полша, Белгия и Холандия.
Драматичните постъпки на Рендел в София и заплахите на английското правителство обаче изчерпват цялата реакция на Великобритания. Англия не може да осъществи своите намерения и заплахи, защото в началото на 1941 г. не е подготвена за военни действия на Балканите, където има не повече от 20-хилядна армия.
Югославия не прави нито един жест срещу германското настаняване на Балкана. Напротив, югославското правителство до подписването на Тристранния пакт от страна на България усилено се готви за същата стъпка.
САЩ, съобразявайки се очевидно с английското положение в този район, не предприемат нищо сериозно. Те дори не скъсват дипломатическите отношения с България. На 2 март държавният секретар на САЩ само заявява, че ако присъединяването на България към пакта се последва от присъствието на германски войски в България, българските авоари в САЩ ще бъдат блокирани.
Присъединяването на България към Тристранния пакт предизвиква по-живи контакти между българското и съветското правителство.
Стаменов предава съобщението за пакта още същия ден. От съветска страна не получава никакъв отговор или коментар. Добро впечатление само прави неговото уверение, че България няма да напада нито Турция, нито Гърция.