Лекции по История

9. Законодателство и архивни учреждения в периода 1878 г. - 1951 г.

Първия законодателен акт посветен на архивното дело в България се издава едва през 1951 г. месец октомври. До него се стига с голямо закъснение и твърде мъчително поради обстоятелството, че след 1878 г. страната макар и политически независима, е със слаби прекъснати традиции в държавното си и обществено устройство. Изграждащата се българска администрация ще се учи и обучава да създава документи и да ги използва в своята практика. Разпокъсаните единични екземпляри наследени от предишните векове документи са без значение като източник на държавнически и управленски опит и в повечето случаи представляват интерес само за не много хора занимаващи се професионално с история. Що се отнася до натрупващите се нови масиви, те смущават политиците и заемащи високи управленски постове, дори и само поради факта, че изискват големи хранилищни площи. През първите години и десетилетия след освобождението е извършена и значителна по обем и твърде полезна работа по отношение на документирането дейността на държавните учреждения и организирането на техните деловодства. Взаимствана е добре развитата руска канцеларска практика, която от своя страна се опира на пруската система за регистрация и групиране на документите в дела. Издават се правилници и наредби за деловодството на редица учреждения и се включват съответни текстове в законите за общините, за околийските началници, за върховната сметна палата и редица други централни учреждения. През 1912 г. на български език излиза прочутото ръководство за класиране и описание на архивите – една класическа книга на европейската архивистика. Книгата излиза в оригинал в Европа през 1898 г. и е преведена на повечето говорими европейски езици. В същото време почти до средата на века в България започват да се създават и известни традиции по отношение съхранението и опазването на документите създавани от тях. На първо място това засяга общините и читалищата развиващи се през целия 19 в. Десет години след освобождението на България в Държавен вестник се публикуват временни правила за научните и книжовни предприятия съгласно, които всички новооткрити или неоткрити старини (вкл. документи) са собственост на държавата и не могат да бъдат изнасяни в чужбина без съответно разрешение. Тези правила са публикувани в Държавен вестник бр. 31/19.03.1888 г. Именно на основата на тези временни правила през 1890 г. в Държавен вестник бр. 13/17.01.1890 г. е публикуван закон за издирване на старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия. Този закон препоръчва всички подвижни старини, които биват откривани на територията на България да бъдат изпращани в министерство на просвещението и съответно закупувани за нуждите на държавния музей. Основния проблем обаче за новоосвободената държава е текущата документация, която съвсем нормално непрекъснато увеличавала своя обем, а съответно и своето значение за нормалното функциониране на държавата. Първото ведомство, което се сблъсква с големия проблем за обема на документацията е съдебното ведомство. Затова те първи се заемат с така нареченото „прочистване” от ненужни за оперативната работа документи, като за целта 1898 г. се създава специална комисия, която е трябвало да проучи законодателството в различни европейски старини, засягащо унищожаването на архивите в държавните учрежденията и в частност съдилищата. Така през 1903 г. се появяват „Правила за запазване и унищожаване на старите дела и книжа в съдебните учреждения”. Тези правила са публикувани в държавен вестник бр. 281/18.12.1903 г. Тези правила изискват всички съдилища да подредят определените от тях документи в необходимия ред и вид като им се съставят съответни описи и азбучни указатели, след което да бъдат предадени за съответно съхранение. В правилата изрично се подчертава, че всички описи на определените за унищожаване документи трябва да бъдат утвърдени от водили я ги съд в министерство на правосъдието. В приетия през същата година закон за унищожение на старите документи и книжа проверени от върховната сметната палата (Държавен вестник бр. 63/20.03) се казвало, че документите с историческо значение не се унищожават, но липсва постановка след като не се унищожават какво става за в бъдеще с тях. В средата на 1901 г. се създава комисия към Министерски съвет (три-членна), в която е имало представители от министерство на вътрешните работи, министерство на финансите и на министерството на правосъдието. Тази комисия излиза с предложение през 1903 г. според, което в България трябва да се основе държавна архива, по образеца на държавните архиви в другите цивилизовани страни. Тази така наречена държавна архива комисията предлага да бъде към министерството на народното просвещение, което за целта е трябвало да подготви необходимия за случая закон, като комисията изрично подчертава, че този закон трябва да бъде съгласуван с компетентните лица във всички централни ведомства и да се базира на опита в това отношение на останалите европейски страни. За съжаление нищо подобно не се е случило и просветното ведомство едва през 1909 г. включва в закона за народното просвещение един текст задължаващ народната библиотека в София да събира и пази всички печатни, ръкописни и др. писмени паметници на България (Държавен вестник бр.49/05.03.1909 г.). Този закон не създава никаква база и не третира условията необходими за решението на една такава сложна задача като създаването и функционирането на държавен архив. Много добре, е че Народната библиотека се явява съхранител на писмените паметници на България, но в практиката липсва прецедент – библиотека да е и архив. В началото на 1911 г. държавен вестник бр. 37/18.02.1911 г. публикува известния закон за старините. В него се декларира, че всички движими и недвижими старини в това число и документите от най-старо време до освобождението от 1878 г. са под върховенството и върховния надзор на министерството на народното просвещение. Изрично е споменато, че те не могат да бъдат продавани, унищожавани или фалшифицирани, но липсва твърдението как трябва да бъдат организирани и съответно използвани. В този закон въобще и не става дума за документите възникнали след 1878 г., нито има преценка за тяхната стойност, необходимостта от изграждане на някакво архивохранилище или създаването на някакви общовалидни изисквания към учрежденията създаващи съответните документални фондове. Българското чиновничество обаче продължавало да изпитва притеснение от непрекъснато увеличаващия се обем на документите, а и от невъзможността лесно и бързо да се намира и използва необходимата информация съдържаща се документите създадени преди 10-15 и повече години. Всичко това налага през 1910г. четиринадесетото обикновено народно събрание да излъчи шестнадесет-членна комисия, която трябва да подготви решаването на въпросите за създаването на държавен архив, като в предложението е трябвало да се достигне до най-големи подробности включително и бройката на щатовете, както и техните заплати. Двама от членовете на тази комисия Владимир Дякович и Тома Васильов стават едни от най-големите радетели за цялостно и радикално решаване на архивните проблеми на България. В представената през 1911 г. историческа справка с автор В. Дякович пред българския парламент се съобщава, че архивата се намира в твърде печално положение – несистематизирана, разпокъсана, унищожена и вероятно разграбена. В тази справка той упреква управляващите, че в продължение на тридесет и три години не са положили никакви грижи към така ценните документи разхвърляни в подземията на разните учреждения в столицата и страната. Той ги упреква в невъобразима нехайност към най-старата и засега най –интересна част от нашите архиви, която продължава да гние по яхъри и подземия. В резултат на дългосрочни проучвания на редица европейски страни сред, които Германия, Италия, Франция и Австро-Унгария. Владимир Дякович отбелязва, че няма културна страна, която да не се е погрижила за уредбата на своите обществени, национални и специални архиви. В този свой доклад Дякович предлага държавния архив да бъде изграден към министерския съвет, да бъде автономно учреждение поради специфичните си функции, като той дори предлага и структурата на държавния архив – три основни отдела - административен, правосъден и културно-исторически. Той предлага на първо място за сграда на архива да бъде предоставена Боюкджамия, където да бъде организирано хранилището, а в отделно пристроена сграда към хранилището да бъдат построени помещенията за служителите. В този свой доклад Дякович предлага и определения брой чиновници, администратори, архивари и необходимата най-съвременна техника за оборудването на държавния архив. Според този проект на Дякович в държавния архив трябвало да се изпращат документите от държавните учреждения след изтичане определен от закон срок, а също така там трябва да постъпват и архивните документи с историческо значение като стари ръкописи, документи от възраждането, съединението, освобождението и т.н. В този проект на Дякович изрично се споменава, че всички документи в държавни, окръжни и общински учреждения, обществени библиотеки и читалища трябва да се обявят за държавна собственост. В същия проект специално място е намерило третирането на документите на частните лица. Дякович смята, че когато е потребно трябва да се откупуват всички документи на частни лица, които са важни за миналото ни. В същата посока са предложенията и на Тома Васильов, след анализа за критичното положение във което се намира българската документация. Той също счита, че само функционирането на държавен архив на базата на специално приет закон може да реши радикално въпроса за българския държавен архив. И двете предложения на Дякович и Васильов преследват една крайна цел – създаването на държавен архив, който методически да ръководи законово да контролира и да осигури използването на документите имащи отношение към нашата история. Избухналите войни (Балканска война, Междусъюзническата война и Първата световна война) на практика служат като оправдание въпроса за българския държавен архив да остане нерешен. Едва през 1921 г. в поредния закон за народното просвещение се споменава, че народната библиотека събира и пази всички документи имащи връзка с миналото на България. Въпреки желанието на самата библиотека да събира максимално документите за България, мизерната площ с която разполага, бюджета за едва двама или трима архивисти в библиотеката не могат да осигурят някакви що годе приемливо равнище по отношение създаването, документооборота и съхраняването документите на България. Не престават предложенията от директорите на народната библиотека до правителството на България от несвойствените и функции на архив. В този период изглежда най-близко осъществяването на идеята за създаване на държавен архив е било при управлението на БЗНС. От този период фигурира и предложението, че в народната библиотека вече има достатъчно документи, които трябва и могат да послужат за база за създаването на държавен архив. Предложението е било направено от земеделския министър Стоян Омарчевски, който прави предложение чрез свое предписание на 14.03.1923 г. на практика да бъде създаден държавен архив. Последва 9-юнския преврат през 1923 г., падането на земеделското правителство и въпроса за създаването на държавен архив отново остава нерешен. Характерен период от освобождението до 1923 г. това е големия брой закони приети от народното събрание с които се оневиняват определени лица допуснали унищожаването на голям брой документи поради липсата на необходимите условия. От друга страна именно в периода след войните започва и унищожаването на документите, определяни като ненужни, да се претопяват с цел получаването на суровина за получаването на хартия.
Идеята за създаването на държавен архив била защитавана и от редица български интелектуалци. През 1928 г. (петдесет годишнина от освобождението) писателят Йордан Тодоров във вестник „Мир” пише статия - „Как унищожаваме историята си като се готвим за юбилейни тържества”. Това е силна критика за липсата на архив петдесет години след освобождението България. Освен Тодоров и Тодор Боров се чуди как е възможно 50 г. след освобождението България да няма държавен архив.
Въпроса за държавния архив се повдига отново в началото на тридесетте години на двадесети век. През 1934 г. се създава нова комисия в нея са включени професорите в Софийския университет Спиридон Казанджиев - философ, Петър Мутавчиев - историк, Гавраил Кацаров – археолог-историк, Стоян Романски - етнограф, в тази комисия е бил включен и видния архивист Константин Мутафов, който е завеждал архивния отдел на народната библиотека. Целта на тази комисия е била да се направи необходимото проучване за създаването на държавен архив, като за целта се приеме и необходимия специален закон от народното събрание. За жалост, въпреки професионализма при изготвянето на доклада, включително и законопроекта за закона за държавния архив всичко остава като предложение. Всъщност в България в този период всички музеи имат свои архивни сбирки. Още 1904г. към народния музей в София е бил оформен така наречения архив на възраждането. Този архив е предаден през 1908 г. на народния етнографски музей, а той го предава през 1921 г. на архивния отдел на народната библиотека. На практика това е и до днес комплекс от документи за историята на българското възраждане. Изключително интересен архив представляват и църковно манастирските сбирки към Рилския манастир. В началото на миналия век светия синод постепенно формира и своя архив. През 1900 г. е издаден опис на ръкописните книги в библиотеката на синода, а от 1921 г архивна сбирка на Светия синод е в състава на църковно-историко-археологически музей. Грижа за своите документи полага и софийската община както и общините на някои от по-големите български градове като Бургас, Пловдив, Варна, Стара Загора и др. През 1928 г. общинския съвет на София взима решение за създаване на столичен общински музей с три отдела – за веществени паметници, исторически архив, картинна галерия. В края на 1941 г. се открива и самостоятелния градски архив при столичната община. За жалост опитите при другите общини завършват неуспешно и на практика само общината на град София разполага със собствен архив. От органите на централната администрация единствено военното министерство създава исторически архив по своето направление от дейност. През 1914 г. към щаба на армията се формира историческа комисия, а в последствие историческо отделение, което да систематизира документите за водените от България войни. Така на практика се изгражда военноисторическия архив, като в него постепенно постъпват и множество други документи за военната история на България. Като цяло за този период от освобождението до втората световна война или по-скоро 1951 г. в нашата страна не успява да бъде създадена организация, която да контролира, методически да ръководи и да систематизира документалното богатство на България. Историята на българските архив до 1951 г. е детайлно и много достоверно проучена в монографията на професор Мария Кузманова Матеева – „История на архивите и организация на архивното дело в България” 1966 изд. „Наука и изкуство”.