Лекции по История

8. Интересът на българските възрожденци към наследените от вековете и възникващите в съвременността им документи

Във входа на българското национално възраждане оцелелите по някаква случайност документи от предишните векове придобиват изключително голямо значение. В тъмата на Османско робство тези документи са свидетелства за други светли моменти в историята на българския народ и са изключително подходящо средство за повдигането на неговото народностно самосъзнание. Изключително активно тези документи се използват и от новите духовни и политически водачи в борбата за църковна и политическа независимост. Те стават и добра база за развитието на българската историческа наука. Отец П.Хилендарски е безспорно един от първите заели се целенасочено издирване на извори за миналото на поробеното, но славното ни някога отечество. В увода си на своята „История славянобългарска”, той говори колко много усилия и труд е употребил за издирване във всички манастири на Света Гора където има много стари български книги и царски грамоти. С написването на своята „История славянобългарска”, Паисий Хилендарски не само слага началото на българското възраждане, но и обръща внимание на българите да бъдат осторожни ( внимателни) по отношение на старите паметници и документи. Друг българин с големи заслуги по отношение издирването на ценни документи за българската история е Партений Павлович. Неговото име е свързано с това че през 1734 г. той попада на грамотата на цар Иван Шишман съхранявана в Рилския манастир. И за първи път цитира части от тази грамота. Истинско движение за издирване, описване и изследване на българските старини на практика се заражда през 30-те години на 19 век, когато Васил Априлов възприема становището на големия руски учен-историк Юрий Венелин, че българите сами трябва да изнесат пред света своите исторически паметници. Васил Априлов отделя големи средства единствено с цел да пропагандира сред интелигентните българи идеята да се издирват българските документи и българските паметници с цел те да бъдат основа за осветляване на българската история. През този период (след 1830 г.) няма интелигентен българин, който да не приема начина на Васил Априлов и в България започва едно действително всенародно движение за издирването, проучването и запазването на документалното наследство.
Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Райно Попович, Петър Берон, Захари Круша, Константин Фотинов, Николай Палаузов, Панайот Хитов, дядо Петко Славейков, братя Миладинови (на първо място Димитър Миладинов), Йордан Хаджи-Константинов (Джинот), Кузман Шапкарев, Найден Геров, Георги Сава Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев, сред тези имена на бележити българи трябва да споменем и името на един сърбин - Стефан Веркович, които издирва и издава една книга озаглавена „Песните на Македонските българи”. Сред тези имена има и редица имена на българи получили своето образование в чужбина. Безспорно първо място сред тези имена заема Марин Дринов. През 1869 и 1870 г. той публикува под формата на писмо до българските читалища, правила за описването на стари български паметници и е един от първите български изследователи, който работи в чуждестранни архивохранилища и библиотеки, където открива изключително много и ценни източници за българската история.
При самото основаване на Българското книжовно дружество през 1869 г. в Браила (това е първообраза на БАН) Марин Дринов подготвя всеки раздел от правилника на книжовното дружество свързан с изграждането към него на музейна и архивна сбирка. В този правилник М. Дринов непрекъснато определя и употребява думи като документ, архив, музей и други. За първи път в списанието „Български Книжици” през м. Май през 1858 г. е открита употребата на думата документ. След Марин Дринов (след 1860 г.) употребата на думите като документ, архив, музей, придобиват гражданственост и от тогава се налагат в съвременния български книжовен език. Изключително добре разбирал ролята на документите и апостола на българската свобода Васил Левски. Неговата загриженост от една страна се е отнасяла за документите за историческото ни минало, а от друга е засягала сигурността на документите засягащи работата на тайните революционни документи. Не случайно в своята „Нареда” Левски предвижда дори смъртно наказание за лице, което е допуснало да се унищожи, изгуби или фалшифицира документи и документацията на революционните комитети. Изключително важен и интересен момент в идеологията на Левски е това, че той е разбирал ролята на тези документи, които се създават от самия него или от другите участници във въоръжената борба срещу Османската империя за бъдещата история и развитие на българската държава.
Изключително важна и полезна дейност за опазването на българските исторически паметници от Средновековието са развивали и българските читалища. Към всички български читалища били създадени архивни сбирки или библиотеки с музеи, като замисълът бил да се издирват и събират документи и други видове паметници за българската история. Изключително голям брой стари книги и документи били предавани от български читалища на книжовното дружество в Браила, а след Освобождението на Народната библиотека „Кирил и Методий”. Особено активни са били читалищата в Шумен, Лом (читалище „Постоянство”), където Кръстьо Пишурка работел за тази цел. До 1923 г. имало изключително богата сбирка от стари документи, когато става пожар обаче, сбирката частично била унищожена, огромна част събираните книги и документи е била изпратена за амбалажна хартия и за подпалки на печката. Чак след 1925 г. е била запазена останалата част.
В шуменското читалище „Архангел Михаил” също имало архив чийто основател е Добри Войников. Читалището е продължило своята дейност и през 1942 г. съдържа и съхранява изключително ценни документи за българската история. Прекрасна сбирка е била оформена и в читалището и в град Габрово, както и Видин, Пловдив, Стара Загора, Охрид и редица други български градове. Голяма част от тези сбирки на българските читалища постъпват в архива на БАН и на практика сформират един от най-богатите по настоящем български архиви – научния архив на БАН.
Основни читалища големи сбирки от документи и книги има и в големите български манастири като Рилски манастир, Бачковски манастир, Хилендарски манастир, Земенски манастир и други. За жалост в началото на 19 век голяма част от най-ценните български документи по различни причини постъпват в световно известните музеи в Лондон, Санкт Петербург, Париж и Рим. Въпреки стремежа на монасите да издирват и съхраняват старите български документи, голяма част от тях напускат пределите на България. Изключително интересна и полезна е ролята и дейността, която извършват българските вестници. Всички наши вестници печатани в Цариград, Букурещ, Русе, Пловдив непрекъснато поемат материали, с които се апелира до училища, читалища, интелигентни българи да се издирват документи за българската история, които да бъдат съхранявани и предавани на съответни места.
Десет години след освобождението в държавен вестник брой 31/1888 г. са публикувани временни правила на научните и книжовни предприятия, съгласно които всички старини в това число и документите стават собственост на държавата и не могат да бъдат изнасяни извън нея. Именно на базата на тези правила през 1890 г. е публикуван известния закон за издирване на старинни и за спомагане на научни и книжовни предприятия. Особено интересно е, че през 1898 г. на български език излиза и една книга за ръководство, класиране и описване на архивите на трима видни холандски архивисти Мюлер, Фейт, Фруин - всъщност нейният оригинал в Холандия излиза през 1898 г., а на български език в точени и много добър превод излиза през 1912 г.
В момента в българските архиви, в големите световни архиви има изключително много документи засягащи историята на България, които са известни, но за малък кръг хора. Липсва в българското образование система за запознаване на учащите с интересните български паметници от българското средновековие до Освобождението.