Лекции по История

8. Храна, религия и политика в Древна Арабия

Отношението на древна Арабия към храненето отразява динамиката на социалните процеси в района на Хиджас в края на шестото, началото на седмото столетие след Христа, а неговата промяна на браздата между предислямската епоха /наричана още джахилия/ и ранния ислям въплъщава в себе си небивалия поврат в мисленето на цяло едно общество, предизвикани от обръщението му към монотеизма. В този смисъл прехода от езичество към ислям е съпроводен от не по-малко важна трансформация в културните навици на бедуините и градското население на Арабия през формативния период на новата култура .
Джахилията е епоха на кулинарните контрасти. Изобилието е по скоро недосегаем копнеж на фона на оскъдицата и опустошителните вълни на глада, които често връхлитат бедния на прехрана свят на езическите араби. Мечтите за благополучие често намират израз в стиховете на предислямските поети, които обичат да услаждат читателя с разточителни описания на охолство и изобилие от храни и напитки. Амр иби Кулсум /поч.ок.584/ не крие пристрастието си към виното и дори, обладан от музата, възкликва, че е готов да пресуши всичкото вино в един хан в местността ал-Андарин:
О, събуди се с твоята голяма капа, /виночерпко/
полей ни от утринното питие и не щади вината на ал-Андарин!
/То е/ разредено сякаш в него има минзухар,
когато водата му е затоплена /през зимата/
Джахилийските пости поне на думи са до там пристрастени към виното, че любовта към него затъмнява всички останали емоции. За прочутия ал-А ша /поч.629/ се споменава, че решил да отиде в Медина и да се срещне пророка Мухаммад. Когато му обяснили, че пророкът на исляма забранява употребата на вино, постът решил да се прибере у дома си, където му била останала една бъчва от благородната напитка, и да приеме исляма, едва след като приключи с виното. За жалост смъртта изпреварила поста и така заради виното той не станал мюсюлманин.
Не само насладата от виното, но и удоволствието от обилната храна с възпято от рапсодите на езическата епоха. Имру ал-Кайс /поч.540/ оставя описание на ловна сцена и последвалата гощавка с месото на убития дивеч:
Настигнахме първите животни и задминахме изостаналите
/Скупчени/ в една група, която не се пръсваше
Той нападна едновременно и мъжкар, и самка,
догонвайки ги, без да се облее в пот и /в нея/ да се къпе
Едни от готвачите печеха късове месо
върху подредени камъни /в жарта/
а други /варяха/ в кипящ котел.
Богатата трапеза е сред най-важните критерии на предислямските араби за добруване па отделния човек и неговото племе. Оттук идна и специфичното арабско разбиране за гостоприемството — кира. Домакинът е длъжен да нахрани до насита своя гост дори по време на суша, когато мнозина от бедуините и градските жители са изправени пред предизвикателството на глада и мизерията. Най-лошото за един арабин е да бъде обвинен в негостоприемен но, защото това може да опетни името на целия му род.
Кулинарните мотиви, които откриваме в стиховете на предислямските пости са не толкова отражение на някакво охолство, което цари в Арабия в края на VI, началото на VII в., колкото болезнен стремеж към живот, над който не тегне постоянният ужас от глада. Поетичният свят па джахилийските рапсоди в повечето случаи ярко контрастира с ежедневието с неговите неспирни предизвикателства и суровата необходимост от прехрана не заради услаждане на сетивата, а за оцеляване на тялото. Там, където започва царството на глада, секват новелите на културата и поведението започва да се определя от първичните инстинкти за съхраняване на живота. Поставен от жестоката си среда па ръба на оцеляването, бедуинът не е взискателен към храната си. Когато хранителните припаси свършат, той яде пустинни гущери, а лиши ли се и от тях, последното му спасение е илхиз. Илхизът по определението на средновековния мюсюлмански лексикограф Ибн Мапзур представлява „козина, смесена с кръв от кърлежи, която арабите през епохата на Джахилията ядели по време на оскъдица”
Дихотомията между желанието за устойчива прехрана и линеала на ресурси за нейното осигуряване е характерна не само за екстремната среда на пустинните номадски обиталища, но и за градския живот в предислямска Арабия. Авторът па Книгата на песните дава ярко описание на възкачването на престола и Хира на ан-Ну’ман иби ал-Мунзир през 580 г. Ап-Ну’ман е едни от десетимата синове па покойния ал-Мунзир, сред конто персийският владетел - хосроят трябва да избере новия княз на Хира. При избора се сблъскват многобройни интереси ала най-опи тен в интригите са оказва царският писар Ади ибн Зайд, който е сред симпатизантите на ан-Ну’ман ибн ал-Муизир. За да му осигури превъзходство над останалите претенденти, Ади се среща с него и му дава съвет как да се държи, когато се срещне с хосроя: „Облечи пътните си дрехи и влез с преметнат през рамото меч. Когато седнеш да ядеш, лапай па огромни залъци, дъвчи и гълтай бързо н яж много. Знай, че хосроят обича арабите да ядат много и вижда добро само в оногова от тях, който е лаком за храна, особено щом види непознати ястия”. Противно на ан-Ну’ман, Ади съветва останалите братя да бъдат добре облечени и изискани в кулинарното си поведение. В края ма историята хосроят се спира тъкмо на ан-Ну’ман, който най-добре въплъщава представата за арабската природа, и го прави княз на Хира, като му дарява корона на стойност 60 хиляди дирхама. Прехраната с част от политиката не само в този по-скоро куриозен случай. Икономическата блокада и лишаването от хранителни припаси са често срещани методи в борбата между арабските племена преди исляма. Когато в началото на второто десетилетие на VII в. в Мека започна да проповядва пророкът Мухаммад иби абд Аллах, както езичниците, така и мюсюлманите осъзнават силата на глада като средство за политически натиск. Около 616 г. езическите жители па Мека се споразумяват да наложат блокада на рода на Мухаммад, Бану Хашим. Ибн Хишам съобщава, че меканците решили „да не се женят за тях, нито да им продават, нито да купуват от тях””. Отказът от търговски взаимоотношения в случая е особено опасен, понеже Мека разчита за снабдяването си с храни и щя-ло на търговията с Йемен и Сирия. Ако остане изолиран, родът на Мухаммад със сигурност ще бъде изложен на опасността от глад и нищета. Меканците се надя-ват, че самата мисъл за това ще накара хашимитите да променят отношението си към основателя на исляма. По-късно, след преселението си от Мека в Медина през 622 г., Мухаммад използва същите средства, за да постави Мека на колене. Като напада меканските кервани, той успява да прекъсне една от най-важните снабдителни артерии на града, която го свързва с Плодородния полумесец на север. Блокадата е особено ефективна в съчетание с няколкото последователни ялови реколти в Близкия изток от края на двадесетте години на VII в. Изправени пред опасността от глад, меканците се съгласяват да приемат условията на мю-сюлманите и в началото на 630 г. им предават града без съпротива.
Хранителните навици на арабите преди исляма се определят не само от при родните условия, но и от особеностите на езическата култова традиция. Различия бедуински племена и градското население подчиняват храненето си на религиозни съображения, които ги карат да спазват определени постоянни или временни забрани за употреба па някои видове храни. За по-ревностните във вярата си курайшити (ал-хамс) ал-Азраки споменава, че щом дойдело началото па поклонническпя сезон „техните жени спирали да тъкат, да предат вълна, да топят маело”. Ал-хамс също спирали да готвят икт и да ядат масло. Иктът представлява по всяка вероятност млечна извара, което подсказва, че забраните са били свързани е употребата на млечни продукти, които през останалата част от годината са несъмнен деликатес за населението на пустинните райони в южната част на Арабия.
Една от най-важните ритуални функции при самото поклонничество е изхранването па хаджиите (рифада). В управлението на митичния основател на курайшитската колония в Мека, Кусай ибн Килаб, рифадата е „данък, който кураишитите плащали от средствата си през всеки [поклоннически] сезон и го давали на Кусай да прави от него храна за хаджиите, та да ядат онези от тях, които нямат нито възможност, нито провизии”. След смъртта на Кусай рифадата преминава към неговия син Абд Манаф, който я завещава на Хашим ибн абд Манаф, синоним на хашимитския род, към който принадлежат пророкьт Мухаммад и прочутият му братовчед и зет Али ибн аби Талиб. Ал-Азраки съобщава, че „Хашим ибн абд Манаф изхранвал хората през всеки [поклоннически] сезон. Той събирал средствата за подпомагане (тарафуд) и със събраното купувал брашно. Също вземал от всяко заклано животно от жертвите, кравите или овцете бедрената част, събирал всичко това и го смесвал по своя преценка с брашното, а сетне хранел хаджиите. Нещата продължили така, докато една година не се случила голяма суша. Хашим ибн абд Манаф отишъл в Сирия и с парите, които бил събрал, закупил брашно и сухар (ка’к), след което се завърнал в Мека за сезона [на поклонничеството], надробил (хашама) сухара, заклал жертви, сготвил храна, която направил на сарид, и хранил хората, които страдали от силен глад, докато не ги наситил. И му дали името Хашим преди това се казвал Амр. Това предание има добре изявен епонимичен характер, като същевременно цели да подчертае богатството на рода на Мухаммад още от древни времена и големите му заслуги за поддръжката на мекански храм. Независимо от подозренията за не автентичността на тази история, тя но всяка вероятност коректно отразява кулинарните традиции, свързани с джахилийскитс култове в Мека и нейните околности.
Ритуалното изхранване па поклонниците с характерна особеност не само в района на меканския храм. То изглежда с присъщо на целия регион по бреговата ивица па Червено море (Хиджаз), където хранителната оскъдица с често срещано явление, което със сигурност допринася за значимостта на ритуалната трапеза. Подобни на меканските традиции могат да бъдат забелязани и в култа към други пред ислямски божества. За богинята ал-Лат - едно от най-почитаните сред арабите божества - се споменава, че получила своето име от някакъв човек от племето ас-Сакиф, конто седял на една скала и купувал от поклонниците мазнина. След това я смесвал (йалутту) с брашно (сауик) и приготвял каша. Когато човекът умрял, мястото на скалата се превърнало в култов обект, който получил наименованието си Латт от деятелното причастие на глагола йалут ту.. Причастната форма постепенно се редуцирала до Лат и по този начин въз-никнало името на богинята ал-Лат. Тази спонимична легенда е твърде сходна с преданието за Хашим, а извеждането на божественото име от арабския глагол йалутту с трудно приемлива хипотеза. В същността си обаче историята отразява сакрализацията на хранителните обичаи в древна Арабия.
Кулинарни отгласи, подобни на преданията за ал-Лат, можем да открием и в съобщението на Иакут ал-Хамауи за наименованието Бусс, което, според него, означава „храм, който [племето] Гатафан построило по подобие на Каабата”. Инициативата за построяването се приписва на Залим ибн ‘Ас’ад, за когото Йакут твърди, че разпространил сред арабите култа към богинята ал-Узза - едно от трите главни божества на Джахилията. Според Фюк, името Бусс неправилно се приема като название на храма на ал-Узза, докато всъщност става дума за топоним. На същото мнение с и Вслхаузсн, който посочва, че трябва да се прави разлика между ал-Узза в местността Нахла и ал-Узза от Бусс. Възможно е обаче Бусс да има връзка не толкова с предислямската топонимика, колкото с определени хранителни ритуали, разпространени сред поклонниците на ал-Узза. Ибн Манзур обяснява, че басс представлява смес от брашно (сауик) и мазнина, която се яде без да се готви. Общият корен на името на храма Бусс и глаголното съществително басе, както и явните прилики с хранителните ритуали при ал-Лат, може би подсказват за култова традиция, свързана е приготвянето на риту-ална храна, в която мазнината с имала важна роля. Честото споменаване за упот-ребата на мазнина в ритуалните храни, както и въздържането на меканцнте от масло и млечни продукти, видимо с свързано с определени култови забрани, които са формирали вид пости още в епохата на Джахилията, впоследствие възприети и трансформирани от исляма в известния пост през месец рамазан.
Ислямът наследява от пред ислямската епоха както непретенциозното отношение към храната, така и представата за благополучието, като лесна прехрана. Отгласи от тези мотиви намираме в самия Коран, които рисува пленителен за съзнанието на бедуина образ на райските поля: „А за онзи, който се страхува да застане пред своя Господ, има две градини... с разни дървета... В двете два извора текат... Там от всеки плод има по два вида... Облегнати върху килими с подплата от брокат. И плодовете на двете градини ще са близо... И освен тях - още две градини... тъмнозелени... В тях има два бликащи извора... Там има плодове и палми и нарове...”. На друго място вкусовите усещания играят важна роля в противопоставянето между Рая и Ада: „Нима Раят, обещан на богобоязливите, с реки от вода, която не застоява, и реки от мляко е вкус, който не се променя, и реки от вино, приятно за пиещите, реки пречистен мед, и в който има за тях от всякакви плодове, и опрощение от техния Господ, е като онзи, който ще бъде вечно в Огъня.:. И ще им се дава вряща вода, която разкъсва червата”. Изобилието в отвъдното може да се спечели само е въздържание в тукашното. Ето защо Коранът съветва мюсюлманите да отбягват виното, забранява им употребата на свинско месо и въвежда поста през месец Рамазан. Постът се състои във въздържане от храна и напитки през светлата част на денонощието, докато през нощта постещите са длъжни да се удовлетворяват с оскъдна храна и малко вода, така както правел пророкът Мухаммад по време на месечните си уединения в една пещера в планината Хира. Биографията на самия Мухаммад, както и на неговите сподвижници, е пример за умереност в храненето, която несъмнено се дължи на Оскъдицата в тогавашна Арабия.
Основателят на исляма е роден в бедно семейство. Майка му, Амина, отрано остава вдовица и явно не може да изхранва детето, поради което го праща на дойка в едно от бедуинските племена в пустинята. По-късно Мухаммад ще подчертава, че е „син на жена, която се е хранила с кадид”. Кадидът представлява късчета месо от жертвени животни, останали след поклоннческия сезон в Мека. Късчетата се изсушавали на слънце и вероятно са служели за прехрана на по бедните меканци в течение на следващата година. Оскъдицата от детството оставя своя отпечатък върху хранителните навици на пророка, пък и явно го насочва към по-умерен начин на живот. Около началото на седмото столетие той започва да се усамотява за един месец в годината в пещери в планината Хира, ограничавайки до предел употребата на храни и течности. Тъкмо в този контекст на откъсване от материалното Мухаммад получава първото откровение от Бог през 610 г. Въпреки че с придобиването на пророчески статут Мухаммад се ползва с огромната почит на своите последователи, умереността в храненето го съпътства до края на дните му. За това говорят редица от неговите нормативни изказвания (хадиси), сред които: „Синът на Адам не е пълнил съд по-лош от корема си. Достатъчна му е храна, с която да преживява!”.
Една от жените на пророка, Айша, си спомня, че за целия си живот той не се е наяждал с хляб до насита за повече от три последователни дни”.
Доколкото повечето от ранните съратници на Мухаммад също принадлежат към не особено богатите групи от меканското население, те напълно споделят неговите хранителни навици. Споменава се, че те странят от употребата на месо и се задоволяват с малко храна, която само да прекърши глада им. Богатите гощавки, за които говорят предислямските пости, не са познати на ранните мюсюлмани. Причината за това е не само средата, в която са израснали, но най-вече принципите на новата религия, която приканва човека към умереност в тукашното, чрез която да станат по-близки благата на отвъдното.
За храните и начина на хранене на арабите през средновековието можем да съдим от едно изказване, приписвано на братовчеда на Мухаммад, Али ибн Аби Талиб. В него Али дава на мюсюлманите следните кулинарни съвети: „Който започне обеда си със сол, Аллах го спасява от седемдесет нещастия; който яде всеки ден по седем медински фурми, те убиват всяка болест в корема му; който яде всеки ден по двадесет и една червени стафиди, няма да види по тялото си нищо, което мрази; от месото пораства месо; саридьт е храната на арабите; ... месото на кравата с болест, млякото й - лек, а маслото й лекарство; ... най-доброто лекарство за хората е маслото и четенето на Корана;... родилката се лекува най-добре с влажни плодове; рибата разтапя тялото; ... който иска да живее дълго - а животът не е дълъг - да яде рано, да се сношава по-малко с жени и да носи леки дрехи”.
Приборите за хранене, конто ползват арабите в тази ранна епоха, не са особено разнообразни. Бедуините са прочут със своите асафи (ед.ч. усфийа) - камъни, върху които се поставя котелът (кидр). Самите котли в повечето случаи са грубо изработени от камък. Понякога се използват метални съдове за досие на добитъка - предимно камили и овце, но като цяло не може да става дума за голямо домакинско разнообразие, особено при племена, които прекарват по-голямата част от времето си в продължителни преходи под палещите лъчи на пустинното слънце. В градските центрове се използват чинии и купи с различни размери, в които се сервират традиционните блюда на арабите. За пророка Мухаммад се съобщава, че имал огромна купа, наречена ал-Гира, за пренасянето на която били нужни четирима души. От тази купа пророкът често храни мнозина от своите последователи”.
Като цяло кулинарните навици на арабите от края на VI и началото на VII век отразяват строгостта на един бит на ръба на оцеляването. Природата на Арабския полуостров поставя както бедуините, така и градското население пред многобройни предизвикателства, които превръщат прехраната в строга необхо-димост далеч от удоволствието и насладата. Прагматиката на арабското хранене се отразява и на кулинарните представи на исляма. Възникнал в една среда, където гладът е твърде обичайно явление, той обещава на последователите си невиждани вкусови преживявания в отвъдното, ала често им напомня и за тукашното, където те трябва да се придържат към умереното хранене, наложено от столетията суров бедуините бит в пустинята.