Лекции по История

8. България след Първата световна война

БЪЛГАРО-ГРЪЦКИТЕ ОТНОШЕНИЯ 1924-1925 Г.

Протоколът Политис—Калфов от 1924 г.
През септември 1923 г., като се възползва от настъпилото след подписването на Лозанския договор подобрение в българо-гръцките отношения, българският външен министър Христо Калфов прави предложение в Женева за създаване на международна комисия, която да се занимава с въпроса за правата на малцинствата. Гръцкият представител в Обществото на народите Н. Политне, автор на конвенцията за малцинствата, отклонява българското искане. След разгрома на гръцката армия в Мала Азия над 1,5 милиона гръцки бежанци от Турция идват в Гърция. За настаняването им атинското правителство с принудено да сключи бежански заем и същевременно да търси начин за извеждане на преден план в отношенията си с България конвенцията за размяна на население. В стремежа си да облекчат положението си гръцките власти изключват възможността за завръщане на български изселници и прибягват до насилие спрямо българското население в Егейска Македония и Западна Тракия. Целта е техните имоти да бъдат използвани за настаняване на гръцки бежанци.
На 24 юли 1924 г. гръцка военно-полицейска част избива 19 арестувани българи в района на с. Търлис. Секретариатът на Обществото на народите възлага на смесена българо-гръцка комисия да проучи инцидента и представи доклад в Обществото на народите. При тази ситуация, за да си спести неприятните обяснения в Женева, правителството на Софулис нарежда на Н. Политис да заяви, че Гърция е съгласна да приеме искането на България за сключване на договор с Обществото на народите за взаимно покровителстване на малцинствата.
На 29 септември 1924 г. с посредничеството на английския представител в Обществото на народите Гилбърт Мърей, председател на комисията за покровителстване на малцинствата, Хр. Калфов и Н. Политис си азменят два еднотипни протокола между Гърция и Обществото на народите и България и Обществото на народите, с които София и Атина се задължават да гарантират правата на малцинствата, съответно българското правителство на гръцкото малцинство в България и гръцкото правителство на българското малцинство в Гърция.
Българското правителство оценява подписването на протокола Политис-Калфов за свой голям дипломатически успех. Смята се, че с него се слага край на изселването на българи от Западна Тракия и Егейска Македония и че протоколът може да послужи като модел за решаване на малцинствените проблеми и с останалите съседни държави.
С подписването на протокола кабинетът на Софулис предотвратява българска акция в Женева по повод тьрлиската трагедия и си осигурява възможност да иска от Обществото на народите увеличаване на бежанския заем от 6 милиона на 10 милиона лири стерлинги. Освен това се създават и подходящи условия гръцкото правителство да се застъпва пред Обществото на народите за правата на гръцкото население в Южна Албания и Цариград. Към това следва да се прибави и очакването България да повдигне въпроса за положението на българското население в Югославия и предизвика изостряне на българо-югославските отношения и по този начин да се отслаби натискът на Белград върху Гърция за свободната югославска зона в Солун.

През октомври 1924 г. правителството на Софулис е заменено от правителството на Михалакопулос. Въпреки че външният министър от старото правителство Русос остава в състава на новия кабинет, в гръцката позиция по отношение на протокола Политне-Калфов настъпва промяна, обусловена от няколко обстоятелства. Първо, спогодбата е удар за преследваните от Белград цели по отношение на Вардарска Македония и на 17 ноември 1924 г. Югославия денонсира гръцко-сръбския договор от май 1913 г. Второ, след получаването на исканото увеличение на бежанския заем кампанията срещу протокола в Гърция се засилва. През януари 1925 г. Русос е принуден да подаде оставка. На 3 февруари с. г. гръцкият парламент не ратифицира Женевското споразумение. На 14 март отказът на Гърция от протокола Политис-Калфов е включен в дневния ред на Обществото на народите.
Отказът на Гърция да ратифицира протокола Политис-Калфов е последван от влошаване на българо-гръцките отношения. На 11 февруари 1925 г. Гърция отзовава от София своя пълномощен министър Андрей Делмузос. През май с. г. по същия начин постъпва и българското правителство. На мястото на пълномощния министър Живко Добрев за временно управляващ легацията в Атина е назначен Иван Данчев.

Петричкият инцидент от октомври 1925 г.
На 25 юни 1925 г. правителството на Михалакопулос с свалено от власт с преврат, ор-ганизиран от ген. Феодорос Пангалос. Новото правителство обвинява кабинетите на Софулис и Михалакопулос в отстъпчивост по отношение на България. То съсредоточава войски от вътрешността в Западна Тракия и Източна Македония. Взетите мерки от гръцкия военен кабинет засилват напрежението в българо-гръцките отношения. Въоръжените инциденти по българо-гръцката граница зачестяват. На 19 октомври с. м. по билото на Беласица при граничните постове на Демир Капия се завързва престрелка, при която на българска територия е застрелян гръцки войник. При опита на гръцки офицер и придружаващи го войници да минат българската граница като парламеитьори и да приберат убития войник стрелбата е подновена с още по-голяма ожесточеност. Загива гръцки офицер и един български войник. На 20 октомври III армейски корпус с щаб Солун е вдигнат по тревога. С нея то обвинява България за въоръжените инциденти по българо-гръцката граница. На 22 сутринта около 10 000-на гръцка армия преминава българската граница. В ра-йона на Петрич е окупирана територия с фронт 30 км широчина и 10 км в дълбочина. Същия ден българското правителство се обръща към Обществото на народите с молба за съдействие.
Съветът на Обществото на народите приема резолюция, с която приканва българското и гръцкото правителство да дадат незабавно нареждане военните действия да се преустановят и войските да се изтеглят зад националните им граници. С посредничеството на румънския пълномощен министър в Атина Ланга-Ръшкану гръцкото правителство отговаря положително на резолюцията па Обществото на народите.
На 29 октомври Съветът на Обществото на народите формира комисия за разследване на причините за инцидента с председател английския посланик в Мадрид X. Ръмболд и членове по едни френски и италиански военен и по един дипломат на Швеция и Холандия. Задачата на комисията е до края на ноември да представи доклад, за да може на декемврийската сесия на Обществото на народите въпросът да бъде разгледан и решен.
Изпратената комисия начело с Ръмболд констатира, че българското правителство е действало съобразно пакта на Обществото на народите и че Гърция, като окупира с войските си българска територия, нарушава този пакт. Комисията установява две категории щети, нанесени на България -на мирното население в недвижими имоти и др., възлизащи на 20 милиона лева, и загуби в убити и ранени, без милиционерите, свикани под оръжие в нарушение на Ньойския договор, и щети от материален и морален характер на стойност 10 милиона лева.
Комисията прави следните политически препоръки: първо, да се ускори работата по изпълнението на конвенцията за доброволната размяна на население между България и Гърция и, второ, поради невъзможността напусналите Западна Тракия и Егейска Македония българи да се върнат, тъй като имотите им са предоставени на гръцки бежанци от Мала Азия, т. е. не може реално да се приложи конвенцията за малцинствата, гръцкото правителство да обезщети българските бежанци срещу отказ от тяхна страна от правото си да се завърнат в Гърция.
На 7 декември 1925 г. в присъствието на повече от 100 кореспонденти в Женева е от-крита сесията на Обществото па народите. На нея се изслушват позициите на Калфов и Рентис по доклада на анкетната комисия. Калфов настоява за обезщетение в размер на 52 милиона лева. Рентис предлага въпросът да се реши от Международния съд в Хага. След приключването на дебата Съветът на Обществото на народите признава Гърция за виновна и я задължава да заплати на България в срок от 2 месеца 50 милиона лева.
Въпросът за обезщетяването на българските бежанци придобива първостепенно значение в по-нататъшния диалог между България и Гърция. Петричкият инцидент рефлектира и върху развитието на междудържавните отношения на Балканите. По време на инцидента настъпва поврат в югославското обществено мнение по отношение на България. В хода на кризата югославски запасни офицери спонтанно се явяват при българския пълномощен министър в Белград К. Вакарелски с искане да се запишат като доброволци в българската ар-мия.

ОПИТЪТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА БАЛКАНСКО ЛОКАРНО (1925-1926)

През първата половина на октомври 1925 г. в швейцарския курорт Локарно се провежда международна конференция с участието на Англия, Франция, Италия, Германия, Белгия, Полша и Чехословакия. На 16-и с. м. конференцията приключва с подписването на Рейнски гаранционен пакт между Германия, Белгия, Франция, Англия и Италия, арбитражни споразумение на Германия с Белгия и Франция, арбитражни договори на Германия с Полша и Чехословакия и споразумение на Франция с Полша и Чехословакия. По-късно, па 10 септември 1926 г., Германия става постоянен член на Съвета на Обществото на народите.
През декември 1925 г. СССР подписва с Турция договор за неутралитет и ненападение в Париж. Той става модел за сключване впоследствие на аналогични договори с Германия, Литва, Афганистан и Персия. С тях съветското правителство се опитва да наложи в международните отношения принципите за ненападение и неутралитет в противовес на Обществото на народите и Локарнския пакт.
Балканите не остават настрана от развиващите се в Европа процеси. През юни 1925 г. Чембърлейп разглежда създаването на балкански блок като форма за отбрана по отношение на СССР и Германия.
На 20 юли с. г. гръцкият външен министър Рентис предлага да се подпише балкански пакт за арбитраж. В разговор с управляващия българската легация Данчев гръцкият външен министър пояснява, че България е изключена от предлагания пакт, за да не се предизвика подозрение в Белград, но желанието на гръцкото правителство е задължителният арбитраж да се възприеме от всички балкански държави. Югославия се обявява против предлагания от Гърция балкански блок и настоява за отстъпки от гръцка страна по въпроса за железопътната линия Гевгели-Солун.
В края на август 1925 г. гръцкото правителство започва все по-определено да говори за сключване на балкански гаранционен пакт.
Въздействие в полза на Балканското Локарно се упражнява и върху българското правителство. Българското правителство не възприема подсказаната му инициатива. Калфов нарежда на пълномощните министри, ако някой повдигне въпроса за сключването на балкански гаранционен пакт, по никакъв начин да не се ангажират, а да изтъкват, че България е разоръжена и Обществото на народите е поело задължението да защитава националния й иитегритет. Относно арбитража българският външен министър нарежда да се изтъква, че България е подписала втория Женевски протокол за задължителния арбитраж.
В началото на ноември 1925 г., като се позовава на рапорта на Чембърлейн до Съвета на Обществото на народите, гръцкият външен министър изпраща до главния секретар на Обществото на народите проект за подписване на „ Пакт за сигурност и задължителен арбитраж между балканските държави ". В проекта изрично се подчертава, че Гърция се надява Великите сили да постоянстват за реализирането на този проект.
За българското правителство гръцката инициатива за сключване на Балканско Локарно е „една маневра" за обезпечаване на Великите сили и общественото мнение в полза на Гърция по българо-гръцкия конфликт.
Правителството на Ал. Цанков възлага надежди за проваляне на гръцката инициатива на Югославия. Според българското правителство Гърция поставя в неловко положение белградското правителство, тъй като обявяването на Югославия против Балканското Локарно неизбежно ще бъде съпроводено с неизгодни подозрения по отношение на Белград. Това дава основание на българската дипломация да направи извода, че Гърция ще се въздър-жи да излезе с официално предложение за подписването на Балканско Локарно.
В края на декември 1925 г. гръцкият пълномощен министър в Берлин Канелопулос изтъква, че Гърция ще прокарва тезата си за сключване на балкански пакт по подобие на Локарнския с постоянство.

ВТОРИ СГОВОРИСТКИ КАБИНЕТ (1926-1931)

В началото на януари 1926 г. в България е извършена правителствена промяна. В новото правителство на Демократическия сговор, с премиер А. Ляпчев, външен министър е Ат. Буров.
Гръцко-югославските противоречия за съдбата на славянското население в Егейска Македония и железопътната линия до Солун се оказват непреодолими. Гърция не желае да направи отстъпки на Югославия по тези въпроси, тъй като счита това за накърняване на суверенитета й. Сложни за разрешаване са и висящите въпроси между България и Гърция и България и Югославия. Това обрича на провал инициативата на Англия, подкрепена на Балканите от Гърция, за създаване на Балканско Локарно.

БЕЖАНСКИ ЗАЕМ (ДЕКЕМВРИ 1926)

Според доклад на Международното бюро на труда в Женева от 1913 до края на 1923 г. в България пристигат 211 194 бежанци. Българското правителство определя числеността им на около 220 000 души, а според подробни и достоверни източници техният брой достига до 300 000 души. На 24 септември 1925 г. правителството на Цанков депозира молба в Обществото на народите за отпускане на бежански заем на България.
С идването на Ляпчевото правителство на власт Англия променя позицията си. През февруари-март 1926 г. външният министър Ат. Буров води преговори с английското пра-вителство да подкрепи България за получаването на заем, които приключват успешно.
Българското правителство иска да му бъдат отпуснати най-малко 3 000 000 лири стер-линги - 1 700 000 да се използват за устройване на бежанците с жилища, земя и инвентар, 700 000 за водоснабдяване, отблатяване и пр., а останалата сума за разноски по емисията на заема и допълнителни разходи за бежанците. На 4 май Секретариатът на Обществото на народите съобщава на Миков, че искането за заема е прието. На 10 юни Финансовият комитет внася в Обществото на народите проект за устройване на българските бежанци с международен заем. Според проекта за настаняването на бежанците е достатъчен заем от 2 250 000 лири стерлинги. Българското правителство приема предвидените в проекта условия за получаването на заема.
Югославия, Румъния и Гърция остро се противопоставят на българското искане за международен заем. Те обвиняват България, че не изпълнява репарационните си задължения.
През септември 1926 г. Югославия, Румъния и Гърция декларират, че няма да се про-тивопоставят на отпускането па заема, при условие че средствата се използват за настаняване на бежанци, а не за въоръжаване на четите на ВМРО. Удовлетворено е само искането да не се настаняват бежанци в близост до границите на Югославия, Гърция и Румъния. Решава се бежанците да се устройват във вътрешността на страната, на разстояние най-малко 50 км от границите на България със съседите.
След одобряването на протокола от Съвета на Обществото на народите и българския парламент правителството на Ляпчев започва преговори с европейски и американски банки. На 10 декември 1926 г. са подписани две съглашения с група европейски банки и с група американски банки. Европейската група отпуска 2 400 000 лири стерлинги, а американската 4 500 000 долара. Основната част на заема възлиза общо на 3 326 000 лири стерлинги. Заемът е сключен при 7 % лихва и е платим за 39 години на 6-месечни вноски.

ОТМЯНА НА ВОЕННИЯ КОНТРОЛ ВЪРХУ БЪЛГАРИЯ (ЛЯТОТО НА 1927)

След Първата световна война с мирните договори на победените държави са наложени тежки военни ограничения.
През септември 1926 г. Германия е приета за член на Обществото на народите, а през декември с. г. е премахнат военният контрол върху армията й. По-късно е вдигнат и военният контрол от Унгария. Духът на Локарно не отминава и България. Настъпва промяна в позицията на английския, френския и италианския пълномощен министър в София към искането на България за изтегляне на СЛО. Положителни изменения се забелязват и в позицията на балканските съседи. Югославия и Гърция не възразяват за отмяна на военния контрол върху България. През май ликвидационният орган представя доклад в Париж, в който изрежда неизпълнени от българската страна изисквания по прилагането на военните клаузи на Ньойския договор. Независимо от това Конференцията на посланиците в Париж откликва на молбата на българското правителство. На 31 май 1927 г. Конференцията решава СЛО в България да се закрие. На 14 юни решението официално е съобщено на българското правителство. То има условен характер. СЛО остава в България до 30 юни и ако до тази дата не бъдат изпълнени изискванията, посочени в доклада му, Посланическата конференция си запазва правото да задържи в България експерти от състава на СЛО. Българското правител-ство незабавно удовлетворява всички претенции на ликвидационния орган. На 9 август председателят на Конференцията на посланиците Бриан съобщава на българския пъл-номощен министър в Париж, че е взето окончателно решение СЛО да бъде изтеглен от България, но разноските за това да бъдат за българска сметка.

СПОГОДБАТА МОЛЛОВ-КАФАНДАРИС (ДЕКЕМВРИ 1927)

На 27 ноември 1919 г., в деня на подписването на Ньойския договор, по настояване на гръцкото правителство България и Гърция сключват конвенция за доброволна размяна на население. Конвенцията предвижда пълно изплащане на имотите на изселващите се българи от Гърция и гърци от България. На 4 октомври 1920 г. конвенцията за доброволна размяна на население между България и Гърция е ратифицирана.
На 10 август 1920 г. едновременно с подписването на Севърския договор се сключват и два допълнителни договора между главните съюзни сили и Гърция за Западна Тракия и за защита на малцинствата. С втория допълнителен договор Гърция се задължава да осигурява правата на националните малцинства на територията си, да защитава живота и свободата им и да счита всички българи, родени в Гърция, за равноправни гръцки поданици, с изключение на подалите молби в смесената българо-гръцка комисия за изселване. Севърският договор, както и допълнителните към него договори, остават нератифицирани поради разрастването на военния конфликт между Гърция и Турция.
На 24 юли 1923 г. при сключването на Лозанския договор към него се подписва и допълнителен протокол, в който се преповтарят основните пунктове от изработения в Севър договор за малцинствата. През октомври с. г. правителството на Цанков сключва допъл-нително споразумение с Гърция за прилагането на конвенцията за доброволна размяна на население, разширяващо нейния обсег и по отношение на българското население в Западна Тракия.
През 1921 г. от Гърция в България се изселват 5495 души, а през 1922 г. 6877 души. Скоро става ясно, че е невъзможно незабавно и изцяло да се заплащат имотите на изселващите се българи. През 1922 г. се налага да се разработи нов план за изплащане на имотите. На 8 декември с. г. правителството на Стамболийски се споразумява с гръцкото правителство 10 % от имотите на българските и гръцките изселници да се изплащат в щатски долари, а останалите 90 % с облигации. Планът за плащанията улеснява и двете правителства и особено гръцкото, тъй като гръцките задължения са по-големи. Но скоро и този план става неприложим поради увеличаване на бежанския поток от Гърция към България. След поражението на гръцката армия в Мала Азия (1922) гръцките власти прибягват до насилие и терор с цел предизвикване на насилствено изселване на българите. Наложилото се в Западна Европа гледище, че проблемът с малцинствата е един от главните зародиши за война, кара Англия, Франция и Обществото на народите след доклада на Анкетната комисия по Петричкия инцидент активно да се намесят в решаването на проблема за размяна на население между България и Гърция. През март 1927 г. на сесия на Обществото на народите се поставя въпросът българското и гръцкото правителство да предоставят сведения за начина на изплащане на бежанските имоти. На 3 септември с. г. председателят- на Финансовия комитет при Обществото на народите изработва по доклад на Чембърлейн проект за нова спогодба между България и Гърция за взаимните плащания на недвижимите имоти на бъл-гарските и гръцките изселници. На 7 декември 1927 г. финансовите министри на България и Гърция Моллов и Кафандарис и председателят на смесената българо-гръцка комисия Дж. де Рение подписват спогодбата. Тя се състои от 10 члена. Най-важният от тях е чл. 9, третиращ проблема за плащанията. С него срокът за обезщетяване на облигациите се удължава от 12 на 30 години. Отпада и условието разликите в стойността на имотите в българска полза да се погасяват с първия взет външен заем от гръцка страна. Със спогодбата Моллов-Кафандарис се разрешава разсрочено плащане на тези суми в продължение на 30 години. Спогодбата анулира и предвиденото в конвенцията от 1919 и плана от 1922 г. имотите на изселниците да се изплащат в щатски долари. Разрешава се това да става с националната валута на държавата кредитор.
Макар да представлява отстъпление в сравнение с конвенцията и плана за плащанията от 1922 г., на 3 април 1928 г. българският парламент одобрява спогодбата Моллов-Кафандарис. Гърция я ратифицира едва на 23 януари 1929 г. след дълъг обществен дебат в пресата и в парламента между опозицията и дошлото на власт през лятото на 1928 г. правителство на Венизелос.

СТАБИЛИЗАЦИОНЕН ЗАЕМ

През септември 1927 г. по повод на обезпокоителни признаци за финансовото състояние на страната правителството на Ляпчев се обръща с молба към Съвета на Обществото на народите България да бъде включена, наред с Австрия, Унгария и Гърция, в стаби-лизационния план на Финансовия комитет на световната организация. Поради съществуването в него на неприемливи за българското правителство моменти протоколът не е внесен за одобрение в Обществото на народите. В окончателния вариант на плана за стабилизация на България се предвижда: покриване дълга на държавата към БНБ, уравновесяване па бюджета, стабилизация на лева чрез определяне със закон на златното му покритие, възстановяване на свободната валутна търговия и т.н. С плана българското Министерство на финансите се задължава да въведе системата на месечните бюджети, да съкрати разходната част на държавния бюджет, да осъществи данъчна реформа и повиши събираемостта на данъците.
Финансовият комитет отказва да удовлетвори искането на Ляпчевото правителство за отпускане на заем в размер на 15 000 000 лири. Отначало комитетът възнамерява да се предоставят на България 3 000 000 лири. Впоследствие сумата е увеличена на 4 500 000 лири.
На 10 март 1928 г. Съветът на Обществото на народите одобрява изработения от Фи-нансовия комитет протокол за отпускане на стабилизационен заем на България. На 13 април след бурни парламентарни дебати Народното събрание дава съгласие за вземането на заема. На 14 и 18 април 1928 г. земетресение с епицентър Чирпан-Пловдив нанася тежки материални щети на населението и държавата. Българското правителство се обръща към Обществото на народите с молба за увеличаване на заема с цел компенсиране на загубите от земетресението. Финансовият комитет решава да се отпуснат допълнително 500 000 лири стерлинги. На 8 септември 1928 г. за тази цел е одобрен от Съвета на Обществото на народите допълнителен протокол.
През октомври 1928 г. българското правителство започва преговори с банковите групировки. На 19 ноември е подписан договорът за заема. Чисто произведение на ста-билизационния заем е 5 005 718 английски лири. Срокът за изплащане с 40 години с начална дата 15 ноември 1929 г. при годишна лихва 8,46 %. През 1928-1929 г., изпълнявайки условията па заема, правителството на Ляпчев уравновесява държавния бюджет и успява да стабилизира държавните финанси.
На 4 май 1929 г. България урежда финансовия си спор с „Дисконто гезелшафт " по 500 000-ния заем от 1914 г. В замяна на това „Дисконто гезелшафт " се задължава да върне на България намиращите се в нейните трезори български съкровища и бонове в размер на 250 000 000 златни лева и 75 000 000 френски франка.

СПОРАЗУМЕНИЯТА С ЮГОСЛАВИЯ (1929-1930)

На 6 октомври 1927 г. дейци на ВМРО убиват в Щип началника на гарнизона ген. Ковачевич. В отговор на този терористичен акт белградското правителство затваря граница-та си с България и въвежда строг режим в пограничните райони. От него най-силно за-сегнати са българските селяни двувластници, имащи имоти на югославска територия.
През 1927 г. Кралството е обхванато от тежка вътрешна криза. На 28 юни 1928 г. полемиката в Скупщината прераства в кървава разправа. Възползвайки се от това, на 6 януари 1929 г. крал Александър I установява диктатура. Партиите са забранени. Общинското самоуправление е ликвидирано. Под контрола на краля минават правителството, армията, външната политика и държавният съд. На 3 октомври с. г. с указ на Александър I КСХС е преименувано в Кралство Югославия.
С цел стабилизиране на международното положение на режима крал Александър I се ориентира към поврат в отношенията със съседите, в това число и с България. На 7 февруари 1929 г. белградското правителство отваря границите си с България и предлага на българското правителство незабавно да се започнат преговори за уреждане на висящите проблеми.

Първа Пиротска конференция - февруари 1929 г.
На 25 февруари 1929 г. в залата на общинския съвет на Пирот е открита конференция на експертно равнище за обсъждане спорните въпроси между България и Югославия. На първото работно заседание югославската делегация предлага следния дневен ред:
1. Окончателно уреждане на двувластническия въпрос.
2. Определяне на режима за преминаване на българо-югославската граница.
3. Създаване на смесена комисия за отстраняване на инцидентите по границата.
Българската делегация приема дневния ред с уговорката, че решаването на въпроса за двувластните имоти е от компетенцията на двете правителства. Целта на югославската делегация е окончателно да ликвидира двувластническия въпрос и по този начин да отнеме възможността да се предявяват териториални претенции от страна на България спрямо Юго-славия. Българските делегати се придържат към следвания външнополитически курс за възвръщане по мирен път на загубените с Ньойския договор български територии.
Югославските представители категорично отхвърлят възможността за откриването на нови пропускателни пунктове по границата. Те предлагат двувластният въпрос да бъде свален от дневния ред на конференцията, тъй като с Нишкото споразумение от 1923 г. е прието принципно решение за ликвидиране на двувластните имоти. Двете делегации ос-тават на позициите си по този въпрос и в крайна сметка се решава да се изработи временен правилник за двувластниците. Подготовката му се възлага на българската страна и се предвижда той да бъде представен на югославското правителство за одобрение.
Конференцията приключва с постигането на споразумения по маловажни въпроси за жп транспорта, за съобщенията и др. Съгласие се постига и за създаване на смесена българо-югославска комисия за разследване на граничните инциденти. По най-съществените проблеми - за двувластните имоти и неутралната зона, българската делегация успява да ус-тои на югославския натиск.

Втора Пиротска конференция - септември 1929 г.
След първата Пиротска конференция кризата в българо-югославските отношения се задълбочава. След дълго отсъствие югославският пълномощен министър Нешич се завръща в София. На 28 юли 1929 г. той връчва нота на българското правителство за подновяване на българо-югославските преговори. Условието е да се приемат югославските искания за двувластните имоти и неутралната зона. Англия и Франция одобряват югославската инициатива и за да не изпадне в изолация, правителството на Ляпчев приема югославското предложение с уговорката, че постигнатите споразумения на първата Пиротска конференция трябва да влязат в сила. На 7 септември 1929 г. югославското правителство заявява, че е съгласно Пиротските споразумения от февруари да бъдат продължени за срок от 3 месеца. Българският външен министър Ат. Буров приема югославското условие. На 23 септември в Пирот българо-югославските преговори са подновени. На втората Пиротска конференция са изработени „Правилник за граничната служба" и „Правилник за полицейските мерки и облекчаването на преминаването на границата ". В сила остава и споразумението, пос-тигнато на първата Пиротска конференция за създаване на българо-югославска комисия за уреждане на граничните инциденти. През октомври 1929 г. правилниците са ратифицирани и от 5 ноември определеният тримесечен срок за окончателно споразумяване започва да тече.
На 15 ноември на базата на постигнатите договорености в София започва делова работа смесена българо-югославска комисия. На 14 февруари 1930 г. в София са подписани „Конвенция за ликвидация на двувластните имоти" и „Споразумение за поддържане на добрия ред и сигурност на границата". С тях българското правителство приема искането на Югославия по двата спорни въпроса. Със споразумението за поддържане на добрия ред и сигурност на границата на постоянната смесена комисия се позволява да действа в обсега на двувластния район, а той обхваща по 10 км пояс от двете страни на границата.

ХАГСКАТА СПОГОДБА ЗА ОТЛАГАНЕ ПЛАЩАНЕТО НА РЕПАРАЦИИТЕ (ЯНУАРИ 1930)

Загубите на частните лица от Чирпанското земетресение възлизат на 3 532 524 000 лв., а на държавата 1 652 000 000 лв. Природното бедствие заставя Репарационната комисия да от-ложи изплащането на репарационната вноска от 1 октомври 1928 г. в размер на 5 000 000 златни франка за 1 април 1929 г. След като си осигурява получаването па стабилизационния заем, правителството на Ляпчев се ориентира към една по-смела и твърда политика по отношение на репарациите. Гърция заплашва, че ако се даде на България исканата отсрочка, ще преустанови плащанията по спогодбата Моллов-Кафандарис. Съветът на Обществото на народите, под чийто патронаж е сключена тази спогодба, предупреждава гръцкото прави-телство, че ако не я ратифицира, ще остане в сила старата спогодба за изселването, която е финансово по-неизгодна за Гърция. България е частично удовлетворена по въпроса за репарационните вноски за 1929 г. Те са намалени с 50 %, т. е. на 2 500 000 златни франка всяка една. По този начин във връзка с Чирпанското земетресение България получава едногодишен мораториум по изплащането на репарациите в размер на 10 000 000 златни франка.
През август 1929 г. на първата Хагска конференция е приет планът „Иънг". С него предвидените по плана „Дауес" от 1924 г. плащания на германските репарации са рязко намалени и контролът върху германската икономика премахнат. Конференцията решава да се формира комитет от експерти, който да разгледа и т. нар. източни репарации на Австрия, Унгария и България. За България се изработва таен минимален план, предвиждащ плащанията на репарациите да продължи 36 години при средна годишна вноска 12 500 000 златни франка с лихва 5,5 %.

На 30 септември изпратена от българското правителство делегация връчва експозе, в което настоява пред комитета на основание чл. 122 от Ньойския договор репарациите на България да бъдат отменени. Комитетът категорично отхвърля българското искане.
На втората Хагска конференция (3-30 януари 1930) българският външен министър Буров и финансовият министър Моллов поставят въпроса за мораториум на репарационните плащания въз основа на чл. 122 от Ньойския договор. Председателят на комитета за източните репарации Лушьор остро реагира. На 7 януари българската делегация се съгласява на средногодишна вноска от 10 000 000 златни франка.
На 20 януари 1930 г. в Хага е подписана спогодба, с която част Б рт българския репарационен дълг, както и окупационният дълг, се премахват срещу отказ от рекламации, на които България има право, и от огромните вземания по чл. 145 на Ньойския договор от Германия, Австрия и Унгария. Вземанията по спогодбата Моллов-Кафандарис и рекламациите по чл. 141 на Ньойския договор, отнасящи се до придобилите български територии държави, които са задължени да плащат част от предвоенния дълг на България, не са засегнати от спогодбата. Съгласно Хагската спогодба България трябва да продължи да плаща репарации в продължение на 36 години със средногодишна вноска 11 000 000 златни франка с 5,5 % лихва. С чл. 7 на спогодбата България се задължава срещу вдигането на секвестъра (забраната) на българските имоти в Румъния да заплати на румънското правителство 110 000 000 леи. Наред с това се предвижда България да участва в обслужването на отоманския дълг (чл. 8) и същевременно част от предвоенния дълг да бъде разпределен между Югославия, Румъния и Гърция като държави, придобили български територии.