Лекции по История

7. Ислямският Закон и общественият живот

Ако разнообразните институции и обичаи, съставляващи обществения живот в широкия смисъл на думата, не винаги са от мюсюлмански произход, най-малкото те са проникнати от духа на Исляма, чийто Закон моделира организацията на земния град, без никога да прави разлика между категориите преходно и духовно. Така наказателното право и семейният живот са регулирани според каноничните предписания, дори и ако последните най-често само са придавали стабилност на вече съществуващите обичаи, внасяйки в тях известни корекции. Що се отнася до живота на общността, принципите на Корана и на суната винаги стъпват върху наслагванията от обичайното право (орф), местните влияния и конкретната историческа еволюция.

1. Наказателното право
Законът разделя престъпленията на три категории:
- Умишлено убийство или нараняване, даващо право
на отмъщение, при което самият виновник трябва да понесе наказанието под контрола на съдия. При определени
обстоятелства отмъщението може да се замени с откуп.
- Неумишлено убийство или нараняване, при което
се заплаща кръвнина.
• Престъпления по смисъла на петте канонически наказания (хадуд): кражба, наказвана с отрязване на дясната ръка: разбойничество, наказвано със смърт; прелюбодеяние, наказвано със 100 удара с камшик (отнася се както до мъжа, така и до жената, но условията за изпълнението му са такива, че наказанието никога не може да бъде приложено); лъжливо обвинение в изневяра (в някои канонични трудове вместо това престъпление стои вероотстъпничеството); употреба на вино или друго алкохолно питие.
По-леките престъпления подлежат единствено на порицание.

2. Семейният живот 
В тази област новите правила, установени от мюсюлманското право, се наслагват не само върху предишните традиции, но често и върху обичаи от магически характер, на които местното население продължава да държи.
Бракът. Наложените от Исляма юридически правила се отнасят най-вече до брачните връзки, а не до фамилията, която не заема централно място в правната му система и се запазва в старата си патриархална форма. Ислямът регламентира многоженството като гаранция за многобройно мъжко потомство и създава известна сигурност за жената. Коранът ограничава до четири броя на законните съпруги на мъжа, като изисква съпругът да бъде еднакво справедлив към всяка от тях, давайки му същевременно право на неограничен брой връзки с робините му.
Бракът се състои от договор, изплащане на зестра от страна на мъжа и установяване на съгласие по договора от двете страни (тъй като жената е юридически непълноценна, тя е представлявана от настойника си). Следва сватбата, съпътстваща консумирането на брака, чието предназначение е да предотврати неблагоприятните влияния, заплашващи двамата младоженци при преминаването им към брачен живот. Приети са два начина за прекъсване на брака: разтрогване, обявено от кадията по молба на съпруга или съпругата (по сериозни причини) или изпъждане (талак) на жената от страна на мъжа. В случай че талакът бъде произнесен три пъти, става окончателен и мъжът не може да се събере отново с жената, освен ако междувременно тя не е имала друг брак. Преди да изпъди жена си обаче, мъжът трябва да и изплати пълния размер на зестрата си, в случай че още не го е сторил.
Мъжът следва да се отнася към жената справедливо и с респект. Живеейки в режим на разделена собственост върху имуществото, жената запазва изплатената й от мъжа зестра. Все пак Коранът недвусмислено подчертава принципната й непълноценност, приемайки, че стойността на свидетелството й пред съда е наполовина в сравнение с това на мъжа. От друга страна пред абсолютния авторитет на мъжа в семейството, тя твърде трудно би могла да се възползва от правата, дадени й от Закона, освен ако благодарение на личните си качества не успее да извоюва уважение и респект.
Раждането. Раждането на момче винаги е за предпочитане, тъй като то продължава бащиния род. Коранът обаче забранява стария обичай, който изглежда е позволявал новороденото момиче да бъде погребано живо. Мюсюлманската традиция продължава практиката при раждане да бъде отрязвана косата на детето (старинен ритуал за пречистване) и да се принесе в жертва животно, една част от което се раздава на бедните. Освен това тя препоръчва в ухото на новороденото да се прошепне молитвената формула за обръщение към Бога, за да стане от него бъдещ мюсюлманин. Традицията повелява също така и обрязването, стриктно спазвано в ислямския свят и извършвано на седмия ден или на седмата година.
Детето получава име (исм), състоящо се от лично (Мохамед. Ахмед, Юсуф и пр.) и бащино име. Впоследствие към него се прибавят едно име, напомнящо това на най-големия син (коня, понякога фиктивно), „етническо” име (нисба), отнасящо се до района или професията и почетен прякор (лакаб, например Нур-ад-Дин). До седем годишна възраст момчето е отглеждано от жени те, след което учи занаята на баща си или бива записано в ислямско училище. Съдбата на момичетата е да станат съпруги. Те живеят затворени в дома без да получават каквото и да е образование. Ролята на мюсюлманската жена не е свързана с възпитанието, нито с образованието. От нея се изисква само да знае молитвата. Образованите жени, вещи в поезията и музиката, са главно настоящи или бивши робини.
Смъртта. В погребалните ритуали Законът често се натъква на старинни обичаи. Той изисква следното: когато краят наближи пред болния да бъде произнесен „символът на вярата”, а след смъртта тялото му да се умие и да се увие в незашито платно, после да се съпроводи с кортеж до гробището, където да се произнесе молитвата за мъртвите и да бъде положено в гроба (над който не бива да има никакъв паметник) на дясната му страна и с главата към Мека.
Наследяването. Правилата за унаследяване са стриктно регламентирани от Корана, който дава на жената права, не притежавани преди от нея. Наследството се предава по бащина линия, като жените се броят за половин наследник. След неясни обстоятелства, Мохамед въвежда така наречените „привилегировани дялове”, които се ползват с приоритет и чието наличие превръща правото в една от най-сложните науки. Възможността да се съставя завещание е твърде ограничена, тъй като то се отнася само до една трета от наследството, откъдето и честото прибягване до юридически „трикове”.
Робите. Било то черни или бели, те обикновено допълват семейната организация. Коранът поддържа тази практика, макар и да препоръчва освобождаването им като акт на благочестие. Бидейки собственост на господаря си, робът бива придобиван и прехвърлян като всяко друго имущество. В случай, че се ожени за робиня, децата му също добиват статут на роби. Робинята може да живее с господаря си, който има право и да се ожени за нея, но само след като предварително я е освободил. И в двата случая при раждане на дете, тя придобива специални привилегии. Възможно е роб да бъде освободен чрез завещание, както и сам да откупи свободата си срещу предварително определена сума. Освободеният роб (мауля) става част от фамилията на господаря си, който остава негов настойник. Обикновено отношението към домашните роби е добро и те често заемат важно място в живота на семейството, но съвсем различно е положението на робите, придадени към големите стопански имения.

3. Общественият живот и отношенията в общността
Общественият живот се основава върху понятието за „общност” (умма), което подчинява племенните групи и националните или расови образования на един по-висш принцип - този на абсолютното братство и равенство между всички изповядващи една и съща вяра („Всички вярващи са братя”, К., ХLIХ, 10). Връзките на солидарност не се разрушават от политико-религиозните схизми. В качеството си на „хора на кифлата”, шиитите, хариджите и сунитите също са част от общността. В замяна на това племенните и националните особености често създават пречки за интеграцията (вековно съперничество, разпространено между племената чак до Андалусия). Религиозната привилегия, с която се ползва не само арабският език, но и арабската раса, представлява още по-голяма опасност, тъй като се стреми да се трансформира в правото на изключително върховенство, при което „Арабската империя” да измести „общността” и да постави новите мюсюлмани под арабско влияние. Протестите на последните в името на равенството между вярващите дават възможност на уммата да възстанови първоначалното си значение, но периодически възникват проблеми от расов характер.
Все пак рецитацията на Корана и използването на арабския като „литургичен” език представляват първият елемент в единството на мюсюлманския свят, първоосновата на живота в ислямската общност, която осмисля себе си благодарение на практикуваните от нея канонически ангажименти и дори благодарение на някои традиционни обичаи. Тези отличителни белези, този „герб” (Л. Масиньон) на Исляма, се съдържа най-вече в следното: ритуалните молитви, призивът на мюезина, постите (които за един месец променят нормалния ритъм на живота); единородството на семейната организация и на наследствените закони; общността на съдилищата, прилагащи кораничното правосъдие; общността на гробищата, предназначени единствено за мюсюлмани; сходния начин на хранене (забраната на алкохолни напитки и на не съответстващите меса, т.е. от животни, които не са заклани според ритуала); накрая полузатворническия начин на живот на жените и носенето на фереджета (обичай, основаващ се на текстове от Корана, препоръчващи на мюсюлманите благоприличие и скромност, който стриктно се спазва в градовете). Ще добавим и специфичния календар, обикновено използван от мюсюлманите, който се характеризира със следното: ерата на Хиждра започва на 15 юли 622 година (теоретична дата, определена от Омар); лунната година съдържа триста петдесет и четири Дни, разделени на дванадесет месеца от по двадесет и девет или тридесет дни (Мухарам, Сафар, Раби 1 и 2, Джумада 1 и 2, Раджаб, Шабан, Рамазан, Шавал, Дхул-каада, Дхул-хиджа), които прогресивно изостават в сравнение с месеците от слънчевата година; денят започва при залез слънце. Този календар, регламентиращ религиозния живот, е толкова непрактичен, че в административния и икономическия живот, особено в Египет и Сирия, продължава да се използва коптският или гръцки слънчев календар.(Масиныон,Л., Методы художественого выраженияи мусулманских народов.Арабская средновековая культура и литература, М., 1978, стр.46-59)
Освен от духа на общността, социалната организация се определя и от конкретни юридически принципи: правен статут на личността, данъчна система, режим на собственост и търговска етика. В ислямските държави обществото се разделя на стриктно обособени категории: мюсюлмани, свободни хора и роби (принадлежащи на дадена фамилия или на държавата). Немюсюлманите биват два вида: едните са „хората на Писанието” и асимилираните племена, които плащат данък и притежават ограничени права в сравнение с мюсюлманите, а другите са чужденци, които за да търгуват с арабските страни получават индивидуални гаранции за сигурността си (аман), а впоследствие и специални колективни привилегии {Капитулациите от XVI век).
От този статут на личността произхожда особена данъчна система. По принцип мюсюлманите дължат единствено закят (задължителната милостиня), докато немюсюлманите са подложени на данък на глава и поземлен данък. Последният остава да действа и по отношение на новоприелите вярата, за да не се лиши хазната от сериозен източник на постъпления. Към това първо нарушение на Закона се прибавят и различни неканонични такси, които периодически биват премахвани я въвеждани отново, като например таксата за извършване на търговска дейност, бариерното право, пътната такса или таксите, събирани от кадии, от мохтазиби или управители на области.
Тъй като в тесния смисъл на Закона собствеността върху благата принадлежи единствено на Бога, използва нето им е ограничено от забрана на лихварството, както и от закята, представляваща акт на солидарност, които следва да бъде продължен от доброволната милостинята (садака). Също така на мюсюлманина се препоръчва да съдейства за учредяване на храмови имоти (уакф или хабус), които според юристите принадлежат на Бога и приходите от които следва да се използват за благочестиви дела (поддържане на джамии, медресета, болници и пр.) и за благотворителни цели от обществен интерес. Броят на тези имоти в мюсюлманските градове все повече се разраства, като накрая в тях се включват повечето магазини, бани, мелници и градини, без да се броят множеството стопански постройки и земи. По някога хабусът се използва в зашита на частни интереси (застрашени от фалит наследства или състояния би-ват прехвърляни в храмови имоти, като част от доходите, които те носят, се получават от притежавалата ги фамилия). Така бързо се създава значителна колективна собственост, която се нуждае от официален надзор (извършван от кадиите) и която понякога е обект на злоупотреби.
Духът на взаимопомощ, който е в основата на тези типично ислямски институции, вдъхва живот и на голям брой стари или местни обичаи, интегрирани в битието на общността, да не говорим за облика на съсловните организации, чиято цел е да предпазват членовете си от безработица и взаимна конкуренция. Търговската дейност също е регламентирана от стриктни правила, подчинени на стремежа търговец и клиент да се възприемат като братя и да не се стремят да се излъжат един-друг. Само при тези условия търговията е не само законно, но и почтено занимание. Коранът предписва употребата на „точни мерки и теглилки”, като в началото пазарлъкът е забранен, така също облагането с допълнителни такси (освен в периодите на всеобщ глад), както и продажбите, съдържащи елемент на несигурност, т.е. риск от измама. С надзора по изпълнението на тези правила е натоварен мохтазибът, който освен това е задължен да контролира мерките и теглилките.
Духът на обществения живот и институциите, ръководещи мюсюлманската общност намира пълната си изява в градовете: „Ислямът се установява благодарение на гражданите, търговците и дребните занаятчии” (Л. Масиньон). /Цит. Съчин.,стр.66/
Разпространението му е белязано с основаването на нови градове (като Ал-Куфа в Ирак, Ал-Фостат в Египет, Кайруан в Ифрикия, старото арабско име на Тунис и Източен Алжир) й военни крепости, които за кратко време се превръщат в също толкова проспериращи центрове, колкото и старите арабски градове като Дамаск и Халеб в Сирия. В структурата на мюсюлманския град се съдържат два основни елемента: пазарът като място за обмен на стоки, около който се намират занаятчийските работилници и джамията като храм за молитви и дори обител за оттеглилите се от земната суета вярващи, но така също и всеобщ дом, средище за изучаване на Корана (библиотеки и кръжоци от ученици на всякаква възраст, обучавани от учители), място за заседания на съда (тук кадиите гледат правните дела), политически център (седнал на минбара, представляващ трона на Пророка и символ на върховната власт, халифът изслушва пратениците и прави официални прокламации). Така в едно ограничено пространство е концентриран активен обществен живот, вдъхновяван от респекта към Закона.
По-късно с разширяване на градовете и еволюцията на религиозното чувство, джамията ограничава ролята си единствено на светилище, за сметка на което се появяват специални сгради, отговарящи на различните й минали функции. Кадията правораздава в отделно обособен съд (махама). Религиозното образование се провежда в училища, наречени медресета, които се разпространяват най-вече през XII век по време на „сунитската реакция” благодарение усилията на везира Низам-ал-Молк (едно от тях е известното медресе Низамия, основано в Багдад през 1067 година, чиято задача е да противодейства срещу шиитската пропаганда, център на която става джамията Ал-Азхар в Кайро, създадена през 970 година от фатимидите). Същевременно в големите градове се появяват и училища за преподаване на „традициите” (дар ал-хадис). Често към медресето се обособява и болница (мяристян), към която понякога се развива медицинско училище. Най-преданите мюсюлмани и мистиците се събират в специални сгради, място за медитация и заедно с това страноприемница за пътниците (ханка, зяуия). Самите джамии се умножават и скоро всеки квартал притежава своя собствена, така както притежава и хаммам (баня), който макар и да не е нововъведение на Исляма, отговаря на едно от изискванията в религиозния живот на мюсюлманина: законната чистота. В столиците израстват и дворци (каср), седалища на администрацията и на владетелския двор, най-често разположени срещу голямата джамия.
Търговията също се развива. Корпорациите, обединяващи по професии занаятчии и търговци, са контролирани от синдик, назначаван от префекта на пазарите. През османската епоха те си извоюват правото сами да избират своите представители и получават известна автономия от административната власт. Членовете на корпорациите участват в паради, провеждани по определени слу-чаи пред владетеля. Така мюсюлманският град е щял да остане единствено център на организирания икономически живот, целящ да осигури благосъстоянието на цялата общност, ако благодарение ловкостта на юристите в него не си пробива път лихварството. Отначало с тази дейност започват да се занимават само немюсюлмани, и то предимно евреи. От IX век освен в средище на корпорациите, мюсюлманският град започва да се превръща и в център на банкери, които успяват да изземат под свой контрол цялата икономическа активност и в разрез с духа на Закона въвеждат капиталистически взаимоотношения, които вероятно от него се пренасят и в Европа.
Заедно с това, превръщайки се в център на интелектуална и литературна дейност, мюсюлманският град става свидетел на развитието на светските науки и философията, чиито последователи често са привличани от твърде неправоверни тенденции. От друга страна дворът на владетеля се изпълва с живот, отдаден на наслади, в който предписанията на Закона рядко се спазват (пие се вино, твори се фриволна, еротична и бакхическа поезия). Все пак основната интелектуална дейност е свързана с изучаването на Корана и тъкмо тя придава на града онази идентичност и репутация, с която той се налага в мюсюлманския свят. Стойността му се гарантира от приемствеността и непрекъснатостта на „традициите”, ето защо хронистите не пропускат да подхванат някоя местна история с отегчителното изреждане на „традиционалистите”, които представляват най-голямата гордост за всеки град.