Лекции по История

7. Парижка конференция, Ньой и Лозана

ПАРИЖКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ

На Парижката конференция взеха участие следните държави от страна на Съглашението, наречени в договорите съюзени и сдружени държави: Американските съединени щати, Белгия, Боливия, Бразилия, Британската империя, Канада, Австралия, Южна Африка, Нова Зеландия, Индия (последните пет са независими английски владения — доминиони), Китай, Куба, Еквадор, Франция, Гърция, Гватемала, Хаити, Хеджас, Хондурас, Италия, Япония, Либерия, Никарагуа, Панама, Перу, Полша, Португалия, Румъния, Сърбо-Хърватско-Словенска държава, Сиам, Чехословашко, Уругвай.
Българската делегация бе в състав: Теодор Теодоров, председател на Министерския съвет, министър на външните работи и на изповеданията, председател на българската делегация; Венелин Ганев, министър на правосъдието; Янко Сакъзов, министър на търговията, промишлеността и труда; Александър Стамболийски, министър на обществените сгради; Михаил К. Сарафов, бивш министър.
Парижката конференция през 1919 г., както ще видим, не само не направи нищо, за да се поправят неправдите, извършени над България през 1913 г., но напротив, ги продължи. В Париж на конференцията възтържествува варварският принцип, че от победителя не могат да се отнемат никакви земи, колкото и неправилно и незаконно да ги е завладял той.
Конференцията се събира, за да се занимае само с териториите на победените. По силата на този жесток принцип, който сам по себе си беше отрицание на онова, което по-рано поддържаха самите победители, не само териториите на последните останаха непокътнати, но те предявиха и анексираха още български земи.

Американската делегация на конференцията и българският въпрос

Само американската делегация на конференцията се опита да остане последователна на обещанията, които беше дал Уилсън на победените народи. Но и тя повече от един опит не направи.
Тогава България трябва непременно да има своята граница в Южна Добруджа, така както тя съществуваше преди Балканската война. България, от друга страна, трябва да има Тракия до линията Енос —Мидия или даже до линията Мидия — Родосто. Съдбата на Македония ще трябва да се реши след една безпристрастна анкета. Линията, която може да се вземе за база на тази анкета, ще трябва да бъде южната граница на спорната зона, както беше определена между Сърбия и България преди първата Балканска война. В заключение полк. Хауз подчертава, че тези граници са определени въз основа на националния принцип.
Вторият документ е докладът на един специален комитет от американци, добри познавачи на Близкоизточния въпрос, под председателството на американския професор Монро. Такъв доклад наистина е бил представен на американската делегация, озаглавен е „Outline of Tentetive Report" и е връчен на Уилсън на 21 януари 1919 г. За България там четем: 1) България трябва да бъде утвърдена във владение на онази част от беломорския бряг, която й бе оставена според Букурещкия договор от 1913 г. (Западна Тракия); 2) България трябва да получи гаранции за свобода на своята транзитна търговия към Кавала и Солун; 3) българската граница към Одрин трябва да бъде преместена по направление Цариград, приблизително до линията Енос -Мидия; 4) румъно-българската граница в Добруджа трябва да бъде възстановена така, както бе преди 1913 г., като се повърне Южна Добруджа на България; 5) по въпроса за Македония комитетът, председателствуван от проф. Монро, усвоява гледището на полковник Хауз.
Благодарение на нейното застъпничество сръбските претенции на запад бяха намалени до днешните Западни покрайнини, отстъпени им по Ньойския договор. Американците се бориха също така Западна Тракия да остане на България, за да има последната излаз на Бялото море. На тях се дължи, където в Ньойския договор България отстъпва Западна Тракия на великите съглашенски държави, а не на Гърция. Надеждата беше, че тази област ще остане неутрализирана под управлението на Обществото на народите и през нея българската държава ще има както своите икономически излази на Егейско море, за които говори чл. 48 от договора, така и българското население ще може да остане в своите огнища.
Но през април 1920 г., на конференцията в Сан Ремо, когато американската делегация бе вече напуснала конференцията, Съглашението преотстъпи Западна Тракия на Гърция.

Краят на войната и сключването на мирните договори

Първа поиска да подпише примирие България, каквото и наистина подписа на 30 септември 1918 г. в Солун.
Оставаше да се подпишат окончателните договори за мир. За изработване на тези договори се събра конференцията за мир в Париж. В нея взеха участие обаче само представители на държавите-победителки. Най-важните въпроси се уреждаха не от конференцията, а от един малък съвет, наречен на петте, в който вземаха участие само представителите на петте велики съглашенски държави: Клемансо, министър-председател на Франция, Лойд Джордж, министър-председател на Англия, Уилсън, президент на Американските съединени щати, Орландо, министър-председател на Италия и Мацуи, японски посланик в Париж и първи делегат на Япония.
Пред страха на още по-тежките последици, които чакаха такава държава, ако даде отрицателен отговор, представителите на всички победени страни подписаха предложените им договори, като все пак отправиха надлежните протести срещу неправдите, които се вършат спрямо техните народи.
Трета по ред бе повикана българската делегация, която подписа договор на 27 ноември с. г. в парижкото предградие Ньой. По този начин се подписаха петте договора за мир: Версайския с Германия, Сенжерменския с Австрия, Ньойския с България, Трианонския с Унгария и Севърския с Турция. Първите четири договора бяха изпълнени така, както бяха подписани. Колкото се отнася до Севърския договор, той не влезе в сила, защото революционното правителство на Мустафа Кемал в Турция отказа да го одобри и изпълни. След като турските войски изгониха гърците от Мала Азия, събра се нова конференция в Лозана, Швейцария, където на 23 юли 1923 г. се подписа т.н. Лозански договор с който се тури край на войната и по отношение на Турция. Лозанският договор обаче се различава коренно от първите четири договора. В Лозана Турция се яви като победителка и на нея не бяха наложени много от ограниченията и тежестите, наложени на останалите победени. Турското правителство се задължи само да не укрепва и въоръжава проливите: Босфора и Дарданелите.

Българската делегация на конференцията

Главно три въпроса занимаваха конференцията: за Добруджа, за Тракия и за Македония.
Решението на конференцията за Добруджа. Съветът на петте стоял на становището да се предостави на България и Румъния да се споразумеят направо за една поправка на границата. По-късно обаче това бе изоставено. А той запази напълно без промяна българо-румънската граница в Южна Добруджа.
През декември 1918 г. се разбра, че Съглашението ще върне цяла Добруджа, включително и южната й част (която Румъния заграби през 1913 г. от България), на румънската държава. Пред това ново отклонение от дадени обещания и поети задължения от Съглашението, кабинетът на Ал. Малинов в знак на протест подаде оставка, след като бе отправен един знаменателен меморандум до командващия източната съглашенска армия генерал Кретиен.
Сръбските претенции за български земи на конференцията. Сърбите поискаха значителна част от българската територия на запад, като посочиха за това стратегически причини. Техните първи искания бяха много големи: те имаха пред вид областта по цялата западна българска граница, включително градовете Видин и Кюстендил. Мотивите им бяха неоснователни. Последната увеличаваше повече от три пъти своята земя и своето население, докато България излизаше със загуби след всички събития от 1912 година насетне. Сърбия запазваше правото на свободно въоръжение, докато България, както ще видим по-нататък, беше разоръжена и нейните военни сили и въоръжения бяха сведени до един незначителен брой, едва достатъчен да поддържа вътрешния ред в страната, без да има необходимите сили дори за една отбрана.
Против така предявените искания от сръбска страна въстана американската делегация. Благодарение на нейното застъпничество, сръбските претенции бяха намалени значително. Това са така наречените Западни покрайнини, които по силата на чл. 27 от Ньойския договор се отстъпиха на сърбите или, както се нарече тогава разширената сръбска държава, Държавата на сърбите, хърватите и словенците. В тези Западни покрайнини влизат: няколко села в Кулската околия, Цариброд и Босилеград с тяхната околност. Освен това в Македония кралството на сърбите, хърватите и словенците, което през 1929 г. взе сегашното име Югославия, откъсна от България гр. Струмица с неговата околност.
Гръцките претенции за Западна Тракия. Гърция, от своя страна, поиска Западна Тракия, онази област между Марица и Места, която България доби от Турция след Балканската война и чрез която излизаше на Егейско море. Според условията за мир, които се готвеха при подписването на Ньойския договор с Турция, Гърция трябваше да получи Източна Тракия до Чаталджа, заради това гърците и техните защитници на конференцията настояваха тя да получи и Западна Тракия до Родопските върхове, за да има пряко съединение между земите на дотогавашна Гърция и новите земи, които й се даваха по посока към Цариград.
Тази нова и жестока неправда, която се готвеше за България, естествено, не остана незабелязана от американската делегация. Когато обаче българската делегация пристигна на конференцията, президентът Уилсън беше отпътувал с останалите членове на своята делегация за Съединените щати, където бяха настъпили значителни мъчнотии от страна на Американския сенат, който отказваше да приеме Версайския договор така, както беше изработен от Парижката конференция и подписан от германската делегация на 28 юни 1919 г.
Още в първото заседание на конференцията новият шеф на американската делегация се противопостави на направеното предложение Западна Тракия да бъде отстъпена на Гърция.
Американската делегация обаче със своето застъпничество за правата българска кауза, за запазването на Западна Тракия за България, развали твърде много гръцките сметки. Обвинения срещу България
За да разслабят застъпничеството на американската делегация да се запази Тракия за България, гърците, подпомогнати от многобройната и влиятелна парижка преса, прибягнаха до познатата диверсия: заговориха отново за жестокостите, които били извършили българите в окупираните през войната гръцки, сръбски и румънски земи. Макар голямата част от тези обвинения да бяха измислени и опровергани много пъти, все имаха своето влияние върху общественото мнение в тези държави, върху което отдавна бяха втълпявани омраза и ненавист към противниците при водене на войната.
Към гръцките недоволства се прибавиха и сръбските протести. Сърбите бяха недоволни, загдето конференцията не им бе разрешила да изпратят в България войскови части и специални делегати със задача да открият и изземат онези движими имоти, които българите били задигнали от окупираните сръбски земи.

България отговаря на обвиненията

На 1 септември 1919 г. българската делегация отправи специално писмо до Клемансо, като председател на конференцията, с което отхвърли всички измислени и неоснователни обвинения срещу България за мними жестокости, извършени от българите в окупираните от нашите войски земи през войната.
Впрочем онова, което нашите съседи вършеха през 1919 г. бе едно повторение на извършеното от тях срещу нас през 1913 г. след Междусъюзническата война. И в двата случая и гърци, и сърби си послужиха с клевети срещу България, обвинявайки я в извършени мними жестокости, с единствената цел да затруднят положението на нашата страна при разрешаване на политическите проблеми и да ни отчуждят симпатиите на международното обществено мнение, което не можеше да не вземе в много случаи нашата страна, защото истината и правото бяха с нас.
Българската делегация в защита на българското искане за Тракия
По въпроса за Тракия българската делегация се намеси на няколко пъти пред конференцията. Тази намеса, както впрочем и всички останали, ставаха в рамките на една крайно ограничена възможност при условията, при които беше поставена нашата делегация.
Първото свое изложение по въпроса за Тракия българската делегация направи в писмото си до Клемансо от 1 август 1919 г., с което изпрати обширно изложение по въпроса. Тя се постара да осветли конференцията от всяка страна върху истинското положение в Западна Тракия. Тя навеждаше аргументи от исторически, етнически, политически, културен, икономически характер, за да подкрепи своето искане: тази област да не се откъсва от българската държава.
По този начин българското население, християнско и мюсюлманско, през 1919 г. в Западна Тракия възлизаше на 260 698 души. Срещу това българско население имаше 197 863 турци и 70 210 гърци. Тази статистика беше съкрушителна за гърците.
Политическите и културни мотиви са също така в полза на българската теза за Западна Тракия.
Но конференцията остана безчувствена пред всичката тази аргументация.

Решение на конференцията за Тракия

При тези обстоятелства продължаваше Парижката конференция работата си по нашите въпроси, главно по Тракийския въпрос, който забави изработването на проектодоговора близо два месеца.
Както често пъти става в подобни случаи, конференцията дойде чрез взаимни отстъпки до един компромис. Той е изложен в чл. 48 на Ньойския договор. Според него България се отказва в полза на Главните съюзени и сдружени сили от всички свои права върху териториите на Тракия, които принадлежаха на българската държава. България се задължава също така да признае решенията на Главните съюзени и сдружени сили относително тези територии, главно що се отнася до поданство на жителите им. Главните съюзени и сдружени сили се задължават да гарантират свободата на икономическите излази на България на Егейско море. Условията на тази гаранция ще бъдат определени допълнително.
От съдържанието на чл. 48 на договора се вижда, че България не отстъпва Западна Тракия на Гърция, а на великите съглашенски държави, които образуваха Съвета на петте. Едновременно с това, през м. октомври 1919 г., малко преди подписването на Ньойския договор, България бе заставена да изпразни Западна Тракия, като изтегли оттам своите войски и своята администрация, и областта бе окупирана от съглашенски войски. Общо бе убеждението, че Западна Тракия ще остане под международен режим, или пък да бъде дадена под мандат на една от великите съглашенски сили.
В отсъствие на американската делегация представителите на останалите велики сили на Съглашението през април 1920 г. се събраха на нова конференция в италианския град Сан Ремо, където разрешиха Тракийския въпрос в съвсем неблагоприятен за нас смисъл: двете Тракии — Западна и Източна, от р. Места до Чаталджа, бяха чисто и просто отстъпени на Гърция. Английският първи делегат Лойд Джордж искаше на всяка цена да създаде една голяма гръцка държава, която по територия и население да не бъде по-малка от Румъния и Югославия. Гърция винаги е била покровителствувана от Англия.
Тракия не можа да остане под международен режим или под мандат на една от съглашенските сили още и затова, защото последните не можеха да се разберат помежду си.
За последен път се повдигна въпросът за Тракия на Лозанската конференция през 1922-1923 г. Там Турция поиска плебисцит за Западна Тракия. Българските представители настояваха за интернационализирането на тази област, както това се имаше пред вид при подписването на Ньойския договор. С това не само би се дало възможност на България да получи обещания й излаз на Бяло море, но биха могли да се задоволят всички малцинства, които живеят там. Великите сили, особено Англия, чрез своя представител лорд Кързън, се противопостави както на турското, така и на българското искане, и те бяха изоставени. Лозанският договор в този случай потвърди решенията на конференцията в Сан Ремо и на Севърския договор. Все пак границата между България и Гърция беше прекарана не по р. Арда, както настояваше гръцката делегация, а по планинските възвишения, които разделят басейна на р. Арда от басейна на малките рекички, които се стичат от южните склонове на Родопите към Бяло море. По този начин българската граница се доближи още повече до това последното, като при Порто Лагос тя остава на 20 км от морския бряг.
При новото положение въпросът за излаза на България на Бяло море остана неразрешен, щом се измени суверенитетът, под който остана Западна Тракия.

Конференцията и македонският въпрос

Следователно българската делегация желаеше да насочи конференцията по пътя да се постави Македония под едно международно покровителство или под мандат. Но, както вече казахме, на Парижката конференция преобладаваха съвсем други настроения и схващания. И заради това конференцията отхвърли по един безусловен начин всяка мисъл за ревизия на Букурещкия договор, като победителите в Междусъюзническата война, които бяха на страната на победителите и в Световната война, запазиха всички свои земи, независимо от условията, при които ги бяха придобили през 1913 г.

Репарации

Победителите дадоха не само мир с жестоки анексии, но наложиха на победените тежки обезщетения - да плащат огромни суми на победителите.
Щом се завърши войната, победителите заговориха с друг език, с какъвто и в миналото са говорили всички победители: победените ще трябва да обезщетят победителите за всички действителни и въображаеми загуби които последните и техните поданици били понесли поради развитието на военните действия и от последиците на войната изобщо.
Нещо повече, при налагането на тези задължения победителите, или поне някои от тях, имаха една по-далечна цел: с наложените обезщетения да разорят материално победените народи и да ги поставят в невъзможност да се съвземат за в бъдеще.
Напротив, в Ньойския мирен договор сумата, която трябваше да заплати България, беше точно определена. Тя възлизаше общо на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, с лихва 5%, или всичко България трябваше да заплати в течение на 37 години общо на победителите една сума от 5 005 404 842 зл. Франка, като заплаща ежегодно по 134 094 994 зл. франка.
Към тези суми трябваше да се добавят още редица други плащания по Ньойския договор като: окупационен дълг, за издръжка на смесените арбитражни съдилища, на комисиите по разоръжаването и репарациите, за реституции, и пр., които ангажираха също така колосални разходи.

Конференцията и българските репарации

Българската делегация поиска от конференцията да направи следните отстъпки на България:
1) да намали сумата на репарациите като при това намалението да обхване всички задължения, в натура и пари, във връзка с войната;
2) ако конференцията не склони на това, тогава да допусне изплащането да става в левове, а не в злато;
3) да се освободи дългът от плащането на лихви; такива да се дължат само за просрочени платежи;
4) изплащането на сумата да стане в течение на петдесет години, с равни ежегодни платежи, като първото плащане започне от 1 април 1925 г.
Конференцията отхвърли всички искания на българската делегация. Направи само една незначителна отстъпка: вместо плащането на репарационните задължения да става като се започне от 172,5 млн. зл. фр. годишно и се слиза до 63, то да бъде на равни шестмесечни вноски от 67 032 497 зл. фр., или годишно 134 094 994 зл. фр. Това не изменяше положението нито по отношение на общата сума на репарациите, нито по отношение на годините за изплащането, нито по отношение на лихвите.
За българското правителство беше ясно, че наложените материални задължения бяха неизпълними при тъй ограничените средства, с които разполагаше нашата държава. То се видя в невъзможност да плаща още при първата вноска на репарациите и поиска мораториум от три години, но му се даде такъв само от една година, като първата вноска вместо на 1 юли 1920 г. оставаше да се плати на 1 юли 1921 г.
Тази отсрочка беше истински палиатив, защото очевидно в една година България не бе в състояние да подобри до такава степен своите финанси, че да започне да плаща своите колосални задължения

Постепенното премахване на репарациите
При тези условия ясно стана за самата репарационна комисия, че тя не можеше да поддържа ултиматума от м. март 1922 г. Тя бе заставена да мине към преговори с българското правителство и да направи нови отстъпки, които се формираха в ново съглашение между България и комисията, подписано през м. март 1923 г.
Ето каква беше същността на това споразумение:
Задължението от 2,25 милиарда зл. франка се разделяше на две части:
Част А — от 550 000 000 зл. фр., платими в срок от 60 години, с 5% лихва.
Част Б — от 1 700 000 000 зл. фр., която сума остана безлихвена и нямаше да се иска до 1 април 1953 г. На тази дата, във връзка с дълга по част Б, трябваше да се разгледат всички насрещни вземания, предявени от България, възлизащи на сума 3 857 548 624 зл. фр., според мемоара на българското правителство от м. февруари 1922 г.
Също така за тази дата — 1 април 1953 г. се отлагаше прилагането на чл. 122 от Ньойския договор — правото на репарационната комисия да намалява и отсрочва българските задължения.
Следователно на България се даваше частичен мораториум с малки платежи в началото, които постепенно се увеличават, докато през 1934год. трябваше да достигнат пълния си размер — 43 395 336 зл. фр. Изплащането се гарантираше със залагане приходите от митниците. Сумата 550 млн. зл. фр., платима за 60 години с 5% лихва, е равна на 2 253 266 800 зл. фр. Така че всъщност Съглашението пак целеше да получи от България, само по част А от дълга, сумата от 2,25 милиарда златни франка, но само че без лихвите.
В Хага в началото на 1930 г. се събра нова конференция по репарациите. Там нашите репарационни плащания бяха намалени на кръгло 300 милиона зл. франка. Но изплащането и на тази сума се оказа невъзможно, особено когато през 1931 г. започна да се чувства по-осезателно все повече растящата стопанска и финансова криза, която постепенно обхвана всички народи, започвайки от земеделските страни и преминавайки в страните с индустриално производство
България на Парижката мирна конференция. Ньойският мирен договор

Докато трае мирната конференция, в България се извършват важни политически промени. През май министър-председателят Т. Теодоров поканва в Министерския съвет Александър Стамболийски, водач на БЗНС и известен с антантофилските си настроения. За по-правилното решаване на въпроса за мира Министерският съвет решава да се свика ново Народно събрание. Изборите, проведени на 17 август, показват превес на левите политически сили.
На 6 октомври Ал. Стамболийски като председател на най-многобройната парламентарна група е натоварен да състави коалиционен кабинет от земеделци, прогресисти и народняци. На 10 октомври Стамболийски заминава за Париж, за да отнесе българския отговор и да подпише мирния договор. На 16 октомври Тракия е окупирана от съглашенски войски, а по-късно е дадена на Гърция. На 4 ноември коалиционното правителство на Стамболийски арестува бившите министри либерали и други провинени, за да бъдат съдени като виновници за войната.
На 27 ноември в предградието Ньой на Париж Ал. Стамболийски подписва мирния договор - трети поред от държавите от германския блок.
Основни насоки на българската външна политика след Първата световна война

Един от основните нейни следвоенни принципи става ревизионизмът - Облекчаване на финансовите и други задължения, натоварващи българското стопанство
Най-тежък удар върху българското стопанство след войната представляват репарациите на стойност 2 милиарда и 250 милиона златни франка.
В борбата си за ревизия на репарационните клаузи на договора българските правителства се възползват от противоречията между великите сили по повод германските репарации.
След преврата на 9 юни пред великите сили възниква проблемът какво ще бъде отношението на новото правителство по финансовите задължения на България. Превратът се извършва два дни след като временното споразумение от 21 март е прието от Народното събрание на първо четене и предстои приемане на второ и трето четене, но при кабинета на Ал. Занков. Той уверява Междусъюзническата комисия в лоялността си към временното споразумение, но все още предстоят преговори по други въпроси - най-вече във връзка със задълженията по окупационния дълг..
В края на юли посланическата конференция натоварва Междусъюзническата комисия да определи окупационните разходи за България и да преговаря с българското правителство за покриване на съответните суми. Преговорите продължават дълго и споразумение се подписва едва през март 1924 г. То определя общата сума за издръжката на съюзническите войски на 25 млн. златни франка, платими за 10 години при 5 % лихва. Неуредена остава частта от отоманския дълг, възложена върху България по силата на чл. 134 от Ньойския договор.
В същото време банковите среди в София изработват проект за външен заем от 400 млн. златни франка, за да се облекчи изплащането на задълженията. Проектът се разглежда с интерес от Междусъюзническата комисия, но правителството го отхвърля, аргументирайки се с реакцията на общественото мнение. Сред него било вкоренено убеждението, че приблизително след 1934 г., когато само анюитетите по репарационния дълг ще възлизат на 43 395 336 златни франка, репарациите ще бъдат частично или изцяло премахнати. Ето защо то търси изход в по-лесно осъществими проекти - например заем за бежанците, заем за общинско и жилищно строителство и др.
"Мораториумът на Хувър" е обявен през 1931 г. През 1932 г. в Лозана се провежда международна конференция по репарационния въпрос. На нея се решава Англия, Франция и други европейски държави да спрат плащанията на дълговете си към САЩ от времето на войната. Държавите победителки подписват споразумение и за отлагане на плащанията на Германия, като по този начин се слага край на цялата система от следвоенни плащания.

Освобождаване от военните ограничения на Ньойския договор и ликвидиране на чуждия контрол

Военните клаузи на Ньойския договор са отменени със Солунската спогодба от юли 1938 г. Това става възможно благодарение на благоприятната обстановка на Балканите и засиления интерес на великите сили спрямо България - интерес, предизвикан от опитите на българското правителство да си осигури военни доставки от Англия.
В този момент на Балканите в действителност най-остро се сблъскват домогванията на Великобритания и Германия. Българското правителство, лавирайки между всички заинтересовани сили, се възползва от още едно обстоятелство: подобни преговори - за премахване на военните клаузи на Трианонския договор - се водят по това време между Унгария и Малкото съглашение. Така в навечерието на Втората световна война България успява да ревизира и военните клаузи на Ньойския договор - отново в контекста на общата ревизия на следвоенните договори, предизвикана от германската активизация.
Поддържане на претенции върху територии, принадлежащи до войната на България

Поради преплитане на интересите на редица западноевропейски и балкански страни въпросът за Западна Тракия се оказва не само един от най-трудните при изработването на мирния договор с България, но и многократно е предмет на международни конференции. Оттам минава и единствената железница, която свързва двете железопътни магистрали от София за Цариград и от Солун за Цариград.
За този период Западна Тракия се превръща фактически в подмандатна територия под френски контрол. От укрепването на френското влияние там остават недоволни Англия и Италия, а Сенатът на САЩ отказва да ратифицира парижките мирни договори.
Краят на междусъюзническия режим в Западна Тракия се предшества и предопределя от редица важни събития.
Конференцията в Сан Ремо взема решение да се даде на Гърция цяла Тракия (Източна и Западна). Това решение заляга в член 84 от мирния договор с Турция, който предстои да бъде подписан на 10 август 1920 г. в Севър. Според член 4 и 5/1 от Севърския договор България получава свободен транзит през гръцки територии и трябва да й с отстъпи свободна зона в пристанището на Дедеагач с железопътните съобщения в нея. Тези клаузи обаче трябва да се изпълнят от Гърция.
Севърският договор е отхвърлен от новото правителство на Турция начело с Кемал паша. За да наложи изпълнението на договора, Съглашението започва въоръжена интервенция в Мала Азия, използвайки гръцката армия. Съотношението на силите рязко се изменя в полза на Турция след сключването на споразумение със Съветска Русия. След пълния разгром над гръцката армия в края на август 1922 г. е подписано примирие в Мудания (11 октомври 1922 г.). Според него гръцките войски следва да се изтеглят от Източна Тракия, гражданската власт се предава на представителите на турското население, а съюзниците могат да продължат окупацията на "неутралната зона на Цариград" до сключването на мира. Въпросът за мирния договор с Турция отново трябва да бъде решен. Това става на Лозанската конференция, свикана на 21 ноември 1922 г.
Генуезката конференция се открива на 10 април 1922 г. В нея вземат участие 29 държави. Платформата, с която отива българската делегация, се поддържа по-късно и в Лозана и се състои от следните точки: 1. Автономия на цяла или поне на Западна Тракия; 2. Завръщане на всички бежанци по родните им места и осигуряване на поминъка им под контрола на ОН; 3. При благоприятна възможност - повдигане на въпроса за плебисцит; 4. Неутрализиране на река Марица от Охрид до устието; 5. Демилитаризиране на граничната област; 6. Създаване на неутрална зона за излаз на Бяло море в Дедеагач.
Българската делегация придружава проекта за заселване на бежанци в автономна Тракия с искане да се осигурят международни гаранции за нормален живот в родните им места чрез изпълнението на следните точки: 1. Да се даде амнистия от всички балкански държави; 2. Да се върнат имотите на бежанците; 3. Да се приложат предвидените клаузи в мирните договори за правата на малцинствата.
Генуезката конференция се закрива на 19 май с компромисно решение - да продължи в Хага от 26 юли със заседание на експерти.
На 21 ноември 1922 г. в Лозана се свиква конференция за изработването на мирния договор с Турция. В нея участват Англия, Франция, Италия, Япония, Румъния и KСХС. България и Русия са поканени да изложат своите гледища в комисията по териториалните въпроси.
Българската делегация отстоява искането Западна Тракия да се върне в положението от 1913 г., като се възстанови областта на България, така както Източна Тракия се връща на Турция. В случай че това се отхвърли, тя предлага установяването на неутрален режим под международен протекторат, а на България да се даде излаз на Бяло море в Дедеагач. Турската делегация подкрепя българското искане за дебуше на Дедеагач, но против него се обявява Венизелос, подкрепен от останалите делегати.
Лозанският договор е подписан на 24 юли 1923 г. Той определя гръцко-турската граница по река Марица, като по член 59 Караагач се дава на Турция. По този начин се компенсират загубите на Турция във войната й в Мала Азия. Българското правителство ратифицира договора на 24 май 1924 г.
След Лозана, където се решава въпросът за държавния суверенитет на областта, на преден план изпъква въпросът за съдбата на българското население в областта. След окупацията й от Гърция в края на май 1920 г. то е подложено на принудителна мобилизация, реквизиции, депортиране по гръцките острови и принуждаване да емигрира в България. Франция и Англия подкрепят Гърция в стремежа й за "етнологическо уреждане" на Егейска Македония и Тракия, т. е. за изселване на българите оттам и заместването им с гърци от Мала Азия.
Българската външна политика през 20-те години едва ли може да се окачестви като успешна. Разбира се, основната причина за това е, че нейното осъществяване е почти изцяло зависимо от външни сили. Всички въпроси, повдигнати от българската дипломация, срещат почти единодушна съпротива на великите сили и на съседните балкански държави против ревизията на мирните договори.
През 30-те години нейният акцент се насочва върху добруджанския въпрос, като същевременно Македония неизменно продължава да присъства в официалната и в неофициалната пропаганда. Стремежът към Македония обаче влиза в противоречие с разбирането, че излизането на България от международната изолация зависи от подобряването на българо-югославските отношения, за което Югославия поставя ултимативно искане: отказ от всякакви претенции за Македония и разтуряне на ВМРО. Нишката спогодба, сключена през март 1923 г. между България и Югославия, не само демонстрира неспособността на българската дипломация да излезе от омагьосания кръг, но коства и живота на тогавашния премиер Ал. Стамболийски.

Великите сили и външната политика на БЗНС

Утвърждаването на Александър Стамболийски на власт -външнополитически измерения
На 28 ноември 1918 г. е сформирано коалиционно правителство с широк национален обхват начело с Т. Теодоров - широка коалиция, предизвикана от отговорността, която нито една партия не желае да поеме сама. Най-тежката и предварително обречена на провал мисия на новото правителство е да пледира за българската кауза на Парижката мирна конференция.
Изборите през август 1919 г. изпращат в парламента 83 представители на БЗНС, 45 комунисти, 37 социалисти, срещу 55 представители на буржоазните партии. Имайки предвид своето нараснало влияние, БЗНС излиза с декларация, че дори и при евентуално сформиране на самостоятелен кабинет, съставът на българската делегация за мирната конференция ще остане непроменен.
Оставката на Т. Теодоров има също външнополитически измерения - тя е протестен жест срещу отстъпването на Западните покрайнини на Сърбия. (Т. Теодоров е излъчен за депутат от Цариброд.) Последните дни от неговото управление са дни на национална скръб, след като в България са научени условията за мир.
В такава обстановка Ал. Стамболийски предприема своята стодневна обиколка в Европа. Още в началото на 1920 г. чувствителният английски превес на изток кара Стамболийски да възлага на Лондон надеждите за регулиране на тракийския въпрос.
Българският премиер не случайно избира да посети първо Англия, която по това време води преговори за сключване на търговски договор със Съветска Русия. Предпочитанията към тази страна, както и славата му на приятел на болшевизма, едва ли допринасят за добронамереността на Ке д'Орсе към него. Ето защо линията му на поведение в Париж се определя от стремежа да доказва своя антиболшевизъм и лоялността си към Антантата, но същевременно, подчертавайки колко добре е бил приет в Англия - и да провокира Франция към същото.

"Болшевишката заплаха" в България и отношението на държавите от Съглашението към нея

Самостоятелното управление на Ал. Стамболийски предизвиква в Европа широк диапазон от оценки, вариращи от задоволството, че ще се спазва мирният договор и снизходителните забележки за външността на премиера до тревожната диагноза за еволюция на правителството към болшевизма.
Парижката мирна конференция се провежда по времето на гражданската война и чуждестранната интервенция и на нея не присъстват представители от руска страна. След кримската операция на Червената армия в началото на ноември 1920 г. френското правителство се обръща към генерал Савов с молба България да приеме около 5000 - 8000 врангелисти на издръжката на Франция. Малко по-късно исканото число се увеличава на 10 000 срещу аргумента, че съседните балкански страни приемат повече бежанци. В края на годината започват преговори между френското и българското правителство за приемане на контингент от руската емиграция в страната.
Симпатиите на земеделския лидер към съветския режим обуславят толерирането на дейността на Коминтерна в страната и на неговата секция БКП (т. с).
Отношенията на Ал. Стамболийски със Съветска Русия са противоречиви. Стремежът му за сближение с нея се определя от идейната близост на болшевизма с българския аграризъм като отричаща класическия либерализъм политически доктрини. В следвоенните условия друг подтик за сближението със Съветска Русия е и желанието на Стамболийски, за по-активна търговска дейност чрез черноморските пристанища, които по това време почти бездействат. Най-натежаващото обстоятелство обаче, което кара Стамболийски да гледа на изток, е вярата му, че версайската система ще се разпадне и със съветска помощ ще се реши по-справедливо българският национален въпрос.
През есента на 1922 г. международната обстановка се променя. След победата на кемалистите над Гърция Турция от победена в Първата световна война се превръща във фактор. Нейното самочувствие се гарантира и от руско-турския договор от март 1921 г. Българското правителство неколкократно отказва да се присъедини на турска страна по време на гръцко-турския конфликт.
През ноември 1922 г. активността на руските болшевики в България достига такива размери, че принуждава Ж. Иико да стане инициатор на демарш пред правителството, което счита отговорно за създаденото положение.
Тези събития се развиват на фона на Лозанската конференция. България е поканена на нея, за да участва при обсъждането на проблемите около проливите. На конференцията Стамболийски се стреми да развива широка дипломатическа дейност, среща се с Кързон, Поанкаре, В. Венизелос.
Активната намеса на Франция в края на 1922 и началото на 1923 г. тласка Ал. Стамболийски към завой от просъветската му външна политика. За да бъдат удовлетворени исканията на българската делегация в Лозана, се налага Стамболийски отново да доказва, че не толерира комунизма. Направените отстъпки позволяват на правителството да постигне споразумение по репарационния въпрос.
Промяната в политиката на Стамболийски спрямо левите сили и съветската активност в страната не се дължи само на стремежа да се постигне отсрочка в изплащането на репарациите. В още по-малка степен тя се дължи на нарасналото самочувствие на премиера, който според утвърдената в литературата постановка веднъж ликвидирал опасността отдясно, решел да се справи с опасността отляво.

Характерът на земеделското управление през погледа на френския пълномощен министър в България Жорж Франсоа Пико

През есента на 1922 г. напрежението между България и Франция се изостря. На фона на тези събития заседава Лозанската конференция, на която изпъква английското надмощие, от една страна, и от друга - германският комплекс на Франция, която в стремежа си да подсигури тила на своите съюзнички от Малката антанта за своята операция в Рур, реагира остро на събитията в България.
Положението в страната дава не по-малко основание за тревоги в Париж. "Търновските събития" от септември 1922 г. и решението на правителството за организиране на референдум за съдене на виновниците за катастрофата отначало не се признават за достатъчни основания за намеса на френската дисциплина.
Изборната победа на БЗНС според френския дипломат надминава надеждите на правителството. Опозицията в парламента е сведена до такъв минимум, че не би си струвало дори да се свиква Народно събрание. Макар и да окачествява изборните злоупотреби като нещо нормално за българските политически нрави, преценката на Ж. Пико е, че броят на депутатските места за другите партии не отговаря на тяхната реална сила и правителството се намира в опасност.
Тази опасност за земеделската власт означава за Франция едно неизвестно бъдеще, защото и в последните месеци преди преврата за нея определящото в отношението й към управлението на Стамболийски е това, че той продължава да води мирна политика.


БЪЛГАРИЯ НА ЛОЗАНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ (20 НОЕМВРИ 1922 -24 ЮЛИ 1923)

В края на август 1922 г. кемалистките войски разбиват гръцката армия в Мала Азия. На 9 септември те влизат в Измир, на 10-и в Бурса, а на 12-и в Мудания. В навечерието на откриването на Муданската конференция Стамболийски изпраща нота от Женева до правителствата на Англия, Франция и Италия по Близкоизточния въпрос. В нея той предлага цяла Тракия - Източна и Западна, да се обособи в автономна област под контрола на ОН и финансово да бъде подпомагана от Турция, Гърция и България. По този начин Стамболийски се стреми да реши два проблема - за излаза на Бяло море и за бежанците и най-важното - да не допусне Източна Тракия да бъде присъединена към Турция, а Западна Тракия към Гърция. Българската нота не е взета под внимание. На 11 октомври 1922 г. на конференцията в Мудания е подписана „Военна конвенция между Съюзните сили и правителството на Великото народно събрание на Турция и това на Гърция ", с която гръцките войски се задължават да се изтеглят на запад от левия бряг на р. Марица от устието й до точката на пресичане на границата с България, а турските да не влизат в неутралната зона на Проливите.
На 20 ноември 1922 г. конференцията за подписването на мирен договор с Турция е открита в Лозана. На нея освен Турция, Гърция и Съюзните сили - Англия, Франция и Италия, участие вземат Съветска Русия, Румъния, Югославия и България. Сформирани са три комисии - политическа, занимаваща се с териториалните и военните въпроси; юридическа - с положението на малцинствата; и икономическа - по финансовите и стопанските въпроси. В първата фаза на конференцията (ноември 1922 - февруари 1923) българската делегация в състав от 8 души е предвождана от Стамболийски. Българският министър-председател и министър на външните работи прави изложение пред конференцията, в което поставя акцент върху 5 пункта - за излаза на Егея, съдбата на тракийските бежанци, положението на малцинствата, безопасността на България като разоръжена страна и режима на Проливите.
Само Мусолини проявява склонност да подкрепи Стамболийски за създаването на неутрален коридор, включващ р. Марица и жп линията, но срещу сключване на концесионен договор с италианското правителство за експлоатация на рилските гори.
На 24 януари 1923 г. на българската делегация е представен окончателен вариант за осигуряване на излаза на България на Бяло море. Между Дедеагач и с. Макри Гърция предоставя под наем за 99 години 3 км по брега и 1 км към сушата територия, на която България да си построи пристанище. Връзката й с него ще се осъществява посредством преминаваща през турска и гръцка територия жп линия. Стамболийски отхвърля проекта. Българската делегация отправя протестно писмо до останалите делегации срещу предаването на Западна Тракия на Гърция.
В Лозана българският премиер е дълбоко впечатлен от борбата на съветската делегация срещу проектите на Англия за Проливите и застъпничеството й в полза на България.
На 28 ноември 1922 г. българската делегация предава две ноти на ръководството на конференцията относно положението на българите в Тракия. В първата се настоява турското правителство да разреши на българските бежанци от Източна Тракия, около 90 000 души, да се завърнат в родните си места и да възстанови имуществото им. С втората нота българската делегация се застъпва за българите в Западна Тракия, които са подложени на гонения от гръцките власти с цел настаняване в домовете им на гръцки бежанци от Мала Азия. В началото на януари 1923 г. юридическата комисия изслушва представители на тракийската емиграция в България. Турските делегати се обявяват категорично против завръщането на българи в Източна Тракия.
През декември 1922 г. конференцията навлиза в застой и Стамболийски напуска Лозана. През втората фаза на Лозанската конференция (април-юли 1923 г.) България не изпраща делегация, К. Тодоров присъства на конференцията само като наблюдател. На 24 юли 1923 г. Лозанската конференция приключва с подписването на две конвенции Първата е за границите в Тракия. С нея Източна Тракия и Караагач се предават на Турция, а Западна Тракия на Гърция. Тъй като по Ньойския договор на България се забранява да се въоръжава, за да не се променя договорът за частта му за военните клаузи, срещу което остро реагират Югославия, Румъния и Гърция, се въвеждат 30-километрови демилитаризирани зони по границата й с Турция и Гърция в Тракия. С втората конвенция Проливите се поставят под международен контрол, с което се накърнява суверенитетът на Турция. С подписването на Лозанския договор България признава предаването на Западна Тракия на Гърция, като си запазва от международноправна гледна точка възможност да претендира за получаване на икономически излаз на Бяло море по чл. 48 на Ньойския договор