Лекции по История

7. Документи и документирането в Османската Империя и достъпът до архивите в съвременна Турция

След падането на България под османско робство нашата съдба в продължение на близо пет века е била свързана с историята на османска империя, която е представлявала силно централизирана военно-феодална монархия (държава). За разлика от западна Европа, в Османската империя султанът е единствен носител на върховната административна, военна и религиозна власт в империята. Тази своя власт той е упражнявал чрез султанския държавен съвет наречен диван. Веднага след дивана особено в административната власт следвали така наречените бейлер-бейове, още по нисшите чиновници наричани бейове и изключително голям и добре школуван бюрократичен апарат, който щателно е документирал управлението на държавата, в която се включвали разноезични народи изповядващи и различни религии. Във връзка с канцеларската дейност и по общо с административната практика възниквали и специални помагала, по съставянето и движението на документите. Такъв бил например сборникът за кореспонденция на султаните - ”Сборник Кореспонденция на султаните” от 1574г., а също така и сборникът озаглавен „Ръководство по кореспонденция” излязъл в сред. на 17 век. Непрекъснато в Османската империя излизали и редица други справочници, които са се намирали с турската дума Инша, отделният самостоятелен документ се е наричал „еврак”, а регистрите, дневниците, актовите книги или копирните книги са се наричали „дефтери”. В България системата за документиране в Османската империя е подробно анализирана от професор Борислав Недков в неговият труд „Османо-турска дипломатика и палеография” издаден в София през 1966г. Изключително интересна е и книгата на Аспарух Велков „Видове османо-турски документи. Принос към османо-турската дипломатика” издадена през 1986 в София. Основни разпоредителни документи в Османската империя, които имали и нормативен характер били така наречените „фермани” това са указите на султана, които след тяхното публикуване имали силата на закон. Други изключително интересни документи са така наречените „берати” това са заповеди, които имали на практика същата роля и значение както дарствените грамоти в средновековната българска държава. Сиреч определяли се владенията на спахиите, различните назначения в длъжност, както и правата на спахиите относно предоставените им земи и данъците, които трябвало да получават от местното население. С берати са се давали и привилегиите на висшето духовенство в Османската империя, което разполагало с всички права относно духовното образование на населението. Други много популярни документи в Османската империя били така наречените „фетфи”. Фетфите представлявали отговорите на въпроси възникващи при прилагането на различните закони. Постепенно тези отговори придобивали и значението на правни норми. Лицата, които имали право да издават „фетфи” са се наричали „шейх ул ислям”. Най-важното учреждение в Османската империя в чиито канцеларии са се водили описи на всички доходоносни източници в империята, регистрите на спахиите, описи на тимариите и други се наричало „Дефтерхане” – централното учреждение в Турция. Сградата на това учреждение е в центъра на Истанбул, в която се пазят документите на Империята, указите на султана, които са били оформяни по много интересен начин, документите свързани с дейността на турската армия.
Местните органи за власт в Османската империя издавали различен вид документи наричани „тескерета”. Кадиите (съдиите) в Османската империя записвали своите решения в специални регистри наричани „сиджили”, пак те утвърждавали и всички документи за владеене на земя различни завещания, различни покупко-продажби като тези документи да се наричали тапии (от турски - тапу). Интересни документи, които са се издавали от османската власт са били документите отразяващи работата или трудът на ангария, плащането на данъците, както и разходите свързани с борбата против бунтовници и разбойници. Когато едно лице е подавало молба до османската власт тя се наричала - Арзухали, а когато молбата се е подавала от няколко лица или от населението на едно цяло село се е наричало Марзари (колективна молба). Една голяма част от тези думи поради дългият период на господство на Османската империя над българските земи са станали част от лексиката на българския език. Това е особено видно от нашият възрожденски печат където тези думи влизат на страниците на печата като част от българския език. В документите наричани „сиджили” са се вписвали всички входящи и изходящи документи в канцелариите на централните учреждения, както и в по-големите местни учреждения на държавната власт. От тази гледана точка „сиджилите” представляват един безкрайно ценен извор за историята на земите населени с българи. В нашата страна, в нашите книгохранилища има голям брой „сиджили”, които се издават съобразно съвременните археографски правила. Един такъв сборник е сборникът на Страшимир Димитров озаглавен „Османски Извори за историята на Добруджа и Североизточна България” издаден през 1981 г. от издателство „Наука и изкуство”. С течение на времето съвсем нормално в различните централни и местни институции на Османската империя са се образували значителни по обем исторически архиви, като най-главните от тях са се съхранявали в двореца на султана, в сградите на самите ведомства, а много често и в домовете на висшите сановници на първо място в домовете на везирите. В Османската империя до средата на 19 век е липсвал орган, който да контролира съхранението и използването на тази огромна по своя обем документация. През средата на 19 век се прави първият такъв опит, който цели създаването на архив за най-ценните документи на империята. Този опит е свързан с името на Рашит паша, който е издействал султански ферман (указ) през 1846 г. с който се създава така наречената „Хадине и еврак” (съкровищница на документи). За тази цел в Истанбул се построява и специална сграда в която се пренася част от архива на Високата порта и се нарича – Бат и Али. През 1908 г. в този архив постъпват и някои документи от султанският дворец, като е характерно, че липсва подходящо систематизиране или добро описание на документите. На територията на днешна България също е било изградено специално хранилище за документи през 1873 г. във Велико Търново, като сградата е била изградена от известният майстор Кольо Фичето,тази сграда съществува и до днес.
С навлизането на Руската армия в България изтеглящата се от страната турска администрация е взела една част от документите със себе си, друга част е била унищожена, а трета част е оставена разположение на новосъздаващата се българска държава. Още през юни 1878 г. княз Александър Дондуков Корсаков съобщава в един свой отчет до руския император, че в много български градове турците са оставили значителен обем от книги ръкописи и документи на турски език и за тяхното запазване и описване са взети необходимите мерки. В актива на българските архиви и най-вече в народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий” са запазени изключително ценни по брой документи от периода на османското владичество на българските земи. Не случайно се счита, че България е третата страна в света след Турция и Египет по броя на запазените османо-турски документи.
Що се отнася до архивите в съвременна Турция, трябва да се знае, че в началото на 1980 г. с помощта на САЩ в Истанбул беше построен така наречения дворец-архив на турската държава, в който са осигурени всички необходими средства за съхранението, обработката, реставрацията и консервацията на документите съхранявани в архива. Този архив по своя обем е най-големия архив на Балканите и по настоящем разполага с добре подготвен професионален състав, който освен че обслужва многобройни читатели прави редица добри и научно издържани и публикации на документи от турската (османската) история. В същност за промяна на отношението на турското правителство към документите може да се говори едва след времето на Кемал Ататюрк (първата световна война), когато той изпраща млади турци да се обучават по архивистика в Германия, Белгия, Франция и връщайки се в Турция те действително полагат една добра основа за развитие на турската архивистика. С името на Кемал Ататюрк е свързан и факта, че той пряко разпорежда османският архив да бъде отворен за изследователи чужденци. По времето на Ататюрк в Турската държава съществуват около 14 добре изградени ведомствени архиви, които обаче нямат еднаква методика по съхраняването и използването на документите, а още по-малко върху дейността на тези ведомствени архиви се е упражнявал някакъв контрол. С основание днес турските архиви се ръководят от така наречената главна дирекция или генерална дирекция на държавните архивите. И понастоящем в този дворец на архивите в Истанбул работят много учени включително периодично и български изследователи. С един протокол подписан в началото на 1993 г. се сложи и регламентираното сътрудничество м/у българските и турските архиви. Понастоящем добри сгради на архиви в Турция има в редица големи градове – Анкара (Измир), и в други центрове където е съсредоточена голяма част от турските архиви.