Лекции по История

6. Религиозният живот и моралът

Без съмнение някои стихове от Корана, подобни на следния: „Ще достигнете до благочестието едва когато пожертвате за мило-стиня най-скъпото си” (III. 85), призовават вярващия към интериоризиране на религиозния живот. Такива призиви обаче не намират място в „каноничното право”, поради което остават безплодни чак до появата на суфизма, кой то успява да се възползва от тях благодарение стремежа си да прескочи границите на ритуалните предписания, което впрочем е целта и на простонародните форми на благочестие. Ислямският религиозен живот има преди всичко договорен характер и моралът, който поражда, е от съшия тип. Понятието за морален дълг е чуждо на Исляма, който не познава друго задължение освен юридическо, имайки за конкретен обект съблюдаването на „Божиите права” (основни задължения) и на „човешките права” (наказателното право). По отношение на тази норма чо-вешките деяния са разделени в пет категории: „безразлични”, „препоръчителни” или „за избягване”, „задължителни” (за отделната личност или за общността) и „подлежащи на наказание”.
Въпреки това не може да се отрече, че Ислямът е създал истински добродетели, особено от обществен порядък. В отговор на призиви от Корана, които можем да определим като рудиментарна форма на „Десетте божи заповеди”, те се явяват като продължение на благочестието, такова, каквото го определя известната сура: „Не е право това - да обръщате лицата си кога се молите на изток или на запад, но правдата е у тогова, който вярва в Бога и в последния ден, и в ангелите и в писанията и в пророците, който раздава пари на своите роднини за Бога, и на сираци, и на унижени, и на странника, и на тези, които просят и за изкупуване на пленници; който е постоянно в молитва и дава милостиня; и на онези, които изпълняват завета, който са направили и които са търпеливи в нещастия и трудности и във време на насилие. Това са тия, които са верни и това са тия, които се боят от Бога” (Ц, 172).
Взаимопомощ, гостоприемство, великодушие, вярност към ангажиментите, поети към членовете на общността, умереност на желанията, сдържаност - ето такива са добродетелите, с които и днес се отличава мюсюлманинът. Този непретенциозен идеал, „премерен според силите на човешката природа” (Абд ел-Джалил) е напълно достатъчен да създаде онова чувство за лично достойнство, което е непознато за арабите от епохата на Джахилия.