Лекции по История

6. България и Първата световна война

Сега цялата буржоазна общественост — и правителствените среди, и опозицията — посрещнаха избухването на Първата световна война като сигнал, че настъпва времето за преразглеждането на Букурещкия договор.
Както почти винаги след 1885 г., на първо място стоеше въпросът за Македония. Десетките хиляди бежанци след Междусъюзническата война не позволяваха и за миг да бъде забравен. През разглеждалия период обаче българските искания претърпяха развитие. Залагаше се на постепенното осъществяване на най-обоснованите български претенции, конто евентуално можеха да привлекат и европейска подкрепа. Въпросът за Егейска Македония се премълчаваше. Пропагандата настояваше преди всичко за така наречената в сръбско-българския договор от 1912 г. „безспорна зона". Без да се отричат нито от историческите, нито от народностните права на България над „спорната зона", тя негласно бе оставена да мине на втори план до по-удобен момент.
При разискване на националния въпрос до голяма степен бе изоставена старата емоционално сантиментална фразеология. Обсъждаше се необходимостта от граници, които да стимулират икономическото развитие, от удобни пристанища, пътища и природни богатства.
Ударението бе поставено върху въпроса за подходящ излаз на Егейско море. В получената по силата на Букурещкия договор Западна Тракия големи пристанища нямаше. През тези месеци добруджанският въпрос бе разискван сравнително по-рядко. Според политиците в София българските позиции в него бяха толкова силни, че би могъл да бъде уреден без особени трудности двустранно при цялостното отхвърляне на Букурещкия договор.
Българските управници почти не обръщаха внимание на Източна Тракия. Те бяха уверени, че ако Турция се намеси във войната против Съглашението и бъде победена, България ще получи границите по Лондонския мир от 1913 г. Никоя от държавите на Антантата освен може би Русия не предявяваше-особени аспирация към областта. При евентуална победа на Централните сили пък едва ли можеха да очакват съществени придобивки за турска сметка.
Така във външнополитическата програма влязоха както справедливите аспирация за обединяване на българската народност в границите, които населяваше и които бяха призната от редица международни договори, така и националистически бълнувания, чиято цел бе да осигурят хегемонията на българската буржоазия на Балканите.
От самото начало на конфликта симпатиите на Фердинанд и на правителството на либералите бяха на страната на Централните сили. В първите дни на август Радославов предложи на Германия сътрудничество срещу Сърбия. Когато на Вилхелмплац се решиха да приемат предложението, беше вече късно. Радославов и Фердинанд бяха размислили и учтиво отказаха. България се присъедини към редицата очакващи своя шанс малки европейски страни с големи териториални амбиции.
Дипломатите в София отчетоха, че позицията е съвсем логична. България се нуждаеше от мир, за да си отдъхне. Политиката на неутралитет дотолкова се очертаваше като единствено възможна, че българските дипломати в европейските столици, преди още да са получили официални инструкции, декларираха, че България ще запази спокойствие, за да може по-късно „да си възвърне част от изгубеното”. На 29 юли Радославов нареди на легациите да обявят пълния и безусловен български неутралитет в започващата война.
Постепенно дипломатите и на трите държави от Съглашението започнаха да осъзнават ролята, която България щеше да играе в настъпващите събития. Разположена в самия център на полуострова, тя контролираше равновесието на силите.
Заплашителното поведение на младотурците накара френските дипломати да обърнат поглед към София. Перспективите за активизиране на френската дипломация всъщност съвсем не бяха обнадеждаващи. Икономическите интереси на Франция в България, макар и по-значителни, отколкото на другите страни от Антантата, не бяха достатъчни, за да служат като инструмент за успешни политически манипулации.
Обявеният български неутралитет предизвика буря от обвинения в руския буржоазен печат, който в тези дни се задъхваше от шовинистичен възторг. Така при получаването на вестта за българския неутралитет руският министър на външните работи, преди още да се е консултирал със сръбското правителство, заяви пред Радко Димитриев, че ако България подкрепи Русия, би могла да се надява на териториални придобивки. Дори си позволиха да утвърждават, че българският неутралитет нямало да представлява голяма заслуга в очите на Антантата и по-специално на Русия. Единствено пряка намеса би довела до по-съществени придобивки.
На 5 август Сазонов предложи на Пашич план за българо-сръбско разбирателство. Като цена за участието на България във войната срещу Австро-Унгария Сърбия трябваше да й отстъпи част от безспорната зона според договора от 1912 г. Ако войната завършеше с пълна победа на Антантата и съществени териториални придобивки за Сърбия, България трябваше да получи цялата безспорна зона. В случай че либералите откажеха да вземат пряко участие във войната, Сърбия трябваше да отстъпи областта около Щип, Радовищ и Кочани като благодарност за българския неутралитет.
Руските предложения станаха причина за сериозна тревога в Ниш. Затова Пашич премълча въпроса за българска намеса. Срещу един благожелателен неутралитет, който по неговото тълкуване не се различаваше много от пряко участие във военните действия, той се показа готов след сключването на мира да отстъпи района по водораздела на изток от река Вардар — т. е. около една четвърт от безспорната зона. Подобна граница би оставила контрола върху долината на Вардар в ръцете на Сърбия, а оттук — осигуряваше сръбската хегемония на полуострова.
От своя страна руското царско правителство се стремеше на всяка цена да въвлече България във войната. Присъединяването на България към лагера на Съглашението би довело до възстановяване на Балканския съюз под руско влияние; Австро-Унгария щеше да бъде при-нудена да прехвърли още войски от руския на сръбския фронт; би станало още по-благосклонно отношението на Румъния; Турция щеше да бъде принудена да спазва неутралитет и южният фланг на Руската империя щеше да е в безопасност; би се открил пряк път за снабдяване на Сърбия с боеприпаси.
През август — началото на септември 1914 г. Сазонов подготви няколко проекта за ноти, които трябваше да бъдат връчени съвместно от пълномощните министри на Антантата в столиците на балканските държави. Те предвиждаха сръбски и гръцки отстъпки в полза на България, без да конкретизират размерите им.
Реакцията и в Париж, и в Лондон бе по-скоро сдържана. И в двете столици не бяха против самия принцип на възстановяване на Балканския съюз.

* * *

Панафийо вярваше, че известен шанс за спечелването нa пасивна или активна българска подкрепа има. Благожелателният към Антантата неутралитет можеше и да продължи, подхранван от нежеланието да се поемат преждевременни рискове. Затова той предлагаше да подкрепи постъпките на Савински в София, за да демонстрира единството на Съглашението.
Грей обаче предпочиташе да изчака с дипломатическите постъпки. Той се съмняваше, че сантименталните призиви на Сазонов за „единство на славяните" ще окажат каквото и да е въздействие в София. Нужни бяха реални аргументи.
В началните дни на войната британското правителство се стремеше да избягва усложненията на Балканите. От друга страна, Съглашението не можеше да упражни ефективен натиск в Ниш, а както му говореше дългогодишният опит, без отстъпки в Македония България не можеше да бъде спечелена. Въпросът за България в английската стратегическа мисъл бе винаги свързан най-тясно е Проливите и позицията на Турция. Затова за Лондон бе особено важно Турция да остане колкото се може по-дълго извън войната. Ето защо Грей подкрепи охотно руската инициатива за съвместна гаранция на териториалната цялост на империята.
Със заплашителното си поведение към Османската империя Гърция и България също можеха да допринесат за задържането на турския неутралитет. Българският неутралитет най-добре отговаряше на английските интереси. Една неутрална и недотам благосклонна към целите на руската политика на Балканите България бе по-ценна за Форин офис от съмнителната полза от участието й във военните действия. Явен бе страхът, че един българо-сръбски съюз ще бъде прекалено зависим от Русия.
Целите на английската дипломация на Балканите влязоха в противоречие с руските. Грей отклоняваше руските искания за съвместен натиск върху балканските страни в полза на България.
Така към средата на септември 1914 г. в Лондон успяха да блокират руската инициатива за съвместен натиск на държавите от Антантата върху балканските страни в полза на България.
В така очертаната обстановка позицията на България добиваше особено значение. Осигуряването на подкрепата й ставаше все по-наложително. Лошото бе, че липсата на военни успехи трябваше да се компенсира със значителни обещания пред София. Това на свой ред създаваше неминуемото впечатление, че се търсят дипломатически придобивки за сметка на военните поражения.
Появилата се още към края на март тенденция за усилване на дипломатическия натиск на Балканите бе затвърдена. И тъй като през пролетта на 1915 г. най-несигурно бе положението на британския десант на Галиполи, Грей пръв се показа склонен да потърси контакти с Радославов.
Савински реагира много остро и емоционално против действията на британския си колега. Според него, тласкан от непреодолимата си неприязън към българите, Бакс-Айрънсайл бил провокирал Радославов да издигне неизпълними искания, за да ограничи възможностите му за преговори със Съглашението.
Въпреки настойчивите призиви на германци и австрийци Фердинанд и Радославов не бързаха с подписването на исканата военна конвенция.
И турците не се чувствуваха достатъчно сигурни в тила си откъм българите. Дебаркирането на десанта на полуостров Галиполи направи силно впечатление в София. Сега освен флотата в близост до българските граници имаше силна съглашенска сухопътна армия.
За първи път от началото на военните действия настроението сред обществените и политическите кръгове и в трите страни от Антантата определено бе за преговори с българите.
Грей реши, че е време да вкара тежката британска артилерия в дипломатическата игра. На основа на идеите на Генадиев във Форин офис бе изработен подробен проект за нота пред българското правителство. До този момент Грей благородно бе отстъпвал инициативата на Сазонов, тъй като голяма вероятност България да бъде спечелена и руското влияние на Балканите усилено нямаше. Сега, когато във Форин офис бяха преценили, че съществува известен шанс за успех, английският министър на външните работи недотам грациозно избутваше руския си колега.
Донякъде английските предложения съвпадаха с руските, но бяха обвързани с много допълнителни условия. И в Лондон предвиждаха веднага след намесата си във военните действия България да получи Източна Тракия. Безспорната зона трябваше да присъедини след войната, и то при условие, че територията на Сърбия бъде уголемена с Босна и Херцеговина, а София поеме задължението да не заема Македония преди сключването на мира. Съюзните държави щяха „да употребят влиянията си" пред Гърция, за да отстъпи Кавала, естествено при условие че бъдат задоволени гръцките аспирации в Мала Азия, България веднага можеше да получи заем на изгодни условия.
Проектът не блестеше с оригинални идеи и бе издържан изцяло в пожелателно наклонение. Единствени сигурни бяха Източна Тракия и обещаваната финансова помощ. Не бяха малко и останалите недостатъци. Русите и французите не пропуснаха веднага да ги отбележат: съвсем условния характер на обещанието за Кавала и премълчаването на въпроса за Добруджа.
Различните варианти съвпадаха в два пункта — необходимостта от отстъпване на Източна Тракия и безспорната зона в Македония. Най-остри бяха споровете за съдбата на гръцката територия. Сазонов не бе особено последователен. Той ту предлагаше към Кавала да бъдат прибавени Драма и Сяр, ту решаваше, че Сяр може и да бъде оставен на Гърция. Какви бяха мотивите му и в единия, и в другия случай, беше пълна загадка и понякога човек е склонен да ги отдава на моментни настроения.
На 29/16 май 1915 г. пръв пълномощният министър на Великобритания, а след него и френският, и руският му колега връчиха поотделно на Радославов идентични ноти е пред-ложенията на Антантата. В знак на вярност към новите съюзници италианският пълномощен министър в София бе изразил желание и той да подкрепи инициативата, но никой не искаше да дразни допълнително сърбите с италианско участие в предложение, което предвиждаше отнемане на част от сръбска Македония.
Нотата не се отличаваше съществено от първоначалното британско предложение. Тя предвиждаше България да встъпи във военните действия срещу Турция, срещу което веднага щеше да получи Източна Тракия и финансова помощ. След войната можеше да присъедини безспорната зона, но при условие, че Сърбия получи „справедливи" компенсации в Босна, Херцеговина и на брега на Адриатическо море. Антантата поемаше задължение „да употреби всичките си усилия", за да убеди гръцкото правителство да отстъпи Кавала, пак при условие че Гърция получи „справедливи" компенсации в Мала Азия. Що се отнася до Добруджа, Антантата щеше да „благоприятствува" преговорите между София и Букурещ за съдбата й.
В много отношения нотата беше повратен пункт във взаимоотношенията на Антантата е България. За първи път от началото на войната, тя предлагаше да плати за българското пушечно месо с територии, които, макар и не напълно, но поне в общи линии, покриваха българските искания. Но съмненията, непоследователността и колебанията на трите държави личаха толкова ясно в предположението, че не е необходимо да бъдеш пророк, за да отгатнеш каква орис му се пишеше.
Предложенията, направени в София, не можеха да останат в тайна. Уведомен за съдържанието на нотата, Пашич категорично отказа каквито и да е било отстъпки и протестира срещу намерението на Съглашението „да предлага и обещава територии, влизащи в Сърбия.
Енергично протестираха и в Атина. Съвсем справедливо Гунарис задаваше въпроса, по силата на какви договори и споразумения Антантата си присвоява правото да се разпорежда с националната.територия на една неутрална страна. Той не само категорично отричаше самата мисъл за възможни отстъпки, но се обявяваше и против евентуалното преминаваше на безспорната зона в български ръце.
Както се очакваше, в Букурещ, реагираха спокойно на нотата. Правителството на Брътиану не счете за необходимо да излиза с някакво официално изявление, а румънските дипломати само проявиха любопитство какво, точно се предвиждало за Добруджа в нотата.
Радославов бързо използва нотата като инструмент за натиск пред Берлин и Виена. Веднага след италианската намеса, макар и с известни уговорки, Германия, и Австро-Унгария бяха обещали за първи път цяла сръбска Македония срещу българския неутралитет. В началото на юни, балансирайки върху страха на Централните сили от евентуална промяна на политическите настроения в София, българският министър-председател си осигури безусловно признание за отстъпването срещу българския неутралитет не само цяла Македония, но гръцките и румънските територии, към които се стремяха българите, в случай че Гърция и Румъния се обявяха против Централните сили.
С тези обещания в ръце Радославов можеше да си позволи да бави и изчаква, благоприятна ситуация за по-определено ангажиране с едната или другата групировка. Чак до края на юли той не даваше ухо на воплите, идещи от Виена, за сключване на военна конвенция.
Натискът на опозиционните политически партии в страната също се засилваше от ден на ден. Опозицията разбра за направените предложения вероятно от самите дипломатически представители на Антантата и от европейския печат. Започна бясна пропаганда. Наново бе издигнат лозунгът за замяна на либералното с коалиционно правителство, съставено от всички политически групировки.
Но въпреки словесното изобилие в постъпките на водачите на опозиционните партии прозираше известна колебливост. Техните симпатии към Съглашението бяха безспорни, но дори и те не бяха доволни от направените предложения. При това Антантата бе прекалено обвързана според софийските политици със Сърбия. Дори в просъглашенските рецепти, препоръчвани от най-искрени русофили като С. Бобчев, неприязънта към Сърбия надделяваше над декларациите за приятелство с Русия.
На 14/1 юни 1915г. либералите връчиха отговора си на съглашенските дипломати. Много пространно и велеречиво те благодариха за изказаното им от Антантата доверие, но намекваха, че някои предложения не били съвсем ясни. Затова Радославов искаше да се доуточни: 1)какви компенсации трябва да получи Сърбия, за да предаде безспорната зона; 2) каква територия ще обхваща хинтерландът на Кавала и колко голяма трябва да бъде съответната област в Мала Азия, която Гърция ще получи в замяна; 3) на какви начала ще се водят преговорите за Добруджа между Румъния и България.
Влизането на България във войната можеше да подобри стратегическото положение на Русия, да принуди турците да оттеглят част от силите си на Кавказкия фронт, а и щеше да представлява крайно ценна морална победа. Затова чак до края на лятото на. 1915 г. Сазонов бе безспорно най-активният от тримата министри на външните работи на съглашенските страни. Стремежите и намеренията му обаче не винаги отговаряха на стремежите и действията на съюзниците му.
За първи път от началото на войната Сазонов бе стигнал до правилния извод, че за да имат успех на Балканите, съюзниците трябва да се откажат от идеята да бъдат в добри отношения с всички балкански страни, а да съсредоточат усилията си върху тази страна, която обещаваше най-много и нaй-непосредствени изгоди. В случая това беше България.
Грей бе първият от тримата ръководители на външната политика на държавите от Антантата, който на практика бързо се отказа от идеята за привличане на България. На 20 юни той предложи вариант за отговор на българските запитвания, в който от схващанията на Сазонов подкрепи само това за уголемяването на Сърбия. Това можеше да подсили опасенията на българските държавници, че Съглашението цели една велика Сърбия, която би разрушила равновесието на Балканите. Хинтерландът на Кавала също не се определяше. Съображенията на Грей бяха, че по време на войната било невъзможно да се определят бъдещите граници на държавите, участвуващи в нея.
Предложенията бяха голяма крачка назад, в сравнение с проекта от 29 май. И в Петроград, и в Париж реагираха неодобрително.
От началото на юли в дипломацията на Антантата на Балканите ясно можеха да се забележат две постепенно раздалечаващи се политически линии. Сазонов и Делкасе, често подкрепяни от Сонино, се бореха да не се омаловажават предложенията, правени в София, а дори да се потърсят начини за засилване на гаранциите. Известни различия имаше и сред тях — Делкасе, напълно се бе отчаял от вероятността да въвлече Гърция във войната и въпреки яростната съпротива на Бриан в правителството бе склонен да я изостави на произвола на съдбата. Сазонов приемаше,че е необходимо, да удовлетвори напълно исканията на българите в Добруджа — линия, която Делкасе се колебаеше да приеме.
Въпреки увещанията от различни страни Грей ставаше все по-непреклонен. Вместо отстъпки, той за първи път от началото на войната се опитваше да сплашва София. Колкото и странно да звучи, обструкционизмът на Грей беше подкрепян от руските посланици на Балканите, които като цяло не одобряваха прекаленото обвързване с България.
В резултат на едномесечно обсъждане нотата придоби такъв вид, че ръководителите на външната политика на Антантата с основание се колебаеха да я връчат. При това опозицията на Грей бе подкрепена и от редица френски и руски дипломати с немалко влияние в съответните министерства.
На 21 юли 1915 г. той предложи частта от безспорната зона в Македония на изток от река Вардар да бъде окупирана от съюзнически войски като гаранция, че цялата зона ще премине в български ръце след войната. Според неговия план окупацията трябваше да стане от френски и английски части. При това наново по неведоми причини в руските планове се появи името на Генадиев. Той трябваше да предаде условията на Фердинанд.
За съжаление сега беше твърде късно, за да се мисли за практическото й реализиране. А и руското предложение издаваше явен стремеж да се прехвърли моралната отговорност за изтръгване на територии, принадлежащи на Сърбия, върху Франция и Великобритания. Щеше да излезе, че Русия се съгласява с подобен план поради натиска на съюзниците си, и щеше да запази пълното си политическо влияние в Ниш. Затова не бе за учудване, че Делкасе и Грей дружно отрекоха тази част на плана.
Докато между столиците на съглашенските държави се разменяха десетки послания, обстановката в България продължаваше да се развива неблагоприятно за тях. През лятото на 1915 г. Народнолибералната партия на практика се разцепи. На страниците на вестник „Нов век" крайните националисти и русофоби излязоха с откровена експанзионистична програма, отразяваща най-съкровените въжделения на българската буржоазия за господство на Балканите. Привържениците на Д. Петков декларираха, че макар и да били привърженици на българския неутралитет, твърдо вярвали в крайната победа на Германия.
Вече не ставаше въпрос, дали България да се намеси във войната, а на чия страна да се намеси. Единствено БРСДП и БЗНС продължаваха да стоят на позициите на пълния и безусловен неутралитет. Но дори и съглашенофилската опозиция недоумяваше пред колебанията на Антантата. Въпросите, които Радославов бе отправил на 14 юни, се окачествяваха като „разумен дипломатически акт". Продължителното мълчание, последвало българската нота, обезпокои застъпниците на просъглашенската политическа линия.

Напрегнато лято

След близо месец и половина протакане на 3 август в София бе връчен отговорът на въпросите на българското правителство. Новата нота не се различаваше съществено от предложенията, направени на 29 май. Доколкото имаше разлика, тя бе във вреда на българските интереси. Отново се гарантираше безспорната зона в Македония, но не се посочваше по какъв начин Съглашението възнамерява да принуди към отстъпки кралското правителство в Ниш. Още по-мъглява бе формулировката за хинтерланда на Кавала. Твърдеше се, че щял да получи „възможно най-широко тълкуване", но преди всичко щял да зависи от размерите на областта, която Гърция ще получи в Мала Азия. Нито дума не се споменаваше за отстъпки в Добруджа.
През лятото на 1915 г. съглашенските войски търпяха поражение след поражение по всички фронтове. Особено катастрофално бе положението на изток, което пряко се отразяваше на духовете на Балканите. Руските войски бързо се отдръпваха в Галиция, Полша и Литва. При тази обстановка Антантата предлагаше като цена за влизането на България във войната територия дори по-малка от обозначената на 29 май.
Окончателно бе затвърдено старото убеждение на българския министър-председател, че не могат да се очакват реални предложения от Съглашението. След 3 август Радославов и Фердинанд безвъзвратно се насочиха към съюз с Централните сили.
Преговорите с Турция за отстъпка на част от територията на Източна Тракия, които от няколко месеца се влачеха мудно, внезапно се ускориха. На 6 септември 1915 г. бе подписан договор, по силата на който България получи част от територията, за която настояваше и която й осигуряваше контрол върху железопътната линия за Дедеагач. Този външнополитически успех, независимо от уверенията в противното по страниците на правителствената преса, свидетелствуваше достатъчно ясно, че пътят на България е определен.
Връчването на нотата от 3 август бележеше края на смислените усилия на съглашенската дипломация в София. Дейността й в следващия месец и половина бе хаотична, често пъти безцелна и без някаква особена мисъл. Горещият август на 1915 г. бе месец на агонията на съглашенската дипломация. Всичките й напъни и инициативи бяха предварително обречени на неуспех. За две-три седмици само Русия съзнателно мина в сянка, като остави Франция и Великобритания да изразходват безплодно усилията си в опити да въздействуват върху политическото съзнание на балканските държавници и възможността пред тях за полагане на основите на бъдещо балканско разбирателство поне до известна степен по-добро от съществуващото след лятото на 1913 г.
След двуседмични обсъждания новото предложение за България бе готово. На 13 септември пълномощните министри на Антантата го връчиха на Радославов. То съдържаше гаранция за безспорната зона в Македония, при условие че България нападне Турция и сключи военна конвенция със съюзниците. Конфиденциално, по нареждане на Грей, О’Берн предаде, че съглашенските войски се готвели да окупират Македония в деня на обявяването на война на Турция. Самият той обаче смяташе, че ако подобно предложение било включено в нотата от 29 май, можело да се разчита на успех. Сега вече бе много късно. Нищо не можеше да спре българското правителство от пътя, който бе поело. Макар и да го подозираха, в столиците на съглашенските държави още не знаеха, че преди връчването й съюзният българо-германски договор бе подписан. А и нотата носеше всички белези на отчаянието, не се различаваше по нищо съществено от предходните и не можеше да се очаква друга участ освен отхвърлянето й. Поанкаре смяташе, че тя е „неубедителна", Грей, че е „недостатъчна", и отказа да се съгласи с публикуването й в българския опозиционен печат, тъй като вместо да помогне, можела окончателно да тласне общественото мнение на страната на Централните сили.
На 22 септември в София бе обявена мобилизация. Същевременно, решил да извърта докрай, Радославов изпрати нова нота до Антантата, с която искаше допълнителни разяснения по предложенията от 13 септември.
На 4 октомври пълномощните министри на Антантата в София връчиха подготвения в Петроград ултиматум. След отказа на либералите да го приемат, О'Берн и Панафийо напуснаха София. Остана само Савински, който бе болен и не можеше да пътува.
На 14 октомври 1915 г. българските войски навлязоха в Сърбия.
На 28 ноември Главното командуване прогласи, че целта, за която България е влязла във войната — освобождението на Македония, — е постигната. За българите бе започнал дългият тригодишен път към втората национална катастрофа.
Крахът на съюзническата дипломация доведе и до окончателния провал на операцията при Дарданелите. До този момент единствено липсата на тежка артилерия не позволяваше на турците да отблъснат дебаркиралите на Галиполския полуостров войски в морето. С установяването на преки връзки между Цариград и Германия това вече не представляваше проблем.

** 257-259 България през 1918г. и пропукването на фронтовете
Към началото на лятото на 1918 г. Съглашението на практика се отказа да храни надежди за откъсването на България от Централните сили. В Лондон Балфур продължаваше да поддържа старото си становище, че на България трябвало да се даде Южна Добруджа, Източна Тракия и Македония, тъй като „мнозинството от българите само искат да си осигурят това, което смятат, че е българска територия".
Френската и английската пропаганда на Солунския фронт беше издържана изцяло в заплашителен тон и вместо да показва пред българите морков, им размахваше тояга.
Последните три месеца от войната, когато българската буржоазия трябваше да направи поне нещо, за да смекчи идващия удар, тя бе парализирана от ужас. Докато войниците продължаваха да гинат из чукарите на Македония; в Министерството на външните работи и изповеданията на практика не правеха нищо, а с волско примирение чакаха кога ще се стовари топорът.
Към 25 септември атакуващите стигнаха до линията Битоля—Прилеп—Велес. Министрите, пред чиито очи се мержелесха тръгналите към София войници, решиха да търсят примирие. Втората национална катастрофа стана действителност.
След пробива при Добро поле за преговорите за примирие българите се обърнаха към генерал Мили, командуващ британските части на Солунския фронт, но той ги препрати към главнокомандуващия фронта Ф. д'Епре. При обсъждане на условията за примирие военният министър лорд Милнър предложи на България да бъде оставена Източна Тракия и Южна Добруджа, но вече без сръбска или гръцка територия.
Думата обаче принадлежеше на военните, а не на дипломатите. Те искаха възможно най-бързо да достигнат до Дунав и последното нещо, което ги интересуваше, бяха „законните национални аспирации" на България.



Излизане на балканските държави от войната


В началото на войната стратегическите цели на Съглашението в Югоизточна Европа се свеждат до запазване на статуквото, установено с Букурещкия мирен договор от 10 август 1913 г. Само по изключение се предвижда то да бъде частично модифицирано, в случай че България се присъедини към съглашенския блок. Влизането обаче на Турция, а след това и на България във войната на страната на Централните сили усложнява неимоверно много положението на съглашенските държави.
И ако някои държавници в съглашенските страни наистина се обявяват за по-решителен и в същото време по-реалистичен подход към България, като апелират да се поправи сторената през лятото на 1915 г. грешка с оглед на интересите на Антантата като цяло, други, които са свързани по-тясно със сръбската, гръцката и румънската кауза, се отнасят резервирано и дори враждебно към предложенията за сепаративен мир с България. Нещо повече, според тях България трябва да бъде жестоко наказана за “предателското” й поведение, като бъде териториално орязана и икономически съсипана, за да не може никога занапред да “вреди” на интересите на Съглашението и на неговите балкански съюзници.
В случай на пълно поражение на централните сили Сърбия разчита на най-голяма териториално разширение; тогава тя може да присъедини всички южнославянски земи,намиращи се под австро-унгарска власт, както и да откъсне нещо и от България. В случай на сепаративен мир между съглашението и Австро-Унгария придобивките няма да бъдат толкова големи, но към Сърбия все пак ще се присъединят Черна гора, Босна и Херцеговина, Далмация, Словения, Срем, Бачка и Банат.
По данни на съглашенското разузнаване правителствената криза в България през май-юни 1918 г. , която завършва с падането на Радославов, създава подходящи условия за изваждане на България от строя и за дълбоко врязване в “мекия корем” на Европа.
Новото правителство в София А. Малинов, съставено от представители на демократичната и радикалната партия, не оправдава надеждите на народа за прекратяване на войната. Впрочем то не е чуждо на идеята за сключване на сепаративен мир с Антантата, но при всеобщото настъпление на съглашенските сили през лятото на 1918 г. не може да се разчита , че териториалните искания на България ще бъдат взети под внимание. Цената на “българската кооперация” е спаднала много. Ето защо правителството обявява че ще остане вярно на съюза в Германия и ще продължи войната до край. Това предизвиква голямо недоволство в армията и дори сред офицерския състав. На фронта избухват бунтове, войниците започват да дезертират масово.
Тогава за българското правителство става ясно че пред него се изпречва военна опасност. Кабинетът на Малинов преценява, че само незабавното подписване на примирие със съглашенското командване може да предотврати и едната, и другата опасност.
На 29 септември 1918 г. късно вечерта генерал Франше д’Епре и упълномощената българска делегация начело с министъра на финансите Андрей Ляпчев подписват договора за примирие, който предвижда:
1. Незабавно изтегляне на българските войски от териториите, принадлежащи до 1915 г. на Сърбия и Гърция.
2. Незабавна демобилизация на българската армия с изключение на 3 пехотни дивизии и 4 полка кавалерия.
3. Събиране на оръжието на демобилизираните части под контрола на съглашенски офицери.
4. Задържане в плен на всички български части, намиращи се в деня на подписването на примирието западно от Скопие; за освобождаването им може да се говори едва след като те бъдат използвани като безплатна работна ръка за възстановяване на пътищата и съобщенията и когато победителите преценят, че на България вече може да се гласува “доверие”.
5. Изтегляне на всички германски и австро-унгарски войски от българска територия.
6. Заемане на ключовите позиции в България и не черноморските и пристанища от съглашенските войски с цел да се улеснят военните действия на Антантата против Германия, Австро-Унгария и Турция, а също така и нейната интервенция против Съветска Русия.
7. Отстраняване на Фердинанд от България.
Осъществяването на клаузите на примирието означава, че България се превръща в окупирана страна, макар че победителите “великодушно” се съгласяват тя да се намира под българско управление и да не се допусне влизането на гръцки и сръбски войски в старите предели на страната.
Само България загубва след Първата световна война още територии. Западна Такия е анексирана от Гърция, Струмишки окръг в Македония, западните покрайнини и десетина села в Кулска околияса присъединени “по стратегически съображения” към Кралството на сърби, хървати и словенци; Южна Добруджа отново е анексирана от Румъния. В резултат на тези ампутации България остава с намалена територия от 103 146 кв.км и 4 369 000 население.


Намеса на България и ход на военните действия на Балканите в края на 1915 и началото nа 1916 година.

Германия и нейните съюзници обещават на България цяла Сръбска Македония и дори част от стара Сърбия, поправка на границата с Гърция, връщане на Южна Добруджа и завземане на северната част от тази област в случай на участие на Румъния във войната на страната на Съглашението, както и поправка на границата с Османската империя. На 6 септември 1915 г. е подписан съюзен договор между България, Германия и Австро-Унгария.