Лекции по История

5. Византия

С Византийска империя или само Византия обикновено се именува средновековна цивилизация с център Константинопол, просъществувала до 1453г. Названието „Византийска империя” е ново и е дадено на Византия от историци от по-ново време. А самите византийци се наричали римляни-на гръцки „ромеи”, а своята държава „ромейска”.
Империята през цялото си съществуване живеела със самочувствието на единствена и универсална християнска държава, превъплащение наБожието царство на земята.
Идентификацията на империята под името ” Византия” започва в Западна Европа през 1557 г. от германският историк Йеронимус Волф, публикувайки своята творба „Corpus Historia Byzantina”, колекция от византийски извори, публикувана е и през 1648г. и 1680г. и е популяризирана сред френските автори. Едва през ХІХ век терминът се разпростира изцяло в Западният свят. Преди това империята е била назовавана от западно европейците „Imperium Graecorum”(Империя на гърците).
Византия стои в центъра на една огромна географска област, която оказва влияние върху историческите и културни аспекти. Тя оказва влияние върху двете големи култури възникнали през ранното Средновековие - католицизмът и исляма, но най-значимо е участието й при формирането на православието.
Византийската култура е продукт на сложни наслоения. Развива се под въздействието на елино - римската традиция, християнството и културното наследие на перси и араби. Асимилаторството подхранва жизнеността и, но същевременно пресушава изворите на нейната самобитност. Еклектизмът е една от най-характерните и особености. За развитието на тази особеност допринася твърде много пъстрият етнически състав на държавата. Кръстосващите се центробежни влияния до голяма степен се неутрализират от два обединяващи фактора: централизмът, насаждан от християнската религия посредством съюза между меча и кръста , между трона и амвона, намерил израз в свещения принцип „Един бог, един цар, един народ”, и гръцкия език като израз на дълбоката връзка между минало и сегашно, между наследство и наследници.
Ранното средновековие на Византия се отличава с управлението на император Ираклий-царувал от 5 октомври 610г. до 11 февруари 641г. Той поставя началото на първата византийска династия. Оказва се виден реформатор както в управленческия, така и във военният ред. Въвежда темната организация, която е гръбнакът на Византийската империя. По негово време започват и първите сблъсъци между християни и мюсюлмани, в следствие на което Византия загубва Светите земи,Сирия и Египет.
Ираклий приел персийската титла „Цар на царете”, изоставяйки старата императорска титила „Augustus”. Скоро е наречен василевс (basileus-гръцка дума). През 630г. Ираклий достига апогея на своята мощ и слава, отивайки триумфално в Йерусалим , където отново поставя кръста в църквата на Гроба Господен. А по това време Мохамед успява да обедини номадските племена от Арабският полуостров и само след няколко години ислямът се устремява към Византийската империя в една неспиран офанзива. Когато мюсюлманите нападат Сирия и Палестина през 634г., Ираклий е много болен . В битката при Ярмук през 636г. Арабите разгромяват византийците. Най- вероятно това е станало и поради факта, че голяма част от населението на Византия е минало на страната на арабите(особено източните провинции). Благодарение на реформите на Ираклий във всяка сфера от държавната дейност, задържа за дълго арабите в Мала Азия и Северна Африка. В опитите си да спаси религиозното единство на империята, която е застрашена от монотелитите търси компромис спрямо тази доктрина, която е изповядвана от патриарх Сергий и е считана от папа Йоан ІV за еретична. Когато монотелитските провинции са завладяни от исляма, монотелизмът загубва своята важност и е изоставен. Ираклий е наследен от неговият син Константин ІІІ Ираклий.
През първите сто години след Ираклий (640-740г.)е така нареченият среден период , в който основен противник на империята са арабите.
Още през 649г. арабите построили фрот и започнали да оспорват морското могъщество на византийците. На няколко пъти достигали по суша и море до Константинопол, но били отблъсквани. През 672г. за пръв път в морска битка с арабите бил използван гръцки огън – оръжие,чиято тайна на производство била пазена старателно и изчезнала заедно с империята.
Още щом се покачил на престола, Юстиниан IІ, при всичките си лични дарби, показал се като самостоятелен, но в същото време надменен, разточителен и жесток тиранин. След сполучливия си поход против македон-ските славени и преселването на голямо множество от тях в Мала Азия, той започнал война с арабите, като мислел да употреби „тия славени” като действаща войска. Затова той съставил от тях един „отборен” отряд от 30 хиляди души, за началник на който назначил някого-си Невула. Юстиниан се срещнал в 693 г. с арабите при киликийския Севастопол, където отначало имал успех, но когато арабският воевода сполучил да подкупи за един колчан, напълнен с пари, и с много други обещания началника на славяните, и около 20 хиляди души от тях заедно с Невула преминали на арабска страна, императорът бил разбит и изгубил южна Ар¬мения, която останала на границата между арабските и ромейски владения. Славянските бежанци били прекарани от арабите на о-в Кипър, а техните съплеменници, които останали на ромейска служба, заедно с семействата на из¬менниците, станали жертва на отмъщението на разгневения Юстиниан, който заповядал всичките да избият и телата им да изхвърлят в морето при носа Левката в Никомидийския залив.
Военните несполуки и това кръвопролитие, после разто¬чителната страст на императора към постройки, най-сетне оскърблението на религиозните чувства на народа с разру¬шението на църквата св. Панагия, всичко това породило малко по-малко в Константинопол силен ропот, който се обърнал в 695 г. в открита революция, на чело на която застанал пълководец Леонтий. Народната тълпа с страшна жестокост избила всички любимци и чиновници на императора; детронираният Юстиниан бил пощаден от Леонтия, който след него взел властта в ръцете си и бил провъзгласен за император. Юстиниан спасил жи¬вота си с бягство в гр. Херсон, след като бил обезносен, за което и получил прозвище Ринотмет, т, е. с отрязан нос.
Но и Леонтий не се задържал дълго време на пре¬стола. Възобновените несполучливи войни с арабите, които отнели от ромеите и разрушили Картаген, един от най-важните търговски центрове на Византия, ужасът, който причинявали на населението страшните морски пирати, били достатъчни причини за смъкването на Леонтия. Разбитите в Африка войски, за да избягнат гнева на народа, като представяли за причина на несполуките и загубите мнимата измама на военачалника си и немарливостта на императора, на връщане издигнали знаме за въстание на о-в Крит. Военачалникът бил убит и на негово място бил поставен някой-си Апсимар, началник на войските в югозападна Мала Азия, който бил провъзгласен в 698 г. за император под името Тиверий III (698-705). Той влязъл тържествено в Константинопол. Леонтий бил свален и обезносен изпратен бил на заточение в един далматински манастир. Новият император бил по-щастлив от пред¬шественика си. Той управлявал не само с предпазливост, но и действал със сила и щастие против арабите в Азия. Тиверий в кратко време успял да възстанови сла¬вата на ромейското оръжие и да отблъсне арабите навътре в страната зад Ефрат. Обаче и него достигнало зло — нова династическа революция.
Коварният Юстиниан, който никога не губил на¬дежда да си върне бащиния престол, след свалянето на Леонтия избягал в Херсон при хазарския хаган и чрез брака си с Теодора, сестра на хагана, намерил убежище в Фанагория, където и останал, докато византийците не заподозрели намеренията му. Тогава той тайно избягал от Фанагория със своите приближени и след дълга борба с морските бури достигнал до устието на Дунав. От тук той изпратил един от своите съмишленици „някой” Стефана, при българския хан Тервел да го моли за съдействие, за да завладее бащиния си престол, като обещавал да му даде големи подаръци и дъщеря си за жена. Тервел приел пратеника и се съгласил на предло¬жението му. След това той с голяма чест приел и самия Юстиниан и му се обещал „във всичко да му се покорява и съдейства”. Това било в края на 704 год., а в следващата вече 705 год. Тервел наистина с всичката си армия от българи и славяни се явил заедно с Юстиниан неочаквано под Константинопол, като се разположил на лагер от Харсийските врата до Влахернит. Тук те престояли три дни и водели преговори с гражданите, но в отговор получавали само псувни и нито дума за споразумение. През нощта на четвъртия ден Юстиниан, с помощта на няколко привърженици на старата императорска Ираклиева династия проникнал в столицата без отпор, предизвикал страшно смущение и кръвопролитие и завладял града, като се разположил за кратко време във Влахернския дворец.
Така Юстиниан II си върнал императорския престол. Тервел, заедно със своите българи и славяни, както се вижда, не е взимал активно участие във въдворението на Юстиниан на византийския престол, а е стоял на лагер отвън стените на столицата като резерва, т. е. - той би взел уча¬стие в действието срещу Константинопол в случай на нужда, което ще да е било, вероятно, едно от техните условия. Такова пасивно положение е заемал Тервел до есента 705 г., защото, според Теофана, неговото заминаване из-под Константинопол се отнася към началото на 706 септември, година, т. е. след като Юстиниан II унищожил всичките си политически врагове и се почувствувал заякчен на престола.
Своята благодарност за помощта, оказана му от българския хан, Юстиниан изразил при заминаването на Тервел за България по следния начин: „Когато Тервел - разказва Никифор - трябвало вече да замине с войските си за България, Юстиниан дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за кесар. След това той заповядал да издигнат две едно до друго възвишения, на които възседнали двамата господари, а войската била длъжна по заповед на императора да им се покланя. Най-сетне, като поднесъл на Тервел безбройни богати дарове, Юстиниан го изпратил с мир в земята му”.
Във византийската чиновническа йерархия титлата кесар е носило лицето, на което принадлежало първо место след императора, поне преди X. век, и блясъкът на царското достойнство се е отразявал върху него в доби¬тите от него външни предимства. Обикновено титлата „ке¬сар” е носил наследникът на престола било по право на наследство, било по осиновение.
Всеки император бил длъжен да си назначи такъв наследник още приживе и да го сдобие с кесарско достойнство. Нареден бил и особен обред при провъзгласяването за кесар: четели се молитви и се извършвали действия, под които трябва да се разбира, че са се вречавали и външните атрибути, съе-динени с кесарското достойнство; така например наследникът се коронясвал с особен накит за глава, подобен ма венец и др. Но с достойнството „кесар” без осиновение не се свързвали никакви права върху престола. Достойнството кесар в такъв случай е била висша почетна титла, която се давала на брата на императора, а ако последният нямал брат, то на някого от следните близки царски роднини. Освен това с кесарското достойнство се съединявала още и представа за командата на войската; кесарите обикновено са били и главнокомандващи над армията. Обаче кесарът, който е отразявал в себе си императорската слава, не е притежавал прерогативите на върховната власт, както напр., да прави производство, да назначава на длъжност и т. н.
С убийството на Юстиниан ІІ се слага край няа Ираклиевата династия, настъпва една тежка и сурова епоха за Византия.
В началото на VІІІ век Византия е обхваната от несигурност, поквара в оществения морал и загуба на дисциплинираност в армията, с което дълго време е невъзможно да се установи една трайна и стабилна власт.
Несъстоятелността на Филипик Вардан(711/713г.) да противодейства на българите и успехите на арабите в източна Мала Азия от една страна, а от друга — подновяването на монотелитските разпри, които дошли до там, че императорът се опитал на един събор в Константинопол през 712 г. да даде на тая ерес господстващо значение, най-сетне разпуснатият и развратен живот на императора - всичко това предизвикало нова революция в Константинопол. Филипик Вардан обявява монотелистичното учение за официално вероизповедание. Арабите възобновили настъпленията си в Мала Азия като превзели градовете Амасия и Антиохия в областта Пизидия.
На 3. юни 713 г. Филипик бил позорно свален и ослепен, а на негово место сенатът със съгласието на народа провъзгласил за император първия министър Артемия, който бил наречен с името Анастасий II (712 — 715). При всичкото си желание да извлече империята от анормал¬ното й положение, и тоя император не можел дълго време да се удържи на престола.
През 711г. арабите сломили Вестготското кралство в Испания. Знамената на Пророка се веели от лесовете на Индия до Пиринеите. Но, за да бъде пълна победата им, е било нужно да сломят главната опора на „неверниците”-столицата на Източното християнство и заедно с това най-силната християнска държава. Още през 715г. арабите от Сириязапочнали да се готвят за нов усилен поход по суша и море срещу Византия.
През времето на един поход против арабите във Финикия войската се възбунтувала против назначения от императора пълководец, ко¬гото войниците нарочили и убили на остров Родос, а след това потеглила към Цариград, за да повдигне въстание против самия император. По пътя към гр. Адрамит (в Мала Азия) войниците провъзгласили за император люби¬мия от местното население финансов чиновник Теодосия, който насила бил принуден да вземе върху си тая роля. Константинопол бил блокиран шест месеца от бунтовниците и най после, след окончателното поражение на Анастасия II при Никея, бил превзет. Анастасий се отрекъл от престола в началото на м. март 715 г. и бил изпратен на заточение в един манастир при Солун, а съперникът му взел властта в ръцете си под името Теодосий III. От Изток и от Запад Византия била притискана от българи и араби. През 716 г. Теодосий ІІІ сключил с българският владетел хан Тервел договор, който определя постоянна граница между двете държави и установява постоянни търговски отношения между тях.
Главнокомандващ армията на Теодосий ІІІ е бил Лъв III (717 — 741), наречен Исавър по отечеството на родителите му, които се били преселили в тракийска Месемврия, след като Исаврия преминала в арабски ръце при Юстиниана II. Той се издигнал осо¬бено при Анастасия в борбата против арабите, но задържан от войната с последните, не бил в състояние да помогне на своя благодетел против Теодосия III. Обаче критичното положение на империята и пълното съзнание си¬лата и призванието си да спаси и управлява държавата внушили му мисълта да въстане против императора. След като избавил г. Аморея от арабите, Лъв III бил провъзгласен за император от жителите на този град и от войската си през пролетта 717 година. Като успял по дипломатичен начин да възстанови тишина в М. Азия, той потеглил за Константинопол. Лъв III разбил сина на про¬тивника си и завоювал Никомидия, а след това принудил Теодосий да се откаже от престола и заедно със сина си да се оттегли в Ефес като монах. По този начин на 25 март 717 год. Лъв завзел ромейския престол и започнал нова династия във Византия под името Исаврийска. През време на тези междуособици във Византия ние никъде не срещаме известия за някакви действия на българите. Тервел, както се види, останал верен на дого¬вора от 716 година, който е бил, вероятно, възобновен от Лъва III, защото още през първата година от цару-ването на последния ние виждаме българите да действат като съюзници на византийците. Когато арабите в 717 г. нападнали и обсадили Константинопол от суша и от море, но нямали успех поради тежката зима и разни болести, които се били появили в арабския лагер на европейска страна, тъкмо в това време, разказва Теофан, и „българският народ повдигнал война срещу тях (арабите) и, както казват знаещите, изтребили до 22 хиляди души араби. Това участие на българите във войната с арабите, разбира се, изтича от съображението, че не е било в техен интерес да допускат арабите да се закрепят на Балканския полуостров, защото би се изменило и тяхното положение. Но от друга пък страна не подлежи на никакво съмнение и това, че българският хан тук е действал в силата на съществуващия договор Тъй или инак, но че договорът от 716 год. е бил признат и потвърден и от Лъв Исавър, по¬казва и друго едно събитие, в което на българския господар се представяло да разиграе елшата роля, както и при Юстиниан II, обаче българите побързали да останат верни на договора.
Докато Артемий, сваленият император Анастасий II, се намирал в солунския манастир на заточение, в него се явила мисъл да произведе нова революция, за да си върне престола. След отстъпването на арабите от Константинопол той съобщил за това си намерение на Никита Ксилинит и другите си приятели и съмишленици в столи¬цата, за да иска тяхната помощ и съвети, след като се сдобил предварително с подкрепата на солунци на чело със солунския архиепископ. Ксилинит, вероятно, му е обещал съдействие както от своя страна, тъй и от страна на другите му приятели, и го съветвал, че желанието си той би могъл да достигне с помощта на българите. Тая мисъл, както се вижда, се допаднала на Артемий, и той по-бързал да я реализира, като се възползувал от услу¬гите на един от своите приятели, патриция Сисиния Рендакий, който тъкмо в това време се намирал в Бъл¬гария. Целта на това идване на Сисиния тук, според Никифор, била да получи обещаната от Тервел помощ срещу арабите, следователно отношенията на Артемий с българ¬ския хан са започнали още през 717 год., когато бъл¬гарите, както видехме, са действали против арабите, но са таили всичко, докато опасността отминала. Сисиний наистина сполучил да изпълни поръчката на Артемий — да въоръжи българите срещу Лъва III. Тервел обещал войска, а според Теофана, и 30 кантаря злато. Какви са били условията, на които той се съгласил да даде съдействие на Артемия, а пък такива несъмнено е имало, както и в договора с Юстиннана II в 704 год., за нас остават неизвестни, защото работата не дошла до изпълнението на тия условия
Лъв III в това време все още не се считал доста закрепнал на престола и затова искал да се освободи по-напред от всякакъв съперник от една страна, а от друга — той не бил свършил с арабите, които все още заплашвали империята с нови походи, следователно безсмислено би било за него да нару¬шава мира с българите. И тъй мирният договор от 716 год., който бил сключил Теодосий III с българите, за да се закрепи на престола, бил упражнен само от Лъв Исавър. Той разбирал твърде добре изгодите си от този договор и не само се възползувал от него, но залягал да го продължи и занапред, за да бъде обезпечен откъм северните си съседи, защото той се заловил не само да избави Византия оконча-телно от опасните й врагове — арабите, но още да реформира и обнови самата империя. И тъкмо поради тая държавна политика, както ще видим по-нататък, Лъв III поддържа през цялото си царуване мирните отношения с българите.
Но нека отново се върнем на времето на реформите във Византия по времето на Лъв ІІІ.
След един век изтощителни войни на Изток, в началото на VІІІ век изглежда, че могъществото на Византия е вече част от нейното минало.На Балканите България твърдо отстоява властта си на север и не крие стремежите си на юг от нея. На Запад въпреки авторитета на императора в Константинопол, реалната му власт е почти символична.
Истината е обаче, че империята успява да мобилизира силите си около Лъв ІІІ (717-741). Този нов император, който пред очите на обсадения Константинопол си пробива път през арабската обсада, е един от многочислените войници от източните провинции, които успяват да достигнат до висшите постове с помощта на личните си качества и на които практически се държи империята.
След премахването на конкретната опасност за Константинопол цялата енергия на императора се насочва към закрепването на Византия. Започват мащабни реформи-военни, административни и икономически. В съществуващите от дълго време административни области, административната власт е отделена от военната. Нуждите на постоянната война обаче налагат тези две власти да се съединят. Такъв е принципът на новите административно-териториални области, наречени „теми”. Успехът на Лъв ІІІ се дължи на факта, че освен развитието, което окончателно дава на новата организация, той успява да подчини пряко на двореца в Константинопол стратезите на теми, въпреки доста голямата им власт.
Империята все още изпитва недостиг на постъпления за издръжка на армията и нейното поддържане. Това насочва вниманието на императора към Църквата, която разполага със значителни средства.
Църквата като че ли стои настрана от мобилизацията на цялата империя, продиктувана от нуждата да се покрият потребностите на войната. От обширните й поземлени владения не постъпват никакви приходи в хазната, защото те са освободени от данъци, а сред многолюдното монашеско братство има твърде много годни за военна служба мъже, от които византийската армия силно се нуждае.
По това време в самата Църква набира скорост един стар спор за почитането иконите.
В самото си начало християнското изкуство използва доста пестеливо изображенията. По стените на катакомбите се рисуват главно символи(риба, агне и т.н.), които напълно задоволяват нуждата на християните от художествена подкрепа на вярата им. След победата на християнството в религиозното изкуство навлизат изображения на персонажите от свещената история-Богородица, светците и самият Христос. Тогава започват и споровете дали е редно да се рисуват икони на Христос. Противниците на иконите твърдят, че щом като Бог е невидим, всяко негово изображение, рисувано от човека е невярно. Привържениците на иконите държат особено на факта, че Христос е живял като човек, значи не е грешно и хората да го изобразяват като такъв.
За почитането на иконите:
„Рисувам и изписвам Христос и Христовите страдания в църквата и в домовете, и на площадите, и на иконите......и в складовете, и на дрехите и на всяко място, за да ги помня, както ги виждам ясно, а не да ги забравя......И както ти, като се покланяш на книгата на Закона(Библията), се покланяш не на природата на кожата и на мастилата, но на намиращите се в нея Божи слова, така и аз се покланям на образа на Христос.....”
(Леонтий Йераполски, VІ век)
По времето на Лъв ІІІ противниците на иконите изострят този стар спор, като обвиняват иконопочитателите в иконоидолство. Според тях прекомерната почит, която вярващите отдават на иконите, граничи с ерес, защото наподобява езическо поклонение пред идолите. Суров застъпник на иконопочитанието е многобройното монашество.
Конфликтът става особено драматичен, когато в него се намесват императорите. Освен всичко друго, тяхното включване на страната на иконоборците се аргументира от желанието многобройното монашество да се включи в драматичната борба на империята.
Така, че когато през 729г. Лъв ІІІ нарежда да бъде свалена от главната врата на двореца иконата на Христос, се слага началото на дълга борба между иконоборци и иконопочитатели. Тя слага печата си върху целия живот на Византия в следващите 150г.
Императорът и църквата:
„Господ, като връчил империята на императорите, заедно с това им заповядал да пасат вярното Христово стадо по примера на Петър, главата на апостолите.”
(Лъв ІІІ, VІІІ век)
Истинската война срещу иконите се води при Константин V Копроним(741-775).При него става ясно желанието на императорската власт да подчини Църквата. С неговото активно участие е свикан специален събор-църковен, на който иконопочитанието е осъдено.
Абстрактните богословски аргументи той превръща в меч, насочен срещу монашеството.Цялата сила на държавата се стоварва върху монасите. Много то манастирите в Константинопол са превърнати в казарми.
Преследвания на монаси:
„Много от монасите(Михаил, стратег на тема в Мала Азия) погубил с побой с камшик, други с меч, а на безброй много извадил очите. На някои намазвал брадите с мехлем от восък и масло и така обгарял лицата и главите им. Други изпращал на заточения след много мъчения. Накрая той изобщо не оставил в своята територия нито един човек, облечен в монашеска дреха.”
(Теофан Изповедник, ІХ век)
Наследниците на Константин са само бледи негови копия.Те продължават открити преследвания срещу иконопочитателите, но Църквата в отговор също се организира. Благоприятният момент настъпва през 787г., когато в Никея е свикан Вселенския събор. Той осъжда иконоборците и възстановява иконопочитанието, като приема и специален догмат.
Догмат за иконопочитанието:
„Като следваме божественото учение на светите наши отци, и преданието на Вселенската Църква, с пълна достоверност......определяме:
Честните и свети икони, нарисувани с бои или направени от мозайка, да се поставят така, както изображението на Честния и Животворящ Кръст, в светите Божи църкви на стени и на дъски; както иконите на Господа –Бога, Нашия Спасител Иисус Христос, и на непорочната Владичица наша-света Богородица, така също на всички светии и преподобни мъже.Колкото повече с помощта на иконите те стават предмет на нашето съзарцание, толкова повече онези, които ги гледат възнасят ума си към припомняне на първообразите им.....Защото честта отдавана на образа минава върху първообраза и който се покланя на иконата, .....се покланя на съществото(на Онзи), който е изобразен на нея.”
( VІІ Вселенски събор, 787г.)
През 815 г. императорът разпорежда иконите в църквите да бъдат вдигнати на височина повече от един човешки ръст, за да не могат хората да ги целуват. В отговор Теодор Студит по време на големия празник Цветница повежда по главната улица на Константинопол шествие с икони. След този протест започват нови църковни гонения. Преследванията продължават, макар и не с такава сила, чак до средата на ІХ век.
В началото на 843 г. гоненията са прекратени. На 11 март 843 г., в първата неделя на Великия пост, по време на тържествена литургия в „Света София” официално е провъзгласено възстановяването на култа към иконите. От тогава този ден е ден на „Тържеството на Православието”. Всяка година в църквата неделя на Великите пости Църквата празнува победата си над последните от великите ереси. На тази неделна литургия присъства православният владетел като израз на своето подчинение на Църквата.