Лекции по История

5. Балканските войни

Идеята за съюз на балканските народи на антиосманска основа има дълбоки исторически корени. Вместо това, през 1912 г. се стига до съюз на балканските държави, които търсят решение на националния въпрос на Балканите чрез война с Османската империя и подялба на нейното балканско наследство.
Така „замразено", положението вегетира повече от 30 години. След кризата от 1908—1909 г. обаче температурата започва да се покачва. Берлинското статукво е пред пълен крах, което означава, че и „замразяването" не може повече да продължава.
И София тръгва по линията на компромиса. Тя изоставя традиционното за българската външна политика искане за автономия и възприема дележа.
Гръбнакът на Балканския съюз съставлява българо-сръбският договор от 29 февруари (13 март) 1912 г. Пазарлъците завършват с компромис, както следва: териториите на изток от Родопите и долното течение на р. Струма се резервират за България, а тези на север и запад от Шар планина — за Сърбия; територията, заключена между Родопите и Шар планина, ако не се организира като автономна област, към което всъщност се стремят договарящите се правителст-ва, се разделя на две части — земите на юг и изток от линията Крива Паланка—Охридското езеро се признават за български, а областта между тази линия и Шар планина, за която претендира Сърбия, се обявява за спорна зона, за чиято принадлежност като върховен арбитър се определя руският император. Така автономията на Македония, без да бъде формално отхвърлена, се изоставя, като се извършва предварителен дележ. Но и този дележ не е окончателен — остава една спорна зона, чиято принадлежност следва да се определи по-нататък, в зависимост от развитието на събитията и арбитража на Русия.
Сръбско-българският договор от 1912 г. има антиавстро-унгарска и антиосманска насоченост. Сърбия и България се задължават да си оказват помощ в случай, че една от двете държави бъде нападната, или в случай, че някоя велика сила би се опитала да анексира или да окупира, макар и временно, която и да било териториална част от Балканския полуостров, намираща се под османска власт.
През 1911—1912 г. се водят преговори за съюз и между България и Гърция, които завършват на 16 (29) май 1912 г. с подписването на т. нар. „отбранителен" договор. Двете държави се задължават да си оказват взаимна помощ с всички свои въоръжени сили в случай на нападение от трета сила. Споразумение за предварителна подялба на териториите обаче не се сключва — договарящите се страни очевидно не могат да се споразумеят за Южна Македония и Солун. Приема се само най-общо, че подялбата на завладените територии ще се извърши според приноса на всяка една от страните в предстоящата война. Това оставя на двете правителства развързани ръце за действие в зависимост от едно или друго развитие на събитията и с оглед задоволяване амбициите им за сметка на едната или другата страна.
Българо-сръбският и българо-гръцкият договор за съюз са допълнени през есента на 1912 г. от българо-черногорско и сръбско-черно-горско споразумение. България и Сърбия се задължават да окажат известна финансова помощ на Черна гора, а тя да участва със своите въоръжени сили в предстоящата война. С това завършва формирането на Балканския съюз.
От балканските държави извън съюза остава само Румъния. Формално тя остава обвързана с Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Италия), докато Балканският съюз се изгражда под патронажа на Русия и другите сили на Антантата. През пролетта на 1912 г. румънският външен министър недвусмислено предупреждава, че Румъния е за статуквото на Балканите и че в случай на териториално разширение на България за сметка на Османската империя, тя би поискала Южна Добруджа като компенсация. Българското правителство не взема мерки за предварително договаряне с Румъния с оглед осигуряването на нейния неутралитет в предстоящата война.
Както се вижда, Балканският съюз от 1912 г. съдържа много неизвестни. Единственото, което със сигурност се очертава, е решеността на съюзниците да воюват срещу Османската империя. Сериозно разбъркване идва откъм Албания. Настъпва подем в развитието на албанското националноосвободително движение, което заплашва да доведе до образуването на албанска държава. През пролетта на 1909 г. избухва въстание в Косовския вилает. През пролетта на 1910 г. стават масови митинги в защита на албанската азбука, а след това отново на въстание се вдигат селяните от Косовския вилает. Следват непрекъснати турски военни експедиции, които пристигат в Албания и потушават въстанията.
Борбата на албанския народ срещу османския гнет не прекратява. Албанското въстание от лятото на 1912 г. оказва силно влияние върху обстановката в Османската империя. Активизират своята дейност и опозиционните дейци на младотурския режим в Цариград. И през средата на юли 1912 г. младотурското правителство пада. Новият правителствен екип от партията „Хюриет ве ийтиляф" (Свобода и съгласие) се ориентира повече към Англия, отколкото към Германия.
Както Портата, така и албанските водачи тръгват по линията на преговори и взаимна отстъпчивост, главно поради назряване на условията за война на Балканите. Управляващите среди в Цариград се стремят чрез отстъпки да примирят албанците и да ги имат на своя страна в предстоящата война, а албанските ръководители с основание се страхуват от подялба на Албания между държавите от Балканския съюз. Те преценяват, че е по-добре Албания да остане в рамките на Османската империя пред перспективата на подялба между Сърбия, Гърция и Черна гора. Въстанието се прекратява и започва заменянето на османската администрация с местна — албанска. Така непосредствено преди избухването на Първата балканска война, в Албания практически се пристъпва към създаването на автономна албанска власт.
Същевременно трескавата подготовка за война на Балканите многократно увеличава опасността от непосредствено разпокъсване на Албания между Сърбия, Гърция и Черна гора и налагане на ново национално робство. Именно срещу тази опасност се насочва албанското националноосвободително движение. Същевременно започва подготовка за свикване на общоалбански конгрес, който да обедини усилията в борбата за защита на Албания и да се изкаже относно нейната бъдеща съдба.
Всичко това показва, че скоро на картата на Балканския полуостров ще се появи нова национална държава — Албания. Следователно Черна гора и Сърбия не ще могат да осъществят аспирациите си за сметка на албански земи — Сърбия не ще получи достъп до Адриатика през Западна Македония и Северна Албания. Това пък на свой ред означава, че нейните аспирации към Вардарската долина по посока на Солун ще станат по-настойчиви и „аргументирани", а сблъсъкът с България — неизбежен.
На 1 октомври (14 октомври) 1912 г. съюзените държави връчват нота на Портата с искания за осъществяване на коренни реформи в европейските владения на Османската империя. И още преди да се получи отговорът на тази нота, Черна гора обявява война. Портата отхвърля нотата на съюзниците, след което на 5 (18) октомври България, Сърбия и Гърция също започват война.
Военните действия по всички фронтове се развиват твърде бързо. На 30 октомври 1912 г. Портата се обръща към българското правителство с молба за прекратяване на войната. Междувременно обаче, положението на българската войска на фронта се влошава: нередовно снабдяване, умора и изтощение, холерна епидемия. И атаката на Чаталджанската крепост, започната с оглед овладяването на Цариград, се проваля. Едва след това султанското предложение за започване на преговори е прието от съюзниците.
На 28 ноември 1912 г. делегати от цялата страна, събрани в гр. Вльора, тържествено провъзгласяват независимостта на Албания.
На дневен ред излизат споровете между балканските държави. По отношение на Албания се проявява завоевателно-хегемонистичният мотив в политиката на Сърбия, Гърция и Черна гора. Черна гора обсажда Шкодра, Сърбия завладява Косовския вилает и се стреми към излаз на Адриатика през албанска територия, Гърция се насочва към Южна Албания, натам отправя погледа си и италианският експанзионизъм.
Още по-труден е въпросът за практическата подялба на Македония. Възникват остри противоречия, породени на основата на кръстосващи се национални и териториални аспирации на отделните балкански държави. И още в началото на мирните преговори в Лондон се очертават сериозни разногласия: съюзническите делегати настояват Османската империя да отстъпи всички територии на запад от линията Мидия — Енос и да се откаже от Егейските острови. Портатата от своя страна иска да задържи Одринска Тракия в пределите на Османската империя, да се запази върховната власт на султана над Македония и Албания, въпросът за принадлежността на остров Крит да се реши от Великите сили, а островите, намиращи се в близост до Мала Азия, да останат под османска власт.
Положението се усложнява поради противоречивите интереси на Великите сили и тяхната непосредствена намеса при решаване на балканските проблеми. Австро-Унгария е недоволна от разширяването на Сърбия и Черна гора. Във взаимодействие с австро-унгарската дипломация в това отношение се оказва Италия. Русия, както и другите две сили от Антантата, пък настоява за отстъпчивост на Портата и се изказва против каквото и да било възвръщане от балканските държави на завоюваните от тях територии.
По време на мирните преговори временно на власт в Цариград е партията Хюриет ве ийтиляф. За разлика от младотурците новото правителство се ориентира не към Германия, а към Англия. Проводник на тази политика става великият везир Кямил паша. Подтиквани от Германия и Австро-Унгария през януари 1913 г., те извършват преврат и заемат властта. Образува се ново правителство, изхождащо от партията „Единение и прогрес", което отхвърля исканията на балканските съюзени държави и прекратява преговорите за мир. Започва вторият етап на войната, като действията се развиват главно на Чаталджанския фронт. Всичко това заставя Портата отново да предложи примирие и започване на преговори за мир.
Макар да засягат пряко само балканските съюзници и Османската империя, подновените в Лондон преговори отново се направляват от Великите сили. Те се заемат с изработването на условията, като предлагат мирътда се сключи на следната основа: Империята се отказва от всички владения на Балканите на запад от линията Мидия — Енос, предава остров Крит на Гърция, дава право на Великите сили да решат въпроса за съдбата на Егейските острови, приема въпросът за обезщетенията, свързани с войната, да се решава от европейска финансова комисия със седалище в Париж. Султанското правителство и правителствата на балканските държави по принцип изразяват съгласие с тези условия.
Въпреки това подписването на мира се натъква на сериозни пречки. Подтиквана от Германия и Австро-Унгария, Румъния предявява искане да получи Южна Добруджа като компенсация за своя неутралитет във войната. При посредничеството на Русия на 26 април (9 май) 1913 г. е постигнато споразумение: България отстъпва на Румъния гр. Силистра с малка негова околност и поема задължението да даде известна автономия на куцовласите в Македония. На дневен ред отново излиза въпросът за съдбата на Албания. Австро-Унгария и Италия отстояват идеята за създаване на самостоятелна албанска държава. Пред изгледите да бъдат лишени от придобивки за сметка на Албания, Сърбия и Гърция увеличават претенциите си в Македония. Но това пък води към изостряне на противоречията им с България и става предпоставка за разпадане на Балканския съюз.
Въпреки това под натиска на Великите сили на 17 (30) май 1913 г. мирът се подписва. Всички дотогавашни владения на Османската империя на Балканите на запад от линията Мидия — Енос се отстъпват на съюзниците. Създава се независима албанска държава, чиито граници следва да се определят допълнително от Великите сили. Остров Крит се присъединява към Гърция, а относно принадлежността на другите острови в Егейско море, заети по време на войната от гръцката армия, решение ще вземат Великите сили.
Главен обект на спор между балканските държави си остава Македония. Съотношението на силите се изменя във вреда на България, тъй като в хода на войната с Османската империя тя е заета в Източна Тракия, а в Македония действат сръбски и гръцки войски. Сърбия завзема цяла Северна и Средна Македония, а Гърция освен Солун, окупира цяла Южна Македония. Сръбското правителство защитава позицията за подялба на Македония според вече установената демаркационна линия, т. е. всяка държава от Балканския съюз да присъедини към своята територия онова, което в хода на войната с Османската империя е окупирала. Гръцкото правителство от своя страна настоява да получи цяла Южна Македония със Солун, Серес и Кавала и обща граница със Сърбия. Макар че още преди подписването на Лондонския мирен договор Румъния получава гр. Силистра с неговата околност, румънското правителство не остава равнодушен наблюдател, а подновява искането си за цяла Южна Добруджа. България пък не се задоволява само с Източна Тракия и Беломорското крайбрежие, а се стреми да получи цяла Македония. Българските искания нарастват не само поради оправдаността на националния аргумент, но и поради увереността, че българската армия е силна и би могла да разгроми и армиите на довчерашните си съюзници.
Възникналата още в края на XIX в. тенденция на сближение между Сърбия и Гърция на антибългарска основа се реализира в съюзен договор, сключен между двете държави (19 май — 1 юни 1913 г.): договарящите се задължават да не влизат поотделно в споразумение с България, да си оказват взаимна помощ с оглед установяването на обща сръбско-гръцка граница, да искат приемането на демаркационната линия, определена от фактическата окупация на завзетите територии, като крайна граница между България, Сърбия и Гърция, а ако българското правителство не се съгласи с това и реши със сила да наложи претенциите си, тогава да водят обща война срещу България. Решени да диктуват условията на подялбата на Македония, Сърбия и Гърция съсредоточават войски на демаркационните линии с българските части. Натам се изпращат и български войски, участвали преди това във военните действия в Източна Тракия.
Руският император се готви за арбитър и настоява от балканските правителства да представят аргументи за своите претенции. Фердинанд в качеството си на главнокомандващ, дава заповед на българските войски да предприемат настъпление против сърбите и гърците в Македония. В изпълнение на тази заповед на 16 (29) юни 1913 г. българските войски нападат сръбските и гръцките позиции в района на Радовиш—Кочани—Дойран. Сръбските и гръцките войски обаче устояват на българския натиск. В същото време Румъния заплашва, че ще мобилизира войските си и ще нахлуе в България. Това отрезвява българското правителство и то дава нареждане за спиране на действията на българската армия в Македония (на 18 юни 1913 г.). Но правителствата на Сърбия и Гърция не приемат провокацията като локален инцидент и обявяват официално война на България. Във война против България влиза и Черна гора.
Поставено в критично положение поради опасността от румънска намеса, българското правителство се обърща към Русия с молба да посредничи за сключването на примирие и за уреждането на българо-румънския спор за Южна Добруджа (25 юни 1913 г.). Въпреки предупрежденията на Русия на 29 юни 1913 г. 250-хилядна османска армия минава линията Мидия — Енос и развива настъпление в Източна Тракия.
Така България се изправя пред национална катастрофа. На 18 юли 1913 г. се сключва примирие и започват преговори за мир между България, от една страна, и Сърбия, Гърция и Румъния, от друга. Българското правителство приема румънското искане за отстъпване на Южна Добруджа. В крайна сметка България е принудена да приеме условията на бившите си съюзници. Според подписания на 28 юли (10 август) 1913 г. Букурещки мирен договор, почти цяла Македония е поделена между Сърбия и Гърция. Сърбия получава не само „спорната", но и голяма част от безспорната зона, а Гърция взема Южна Македония със Солун. На България остава само Струмица, Петрич, Горна Джумая и Разлог. Освен Южна Македония Гърция взема и част от Западна Тракия с пристанището Кавала, а за България остава Беломорското крайбрежие между реките Места и Марица с пристанището Дедеагач.
По време на мирните преговори в Букурещ дипломацията на повечето страни уверява, че с Османската империя остава в сила Лондонският договор. През август 1913 г. Великите сили връчват и съответна нота на Портата в този смисъл. Тя, обаче, не се подчинява, а и Великите сили не проявяват особена настойчивост. Така в крайна сметка се стига до сключването на Цариградския мирен договор между България и Османската империя от 16 (29) септември 1913 г., по който цяла Източна Тракия без Свиленградско и Малкотърновско остава в пределите на османската държава.
Що се отнася до Албания, то въпросът за нейната държавна територия се решава не според етническите граници на албанската народност, а в зависимост от международната конюнктура и установяващото се ново балканско „равновесие". Претенциите на Сърбия към Северна Албания и на Черна гора към Шкодренската област са отбити, но Косово и Метохия остават в пределите на сръбската държава. Корча и Гирокастро се дават на Албания, но областта Чамерия се включва в пределите на Гърция.
В резултат на Балканските войни цялото османско наследство на Балканите е разделено както следва: Сърбия получава част от Новопазарския санджак, Косово и Метохия, цяла Западна и Централна Македония; Черна гора дели със Сърбия Новопазарския санджак, а Гърция включва в пределите си Северен Епир с гр. Янина, Южна Македония с градовете Солун, Серес, Драма, Кавала и редица острови в Егейско море. Част от османското наследство на Балканите получава и България: Разложко, Петричко, Горноджумайско, Струмишко и Западна Тракия от устието на р. Места до устието на р. Марица, но губи Южна Добруджа в полза на Румъния. Провъзгласената през ноември 1912 г. за независима държава Албания пък започва изграждането си без Косово и Метохия и някои южни райони, които остават съответно в Сърбия и Гърция.
Национално обединение на българския народ в двете балкански войни не се постига и част от българската общественост идва до убеждението, че това би могло да стане в съюз с Германия и Австро-Унгария в нова война. Изразител на това убеждение става дворецът, цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов. Те възприемат политиката на откъсване на България от Русия, респ. Съглашението и насочването й към Германия, респ. Централните сили. Тази политика не получава одобрението на цялата нация — германофилството среща съпротивата на сериозни опозиционни съглашенофилски сили в страната.