Лекции по История

5. Икономическо развитие на българските земи през Възраждането (ХVIII – 1878 г.)


I Икономически и обществени промени в българските земи през XVIII и първата половина на XIX в.
1.Разложение на османския феодализъм.
Разложителните процеси, обхванали всички етажи на господстващата система се проявяват много по-рано от началото Българското възраждане. Същността на  османския феодализъм се изправя пред нови реалности, които налагат промени в основните механизми на източноазиатския деспотизъм. Спахиите започват да се отклоняват от военните си задължения. Търсят начини да превърнат леновете си в лични владения и насочват погледа си към най-сигурния източник на доходи –земята, което води до дестабилизиране на традиционния живот на империята.
Разложителните процеси в Турция се засилват още повече и от Включването й в общоевропейския стопански живот. Сключването на серия неравноправни договори и налагането по този начин на т.н. режим на капитулации се отразява отрицателно в/у развитието на икономиката й.  Ниските вноски и високите износни мита затормозяват развитието на селското стопанство и промишленото производство.
Важно място в разложителните процеси, обхванали Османската империя, заемат демографските промени, свързани с изключителния прираст на населението през XVI-XVII в. В същото време загубените битки на империята води до загуби на значителни територии.
Феодалната  анархия се засилва особено много през втората половина на XVIII в. и през първото десетилетие на XIX в. По това време империята не е в състояние да наложи своята воля в голяма част от своите балкански провинции. Аяните, които имат за цел да укрепят устоите на империята по места се разпореждат като независими владетели в обширни области.
Важна причина за разложението на османския феодализъм през XVIII и XIX в. са националноосвободителните борби на покорените християнски народи. Появява се националната буржоазия, която в началото е неуверена, дезориентирана, податлива. С течение на времето тя укрепва и започва да оформя своите възгледи. Именно тя застава начело на борбите за национална независимост.
2.Реформите в Османската империя през втората четвърт на XIX в.
Разложителните процеси, развиващи се в Османската империя, принуждават новия султан Махмуд II (1807-1839) да предприеме редица мерки с цел модернизиране на държавата. През 1834 г. султанът издава нарочен ферман, с който се регламентира положението на чиновниците в различните административни направления. Определят се заплатите, регламентира се използването на работно облекло, униформи и др.
По-късно през управлението на султан Абдул Меджит (1839-1861), под ръководството на Мустафа Рашид паша е разработен специален указ , с който се провъзгласяват основните принципи на реформената политика. Според него животът, честта и имотът на гражданите в Турция са неприкосновени. През май 1840 г. се издава Наказателен закон, който има еднаква сила в/у всички поданици на султана. Променя се и механизма в събирането на данъци. Това право се дава единствено на държавни чиновници, подчинени на финансовото министерство. Премахва се и системата за откупване на данъците. Прослойки от турското население не могат да се примирят с постановката за равни права пред закона на мюсюлмани и християни. Като резултат през 1841 г. Мустафа Решид паша е отстранен от Цариград и е изпратен във Франция. Направените нововъведения в данъчната област са унищожени – възстановява се системата за откупуването, отстраняват се държавните чиновници и се премахва новата, наложена от реформаторите по-приемлива форма за събиране на поголовния данък.
Застоят в реформаторската дейност на Високата порта се отразява неблагоприятно в/у отношенията й със западноевропейските страни. Под натиска на тези сили през октомври 1845 г. Мустафа Решид паша отново е назначен като министър на външните работи.
3. Промени в селското стопанство.
През XVIII и началото на XIX в. селското стопанство на империята, което се отличава със своята консервативност, търпи значителни промени, обусловени от разложителните процеси и зараждането на новите буржоазни отношения.
Сред ленниците и другите притежатели на парични средства се засилва тенденцията за придобиване на частновладелчески земи и за превръщане на послужебното в лично земевладение. Спахиите придобиват в непосредствено владение земя чрез най-различни средства – открито заграбване на селската земя, отнемане на земята за неизплатен дълг, покупко –продажба и др. Присвоените парцели земи постепенно се трансформират в частновладелчески стопанства, наречени чифлици. Тези поземлени владения по същество са феодални стопанства. Териториалното разпределение на чифлиците е твърде неравномерно. Те възникват най-често около големите търговски центрове – градове, панаири, тържища и край оживени търговски пътища.
През XVIII в. се появяват и т.н. господарски земи или господалъци(на агите). Възползвайки се от настъпилата анархия, те съумяват да заграбят земята на цели села, сдобиват се с тапия на свое име и започват да я използват за своя собственост.
Аграрната реформа завършва през 1844 г., но тя е узаконена едва със Закон за земите от 1858г. Макар и феодална по характер, реформата създава нова структура в селското стопанство, която се характеризира с дребното еднолично земевладение. Българските селяни се превръщат в раетски (свободни) селяни, които притежават различна по размер земя.
4.Промени в промишленото производство. Развитие на градовете.
Някои села в резултат от развитието на занаятите и търговията в тях приемат все повече градски облик. Градовете се развиват като търговско - занаятчийски центрове. Интензивното развитие на занаятчийството през XVIII в. се предопределя от нарасналото търсене на неговите произведения както в империята, така и зад граница. Това от своя страна довежда до промени в занаятчийското производство.. Домашният занаят преминава на втори план. Първостепенно място заема занаятчийската работилница, в която работят известен брой чираци и калфи. Възникват специализирани райони, в които преобладават определен вид занаяти.
Интензивното развитие на занаятчийството през първата половина на XIX в. довежда до появата на предприятия с по-голям брой заети в производството лица. Това са простите кооперации и манифактурите. Най-разпространената  манифактура е свързана с вълненотекстилното производство. Преобладаващата в българските земи е разпръснатата манифактура, т.к. тя отговаря на традиционния, домашен начин на производство. През 30-те години на XIX в. става факт и фабричното производство в българските земи.
Съществуващите условия принуждават богатите българи да се занимават с дейности, които не могат или трудно се контролират от държавата. Това са търговията и лихварството.
5.Развитие на търговията.
През XVIII и първата половина на XIX в. се изнасят най-вече суровини от растителен и животински произход: вълна, необработени кожи, памук, коприна, зърнени храни, вино, дървен материал. В същото време се внасят произведенията на западноевропейската манифактурна и фабрична промишленост.  Българското население, с малки изключения не изпитва особена нужда от вносните стоки. Внасят се най-вече бои, необходими за текстилната промишленост, железария и занаятчийски инструменти. С течение на времето цялото занаятчийско производство започва да работи за нуждите на изграждащия се национален пазар. Особена роля изиграват седмичните, сезонните и специализираните пазари.
6.Социална структура на българското общество през XVIII и първата половина на XIX в.
Започва зараждането на българската буржоазия. Това е един мъчителен и продължителен процес. Българската буржоазия се заражда най-рано сред градските жители, т.к. развитието на занаятчийството, увеличаването на стоковото производство довеждат до имущественото разслоение на това население. В началния стадий на своето развитие българската буржоазия е преди всичко търговска. Най-отгоре в социалната пирамида стои едрата търговско-промишлена буржоазия – едри търговци, лихвари, индустриалци, собственици на търговски фирми, чифлици. Втората група включва представители на средната буржоазия. Това са търговски посредници, манифактуристи, заможни занаятчии. На трето място – дребната градска и селска буржоазия, която съставлява мнозинството на българския народ. Това са дребни занаятчии, търговци на дребно, бакалии.
С развитието на новите отношения една част от българското общество обеднява. Това са ратаите, слугите, надничарите. През XVIII и първата половина на XIX в. все още съществува и чорбаджийската прослойка, която първоначално е била натоварена с посредническа дейност м/у османската власт и покорното българско население. По време на Българското възраждане под чорбаджия се е разбирало богат човек.
II Стопански и социални промени в българското общество след Кримската война.
Кримската война (1853-1856г.) завършва с победа на Турция и нейните западни съюзници. Руската империя, разбита и унизена, е принудена за известно време да свие знамената и да се явява само в ролята на наблюдател в европейския югоизток. По този начин вместо стабилизиране на положението, Парижкият договор изостря противоречията. След 1856 г. империята попада в пълна зависимост от напредналите западноевропейски държави. Изостанала в икономическо отношение, те практически се превръща в полузависима страна. Под натиска на Англия, Франция и Австрия Високата порта е принудена на обнародва нов реформен акт за възобновяване на реформите в империята.
Султанът обещава реформиране на съдебното дело, данъчната система, премахване на измамите, реформи в училищата, изкуството и занаятите. На християнските търговци, чужди и местни се дават редица нови привилегии. Като резултат мнозинството от турското население фанатизирано демонстрира незачитане на правата, дадени на християните. Високата порта също не спазва поетите обещание.
Въпреки всичко това се засилва процеса на преминаване на земята в ръцете на българските селяни. Обявена е свобода на вероизповеданията, което води до борба за самостоятелна българска църква. Свободно се развиват училищата, изкуствата и занаятите.
След приключването на войната западните капитали се настаняват трайно в европейския югоизток. С тяхна помощ започва строителството на жп линии, на пътища, пристанища и т.н.
Промени в българското селско и градско стопанство
Българското селско стопанство се намира на изключителни ниско техническо равнище. Преобладаващото селско население след войната са свободните(раетските) селяни. Те обработват тази земя с помощта на членовете на семейството си и само по-заможните прибягват до използването на наемен труд. Вносът на фабрични стоки от западните партньори налага промени в занаятчийското производство. Стига се до там, че цели отрасли загубват значението, което имат в предходните десетилетия, а отделни производства просто спират. Особено тежко е засегната българската текстилна промишленост, която не в състояние да се конкурира с вносните фабрични платове.
След кримската война започват да се появяват и фабричните предприятия, особено в текстилната промишленост.