Лекции по История

4. Коранът

Текстът на Корана, който си остава основата на Закона, не е установен приживе на Мохамед. През онази епоха единствено няколкото му сподвижници, наречени „секретари” (между които Обаи б. Каб, Абдалах б. Абу-Сарх и Заид б. Табит), са записали части от откровението, но никой от тях не е мислил да ги събере и изложи в тяхната пълнота, тъй като почти всички вярващи знаят наизуст сурите. Около 11 година след Хиждра по съвет на халифа Абу-Бакр, Омар се обръща към младия Заид б. Табит с молба да събере всичко, което е записал и което сподвижниците му са запомнили. Последният изпълнява желанието му и му връчва текста на листи, които от своя страна Омар предава на дъщеря си Хафса, вдовица на Пророка; До смъртта на Омар текстът не притежава официален характер и междувременно се появяват четири други редакции, направени от други четири ученика на Мохамед: Обай б. Каб, Абдалах б. Масуд, Абу-Муса и Микдад б. Амр. Те не са идентични и различията в тях предизвикват разделение между мюсюлманите, още повече, че едната редакция е направена в Дамаск, втората - в Ал-Куфа, третата - в Басра и четвъртата - в Хомс. Тогава халифът Осман решава да събере комисия, която под ръководството на Заид да установи според „листите на Хафса официалния текст на Корана. Оригиналът му остава в Медина, а в градовете, където са разпространени различните версии, биват изпратени преписи. Тази „Вулгата”, чието най-старо копие, достигнало до нас, да-тира от 877 година и което не може да претендира, че е събрало всички откровения, несъмнено съдържа и интерполации, но нямаме никакви основания да се съмняваме в автентичността му, единодушно призната от всички мюсюлмани (сектите оспорват само някои пасажи или пълнотата на записа).
Така установения текст на Корана е разделен на 114 сури с различен брой стихове (от 3 в сура 108 до 288 в сура 2), които са класифицирани от Заид единствено според дължината им - най-дългите в началото, най-късите в края. Отделно следва да споменем „въвеждащата сура” (фатиха), представляваща кратка молитва и последните две сури, възпроизвеждащи старинни заклинания. 29 от сурите започват с откъслечни букви (от 1 до 5), чието значение остава неясно както за мюсюлманите, така и за западните учени. Що се отнася до заглавията, дадени на отделните сури, те не представляват част от самия текст. Накрая, за нуждите на рецитацията на Корана, е въведено ново деление на равни части.
Редакцията на Осман оставя доста спорни въпроси, породени от несъвършенството на примитивното арабско писмо, в което все още не съществуват знаци за „кратките гласни” (отбелязани са само трите дълги а, у, т), нито дори „диакритичните знаци”, позволяващи да се различат общите „конструиращи” букви (б, т, тх, н и и). То не уточнява например дали даден глагол е използван във второ или трето лице, в активна или пасивна форма, а то-ва може да предизвика съществени грешки, обикновено избягвани благодарение на устната традиция и на установената от нея система за прочит на текста. През IX век се появява нужда да се установят официалните прочити измежду едновременно приетите, които впрочем се различават само в незначителни детайли, при което броят им бива определен на седем. Авторите им принадлежат на различни центрове (Медина. Мека, Дамаск. Ал-Куфа, Басра), като мнозинството от тях са от ирански произход. По-късно броят им се увеличава на десет, после на четиринадесет, но първите седем си остават основните. Освен това към всеки прочит бива установен официален тълкувател. Все пак в обръщение влизат най-вече два прочита: този на Абу-Амр б. ал-Ала в Близкия изток и на Нафи в Магреба. Текстът на Корана е обект на специални коментари (тафсир), чиято основна цел е да уточнят смисъла на термините и граматическата им функция, основавайки се на старинната арабска поезия, на „традициите”, на бедуинските наречия и на здравия разум. Целта на коментарите също така е да установят кой от два взаимно противоречащи си стиха е меродавният (наука за „отменящия и отменения”, основаваща се на един стих от Корана). Това са източниците, върху които стъпват правната и догматическата интерпретации на Закона.