Лекции по История

4. Стопански живот в българските земи под османска власт (ХV – ХVII век)

Налагане на османската военнофеодална система.
При завладяването на България, османлиите начело с Мехмед II не само не унищожава завареното, но като се води единствено от държавнически съображения, запазва цели институции и стопански механизми. При него се регламентират основните принципи на османската феодална стопанска система. Основна характеристика на системата е, че цялата земя на империята е държавна и с нея се разпорежда султанът, който я раздава на проявилите се по време на войната спахии като служебно ленно държане. Така държавата се явява в ролята на един единствен феодал, който преотстъпва на част от своите поданици- това са хората от господстващата феодална прослойка. Спахиите в българските земи са представители най-вече на военното съсловие. Колкото са по-големи приходите, толкова по-големи са задълженията, които спахията изпълнява при повикване във войската. Служебно се възнаграждават и част от аристокрацията на покорните народи, които са наречени християнски спахии. Османската власт предпочита да ги направи свои храненици вместо свои противници. В последствие те приемат исляма.
Османското аграрно законодателство предвижда съществуването и на лично стопанство за спахията, за задоволяване потребностите на спахийското семейство. Обикновено то се предоставя с тапия на селяните, които плащат съответната феодална рента.
Послужебното владение притежава и редица недостатъци. Например, спахията не е пълен собственик на земята, владее само част от нейните приходи. Отсъствието на пълна собственост води в някои случаи до незаинтересованост към стопанското развитие на спахилъка.
Известни са и други форми на феодално владеене на земята. Това са т.н. мюлкове- поземлени владения с пълна собственост в/у земята. Притежатели са членовете на султанското семейство, висши военачалници, висши държавни чиновници, приближени на султана и др. Притежателите на мюлк имат пълен стопански, административен и съдебен имунитет. Това дава възможност за нововъведения, за привилегии на обработващите земята селяни с цел увеличаване на производителността, за намаляване или премахване на някои данъци. Империята от свои съображения предоставя мюлковете в стратегически райони, като с тях се цели и привличане на турско население в определени райони. Твърде често, за да постигне целите си, Османската държава посяга на мюлковете. За да предотвратят подобна възмоност, притежателите им ги превръщат във вакъфи, които остават завинаги неприкосновени, т. к. Една част от доходите им отива за издръжка на мохамеданско религиозно училище.
Друга категория земя в империята е хасовата земя. Тя се предоставя на членовете на султанската фамилии в безусловно владеене. Всички приходи, получавани от хасовите земи като данъци, са в полза на султанското семейство.
Османската аграрна система, която се оказва сравнително примитивна осигурява неограничена власт на централната  администрация и лично на султана. Вечните недоразумения м/у държавата като върховен собственик, спахиите като послужебни държатели и селяните като владелци на земята подкопават устоите на спахийската и на политическата система, господстващи в Османската система.

Българското селско стопанство
Българското население известно като рая живее по селата. То осигурява функционирането на империята чрез доходите, които внася в държавната хазна от своите лични стопанства. Българските селяни притежават в безусловно владеене земя в чертите на селището или в непосредствена близост – това са дворните места, градините, лозята, които се владеят като мюлк. Селянинът е владелец на земята, но не и собственик. Той е трябвало да плаща данък както на спахията, така и на централната власт. С данъци се облага и добитъкът, като само християните плащат специален данък за отглеждане на свинете. Селянинът има и редица отработени задължения към спахията, като превоз на строителни материали, участие във вършитбата, строеж на стопански постройки и др. Тези задължения още през XV в. започват да се заменят с паричен откуп.
Българите плащат редица данъци на държавата. Немюсюлманите от мъжки пол между 15 и 75 години заплащат данъка “джизие”. Особено тежък за българите е т.н. “кръвен данък”, събиран от християните в продължение на почти три века.
Основните направления в земеделското производство са свързани с добива на пшеница и други зърнени култури, с лозарството и градинарството. Силно развитие получава животновъдството. Едри овцевъди и търговци на дребен добитък са били задължени да доставят овце за нуждите на държавата. Отглеждали са се големи количества едър добитък –волове, крави, биволи, коне, които се използват най-вече като работен добитък. Развито е и птицевъдството.

Българско градско стопанство
В българското градско стопанство се наблюдава развитието на занаятчийското производство, което е задоволявало големите центрове на империята. Развивало се хлебарството, баничарството, геврекчийството, производството и разпространяването на пастърма, луканки, различни видове сирене и др. Развивал се занаятите, свързани с изработката на платове, дрехи и обувки за населението. Кожарството и кожухарството са едни от най-разпространените занаяти през разглеждания период. За нуждите на спахийската конница са се развивали железарството, ковачеството, подковачеството, бакърджийството и др.
 През XV-XVI в българите се изявяват и като добри строители. Използвани са за строежи на джамии, на административни и жилищни сгради, предназначени за господстващата феодална прослойка.
Широко разпространение получават и занаятите, свързани с обработката на благородни метали.
Възникват еснафски сдружения в почти всички занаятчийски производства, обединяващи майсторите –производители от един бранш. Еснафските организации имат за цел регламентирането на всички въпроси, свързани със закупуването и доставката на суровината, производствения процес, качеството на изделията, цените и търговската реализация, продължителността на работното време, броя на чираците, калфите и др. Те монополизират производството в съответното селище или район и не допускат проникването на външни производители.

Вътрешна и външна търговия
Най-оживената търговска дейност се извършва на градските чаршии, които функционират непрекъснато. Те предлагат всевъзможни стоки, задоволяващи нуждите на  българското градско и селско население, на поробителя с неговата администрация и войска и на чуждестранните пътешественици. Появяват се специализирани пазари, на които се продава точно определен вид продукция – зърнени храни, коне, говеда, овце и др.
Османската империя започва да възстановява външнотърговските връзки на завладените територии с утвърдените по-рано външни партньори -Венеция, Генуа, Флоренция, Дубровник. Особено търсени на външния пазар са обработените кожи и зърнените храни. Най-вече се търгува с дубровнишките търговци, които допринасят както за вноса, така и за износа на Османската империя. Много добре се търгува и с еврейските търговци, чиято посредническа дейност е особено изразена Средиземно море.
Развитието на селското и градско стопанство налага появата и на лихварството в българските земи. При отсъствието на държавна кредитна система лихварите са тези, които осигуряват необходимата за предприемачите средства.







3 Стопанско развитие и феодални отношения в Средновековна България – VII-XIV в.

В първата българска държава
Основен отрасъл е земеделието.
Важна роля в стопанството на славяните играе и животновъдството. Отглеждат се главно говеда, овце, коне, свине и кози. Постепенно започва да се развива и занаятчийското производство. Появяват се и някои занаяти -грънчарството, обработване на кожи, ковачеството, занаяти, свързани със строителството и др.
До средата на VI в. основна социална и икономическа единица е родовата община, в която господства колективната собственост в/у земята, стадата и пасищата. Постепенно се оформя родово -племенната аристокрация и групата на обикновените хора - земеделци, скотовъдци, занаятчии.
Най-много се произвеждат зърнени култури, особено пшеница, просо и ръж. Добро развитие има и лозарството.
Развитието на животновъдството се стимулира от няколко обстоятелства. Животните са били необходими на земеделците като работна сила и транспорт. Освен те служат и за храна. С развитието на централизацията на държавата през IX и X в. продуктите на животновъдството стават особено необходими за изхранването, облеклото, оборудването на армията, на болярските дружини и на владетеля.
След приемането на християнството от втората половина на IX в. започва масово строителство на църкви и манастири. Това довежда до увеличаване на броя на занаятите. Развиват се златарството, иконописта, резбарството, шивачеството и др. Разширява се съществено вътрешния пазар на занаятчийски произведения. Интензивно започва да се развива и външната търговия. Основен стимул за нейното разрастване е близостта на Византия и особено многобройните й големи градски центрове. Тук се изнасят българска земеделска продукция, сол, мед, кожи, месо, вълна и др.
През 716г.е сключен договор м/у Тервел и византийския император Теодосий III. Това е първият известен търговски договор на България и друга държава. В него има специални клаузи за строг контрол в търговията м/у двете страни. Търговците са били задължени да плащат вносни мита.
През 894 г. Цар Симеон започва война с Византийската империя, поради факта, че българското тържище в Константинопол е преместено от Византийските власти в Солун и са повишени вносните мита за българските стоки.
Главната предпоставка за развитието на феодалните отношения през периода IX-Xв. е непрекъснатото разширяване и укрепване на частната поземлена собственост, която постепенно измества останалите форми на собственост( задругарската и общинната). Това става по пътя на заграбването на общински земи, чрез изземване на земя за дългове и по пътя на териториални придобивки по време на войни.
Селското стопанство е основната стопанска дейност в икономиката на Първата българска държава. Земеделците са селяните, които са и основните данъкоплатци. Данъците се събират в натура, използва се и трудовата повинност(ангарията). Постепенно се оформя раннофеодално стопанство, чиито производителни сили са на ниска степен на развитие.

В годините на византийско владичество
От 1018 г. В продължение на близо два века България остава под византийска власт и е превърната във важна провинция на империята. Това води до дълбоки икономически, социални, политически и културни последици за българския народ и държава. Настъпва радикална промяна в начина на производство. В българското стопанство навлизат по-напредналите и разнообразни стопански форми на феодализма, достигнати от империята. От друга страна, съществуват редица негативни процеси и явления, които слагат траен отпечатък в/у българското общество. По византийски образец се възражда робският труд, който почти липсва в свободната Втора българска държава, или ако някъде се среща, той има преди всичко патриархален характер. Преди завладяването в България има развито земеделие, богато и продуктивно скотовъдство, развити занаяти, които дават облика на една жизнеспособна икономика. За 167 г. чуждо владичество успоредно със засилване на процесите на феодализация положението на народа се влошава. Заменят се натуралните данъци с парични, с въвеждането на задълженията за доставки на храни на ниски цени и др. Особено важна се оказва практиката да се отдават цели села в прония, която феодалите използват доживот. Византийското владичество над българските земи приключва през 1185-1186г.. Поставено е началото на Втората българска държава.

Във втората българска държава
През XIII-XIVв. основен поминък на българското население продължават да бъдат земеделието и животновъдството. В земеделието масово се употребяват дървеното рало за оран, сърпове и коси за жътва и сенокос, различни видове мотики за обработване на лозята. За мястото на животновъдството в поминъка на българите свидетелства фактът, че извънредното облагане с данък на овцете, свинете и воловете на българите от император Исак II Ангел се превръща в един в един от важните поводи за антивизантийското въстание на Асеновци през 1185г. Животните се отглеждат подвижно, което се практикува от т.н. “власи”. Относителна второстепенна роля в стопанския живот играят пчеларството, ловът и риболовът. Със земеделие и животновъдство се занимават главно селски стопани. През XII-XIV в. значителен напредък е осъществен в развитието на градското стопанство. По българските земи има над 60 градски средища -центрове на занаятчийско производство и търговия. В по-големите градове настъпва значително отделяне на занаятчийския от земеделския труд. От друга страна, в самите занаяти се обособяват отделни специалности. Обособяват се около 50 самостоятелни занаята. Напредък има и в металургията. В тази област съществуват няколко занаята: ковачество, оръжейно производство, златарство, медникарство, сечене на монети и др.
Вътрешният търговски обмен е както натурален, така и паричен, като стоково-паричните отношения непрекъснато разширяват обхвата си. Първото сечене на златни и сребърни монети се извършва по времето на цар Иван Асен II. Най-много български монети са сечени през XIV в.
Вътрешната търговия е контролирана от държавата с оглед осигуряването на приходи за централната власт. Във външната търговия партньори на България са Венеция, Дубровник Генуа и Византия. Основната износна стока са зърнените храни. Търсени са и кожите, восъкът, пчелният мед, копринените  пашкули и среброто. Във вътрешността на страната са внасяни платове, оръжие, сол и луксозни предмети.
Феодалните отношения търпят еволюция и достигат пълния си разцвет. Характерен белег за феодализма е нарастването на едрото земевладение. Едри земевладелци са: владетелят, представители на болярската аристокрация и манастирите. Зависимото и свободно население се облага с три вида рента: отработъчна (ангария), натурална и парична. Централната власт събира рентата от свободните селяни, а от зависимите рентата се присвоява от съответния феодален господар. Все по-значително място сред облаганията заемат и паричните данъци, т.к. нараства монетосечене.
През 1277г. избухва селското въстание начело с Ивайло. Като важна причина за бунта наред с неспособността на централната власт да се справи с опустошителните татарски нашествия може да се посочи и тежкото социално положение на широки слоеве от българското селячество.
Задълбочаването на процесите на феодализация презXIV в. отслабва съпротивителните сили на страната, което се оказва фатално пред лицето на османо-турската заплаха в края на века.