Лекции по История

3. Развитието на теологията

Развитието на теологията - Коранът се представя като откровение, освободено от мистицизъм и иносказателност, което по принцип не изисква никакво усилие за I разгадаване. Все пак вярващите отрано установяват в него противоречия, на които според традицията Пророкът не е обръщал внимание, казвайки: „Онова, което ви смущава, приемайте го с вяра”. По-късно мюсюлманите, които не желаят да възприемат вярата наивно, се опитват да дефинират използваните термини и да осъвместят елементите на свещения текст, поставяйки началото на кораничната екзегеза и теология.
Първият разискван въпрос е този за предопределението и свободната воля, както изглежда останали без отговор в пророчеството на Мохамед. Ако човешкото същество е безсилно пред божествената воля (кадар, прилагане във времето на една универсална и вечна постановка), то следва ли да бъде съдено според делата му? При съпоставката си, божественото всемогъщество и човешката отговорност, потвърдени в различно ориентирани формулировки, изглежда сякаш си противоречат и Коранът не си прави труда да обясни как тези две истини следва да се осъвместят. Всъщност, божественото всемогъщество до такава степен доминира откровението на Корана, че задушава човешката свобода и чувството за отговорност се стопява пред подчинението на божестве-ната воля, проповядвано най-вече по политически причини по времето на омаядските халифи.
Водени от благочестиви подбуди, някои мюсюлмани преценяват божественото всемогъщество за несъвместимо със справедливостта му и се опитват да го ограничат. Това са кадаритите (онези, които ограничават кадара), за разлика от джабаритите (защитаващи безапелационното подчинение пред волята на Бога). Към тяхната доктрина се присъединяват и онези, които при встъпването на Моауия във властта са останали извън политическите борби (откъдето и името им мотазилити, „останали настрана”). Отначало те приписват на вярващия грешник едно средно положение между вяра и неверие, но по-късно се противопоставят срещу деспотизма на Омаялите и започват да поддържат тезата за свободната воля. От VIII век те предприемат борба срещу разпространилите се в арабския свят теории на гръцките философи, като в защита на догмата от откровението прилагат рационални аргументи и дават начало на първата школа на калама, наречена по-късно „хетеродокска”, чиито главни представители са Абу-л-Ходхаил (умрял 840 г.), Ан-Назам (умрял около 845 г.) и Абу-Хашим (умрял 933 г.).
В желанието си да обяснят Закона с рационални доводи, мотазилитите развиват две основни идеи: за справедливостта и единството на Бога. Във връзка с първата, те довеждат до крайност тезата на кадаритите за свободната воля. заявявайки, че човек сам твори своите действия. По този начин те защитават божествената справедливост като иманентно и неотменно качество на Бога. Докато за традиционния Ислям благото се определя от божествената воля. за мотазилитите то съществува само по себе си и Бог го приема такова, каквото е. На второ място те изчистват ислямския монотеизъм от всички антропоморфични представи за Бога и отричат вечния характер на божествените „атрибути”, скрити под формата на неговите 99 имена. Да се допусне съще-ствуването на тези не сътворени атрибути, макар и различни от божествената същност, означава да се приеме греха на неверниците. Словото на Бога също следва да е сътворено - теза, която придобива силен отзвук сред масите и предизвиква по-късно представата за „сътворения Коран” като най-съществената част от доктрината на мотазилитите, докато всъщност тя е само едно от следствията й.