Лекции по История

1. Ислямската вяра

Коранът се представя като религиозен и семеен кодекс, достигнал до хората чрез божественото знание, откъдето произтича изключително юридически характер на Исляма, определян преди всичко като (шариат), който се прилага единствено спрямо честта на вярващите. С това се обяснява и формулата приета за символ на вярата: не просто потвърждение, а свидетелство, окончателно приобщаващо към честта онзи, който го произнася. Съдържанието й се до едно-единствено лаконично изречение, извлечен един стих на Корана (VII, 157): „Няма друг Бог Аллах и Мохамед е неговият Пророк.” Простотата вяра, предназначена непрестанно да бъде изразява заредена с такава вътрешна енергия, която често издава външните наблюдатели и не случайно Дж. М. Джалил казва, че „един могъщ религиозен дух просеки акт от живота на мюсюлманина, дори и ако означава същинското учение на своята вяра или ако следва стриктно”.(История на религиите, т.V, Париж, 1996)
Преди всичко тук става въпрос за (ислям) на божественото всемогъщество, даментална разлика между термините иман (вяра) , макар първият да набляга върху вътрешната убеденост, а вторият - върху словесния й израз. Що се отнася до каноничните ритуали, за мюсюлманите те имат второстепенно значение, тъй като само допълват и усилват вярата, без с нищо да изменят същината й, така че вярващият, извършил смъртен грях, се превръща в осъден, но не и в прокълнат и прогонен от рая.
Противоположност на вярващия са „лицемерът”, чиито на вид добри дела прикриват липсата на вътрешна убеденост и „неверникът” (кафир), термин, обхващащ всички немюсюлмани. които са припознали Аллах в други божества.