Лекции по История

14. България и запада през Студената война

Разривът в отношенията със САЩ

Българското правителство решава да откаже поканата за участие в плана „Маршал" на 8 юли 1947 г., след като предишния ден Москва съобщава, че се отнася с недоверие към него и смята, че САЩ, Англия и Франция се договарят зад гърба й. Българските мотиви са, че ако страната се присъедини към инициативата, има опасност двегодишният народностопански план да бъде „ревизиран и спъван".
Първите публични обвинения са свързани с изфабрикувания съдебен процес срещу 15 евангелистки пастори (25 февруари-8 март 1949 г.). Те са изправени пред съда за субсидирано от американската и британската мисия събиране на разузнавателни сведения.
Напрежението между двете страни нараства, след като в публикувания на 30 ноември 1949 г. обвинителен акт за „предателската дейност" на Трайчо Костов.
През ноември 1950 г. по американско настояване ООН приема резолюция, с която България, Унгария и Румъния са обвинени в нарушаване на Хартата на ООН и на клаузите в договорите за мир относно човешките права и свободи. С тези действия САЩ, подкрепени от Великобритания, осуетяват опитите на трите страни да бъдат приети в световната организация.
Известно смекчаване на позициите настъпва в резултат на промените в съветската външна политика след смъртта на Сталин през 1953 г. През 1954 г. износните листи на САЩ значително се либерализират, като забраната за износ се запазва за новите технологии, материалите за военната промишленост и атомната енергетика. По това време и СИВ препоръчва на социалистическите страни, членуващи в него, да засилят търговията със Запада, включително поради налагания в тях по съветско указание „продоволствен курс". Оползотворяването на тези по-благоприятни възможности обаче остава въпрос на бъдещето.

Федерална република Германия - необходимият партньор

Разногласията между СССР и западните държави обаче през 1947 г. все още не изглеждат непреодолими и всички декларират желание да спазват решенията от Потсдам за единна Германия. От това положение се ръководи и България, но е принудена да се съобразява и с ограничителните клаузи на мирния договор. Тя е длъжна да съдейства заедно с другите държави за недопускане на ново въоръжаване на Германия; няма право да придобива или произвежда военни материали от германски произход, както и да наема на работа или да обучава технически специалисти, които са или са били германски поданици. България трябва да се откаже от всички претенции спрямо Германия, останали неуредени на 8 май 1945 г., с изключение на тези, произтичащи от договори и задължения, сключени преди 1 септември 1939 г., и правата, придобити преди тази дата. България не може да предявява претенции по спогодби, сключени по време на войната, както и за обезщетение за загуби и щети, възникнали през войната.
Дипломатическите усилия обаче не дават резултат и българското правителство, водено от необходимостта да поднови и активизира търговските връзки с традиционен партньор като Германия, на 4 октомври 1947 г, подписва спогодба за плащания и меморандум, уреждаш стокообмена с американската и английската окупационна зона.
През 1948 г. САЩ, Великобритания и Франция обединяват своите окупационни зони. Българската оценка за тези действия съвпада със съветската: западните държави окончателно са изоставили пътя на решаване на германския въпрос в единодействие със СССР; те вървят към дележ на Германия и на света на два лагера. Москва се опитва да предотврати осъществяването на западните планове, като мобилизира осемте източноевропейски страни за колективен отпор. На 23-24 юни 1948 г. във Варшава техните външни министри правят първата съвместна външнополитическа стъпка на Източния блок: приемат декларация, с която осъждат разделянето на Германия и предлагат бързо сключване на мирен договор с нея, една година след който окупационните войски да се изтеглят.
През юни 1948 г. трите западни държави провеждат парична реформа в своите зони и в западните сектори на Берлин, като въвеждат в обръщение нова германска марка. Българската страна одобрява съветските действия, без да се задълбочава особено в осмислянето на конфликта. За нея той е елемент от „голямата политика", в която българската дипломация едва ли може да се намеси.
През октомври с.г., след необходимите трансформации, от съветската окупационна зона възниква Германската демократична република, чрез която СССР гарантира своите интереси в центъра на Европа за следващите четири десетилетия, а България още на 17 октомври 1949 г. установява дипломатически отношения с ГДР.
Липсата на дипломатически отношения между България и ФРГ затруднява, но не прекъсва контактите в икономическата област. България също е наясно за стойността на икономическите контакти въпреки ограниченията на СИВ. Представители на Министерството на външната търговия и на други държавни органи посещават неофициално ФРГ, като осъществяват там търговски сделки, но при липсата на консулство срещат значителни трудности.
Съветската тактика на самостоятелни действия по германския въпрос не изисква от България конкретни действия и й позволява да развива търговски връзки с ФРГ въпреки ограниченията, налагани от СИВ . От ФРГ се внасят стоки, които са важни за индустриализацията в България: метали, суровини, химикали, резервни части, машини, докато българският износ е от традиционните селскостопански продукти. През лятото на 1952 г. Бон лава съгласие за откриване на българско търговско представителство, при условие че и ФРГ ще открие свое представителство в София. Така на следващата година е открито българското търговско представителство във Франкфурт на Майн.
През 1954 г. възможностите за развитие на търговията между Западна и Източна Европа се разширяват. Решаващи за интегрирането на ФРГ в западните политически и военни структури са Парижките споразумения от есента на 1954 г. за включването й. в НАТО. На 1 март 1955 г. с указ на Президиума на Народното събрание България преустановява формално продължилото 10 години състояние на война с Германия.
На 5 май 1955 г. Парижките споразумения са ратифицирани, създава се Западноевропейският съюз с участието на ФРГ, която на 11 май влиза и в НАТО. Четири дни по-късно във Варшава източноевропейските страни и СССР създават Организацията на Варшавския договор (ОВД). Така България и ФРГ остават в двата противостоящи блока и политическите им отношения следват кривата на напрежението в международната обстановка. Те са силно затруднени от провъзгласената в края на 1955 г. доктрина „Халщайн", според която ФРГ отказва да установи дипломатически отношения със страни, признали ГДР.

Франция - добро начало, но само начало

През Втората световна война дипломатическите отношения между Франция и България не са прекъсвани. Така през първите следвоенни години политическите отношения вървят към нормализиране, за което сигурно е от значение и участието на ФКП в управлението на страната. Добронамереността проличава и при възстановяването на търговските връзки. До войната Франция е най-големият кредитор на България и през 1945 1948 г. е единствената, която постига частично погасяване от българска страна на предоставените заеми. Активизират се и културните контакти, които имат много силни традиции. В сравнение с останалите западни страни културното общуване с Франция е възстановено най-бързо и тръгва по възходяща линия, макар организираните в България културни прояви да са повече, отколкото тези на българската страна във Франция.
Между 1948 и 1953 г. изострянето на Студената война пряко рефлектира върху българо-френските отношения. Българската дипломация стриктно следва съветската линия в международните отношения и контактите й с Франция се изразяват най-вече в изпращане на ноти и декларации с протести във връзка с френските позиции по отделни проблеми.
Върху развитието на икономическите връзки след 1947 г. особено отрицателно въздействие оказват довоенните задължения на страната към Франция, някои от клаузите в мирния договор и най-вече законите за национализация на индустриалните. На 10 май 1940 г. българската страна замразява плащанията по всички стари държавни заеми. Българските довоенни задължения са най-големи именно към Франция .
Национализацията засяга 62 френски или с френско участие промишлени предприятия, рудници, банки и застрахователни дружества. Тя отказва да преговаря за ново търговско споразумение с България й поставя като предварително условие за преговорите пълното обезщетяване за национализираната си собственост. В следващите години старата търговска спогодба и стоковите листи с Франция са продължавани по мълчаливо съгласие, но стокообменът, макар и постепенно да се увеличава, остава твърде малък като обем.
Духът на Студената война има негативно отражение и върху културните връзки с Франция.
След смъртта на Сталин Москва дава указания на социалистическите страни да започнат контакти със Запада във връзка с обявения нов „продоволствен курс". Това изисква уреждане на финансовите отношения с Франция и другите западни държави. България проявява повече прагматизъм, а и френската страна смекчава позицията си и декларира готовност за отстъпки при определяне на дължимите от България обезщетения. Франция е първата западна държава, с която през 1954 г. България започва официални преговори по финансовите си задължения.
Подписаните на 23 юли 1955 г. спогодби за стокообмен и за плащания и за уреждане на френските вземания от България са благоприятни за България. Постигнатите споразумения водят до активизиране на стокообмена между България и Франция.
Постигнато е съгласие за обезщетение, което е едва 7% от първоначалните френски претенции. Блокираните български авоари и злато в Банк дьо Франс се предоставят на Франция като първа вноска.

България и Италия - различните съдби на бившите съюзници

На 6 септември 1944 г. правителството на К. Муравиев скъсва дипломатическите отношения с Италия на Бенито Мусолини. На 25 ноември 1944 г. ОФ правителството предлага да се възстановят отношенията с правителството на нова Италия. Преговорите се водят в Анкара и на 3 януари 1945 г. дипломатическите отношения са възстановени.
Търговските отношения между България и Италия са уредени с подписаната на 5 ноември 1947 г. спогодба за стокообмен и плащания, която в следващите години автоматично се подновява. Големите затруднения обаче идват от приетите в края на декември 1947 и началото на 1948 г. закони за национализация на частните индустриални и минни предприятия и на банките и за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост. В условията на Студената война италианската страна реагира остро с аргумента, че нейният мирен договор изисква тя да плати на СССР репарации, които да се вземат от италианските авоари в България. Италия многократно настоява за обезщетение, като обвързва въпроса с подписването на търговски договор. Това се отразява неблагоприятно върху търговските и политическите контакти между двете страни.
Крайно отрицателен ефект върху българо-италианските отношения има политиката на комунистическата партия към Католическата църква в България. Първоначално са отнети земите й; през август 1948 г. са закрити чуждите религиозни учреждения, а през 1949 г. новият Закон за вероизповеданията. Този закон забранява връзките на Католическата църква с Ватикана и получаването на помощи и дарения от чужбина.
В България през 1952 г. са арестувани близо 70 католически свещеници и са инсценирани 6 процеса.
На 1 септември 1953 г. в Рим най-после е подписана търговска спогодба. Между 1952 и 1954 г. стокообменът нараства, като износът за Италия се увеличава по-бързо и превишава вноса.

Великобритания - все така далечна

Фактът, че България никога не е била в центъра на балканската политика на Великобритания, слага траен отпечатък върху следвоенните отношения между двете държави. През лятото на 1948 г. България се опитва да преговаря с Англия за сключване на търговска спогодба, но от британска страна се настоява първо да се уредят българските задължения, произтичащи от довоенните заеми и национализирането на английската собственост в България. Споразумение за начина на изплащане на национализираните имоти е постигнато едва през септември 1955 г., а уреждането на българските задължения по външните заеми става едва в началото на 60-те години. Първата следвоенна търговска спогодба между двете страни става факт през септември 1955 г., но развитието на търговията остава слабо.
През 50-те години Англия вижда в България най-вече верния съветски сателит.


ПРЕДИ И СЛЕД СПУСКАНЕТО НА "ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА": Западноевропейската култура в България от 9 септ. 1944 г. до края на 50-те години

Относителната самостоятелност на българската културна политика в периода на „народната демокрация" не позволява възстановяването на културното общуване със Западна Европа да бъде повлияно от негативното отношение, което съветското ръководство започва открито да проявява към западната култура от втората половина на 1946 г. В България обаче Комунистическата партия и нейният ръководител Георги Димитров се придържат към тактиката на толерантност към плурализма в гази сфера и отчитайки сложното международно положение на страната, не възприемат съветските оценки. Възпират се и опитите в тази насока.
От края на 1947 до края на 1948 г. се извършва преход от периода на сравнително толерантно отношение към некомунистическата част от българската интелигенция а западната култура към възприемане и прилагане на съветските оценки.
Със създаването на Коминформбюро е сложен край на експеримента на търсене на национални пътища към социализма и държавите от съветската сфера на влияние са принудени да предприемат всеобхватни радикални преобразования, насочени към ускорено изграждане на социализъм от сталински тип.
Москва засилва натиска върху страните от съветския блок за безкомпромисно противопоставяне на всичко, идващо от Запад. През ноември 1949 г. на третото заседание на Коминформбюро Михаил Суслов изразява оценката на Кремъл, че САЩ и западните държави се стремят към нова световна война и имат агресивни намерения спрямо източноевропейските страни и СССР. Според Москва Западът подготвя психологически бъдещата си агресия, като използва печата, литературата, радиото, киното.
Така от края на 40-те до средата на 50-те години са прекъснати започналите веднага след войната опити за възстановяване на нормалното културно общуване със Западна Европа; изоставена е обществената и личната инициатива и културните контакти са насочени единствено и само към страните от Източния блок.
Към средата на 50-те години сред интелигенцията в Източна Европа се долавя известно оживление. То е най-силно в Полша и Унгария, но се усеща и сред българските творци.