Лекции по История

13. Балканите през студената война

АЛТЕРНАТИВИ В БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

При оценките на българската страна за отношенията с Турция е характерно акцентирането върху търговията.
Важно място в българо-турските отношения заемат въпросите на транспорта, произтичащи от такова обективно обстоятелство като географското разположение на двете страни. Междувременно от 15 до 22 декември 1944 г. в Свиленград се провежда конференция на представители на БДЖ и на турските държавни железници. Приети са решения, с които се подо-бряват условията за превозване на пътници и стоки между двете страни, както и за транзита на стоки. Сключено е българо-турско споразумение за интензифициране на транспортните връзки. На конференцията е сключена и турско- гръцка спогодба за подобряване на железопътните съобщения между Истанбул и Солун.
Така през годините 1944-1947 въпросите на железопътния транспорт стават област на Българо-турско сътрудничество. Утвърждава се методът на съвместно обсъждане и решаване с оглед интересите и на двете страни на въпросите, произтичащи от факта, че през българска и турска територия преминава най-късият сухоземен път между Централна и Западна Европа, от една страна, и Близкия изток — от друга.
Още в края на 1944 г настъпва оживление и в търговските връзки между България и Турция, представляващи традиционна област на двустранно сътрудничество. Подобрените политически условия благоприятстват разширението на стокообмена между двете страни.
Но през времето от 9 септември 1944 до 1947 г. като фактори с растящо негативно въздействие върху българо-турските отношения се проявяват проблеми, издигани от турската страна, които по нейно мнение са свързани със сигурността на страната и по-специално с Проливите. Касае се не за директни несъвместими интереси между Турция и България, а за противоречия, произтичащи от турските възгледи, че сигурността на страната изисква съ-храняване на балканското предвоенно териториално статукво, както и за оценки на българо-съветското сближение от гледна точка на антисъветските тенденции в турската външна политика, изискващи задържане на Съветската армия на възможно най-голяма дистанция от Европейска Турция.
Отечественофронтовското правителство изпраща непосредствено своя посланик в Анкара да полага постоянни усилия да убеди турската страна, че българо-съветското сближение е благоприятно и за нея, че то съответствува на дълбоките чувства на любов и признателност на българския народ към руския народ и СССР, а не произтича от антитурски планове. Така през времето от 9 септември 1944 до към 1947 г. съществуват определени възможности за поддържане на добри отношения между България и Турция. Те позволяват да се постигне стабилизация, да се осъществи сътрудничество в определени области. Но това изисква съхраняването и развитието на тези усилия от двете страни.

БЪЛГАРО-ГРЪЦКИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА ПОДСТЪПИТЕ КЪМ „СТУДЕНАТА ВОЙНА"

Ако в отношенията между България и Турция в резултат от линията на двете правителства за междудържавни връзки се поддържа принципа на мирно съвместно съществуване, въпреки различния обществен строй, то българо-гръцките поемат в друга насока. Несъмнено съществено значение за двете страни имат прекъснатите отношения, както и факта че между тях предстоят да бъдат решавани териториални и парични въпроси, тъй като до септември 1944 г в една част от довоенните предели на Северна Гърция - в Западна Тракия и Егейска Македония, се намират български войски и администрация. Териториалните въпроси остават на дневен ред и след като отечественофронтовското правителство изтегля българската администрация и войски от посочените земи.
Българо-гръцкият спор за Западна Тракия и български излаз на Егейско море не приключва с изтеглянето през октомври 1944 г. на българските войски и администрация от тази област, както и от Егейска Македония, влизащи в довоенните предели на Гърция
Принципните различия в подхода на двете страни към териториалните въпроси, както и към други въпроси изграждат цялостните българо-гръцки отношения, ярко влияят по време на подготовката и обсъждането на проекта за мирен договор на съюзните държави с България.

БЪЛГАРО-ГРЪЦКИТЕ И БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ - ОБЛАСТ НА „СТУДЕНА ВОЙНА"

На 12 март 1947 г. американският президент X. Труман излиза пред Конгреса с послание, влязло в историята на международните отношения под название „Доктрина Труман". В посланието Гърция н Турция са определени като страни, които се намират под непосредствена „комунистическа заплаха. Така Балканите се оказват първият район, в който САЩ пристъпват към практическа реализация на подготвяния в предходното време курс на „студена война".
Курсът на гръцкото и турското правителство на тясно обвързване със Съединените щати се затвърждава с включването на двете страни в „Плана Маршал".
От края на 1946 г. и през 1947 г. антикомунизмът става определяща основа на цялостната политика - вътрешна и външна, на правителствата на двете балкански капиталистически страни. В отношенията с България той се проявява не вече под формата на проблеми на мирното урегулиране, а чрез изостряне на други проблеми, свързани с новите социално-икономически и политически реалности.
Към края на 1946 г. като нов момент, който изостря българо-гръцките отношения, се явяват граничните инциденти. От края на 1947 г. той става характерен и за българо-турските отношения. Неговото предназначение е да засвидетелствува антикомунизма на турското правителство и солидарността му с каузата на гръцкото реакционно правителство, хвърлило страната в гражданска война.
На 11 октомври 1947 г. турски самолет нарушава въздушното пространство на България при гр. Малко Търново. Месец по-късно на 15 ноември, е предизвикан инцидент на турско-българската граница при Свиленград. На 9 февруари 1948 г. два турски едноместни военни самолета навлизат на 65 км дълбочина във въздушното пространство на НРБ. Българската противовъздушна отбрана ги принуждава да кацнат близо до гр. Созопол, но при кацането те претърпяват авария. Този инцидент е особено показателен за духа на провеждания от турска страна курс. Той основателно се възприема като предизвикателство, след като през януари 1948 г. българското правителство, ръководейки се от желанието да бъде избягнато влошаване на българо-турските отношения, е направило предложение на турското правителство да бъде създадена двустранна смесена комисия, която да разгледа взаимните оплаквания и да се опита да постигне съглашение. Българското правителство, заявявайки своя протест за нарушаването на въздушното пространство на страната, подчертава, че в интереса на мира и сигурността на двата народа е правителствата да постигнат споразумение и да вървят но пътя на сътрудничеството, както това е било преди. Българските предложения остават без отговор. Вместо това в турския печат се подема мащабна враждебна кампания против България.
Проявявалата от турска страна незаинтересованост към българските предложения задълбочава впечатлението за преднамереност на граничните нарушения. За това говорят и други действия, водещи до влошаване и на дипломатическите връзки. През април 1948 г. българското правителство изисква да бъде отзован от България турският военен аташе за дейност, несъвместима с неговия статус. В отговор на това турското правителство ликвидира самата длъжност, което води към аналогична промяна и в състава на българското дипломатическо представителство в Анкара. През май 1948 г. под предлог, че българските органи допускат неприемливи действия към турските консулства, турската страна заявява, че счита по-нататъшното съществуване на консулствата за безполезно.
През 1950 г. в условията, когато между двете страни особено се изостря изселническият въпрос, дипломатическите отношения достигат изключителна напрегнатост.
През март 1951 в турския печат се появява невярно съобщение за арест на турски дипломат от българските власти. Тя се използва от правителството, за да се премине към дискриминационни мерки по отношение на българския дипломатически персонал.
Аналогична дистанция въпреки общия негативен дух се запазва в областта на търговията. След като през октомври 1944 г. гръцкото правителство прекъсва търговските връзки с България, до 1946 г. само се довършва изпълнението на стари сделки между отделни фирми, възлизащи па минимални суми. След подписването на мирния договор с България през 1947 г. шансовете за стокообмен не само не порастват, но са сведени на нула - до 1953 г. стокообмен не се осъществява. Що се отнася до българо-турските отношения - търговските връзки продължават. Различно е положението и на границата.
Така през 1950 г. на българо-гръцката граница стават 71 гранични инцидента, а на българо-турската - 20, през 1951 г. - съответно 28 и 8. Някои от българо-гръцките инциденти поради прилагане принципа на подвижна граница по р. Марица придобиват характер на териториален спор.
На 23 декември 1947 г. е провъзгласено демократично правителство на Свободна Гърция. Неговата власт се разпростира върху контролираната от партизаните около 1/4 от територията на страната. Политическата и моралната подкрепа, която партизанските сили получават от съседните народнодемократични страни, при новото положение би могла да прерасне в официално признаване на правителството на Свободна Гърция.
На 21 октомври 1947 г. Общото събрание на ООН приема резолюция, която съдържа препоръка България и Гърция да установят нормални дипломатически и добросъседски отношения. На 1 декември 1947 г. английският посланик в София съобщава на Министерството на външните работи в НРБ, че гръцкото правителство е готово да възстанови дипломатическите отношения с България, като бъдат обменени и пълномощни министри.
Министерството на външните работи на НРБ по решение на българското правителство от 5 април 1948 г. отговаря положително. То съобщава, че България, следвайки своята миролюбива политика, е готова да възстанови дипломатическите си отношения с Гърция, ако гръцкото правителство представи сериозни доказателства за своята добра воля, като се откаже от грабителските си искания към България и прекрати нарушенията на българската граница и провокациите против НРБ.
Българската страна има сериозни основания да постави такива условия.
В дадените условия, когато с предложението за възстановяване на гръцко-българските отношения се преследват едностранни цели - да бъде смекчена критиката на световната демократична общественост към атинското правителство за неговата реакционна политика, да се постигне външнополитическа изолация на левите сили, тласнати към гражданска война, да се отслаби критиката срещу новия „покровител" на Гърция - Съединените щати, не е възможно да се постигне споразумение. Това потвърждават и водените през 1948 г. българо-гръцки преговори, завършили без успех.
При това положение отново се прибягва до ООН. В отговор на тази резолюция НРБ участвува в преки преговори между четирите страни, провеждани в Париж при участието на посредници на ООН. След като между България и Гърция е постигнато съглашение по редица въпроси, в това число, че ще бъде направена формална декларация за признаване съществуващите граници, гръцкото правителство отказва да заяви за признаването на гръцко-българската граница и продължава да поддържа своите териториални претенции към Албания, сривайки по този начин постигнатото съглашение.
В началото на 1950 г. гръцкото правителство в писмо до генералния секретар на ООН отново заявява готовност да възстанови нормалните дипломатически отношения с балканските страни. Но тъй като то не прекратява граничните конфликти и териториалните претенции към някои съседни страни, това създава основание за българското правителство да не приеме предложението.
На 3 декември 1946 г. изпълняващият длъжността председател на гръцката делегация внася на името на генералния секретар на Съвета за сигурност „Писмо за положението в Северна Гърция" и приложен към него Меморандум. В писмото се твърди, че между Гърция и нейните северни съседи се е създала ситуация, която води към търкания между тях поради това, че Югославия, Албания и България оказват поддръжка на партизанските действия, които се разгръщат в Северна Гърция. С това трите страни нарушавали обществения ред и териториалната неприкосновеност на Гърция.
В следващ меморандум на съветското правителство, предоставен през септември 1945 г. на Първата сесия на Съвета на министрите на външните работи в Лондон, също се посочва, че вътрешното напрежение в Гърция крие тежки последици както за гръцкия народ, така и за мира и сигурността на съседните на Гърция страни.
Не минават и три месеца от последното обсъждане на гръцкия въпрос в Съвета за сигурност и гръцкото правителство се опитва да прехвърли своята вина за тежкото политическо и икономическо положение в Гърция на северните си съседи - Югославия, Албания и България.
Предстои приемането на редица народнодемократични страни за членове на ООН, в това число на България и Албания, и, както показва бъдещето, на това също се цели да се попречи.
Една от главните цели на гръцкото писмо е да се обоснове версията за „опасност от север" и с това да се оправдае оставането на британските войски. По-късно това е необходимо за оправдание на американското присъствие в Гърция, на милитаристката и агресивната политика на десницата.
Англия и Съединените щати активно подкрепят предложението на Гърция за извършване разследване на северната й граница. Комисията работи от 30 януари до 4 април 1947 г. Тя получава активна помощ от българското правителство, провежда редица разследвания на българска територия. Комисията не установява никакви сериозни факти, които да злепоставят НРБ. Това е и естествено. Докладът на комисията е завършен окончателно на 23 май 1947 г. В него се съдържа необоснованото заключение, че „Югославия и в по-малка степен Албания и България поддържат партизанската война в Гърция".
Действително Народна република България, както и другите балкански народнодемократични страни, ръководейки се от принципите на пролетарския интернационализъм и демокрацията, оказват политическа и морална поддръжка на демократичните сили в Гърция, борещи се против реакцията, и това те не скриват. Подобна поддръжка не дава никакви основания да се твърди, че България или нейните съседи нарушават териториалната неприкосновеност на Гърция.
Българското правителство, като си дава сметка за антисоциалистическото предназначение на тези органи, изхождайки от интересите на независимостта и суверенитета на България, се съгласява да оказва съдействие на този комитет само в отделни случаи.
Специалният комитет в течение на няколко години представя доклади на сесиите на Общото събрание на ООН. Пълномощията му са продължавани няколко пъти - до Шестата сесия па Общото събрание па ООН. На тази сесия с резолюция от 7 декември 1951 г. неговата дейност е прекратена.
Към 1947 г. все повече получава актуалност и бързо се утвърждава като негативен фактор, определящ съдържанието и духа на българо-турските отношения, въпросът за доброволното изселване в Турция на български граждани мюсюлмани.
Наличието на такова население в България, една част от което по различни съображения - верски, родствени връзки и др., се стреми към Турция, налага още след Първата световна война международноправното уреждане на въпроса за правото, реда и условията за преселване. След завършването на Втората световна война изселването от България за Турция се подновява по искане на отделни лица. Още от 1945 г. се появяват признаци, че задръжките, породени от войната във връзка с икономическата несигурност, която създава едно преселване, започват да отпадат. Това обстоятелство се преплита с влиянието на турската враждебна пропаганда по повод икономическите мероприятия па отечественофронтовската власт. Поради, това още на този ранен етап започват да се очертават два аспекта на въпроса за изселването: от една страна, действителното желание на част от българските, граждани мюсюлмани да се изселят в Турция и, от друга страна, линията на заинтересованите турски среди да превърнат това обстоятелство в една от основните сфери на оказване политическо противодействие на правителството и на неговата преобразователна дейност в страната. Появяването в Турция на първите изселници от отечественофронтовска България се използва за антибългарски цели.
Но водената в Турция пропаганда започва да се допълва от практически действия на българска територия, които недвусмислено ангажират официалните турски власти. Дейността на съществуващия от миналото нелегален турски апарат за работа с мюсюлманите в България се активизира и през август - септември 1947 г. поставя българските органи пред необходимостта да прибягнат към арести. Такива факти естествено водят до обтягане на българо-турските отношения.
Времето от 1947 г. до 1950 г. е характерно с очертаването на различни позиции па двете страни към въпроса за изселването. Съдейки по кампанията, провеждана от турска страна, тя се стреми да постигне изселване в Турция на мюсюлманите, живеещи в България. За разлика от нея новата българска власт е загрижена да осигури равноправие на това население, да го въвлече в процеса на социалистически преобразования.
Създалите се настроения за изселване в Турция карат българската страна да предприеме мерки за решаване на този въпрос. По договаряне с турската страна през първата половина на 1950 г. за Турция заминават над 14 хил. души, живеещи в районите на българската южна граница.
Но с това въпросът не се решава. Към август 1950 г. броят на желаещите да се изселят значително нараства. Тези лица напускат работа и разпродават имуществото си. На 10 август 1950 г. с нота на българското правителство се съобщава на турското правителство както общият брой на желаещите да се изселят, така и обстоятелството, че на 54 028 души вече са издадени паспорти, но само 15 835 души са получили турски входни визи. Обръща се внимание на трудностите, създавани от турските власти - турските консулски органи в НРБ поставят пред изселниците изисквания, непредвидени в Конвенцията за установяване: представяне декларации за политическите им възгледи; уверение, че имат роднини в Турция, които биха поели издръжката им; декларации от самите роднини и гаранции за издръжка на изселниците в течение на една година. Заявява се, че на всички пожелали да се изселят българските органи в най-къс срок ще издадат паспорти
Подборното, с определени материални гаранции приемане на желаещите да се изселят е подход, който, освен че противоречи на Конвенцията за установяване, представя в нова светлина официалната турска позиция. Тя е и открито заявена. Турското поведение, при което, от една страна, се заявява готовност за приемане на всички, които желаят да се изселят в Турция, а, от друга - се създават препятствия за изселниците, показва, че се преследват определени политически цели. Упреквана, че пречи на изселването, сега на България се приписва, че „насилствено и масово изселва турските бежанци”.
Организира се широка разяснителна работа относно българската позиция.
С оглед бързото уреждане документите на подалите заявления за изселване българските органи опростяват процедурата, като снабдяват кандидатите едновременно с паспорт и изходна виза. Отхвърляйки необоснованите възражения на турското правителство по тази процедура, в нота от 4 октомври 1950 г. българското правителство се изказва за незабавно и безусловно приемане от турска страна на пожелалите да се изселят. На 7 октомври 1950 г. под предлог, че в България не се приемат обратно изселниците, минали границата без входни турски визи, турската страна едностранно затваря границата. По този начин се спира изселването, спира се и железопътният трафик между двете страни, което причинява ущърб и на много трети страни. Престава движението на „Ориент-експрес".
На 2 декември 1950 г. турско-българската граница е отворена. На 7 ноември 1951 г. турското правителство отново затваря границата. Както в първия случай, така и сега като предлог за това се изтъкват съвсем частични мотиви. От 1 декември 1951 г. изселването е прекратено. Едва след няколко години по искане на турската страна българското правителство се връща към този въпрос. Като цяло през годините 1948—1951 в Турция се изселват 155 558 души.
Развитието на изселническия въпрос между България и Турция от 1947 до 1952 г. илюстрира противоречието между „студената война" и здравия разум и реализъм в международния живот. Става очевидно, че единствено плодотворен и приемлив е подходът, при който такива въпроси се решават по пътя на двустранни споразумения, обстоятелство, както показва бъдещето, осъзнато и от двете страни.

Глобалните конфликти в ядрената епоха

Три от конфликтите след Втората световна война по общо признание на специалистите имат глобално значение поради реалната възможност да предизвикат нова световна война - Корейската война (1950-1953), Карибската ядрена криза (1962) и Берлинският въпрос (1948-1971). Всеки от тези конфликти има характерологични особености, но и две съществени прилики - те са израз на еднотипно драматично неразбиране или пренебрегване на интересите на другата страна и са катализаторът, който приближава до критичния праг превръщането на “студената война” в “гореща”.
Подобно на повечето по-малки държави България не е пряко замесена в посочените глобални конфликти. Нейното участие се свежда най-вече до “морална” подкрепа за едната страна, в духа на лоялните съюзнически задължения и на господстващите идеологически пристрастия.
Слабо познати са някои важни предпоставки за избухването на Корейската война през юни 1950 г. Корейската война приключва след 37 месеца със споразумението от Панминчжон, подписано на 27 юли 1953 г. Различни са данните за понесените човешки и материални загуби.
За разлика от някои други източноевропейски държави, членки на ООН, като Чехословакия и Полша, които активно се включват в дискусиите в рамките на световната организация и изпращат през 1953 г. свои представители в умиротворителната мисия на ООН, България няма възможност за пряко участие при обсъждането и урегулирането на конфликта по дипломатически път, тъй като страната все още не членува в световната орга-низация. Чрез масови обществени акции и оказването на специфична материална и морална подкрепа българското правителство обаче застава безапелационно зад севернокорейската страна в конфликта. Началото на българската “специална” помощ за страните от третия свят се слага с участието на България в интернационализацията на Корейската криза.
По време на първите три фази в развитието на Корейската война (севернокорейската офанзива; американската десантна операция и последвалата контраофанзива; новата настъпателна операция на китайско-севернокорейските войски) българската подкрепа се ограничава в масови публични акции срещу “американската интервенция”. Събират се парични помощи за севернокорейския народ по линия на Българския червен кръст. В радиограма до Вълко Червенков на 17 август 1950 г. Михаил Суслов поставя въпроса за изпращане на протести от името на българската общественост до Съвета за сигурност на ООН “против американската агресия в Корея”. В резултат на проведената акция до октомври 1950 г. са събрани помощи, възлизащи на 53,6 млн. лева. В разгара на войната, на 23 декември с. г. връчва акредитивните си писма и първият български посланик в Пхенян.
На заседание на Политбюро от 22 февруари 1951 г. българското висше ръководство обсъжда въпроса за помощта за КНДР. Месец по-късно е организирана нова акция за събиране на парични помощи. В началото на март 1952 г. в Корея е изпратена българска медицинска бригада, в чийто състав са включени 26 лекари.
След приключването на Корейската война българското правителство приема ново решение (15 септември 1953 г.) за оказване на материална помощ за КНДР. През ноември 1955 г. в София е подписан и договор за оказване на безвъзмездна помощ за ликвидиране разрушенията от войната. За периода 1954-1956 г. българската помощ в стоки и строителни материали за Северна Корея е в размер на 30 млн. рубли. В този период в България са изпратени над 500 севернокорейски деца. През март 1957 г. българска военна делегация обсъжда проблемите на двустранното военно сътрудничество. През октомври с. г. министър председателят Антон Югов подписва дългосрочна търговска спогодба в Пхенян. В първата реч на българския ръководител Тодор Живков пред Общото събрание на ООН през септември 1960 г. специално внимание е отделено на “корейския въпрос”. В свои декларации правителството на НРБ повдига неколкократно въпроса за “изтеглянето на чуждите войски” от Южна Корея и недопускането на ядрено оръжие в района. България подкрепя някои от инициативите на КНДР напр. за създаване на безядрена зона на Корейския полуостров. В края на 80-те години обаче западните разузнавателни централи съобщават сведения за потенциалните възможности на КНДР да произвежда атомно оръжие. Информацията предизвиква определено безпокойство и превантивни дипломатически действия. Четиридесет години животът в страната продължава да е поставен на ми-литаризирани основи.
Поради разгарянето на съветско-китайския конфликт в началото на 60-те години повече от две десетилетия взаимоотношенията между НРБ и КНДР запазват своя формален характер. Едва при посещението на Ким Ир Сен в София през юли 1984 г. е подписан съюзнически договор между двете страни. В него присъстват характерните идеологеми и, без да фигурира известната формулировка от предишните години за “взаимопомощ”, във всяка клауза (особено § 5 за “противодействие на политиката на агресия и война на империализма” и § 7 в подкрепа на “справедливата позиция на КНДР за изтегляне на чуждите войски от Южна Корея”) се съдържат ангажименти към политическа и икономическа помощ за Северна Корея. Отношенията с КНДР се влошават през 1990 г., когато българското правителство обявява решимостта си да развива политически и икономически отношения с Република Корея.
През втората половина на 50-те години се изменят качествено структурата и стратегическите концепции на въоръжените сили на двете ядрени суперсили. В условията на новия тур на ядрено превъоръжаване възниква ракетната криза в Куба.
Победата на Кубинската революция през януари 1959 г. е възприета в света по-скоро като поредна обичайна смяна на властта и в по-малка степен като “антиимпериалистическо въстание”. Едва по-късно в комунистическата историография се наслагват задължителните “марксистки” краски върху образите на лидерите на революцията и се утвърждава нейният иманентен “социалистически” характер.
Българското правителство също не проявява особена инициатива за установяване на връзки с новия режим в Куба. Първоначалните контакти се осъществяват по младежка линия. Едва година и половина след революцията за пръв път българска правителствена делегация на връщане от Аржентина и Мексико посещава Хавана и в разговори с Раул Кастро, Ернесто Че Гевара и други ръководители обсъжда въпроса за установяване на дипломатически отношения между двете страни.
На 1 юли 1959 г. президентът Дуайт Айзенхауър заявява на пресконференция в Белия дом, че е обезпокоен от “положението в района на Карибско море във връзка с провежданата от правителството на Куба политика
В официална декларация на 22 октомври 1962 г. Джон Кенеди представя аерофотоснимките, доказващи наличието на съветски ракетни бази в Куба, настоява за техния незабавен демонтаж н обявява военноморска блокада около острова (използвайки по- дипломатичния термин “Карантина”). Събитията достигат до драматична кулминация на 27 октомври. Един U-2 с пилот майор Андерсън е свален с ракета “земя - въздух
За водените в края на октомври преговори съветската страна изобщо не уведомява Куба. На 30 октомври Фидел Кастро обявява свои “6 точки” към правителството на САЩ за урегу-лиране на кризата, сред които е и закриването на северноамериканската военна база Гуантанамо на кубинска територия. В последвалите съветско-американски разговори никой не се съобразява с условията на Кастро. Към съветската страна е предявено ново условие - да бъдат върнати в СССР съветските бомбардировачи Ил-28, отнесени към типа “нападателно оръжие”. Едва след 20 ноември Карибската криза е преодоляна. Най-голямата опасност от термоядрена война в историята на човечеството е отстранена.
Карибската криза засяга пряко и България, като показва, че в условията на конфронтация в международните отношения, регионалните конфликти могат да придобият глобален характер. Ден след декларацията на президента Кенеди за обявяване на “Карантина” около Куба правителството на България приема специална декларация за положението в Карибско море. Тя е публикувана в печата на 24 октомври. В документа се отбелязва: “...Българското правителство даде указания на своята делегация в ООН да настоява да бъде разгледан неотложно въпросът за нарушаването на Устава на ООН и за заплахата на мира от страна на Съединените щати. Същевременно правителството на НРБ не може да не държи сметка, че Съединените щати и техните съюзници са пристъпили към практически действия за подготовка на война. Във връзка с това българското правителство даде указания за повишаване отбранителната способност на страната и за привеждане в бойна готовност на нейните въоръжени сили.” Повишена бойна готовност обявяват и останалите съюзници на СССР във Варшавския договор. В разгара на кризата се провежда висшият форум на управ-ляващата комунистическа партия - Осмият конгрес на БКП. В своето изказване кубинският представител Блас Рока (Франсиско Калдерио) излага позицията на своята страна и цитира “5-те пункта” на Фидел Кастро.

Период на подготовка, начало и утвърждаване на “Студената война”

Негативните изменения на Балканите протичат под формата на взаимодействие на два главни фактора.
Първо. Проявяват се някои последствия от “балканизацията”, характерна за междудържавните отношения през предходното време на XX в. на полуострова като политика на териториални спорове, враждебна психологическа атмосфера и военни сблъсъци между балканските държави.
Второ.Установяването на народнодемократична власт в четири балкански страни, гражданската война в Гърция, чието начало с основание може да се търси в края на 1944 г., очертаването на демократична тенденция в политическия живот на Турция извеждат напред въпроса за политическия подход към протичащите промени, проявяващ се във външната политика на балканските държави.
Във връзка с тези обстоятелства възникналите възможности за взаимодействие между балканските държави независимо от социално-икономическите различия се използват само в началото, и то частично, в отношенията на Турция с някои балкански държави. Повишавайки своя външнополитически актив чрез отделни добросъседски действия, турското правителство същевременно съхранява двойственост в позицията си и сериозни резерви за бързо влошаване на отношенията със СССР и съседните народнодемократични страни.

Период на преход към нови решения

Може би не е съвсем случайно, че след като на 9 август 1954 г. в Блед е подписан Договорът за съюз, политическо сътрудничество и взаимна помощ между Югославия, Гърция и Турция (Балканският пакт), на 5 октомври с. г. последва подписване на Меморандум за съгласие между САЩ, Англия и Югославия, с който се ликвидира временният режим на Свободна територия Триест и двете й зони “А” и “Б” се включват съответно в държавните граници на Италия и Югославия.
Мястото на НРБ в развитието на новия процес на Балканите през времето от 1953 до 1970 г. свидетелствува за настъпването на нов, втори период в балканската политика на социали-стическа България. Неговото главно съдържание се определя от провеждането линия на преодоляване “студената война” в този район, на подобряване отношенията с Югославия. Това е свързано с промени в методите и формите на отношенията с балканските капиталистически страни, с прилагането на нов подход към политическите и идейните различия, откриващ пътя за нормализиране на отношенията.
През същото време се задълбочава сближението с Румъния и Албания. Един от неговите важни елементи става преоценката на критериите, методите и формите на външната политика на социалистическата държава. Във връзка с това “обаче възникват различия с Албания, наложили от началото на 60-те години неблагоприятен отпечатък върху българо-албанските отношения.
Активната и действена роля на НРБ от 1953 г. за подобряване международната обстановка на Балканите, фактът, че тя се проявява по отношение на три балкански страни - Югославия, Гърция и Турция, нейни непосредствени съседи, отношенията с които, като изразяват линията на конфронтация, стават важна област на борбата за нейното преодоляване,поражда тясна зависимост между българската външна политика и общата международна обстановка на Балканския полуостров.


БАЛКАНСКИ ИЗМЕРЕНИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Полюсите на българо-югославските отношения
В първите години след 9 септември 1944 г. за България е особено важно да уреди отношенията си с Югославия и Гърция. Проблемите са наследени от миналото със сложния национален въпрос, а през войната са утежнени от присъствието на български войски в Беломорието, Македония и Сърбия
На 12-13 юли 1948 г. се провежда XVI пленум на ЦК на БРП (к). Г. Димитров критикува себе си и партийното ръководство за „сляпото доверие" към югославските лидери, които обаче подхождали към федерацията от позициите на диктата, с цел да ощетят националната независимост на България. Димитров признава, че са се поддали на югославския натиск и са допуснали скопски учители и книжари „да наводнят" Пиринския край, да водят антибългарска пропаганда и да го превърнат в „държава в държавата". В раздела „По положението в Пиринския край" на приетата от пленума резолюция федерацията и евентуалното присъединяване на Пиринския край към НРМ остават като перспектива, но с уговорката, че „са възможни само при една Югославия, която ще остане вярна на общия социалистически и демократически международен фронт". Така се прекратява насилствената „македонизация" на Пиринския край. Партията обаче продължава да се придържа към погрешното схващане, че населението там е „македонско" и че политиката на „културна автономия" трябва да продължи „с неотслабваща енергия”. Така се слага край на антибългарската пропаганда в Пиринския край; прекратена е насилствената смяна на българската националност и за първи път се признават грешки по македонския въпрос. БРП (к) обаче продължава да оценява населението в Пиринския край като „македонско", но говорещо български, и да прилага там политиката на „културна автономия". В този дух са и постановките в доклада на Г. Димитров на V конгрес на БРП (к) през декември 1948 г.
През 1949 г. Сталин засилва натиска върху Югославия, принуждавайки източноевропейските страни да денонсират договорите си с нея. Конфликтът ескалира и надеждите на българските ръководители, че няма да засегне междудържавните отношения, остават напразни. На 1 октомври 1949 г. България е принудена да последва съветския при-мер и да денонсира Договора за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ от 27 ноември 1947 г. Отношенията се изострят още повече; взаимните нападки стават ежедневие. Прекратени са търговските и културните контакти, провокират се гранични инциденти, започват и съдебни процеси с обвинения в шпионаж и вредителство. През 1949 г. се засилват преследванията на българите в НРМ, като част от тях са пратени в концентрационни лагери. Нарушенията на границата стават ежедневие, а към нея от двете страни се придвижват военни части
Македонският въпрос продължава да засилва напрежението между България и Югославия. През ноември 1950 г. българската страна за трети път безуспешно настоява Коминформбюро да изработи обща позиция по него. Вместо това се издига лозунг за създаване на единна народнодемократична Македония, при което на Пиринския край е отделена ролята на обединителен център. Концепцията за обединена Македония е кулминация на опитите на Коминформбюро за дестабилизиране на Югославия. Същевременно в българския печат неспирно се изнасят факти за кървави насилия над населението в НРМ.
България започва да нормализира отношенията си с Югославия след смъртта на Сталин през 1953 г. и отново по нареждане от Москва. Тласък дават промените, които настъпват в съветската външнополитическа концепция. През февруари 1953 г. Гърция и Турция, чле-нуващи вече в НАТО, създават заедно с Югославия Балкански пакт и така засилват западните позиции на полуострова. Същевременно се подготвя усилено и приемането на ФРГ в европейските и атлантическите структури. Тези неблагоприятни за Москва тенденции карат новите съветски ръководители да преосмислят отношенията с Югославия. На 20 август 1953 г. на югославската страна официално е предложено да се нормализират дипломатическите отношения и в следващите месеци са разменени посланици, уреждат се редица въпроси, свързани с общата граница, активизират се търговските и културните връзки.
В средата на 1955 г. Н. Хрушчов посещава Тито в Белград и така официално демонстрира новата съветска линия към Югославия. За да изпълни съветските внушения и своя интернационален дълг, българската страна възприема „временно мълчание, търпимост и сдържаност" по македонския въпрос. Това дава възможност за бързо възстановяване на контактите с Югославия и още до края на 1955 г. са подписани редица спогодби. Предприетите през 1957-1958 г. опити на ръководството на БКП да изясни своето отношение по македонския въпрос са половинчати и силно повлияни от старите партийни схващания, тъй като на практика същите хора, които са изпълнявали Сталиновите нареждания за разрив с Югославия и за „македонизиране" на Пиринския край, трябва при новите условия да изпълнят и поредните кремълски изисквания за привличането й към социалистическия блок. И в двата случая националните интереси са поставени на втори план, но докато през първия период се стига до крайно обтегнати отношения на България със западната й съседка, то поредното съветско нареждане отваря пътя за тяхното нормализиране и активизиране, но върху темповете и обхвата на тозя процес продължава да лежи сянката на македонския въпрос.

България и Гърция - наследените проблеми и реалностите на Студената война

Първите стъпки в положителна посока са направени между 1953 и 1955 г., в условията на променяща се международна обстановка. През юни 1953 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да се установят контакти с Гърция, включително и чрез ООН, и да започне диалог по въпросите за възобновяване на дипломатическите отношения, прекъснати през 1941 г., и за уреждане на търговския обмен. Добра основа дава напредъкът в решаването на пограничните и търговските проблеми. От август 1953 г. по гръцко предложение смесена двустранна комисия започва работа по демаркацията на границата, която завършва в края на декември с подписване на протокол в Солун; в следващите две години граничните знаци са възстановени, а през 1955 и 1957 г. са сключени още две спогодби - за предотвратяване на инциденти по общата граница и за контрол, поддържане и възстановяване на граничната линия. Напредък е постигнат и в проведените в края на 1953 г. търговски преговори. Подписана е търговска спогодба, която, макар и с ограничен обхват, възобновява стокообмена.
През септември 1953 г., с одобрението на Москва и чрез генералния секретар на ООН Даг Хамършелд, българската страна предлага на Гърция преговори за възстановяване на дипломатическите отношения. По взаимно съгласие те започват през ноември 1953 г. и се водят в Париж, но двете страни имат различен подход към проблема. Все пак компромис е постигнат: предвидено е в официалната декларация за възстановяване на отношенията да се включи текст, че в едномесечен срок след подписването й ще се свика комисия по репарационния проблем. Гръцката страна обаче поставя ново изискване: в декларацията да се запише, че България ще върне гръцките политемигранти, наречени „заложници" - определение, което българската страна отказва да приеме като неотговарящо на тяхното положение. Решение е намерено едва през април 1954 г., като в документа е записано „гръцки поданици".
Така след трудни и продължителни преговори на 22 май 1954 г. в Париж е подписана българо-гръцка декларация за възстановяване на
дипломатическите отношения. След месец предвидената в нея двустранна експертна комисия за уточняване на репарационните плащания започва своята дейност в Париж. Компромис не е постигнат и след няколкомесечно прекъсване преговорите продължават в Атина. Съгласие обаче не се постига и през следващите близо 10 години поради нерешените финансови проблеми отношенията са в застой, а легациите на двете страни се оглавяват от временно управляващи.
Зад неотстъпчивостта на България и Гърция по тези въпроси стои политиката на блоковото противопоставяне. Гръцките управляващи споделят оценките на САЩ, че Москва „ухажва" Гърция, за да отслаби Западния блок, и същевременно се опитва да оказва натиск върху нея, като използва своя верен съюзник България. Тази ситуация прави Атина подозрителна към българските инициативи, които почти до средата на 60-те години не излизат извън зададените от СССР параметри, независимо че интересите на България изискват нормализиране на отношенията с южната й съседка.