Лекции по История

12. България и СССР; Варшавски договор, СИВ

ИЗГРАЖДАНЕ НА ВОЕННАТА СТРУКТУРА НА ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ВАРШАВСКИЯ ДОГОВОР 1955—1969 г.

Варшавското съвещание, на което е подписан Договорът за създаване на новата военнополитическа организация, се провежда от 11 до 14 май 1955 г. Преди самото откриване на съвещанието в последни предварителни консултации на министрите на външните работи и министрите на отбраната се уточнява окончателното съдържание на проектодокументите. Всички делегации се водят от министър-председатели, в тях задължително са включени също министрите на външните работи и на отбраната. В качеството на наблюдател присъства и заместник-председателят на Министерския съвет и министър на отбраната на КНР генерал Пън Дехуай. Генерален секретар на съвещанието е представителят на страната домакин в Обединения секретариат.
Внесеният проект за договор е приет единодушно от ръководителите на отделните делегации в четвъртото заседание на 13 май 1955 г., председателствано от съветския премиер Н. А. Булгарин. Съгласно клаузите на Договора главен ръководен орган на ОВД е Политическият консултативен комитет. Прието е специално решение за създаване на Обединено командване на въоръжени сили. При главнокомандващия ОВС е създаден Щаб на Обединените въоръжени сили (ЩОНС) със седалище в Москва.
Към началото на 1955 г. броят на съветските военни съветници в България възлиза на 65 души, а след влизането в сила на Варшавския договор той е съкратен почти наполовина (до 31—37 души). В съответствие с решението на Варшавското съвещание за създаване на Обединено командване е предвидено разполагането на ОВС на териториите на държавите участнички да става на основата на отделни споразумения.
***
Първото редовно съвещание на Политическия консултативен комитет (ПКК) на ОВД се провежда на 27—28 януари 1956 г. в Прага. Публичната документация на ОВД за целия изследван период не дава нито един факт за разногласия между отделните делегации. Единствените източноевропейски ръководители, които неизменно застават зад съветската позиция, са лидерите на България и ГДР. Различното поведение на съветското ръководство спрямо събитията в Полша и Унгария се обуславя преди всичко от стремежа на всяка цена да се съхрани боеспособността на създадената година по-рано военнополитическа организация.
Въпреки че следващото съвещание на ПКК е проведено едва през май 1958 г., през 1957 г. на най-висше държавно и партийно равнище се провеждат няколко двустранни и многостранни срещи, на които се обсъждат и проблеми за “укрепване отбранителната мощ на социалистическия лагер". Сред първостепенните мотиви за новата линия са три комплексни извода: 1. Последователно потвърдено е, че „войната не е фаталистично неизбежна" поради силата на социалистическия лагер и на националноосвободителните движения, довели до рухване колониалната система на империализма. 2. Според мнението на Н. С. Хрушчов и другите съветски ръководители във военно отношение СССР вече „изпреварвал" Съединените щати. 3. Качественото изменение характера на въоръженията предопределя, според съветските експерти, категоричното становище, че бъдещата война задължително ще придобие характер на „ракетно-ядрена война", независимо че в нейния начален етап е възможно воюване и с обикновени конвенционални средства.
На 24 май 1958 г. в Москва се провежда поредното съвещание на ПКК на ОВД. За пръв път действа обособен орган на министрите на външните работи, председателстван от съветския външен министър Андрей Громико. Комисията на министрите на външните работи представя на пленарното заседание проекта за обща декларация и проекта за Пакт за ненападение между държавите, участнички в ОВД и НАТО.
Следващото съвещание на ПКК от 4 февруари 1960 г. е предизвикано най-вече от изострянето на „германския въпрос". За пръв път в петгодишната история на съюза в съвещание на неговия най-висш орган участват като наблюдатели представители освен на КНР, също и на КНДР, МНР и ДРВ. В общата Декларация на съвещанието на ПКК наред с “германския проблем" като втори основен акцент се поставя въпросът за разоръжаването.
Със специално решение от 29 март е утвърден статутът на Института, на постоянните представители на Главното командване на ОВС в съюзните армии, създаден непосредствено след съвещанието на ПКК от май 1958 г. Освен главния представител на Обединеното командване на ОВС, който координира дейността на Въоръжените сили, аташиран е непосредствено към министъра на отбраната и разполага с ограничен апарат от офицери и технически сътрудници, в Представителството са включени също висши офицери към ГЩ и отделните видове ВС и родове войски.
От 3 до 5 август 1961 г. в Москва се провежда среща на партийните лидери от страните, членки на ОВД. Седмица по-късно е огласена Декларация на правителствата на държавите, участнички във Варшавския договор, посветена изцяло на „Берлинската криза". Въз основа на твърденията за милитаризиране на ФРГ и частична мобилизация в страните от НАТО в документите се мотивира необходимостта от въвеждане на извънредни мерки „по западно-берлинската граница" на ГДР. С това се обявява създаването на Берлинската стена — един от символите на студената война и блоковото противопоставяне.
От началото на 60-те години все по-отчетливо се проявяват различията в някои кардинални възгледи по международното положение и водената политика в средите на международното комунистическо движение. Главното противоречие съзрява между Москва и Пекин, но в действителност най-непримирима позиция още в началото на дискусията заема ръководството на малката балканска държава Албания. В тази ситуация българското ръководство дори става инициатор за изключване на Албания от ОВД. По това време обаче самите албански ръководители отказват по-нататъшно участие в съюза, въпреки че до септември 1968 г. формално продължават да се считат за негов член.
Ако през 1964 г. не се провежда ежегодно съвещание на ПКК, това се дължи изключително на възникналите нови разногласия с ръководството на още една балканска държава. Този път отново лидерите на ГДР поемат инициативата за свикване на висшия орган на ОВД. Основна тема на заседанието се предвижда да бъде обсъждане предложението на Р Хрушчов от 31 декември 1963 г. до правителствата на всички страни относно сключване на договор „за отказ от употреба на сила при уреждане на спорни териториални въпроси".
***
Въпросът за структурни промени в органите на ОВД е поставен на дневен ред на поредното съвещание на ПКК, проведено на 6-7 март 1968 г. в София. Главният дискусионен проблем и на съвещанието в София продължава да бъде въпросът за промените в организационната структура на ОВД. Въпросът за премахване на Института на постоянните представители на Главното командване не се повдига поради настояване на повечето делегации, но е постигнато компромисно решение неговото практическо реализиране да става „по взаимна договореност на двустранна основа"
На17 март 1969 г. в Будапеща се провежда съвещанието на ПКК, на което най-сетне са утвърдени отлаганите няколко поредни години структурни промени в органите за коалиционно ръководство на ОВС на ОВД. В новия „Устав на ОВС и Обединеното командване" са залегнали „целите и организационните принципи на Въоръжените сили, структурата на Обединеното командване и органите за управление". Отделно се предлага създаването на Военен съвет като основен орган на ОВС с консултативни функции. Представени са също нормативни документи за създаване на Единна система на ПВО и на Технически комитет. Към документите за Военен съвет и Технически комитет са приложени схеми за числеността, състава и структурата на тези нови органи на ОВС.
За разлика от НАТО, първоначалната ориентация в дейността на ПКК на ОВД е към развитие на координационно-консултативните политически функция на равнище висши представители на изпълнителната власт. Комунистическите лидери на източноевропейските страни, които в действителност са реалните носители на еднолична власт, имат формално и ефективно участие в работата на ПКК едва от началото на 60-те години. Именно тогава се усещат прогнозите и слабостите в механизмите за функциониране на ръководните органи на организацията от гледна точка на нейния коалиционен характер. Автентичните факти за същността и обхвата на дискусиите в рамките на ОВД показват, че в редица случаи процедурата е съобразена с характера на организацията като военнополитическа коалиция, а не единствено като център със сателитна орбита, доминиран изцяло и безпрекословно от СССР.
В процеса на изграждане военните и политическите структури на ОВД българското ръководство се проявява несъмнено като най-верния и лоялен съюзник на Москва, заради което се ползва с нейното постоянно доверие и благосклонност. В същото време през 50-те и 60-те години центърът на напрежение и противоборство между двата военнополитически блока на Стария континент трайно се измества от района на Балканите към Централна Европа. Това предопределя и относително по-слабото значение и роля, които военните стратези в Москва отреждат на своите балкански съюзници в сравнение с неизменно повишеното внимание към „Северозападния" фланг на Варшавския пакт.


БЪЛГАРИЯ И КРАЯТ НА ВАРШАВСКИЯ ПАКТ
1985-1991 г.

Изследваният период би могъл условно да бъде разделен на три подетапа: 1985-1986 г., 1987-1980 г., 1990-1991 г. През първата част на този период вътрешните взаимоотношения между източноевропейските съюзници запазват характерните особености на предходния период с един постоянен „опозиционер" в лицето на Румъния и с декларативните призиви за „твърдост и промяна" в стил „Андропов". В навечерието и по време на „нежните революции” характерът на вътрешните противоречия и различията в позициите е много по-дълбок и разностранен. По това време се открояват сходни реакции и групиране на отделни страни, а линията на Горбачовата „перестройка" е в своя зенит, с все по-силен обществен ефект и на Запад. Последният етап бележи неумолимо разпадането на източноевропейския военнополитически съюз независимо от плахите, закъснели и поради това обречени на неуспех опити на Кремъл да въздейства върху ситуацията. Съществено влияние върху развитието на събитията оказва обединението на Германия, но този проблем съзнателно е изпуснат в настоящата публикация главно поради обстоятелството, че проучената българска архивна документация не предоставя нови значими свидетелства по темата.
Първото съвещание на Политическия консултативен съвет на Организацията на Варшавския договор след идването на Михаил Горбачов на власт се провежда на 22-23 октомври 1985 г. в София.
Вследствие на многократните настоявания на румънската страна през септември 1986 г. в Букурещ се събира експертна група, за да проучи възможностите за едностранно съкращаване на въоръженията и войските на армиите от Варшавския договор. Дни преди това в официално изявление Николае Чаушеску призовал европейските правителства да съкратят въоръжените си сили и военни разходи с 5 %, като декларирал, че Румъния възнамерява да осъществи подобно съкращение до края на годината. Представителите на останалите източноевропейски страни успяват да избегнат вземането на решение по този въпрос на експертната среща, позовавайки се на „липса на инструкции" от своите правителства.
През следващата 1987 г. рязко зачестяват двустранните и многостранни контакти между източноевропейските лидери. Въпреки широко рекламираните публични декларации за българо-съветска дружба и пълно единомислие, в действителност именно през 1987 г започва да се прокрадва взаимно недоверие и хладина в личните отношения между двамата, каквито Живков никога не е допускал при контактите си с Хрушчов и Брежнев. От друга страна, все по-трудни стават контактите на Горбачов с „консервативните" ръководители на Източна Германия и Чехословакия Ерих Хонекер и Густав Хусак, а взаимоотношенията му с Чаушеску са съвсем формални. До 1989 г. обаче тези вътрешни противоречия са прикрити и не излизат на повърхността.
През 1987 г. в рамките на Варшавския договор се проявява отчетливо още едно задълбочаващо се противоречие между две съюзни държави, този път на етническа основа. Разглеждането на румънско-унгарския спор е отклонено от останалите участници. Скоро след това за пръв път в историята на ОВД двустранен конфликт между държави-членки на пакта е „интернационализиран" и на по-широк международен форум. По време на Общоевропейската среща във Виена Унгария повдига въпроса за разногласията си с Румъния и дори търси индиректна западна подкрепа за това. В същия период всички източноевропейски съюзници с изключение на СССР отказват да подкрепят България в подобен етнически спор със страна от НАТО - Турция, въпреки че българската страна го представя като част от атаката на империализма срещу „социализма".
Най-важният резултат от поредното съвещание на ПКК на ОВД, проведено в Берлин на 28-29 май 1987 г, е обсъждането на проекта за нова Военна доктрина на Организацията на Варшавския договор. Според този принцип Въоръжените сили на Варшавския договор трябва да се поддържат на равнище, при което всяко нападение срещу страна от пакта би довело до неприемливи щети за агресора. Отново единствено румънската страна се обявява срещу приемането на единна отбранителна съюзна доктрина, а настоява за изработване на отделни военни доктрини за всяка страна.
Общият тон по време на неколкократните срещи на ръководителите на страните от Варшавския пакт през цялата 1987 г., включително и на последната среща в Берлин на 11 декември непосредствено след посещението на Михаил Горбачов във Вашингтон, продължава да е оптимистичен, говори се за направен „пробив", за „външнополитическо настъпление".
За периода от пролетта на 1987 г. до септември 1990 г., когато се взема решение за ликвидиране на експертните групи към Комитета на министрите на външните работи, МГТВИ провежда общо 26 заседания. В същото време през втората половина на 1989 г. и началото на 1990 г. тези заседания се използват за аргументиране на все по-различаващите се оценки и позиции на отделните държави.
В навечерието на поредното съвещание на ПКК през юли 1988 г. във Варшава Николае Чаушеску прави най-радикалното предложение за промени в организацията и дейността на органите на Варшавския договор. Румънските предложения съдържат пет пункта, най-важният от които е за извеждане на Политическия консултативен комитет извън структурите на Варшавския договор и по този начин пактът да се превърне от военнополитическа изцяло във военна организация. Предлага се също и възприемане на ротационния принцип на ръководство на коалиционните политически и военни структури между представителите на всички съюзни държави със срок от една година.
Друг съществен проблем, който възниква през 1988-1989 г. в отношенията на Москва с нейните източноевропейски съюзници, е все по-решителното искане от страна на Унгария и Полша за рязко съкращаване и извеждане на съветските войски от тяхна територия. Скоро след Варшавското съвещание на ПКК, на 8 септември 1988 г. държавният секретар на унгарското външно министерство Дюла Хорн за пръв път по недвусмислено отправя искане за радикално съкращение или изтегляне на съветските войски от неговата страна. Конкретните преговори между двете страни започват едва през февруари-март 1990 г.
* * *
През драматичната 1989 г. се открояват две противоположни тенденции в позициите на отделните държави-членки на пакта, изразени ясно още по време на 18-то заседание на Комитета на министрите на външните работи през април в Берлин. От една страна, Румъния и ГДР все по-открито отправят нападки към Москва и останалите съюзници за „направени отстъпки" пред Запада и за предизвикване на вътрешна криза в „социалистическата система". От друга страна, Унгария и Полша настояват за по-неконфронтационен и „неблоков" подход, както и за радикално реформиране на политическия строй, включително до възприемане на плуралистична парламентарна демокрация, нещо немислимо до този момент.
Вътрешнополитическата ситуация в Унгария е основна тема по време на разговорите между Тодор Живков и Карой Грос на 16-17 април 1989 г. в София. Българският комунистически ръководител сравнява положението с 1956. За разлика от 1956 г. обаче, допълва той, не може изобщо да се мисли за външна намеса.
Ситуацията в Полша поражда още по-оживени дискусии само месец след съвещанието на ПКК в Букурещ.
В навечерието на поредното съвещание на ПКК през юни 1990 г. в Москва и делегацията на Чехословакия внася няколко радикални предложения - за ликвидиране дейността на експертните групи, преименуване на Комитета на министрите на отбраната във Военен комитет, преобразуване Щаба на Обединените въоръжени сили. Както и в предишните десетилетия, българското правителство продължава да провежда съгласувана политика с Москва почти до края на 1990 г. Едва на заключителния етап от Виенската среша се проявяват отделни различия в позициите на СССР и България, главно по въпроса за броя и съотношението при предвижданите съкращения на войски и въоръжение.
В края на септември 1990 г. унгарското правителство предлага на 4 ноември в Будапеща да се проведе извънредно съвещание на ПКК с цел трансформиране на ОВД в чисто политическа организация. На 25 февруари 1991 г в Будапеща е приет „Протокол, за прекратяване действието на военните споразумения сключени в рамките на Варшавския договор и за ликвидиране на неговите военни органи и структури”. С това решение от 31 март се ликвидира дейността на Комитета на министрите на отбраната. Прекратява се действието на военните споразумения от 14 май 1955 г., 17 март 1969 г. и 18 март 1980 г. На 17 май 1991 г чешкият президент Васлав Хавел отправя официална покана до своите източноевропейски колеги за осъществяване на чешкото предложение от февруари - за провеждане на заключително съвещание на ПКК на 1 юли 1991 г в Прага с цел подписване на съвместен Протокол за прекратяване дейността на Организацията на Варшавския договор. В уговорената дата 1 юли след тридесет, и шест годишно съществуване престава да съществува източноевропейският военнополитически съюз.


БЪЛГАРИЯ В МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ (1947-1955)

Едновременно със засилването на проявите на "студената война", в края на 40-те и през първата половина на 50-те години в света се разгръща и мощно антивоенно движение. В тази връзка през ноември 1948 г. в България се учредява Национален комитет за защита на мира, който организира шумни кампании в подкрепа на съветските предложения за "разоръжаване", безусловна "забрана на атомното оръжие", сключване на "пакт на мира между петте велики сили", прекратяване на войната в Корея, изграждане на система за "колективна безопасност в Европа", разрешаване на спорните и неуредени международни въпроси чрез преговори, прилагане на принципите на мирното съвместно съществуване в отношенията между държавите с различни обществено-политически системи и други.
В такава сложна международна обстановка се обсъжда и въпросът за приемането на България в Организацията на обединените нации, поставен за първи път от българското правителство на 26 юли 1947 г. В следващите години молбата на България да бъде приета за член на ООН е многократно подновявана, но среща категоричния отказ на САЩ и Великобритания поради необезпечаване на основните политически права на гражданите в страната, неспазване на отделни клаузи на мирния договор и неприемане на резолюциите на ООН по българско-гръцките отношения. Решение е взето едва на 14 декември 1955г. от Десетата сесия на ООН, когато е приложена процедурата на едновременно приемане на 16-те страни, предложени от Съвета за сигурност. Приемането на България в ООН урежда окончателно международното положение на България и открива нови възможности за разширяване на нейните международни връзки.
След създаването на Коминформбюро (септември 1947 г.) Съветският съюз и държавите от Източна Европа започват редовни консултации по всички важни международни въпроси. За т. нар. "страни с народна демокрация" тази съгласуваност във външната политика придобива задължителен характер след сключването на отделни съюзни договори със СССР. Такива договори за дружба, сътрудничество и взаимна помощ България подписва със Съветския съюз (18 март 1948 г.), Чехословакия (23 април 1948 г.), Полша (29 май 1948 г.) и Унгария (16 юли 1948 г.). С тях подписалите ги страни заявяват своето намерение да развиват тесни политически, икономически и културни връзки помежду си и да вземат съответни общи мерки в случай на агресия от друга държава.
Първостепенно място във външната политика на България заемат отношенията й със Съветския съюз. Въпреки, че в съюзния договор от 1948 г. е заявено, че двете страни ще се придържат към принципите на "взаимно уважение на тяхната независимост и суверенитет и на ненамеса във вътрешните работи на другата държава", на практика България не предприема каквато и да е по-важна стъпка в своята външна и вътрешна политика без благословията на Москва - особено по времето на Сталин (до 1953 г.).
Важно значение в отношенията на България със Съветския съюз се отдава на външнотърговските връзки, които се развиват на базата на ежегодно сключвани спогодби между правителствата на двете страни или на протоколи за взаимни доставки на стоки.
Относителният дял на СССР в стокооборота на България е около 50 на сто, а на България в стокообмена на СССР - около 4 на сто. Стойността на стоките, които България ежегодно изнася за СССР, обикновено е по-малка от стойността на стоките, които тя внася от него, т.е. активното салдо е в полза на Съветския съюз. За уравновесяване на търговския баланс България получава стокови кредити от СССР при лихва 2 или 3 на сто. Едва през 1954 г. България погасява своите задължения по кредитните спогодби и за известно време българският износ за СССР надвишава съветския внос за нашата страна. На първо място в структурата на българския експорт са селскостопанските произведения, а в съветския- машините, промишлените съоръжения и транспортните средства.
Политиката на индустриализация и електрификация на България през 50-те години би била немислима, ако не се разчита на кредити, научно-техническа документация, доставки на комплексни съоръжения за заводите, изпращане на специалисти, техническо съдействие и пр. от съветска страна.
След смъртта на Сталин и особено след откритите недоволства в Полша и Източна Германия се променят някои от концепциите на съветското партийно и държавно ръководство за индустриализацията на страните "с народна демокрация" и за развитието на тяхното селско стопанство, в това число и за България. Затова още през лятото на 1953 г. ЦК на БКП и Министерският съвет на страната подлагат на известна преоценка следваната дотогава икономическа и социална политика и се ориентират към известно намаляване на темповете на индустриализация, пренасочване на част от капиталовложенията в селското стопанство и разширяване на производството на стоки за широко потребление". Тази политика обаче продължава само около две години, след което отново е възстановен курсът на "преимуществено развитие" на тежката промишленост.
В началото на м. януари 1949 г. в Москва се провежда съвещание на представители на правителствата на България, Полша, Румъния, СССР, Чехословакия и Унгария, на което се обсъжда въпросът за "тясно икономическо сътрудничество между СССР и страните с народна демокрация." На съвещанието е решено да бъде създаден Икономически координационен съвет на страните участнички, наречен Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ). По-късно членове на СИВ стават Албания (февруари 1949 г.) и ГДР (септември 1950 г.).Хегемонна роля в СИВ, естествено, има Съветският съюз.
Възникването на СИВ е обусловено от икономическите трудности, които срещат страните от Източна Европа в условията на "студената война" и изпълнението на плана "Маршал" от западноевропейските страни. Необходимостта от координация и съгласуваност в икономическата дейност на многостранна основа се смята за първостепенно условие "за индустриализацията и успешното изграждане на социализма в страните с народна демокрация." Затова за основни задачи на СИВ се определят: разработка на планове за икономическите връзки между страните участници, съгласуване на техните стопански планове на базата на специализацията и кооперирането на производството, договориране на вносните и износните стоки с важно икономическо значение, уреждане на въпросите за транспортните и транзитните превози. Освен това се предвижда предприемане на съвместни мерки за помощ в случаи на стихийни бедствия и при опити за дискриминация от западните страни, осъществяване на научно-техническо сътрудничество и взаимен обмен на технически опит, наблюдение върху изпълнението на набелязаните планове и мероприятия за икономическо сътрудничество.
По препоръка на СИВ в България се дава предимство на добива на оловни, цинкови и медни руди и концентрати, развитието на някои клонове на химическата промишленост, производството на памук и на някои земеделски култури. На 26 и 27 март 1954 г. в Москва се провежда сесия на СИВ, на която се отчита, че дотогава дейността на Съвета се ограничава главно до развитието на стокообмена между страните участници в него и до тяхната търговия със западните страни. Затова се взема решение за реорганизация на СИВ в такава насока, че "да стане действен орган на икономическото сътрудничество и на нужното съгласуване на народностопанските планове на страните от Източна Европа". Заедно с това той трябва да осъществява мероприятия за по-нататъшното развитие на взаимния им стокообмен, за развитие на транспорта и транзитните превози, за развитие на научно-техническото сътрудничество, за уреждане на финансовите въпроси между тях и т.н. Решението на Съвета за икономическа взаимопомощ от 27 март 1954 г. заменя решението от 8 януари 1949 г.
В края на 40-те години отношенията на България със САЩ и страните от Западна Европа бележат рязко изостряне. В плен на тогавашните идеологически и политически постулати, а също и на съветската доктрина за подготовка на нова световна война от страна на САЩ, Великобритания и техните западни съюзници, от началото на 1949 г. българските управляващи кръгове поддържат твърденията, че САЩ и Великобритания грубо се месят във вътрешните работи на България, че нарушават нейната политическа и икономическа независимост, че подготвят заговори срещу установената "народнодемократична" власт.
Тази теза се доразвива по време на подготовката и провеждането на процеса срещу Трайчо Костов, когато в обвинителния акт по делото, публикуван на 30 ноември 1949 г., съвсем произволно е замесено и името на американския пълномощен министър в София Доналд Рийд Хийт. През следващите дни и седмици българското правителство не само че не снема обвиненията от американския пълномощен министър в София, но с нота до Държавния департамент на САЩ от 19 януари 1950 г. го обявява за "персона нон грата" заради това, че е "поддържал връзки с Трайчо Костов и Цоню Цончев, осъдени от българския съд за измяна, шпионаж и предателство, като си е позволил деяния, недопустими с неговите дипломатически функции и по този начин проявил грубо вмешателство във вътрешните работи на Народна република България".
Във връзка с обвиненията в шпионаж към американския пълномощен министър в София и обявяването му за "персона нон грата", на 20 януари 1950 г. американската легация в София връчва нота на Министерството на външните работи, в която заявява, че ако българското правителство не оттегли нотата си за отзоваване на Доналд Рийд Хийт от България, то САЩ щели да оттеглят своята дипломатическа мисия от София и да поискат отзоваването на българската мисия от Вашингтон. При това положение на 20 февруари 1950 г. правителството на САЩ реагира на българското предизвикателство с нова нота, в която, след като се проследява поведението на българското правителство в края на 1949 и началото на 1950 г., се заявява, че Съединените американски щати са принудени да скъсат дипломатическите си отношения с България.
Зашитата на интересите на САЩ в България се поема от правителството на Швейцарската конфедерация, а правителството на Полската република дава съгласието си да поеме защитата на българските интереси в САЩ.
През 1953 г. от българска страна се прави предложение за възстановяване на дипломатическите отношения, но е отклонено от правителството на САЩ. През ноември 1955 г. България отново изразява желание за нормализиране на тези отношения. Това става обаче едва през март 1959 г., когато завършват бавните и трудни преговори между правителствата на двете страни.
Напрегнати са и отношенията на България с Великобритания. През 1949 г. редица отговорни служители на британската легация в София също са обвинени, че се занимават с разузнавателна дейност. Българското правителство не може да се примири с факта, че английските представители в София имат рязко отрицателно отношение към стопанските и политическите мероприятия на "народнодемократичната власт. Затова през м. май 1950 г. е взето решение за закриване на Британския съвет и на библиотеката и читалнята към него.
Прелом в отношенията на България с Великобритания се внася през 1955 г. Тогава са сключени важни търговски и финансови спогодби и е изразена готовност от страна на българските власти за развитие на връзките в областта на науката, изкуството и спорта, за размяна на делегации на политически и обществени дейци. На преден план в отношенията между двете страни се извеждат принципите на "добре разбираните взаимни интереси, на взаимното равноправие, уважение и доверие".
По сходен начин се развиват и отношенията на България с Франция, Италия, ФРГ, Австрия, Швейцария, Холандия, Финландия, Швеция, Белгия, Дания, Норвегия и Люксембург. България се стреми да разреши въпроса за старите си финансови задължения към част от тези страни и да разшири търговските си връзки с тях. Делът на западните държави във външно търговския стокообмен на страната в средата на 50-те години е около 12 %.
Усилията на ООН да съдейства за нормализиране на отношенията на Гърция с нейните северни съседи - България, Югославия и Албания, не постигат своята цел. На 28 юни 1949 г. българското правителство изпраща изложение до главния секретар на ООН Тригве Ли, в което като причина за съществуващото напрежение на Балканите се сочат териториалните претенции на Гърция към България и Албания и нежеланието на първата да признае съществуващите граници, определени от Парижката мирна конференция.
В отношенията между България и Турция най-трудно разрешим се оказва изселническият въпрос, получил ново развитие през 1949 г. Тогава се създава дълбоко брожение сред българските турци за изселване в Турция.
Сериозна спънка за добросъседството на Балканите се оказва и включването на Турция и Гърция в НАТО през 1952 г.
Турските власти предприемат и някои ограничителни действия спрямо собствеността на Българската екзархия и ползването на българските имоти в Турция. Тези мерки засягат българската болница, екзархийския дом и българското училище в Истанбул, митрополията, първоначалното училище и двете църкви в Одрин, църквата в Лозенград и някои други български културни и хуманни институти в Турция.
Въпреки тези сериозни проблеми в българско-турските отношения, от лятото на 1953 г. са направени и някои положителни стъпки по пътя на тяхното нормализиране. За това допринасят такива инициативи, като: размяна на затворници, предаване на властите на другата страна на незаконно преминали границата нейни граждани, разрешаване на екипажите на български и турски кораби да слизат на брега в пристанищата на Бургас и Цариград, премахване на някои военни съоръжения по границата, намаляване на граничните инциденти и на дискриминацията на дипломатическите служители.
През 1947-1955 г. България установява дипломатически, търговски и културни отношения с десетки страни в света. Същевременно нейните международни контакти са силно стеснени поради принадлежността й към "Източния блок" и поради ограничения държавен суверенитет, който по принцип имат страните, попаднали в зоната на съветското влияние. "Студената война" и острото противопоставяне на двете световни обществено-политически системи стесняват още повече възможностите за свободно и равноправно партньорство със страните от "западния" и "третия" свят. България няма друг избор, освен да насочи своята основна международна дейност в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ и Организацията на Варшавския договор.


БЪЛГАРСКАТА ВЪНШНА ПРОПАГАНДА В НАЧАЛНИЯ ПЕРИОД НА ЖИВКОВИЗМА

Пак в сферата на външната пропаганда трябва да се постави и поредният опит на България да направи нещо уникално в Източна Европа. Става дума за малко позабравения вече може би поради своята краткотрайност, български опит за "голям икономически скок". В началото на юни 1958 г. на своя VII конгрес БКП обявява "победата на социалистическия строй" и приема директивите за трети петгодишен план (1958-1962 г.). Но само няколко месеца по-късно, на II ноември 1958 г., разширен пленум на ЦК на БКП преразглежда петилетката и приема, че сроковете за изпълнението й могат рязко да се съкратят - от 5 на 3 години. Много е вероятно това трудно обяснимо с икономически доводи решение да се дължи на т. нар. китайска връзка - през септември- октомври 1957 г. официална делегация, водена от В. Червенков, посещава социалистическите държави в Азия, след което в поредица от статии Червенков пропагандира "китайския модел". Китайската карта засилва позициите на Червенков, което може би мотивира Живков да предложи свой "български скок", за да лиши вътрешнопартийния си противник от козове.
Българската външна пропаганда става послушен рупор на инициативата, но реакцията на външните наблюдатели е силно скептична.
Вторият аспект на българската външна пропаганда засяга представянето на българските стоки в чужбина. Ще представя само "заслугата" на българските стоки за утвърждаване на облика на България в чужбина. Данните са многобройни те сочат еднакви недостатъци, едни и същи предложения за подобряване на стоките, но и еднакъв резултат - минимален, доколкото изобщо го има.


"СБЛИЖЕНИЕТО" МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ (1963-1973 г.)

В началото на 60-те години още веднъж се потвърждава традицията съветските решения да се дублират в другите източноевропейски страни. Новата програма на КПСС, приета на XXII конгрес - 17-31 октомври 1961 г. предвижда в продължение на два десетгодишни периода (1961-1970 и 1971-1980) да "бъде създадена материално-техническата база на комунизма... По такъв начин в СССР в основни линии ще бъде построено комунистическото общество". Тези фантастични и несъобразени с възможностите на съветската икономика са повторени в директивите на VIII конгрес на БКП (5-14 ноември 1962 г.) за развитие на България през периода 1961-1980 г.
В СИВ започва да се говори за международна специализация и коопериране, за сближение на икономиките. Оформят се основните тенденции в развитието на „социалистическия лагер” - от една страна продължава паралелното (със съветското) развитие, а от друга започва търсенето на различен от съветския път - Полша и Унгария след 1956 г. В такъв момент ръководството на БКП през 1963 г. обсъжда и приема решения, които и до днес изненадват не само историците.
СИВ приема програма за икономическо коопериране, в Москва на 24-26 юли се провежда Съвещание на първите секретари на ЦК на компартиите и ръководителите на правителствата на страните-членки на СИВ, а на 26 юли е Заседанието на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор. Всички тези международни форуми са посветени на реализацията на икономическото сътрудничество между социалистическите страни. На преден план излиза тенденцията за всестранно сближение на тези страни, тя личи и в Програмата на КПСС за преминаване към комунизъм. И започва обсъждане по какъв начин, с какви действия, в какви времеви граници ще се върви към световна комунистическа общност.
В такава обстановка през лятото на 1963 година първо в Политбюро, а после и в ЦК на БКП се обсъжда, по думите на Т. Живков от пленума на 31 юли 1963 г. "да се обърнем с едно писмо към ЦК на КПСС и към правителството на СССР, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика - в перспектива с нейното сливане и по-нататъшното политическо слизане”. При това Т. Живков е пределно "скромен", когато прехвърля авторството на идеята върху Г. Димитров, а себе си представя само като продължител на делото.
Следващият пленум на ЦК на БКП, на който значително по-разширено е разглеждан същият въпрос, се провежда на 4 декември 1963 г. На него Политбюро внася за обсъждане в пленума на ЦК на партията въпроса за по-нататъшно свързване и най-тясно всестранно сближение, а след това, в перспектива и за обединение на НРБ със Съветския съюз.
Директивите от VIII конгрес поставят почти абсурдни за нашата икономика задачи - до 1980 г. трябва 6,5 - 7 пъти да се увеличи промишлената продукция (в сравнение с 1960 г.), 2,5 пъти - селскостопанската, 25 пъти - химическата, 16-17 пъти - машиностроителната, 4,5 -5 пъти - националният доход. И отговорът на Политбюро е, че това може да се постигне само чрез активно участие на България в СИВ, чрез коопериране и сближаване на националните икономики на социалистическите страни. В тази аргументация се крие и истинската причина да се постави проблемът за "сближението".
Икономическото състояние на България и направеното до момента е отчетено като недостатъчно, за да се превърне България във високоразвита индустриална страна.
Колкото и да е оригинален в разбирането си за суверенитета, Т. Живков нито за момент не си позволява да говори за непосредствено присъединяване. Не по-малко интересна е и липсата на очакваните политически стъпки.
Отношенията между България и Съветския съюз продължават да бъдат образец за приятелски отношения в единен икономически и политически съюз, но нищо не говори за рязка промяна в следващите месеци и години. В началото на 1964 г. (16-21 февруари) българска партийно-правителствена делегация посещава Москва. Непосредственият резултат от пленума може да се види по-скоро в отпуснатия от съветската страна дългосрочен заем от 300 млн. рубли.
Едновременно с това от българска страна започва подготовката на общественото мнение за икономическите аспекти на "сближението".
По времето на СИВ икономическото сътрудничество на източно европейските страни преминава през различни етапи - от координиране на стопанските планове след 1954 г. през международното разделение на труда през 60-те години до комплексната дългосрочна програма за социалистическа интеграция, приета в Букурещ през юли 1971 г. През първата половина на 1973 г. се координират икономическите планове и инвестициите, а през лятото е приет единен план за многостранна интеграция и координиране на петилетките планове за 1976-1980 г., с ударение върху енергетиката и добива на суровини. Тези тенденции в СИВ помагат да се разбере логиката на пленума на ЦК на БКП от 17 до 19 юли 1973 г.
За разлика от декемврийския пленум десет години по-рано юлският от 1973 г. предлага много по-широк поглед върху международните отношения на България. Българо-съветските са само част от външните отношения на България, но както е подчертано и в приетия документ, тази част е най-важната. След тридневна работа е приет документ, озаглавен "Основни насоки за развитие на всестранното сътрудничество със СССР в етапа на изграждане на развито социалистическо общество в НР България".
В доклада се говори за начало на нов етап в двустранните отношения - това прави впечатление, защото десет години по-рано се говори по същия начин. Повторението на формулировки и задачи поставя въпроса какво е направено за изминалите десет години и отговорът е: нищо или почти нищо. Решенията на "онзи" пленум остават в тайна. При тридневните обсъждания през 1973 г. пленумът от 1963 г. се споменава бегло само веднъж, сякаш много хора изборно са заболели от частична амнезия.
Обосновката на "новия етап" в отношенията този път е по-широка. Тя включва пет положения: еднотипността на обществения строй на двете страни, единната марксистко- ленинска идеология, принадлежността и на двете страни към световната социалистическа система, общите закономерности на развитие и обективните процеси на интернационализация на производството в световен мащаб, както и съвременната научно-техническа революция, създаващи динамична връзка между народите). Отново се говори за "сближение" и "всестранно сътрудничество", но без да се внася нещо ново в концепцията за двустранните отношения. В изказванията пак вземат връх икономическите предимства, които ще получи България от близостта си със СССР.
Тайнствеността и секретността вероятно не са самоцелни, а "понятните съображения" са свързани с различието между документи, намерения и действия на българското ръководство.
Това, което може да се каже за приетия, но неотпечатан документ "Основни насоки..." е, че за разлика от писмото-обръщение от 1963 г. декларациите за "сближаване" са много по-прецизни и са поставени в контекста на интеграционния процес в рамките на СИВ. Икономическото сътрудничество е изведено на преден план и е обърнато към определени области: енергетика, суровини, машиностроене, химическа промишленост, транспорт, съобщения, строителство и архитектура, лека промишленост, селско стопанство, хранително-вкусова промишленост, опазване на околната среда. Наред с приоритета на икономиката е предвидено сътрудничество и в обществено-политическите и междудържавни отношения, в областта на изкуството и културата, по младежките въпроси.
Единственият начин да проверим доколко е правен опит да се реализира всичко казано на този пленум е последвалото икономическо и политическо развитие на България и на българо-съветсхите отношения. Въпросът сериозно ли е било намерението за присъединяване на България към Съветския съюз е риторичен. Развитието на нашата страна от 1963 до 1989 г. доказва нереалността и спекулативния характер на такава постановка, защото Т. Живков разполага с достатъчно власт за достатъчно дълго време, за да реализира подобно намерение или поне да направи стъпки в такава посока, а не го прави. Много по-сериозно изглежда въпросът какви са били истинските причини и намерения на ръководството отново, та отново през 1973 г. да поставя подобен въпрос и да приема подобни решения. Т. Живков очевидно не изпитва неудобство от това, че решенията от 1963 г. не са реализирани
И накрая идва ред на "тежките аргументи", свързани със стриктно премълчаваните в България решения на пленумите от 1963 и 1973г. Това е "изключителната заслуга" на България пред Съветския съюз, срещу която Живков иска отстъпки по четирите въпроса - електроенергията, нефта, цените на селскостопанската продукция и българските интереси в Македония.
Отговорът на Брежнев показва, че избраната тактика е успешна. Най-силно впечатление му правят намеците за бъдещото сближение между България и СССР. Брежнев е очарован от тази перспектива.
Едва след това се обсъжда най-важният за българската страда въпрос за конкретната помощ, която да бъде оказана веднага, а не в далечното бъдеще. Не остава без внимание и въпросът за ценообразуването, който и според Брежнев е "гвоздеят - ако ние успеем да намерим решението на въпроса за ценообразуването, всички други неща ще тръгнат по-лек. И така в крайна сметка обещанието за "сближаване" с далечна перспектива за сближаване изиграва ролята на разменна монета в преговорите по съвсем конкретни и материални въпроси.