Лекции по История

11. Парижки мирен договор

БИПОЛЯРНО ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ СЪЗДАВАНЕ НА „СФЕРИ НА ВЛИЯНИЕ" НА БАЛКАНИТЕ

В Края на 1943 - началото на 1944 г. с оглед развитието на военните действия на Източния фронт съветското ръководство отново насочва вниманието си към Балканите. По време на Московската конференция на външните министри на СССР, Великобритания и САЩ през октомври 1943 г. е предоставена „информация на съветската делегация за положението в България".
Събитията на Балканите през август-септември 1944 г. подтикват британското правителство да поднови усилията си за договаряне със СССР. Чърчил и Идън пристигат в Москва на 9 октомври 1944 г. Предложенията на Чърчил в тази първа среща са предмет обаче на оживен (и неизвестен за широката публика) пазарлък между двамата външни министри следващата вечер. На 11 октомври е възприето становището за 80 % съветско влияние в България и Унгария и 50 % в Югославия, докато за Гърция и Румъния Великобритания и СССР си поделят съответно по 90 %.
Макар и да не заемат централно място, проблемите, свързани с България, са предмет на обсъждане и на Кримската (Ялтенската) конференция между Сталин, Чърчил и Рузвелт през февруари 1945 година. Въпреки че на конференцията е приета предложената от американската страна „Декларация за освободена Европа", в която се утвърждават принципите на парламентарната демокрация, този документ не заличава предишните договорености.
На 28 януари 1945 г. вечерта в краймосковската си вила Сталин споделя с членове на българската делегация, водена от министър-председателя Кимон Георгиев: „Турция няма място на Балканите."
Още по-откровен е съветският ръководител по въпроса за българо-гръцките отношения. В това е и една от основните причини за твърдата съветска подкрепа на българските искания към Западна Тракия и излаз на Егейско море по време на Парижката мирна конференция.
В конкретните исторически условия непосредствено след войната всички политически сили в България многократно изразяват публично одобрение за по-тесен съюз със Съветския съюз.
Казано по-общо, разделянето на Европа на „сфери на влияние" още в края на войната налага съдбоносен отпечатък върху цялата следвоенна история на България. За сравнително кратьк исторически период форсирано е наложен сталинският политически модел на управление, а българското правителство неизменно следва съвсем стриктно съветската външна политика. В годините на „студената война" предишното многофакторно влияние, характерно за страните от Балканския полуостров, се заменя с еднопосочно антагонистично противопоставяне на два политически „лагера". Тази лагерна психика диктува априорното следване на линията, възприета от едната от двете „суперсили".

ПОБЕДЕНА БЪЛГАРИЯ - ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ МИРА (1944-1947)

Освен участието във войната срещу Германия, правителството на ОФ трябва да разреши още една важна външнополитическа задача - да сключи примирие с победителите Великобритания, САЩ и СССР. Съвместният британско-американски проект е съгласуван едва на 25 август 1944 г. и се състои от 13 точки. От България се изисква: да скъса отношенията си с Германия и съюзниците й; да разоръжи и интернира неприятелските военни части и граждани; да постави под контрол неприятелската собственост. Нейните войски и администрация трябва да се изтеглят от окупираните територии на „съюзните" държави, което означава, че националното обединение, постигнато през 1941 г., отново ще загуби реални очертания. Предвидена е възможност за окупация на страната, като „върховният командващ има правото да придвижва свободно съюзни сили през българската територия за сметка на България, ако военното положение изисква", или ако българското правителство не изпълнява примирието. При това България трябва да изпълнява разпорежданията на съюзниците за ползване и контрол на нейния транспорт, както и да осигури доставки, услуги и местна валута, каквито съюзниците поискат, „за използване от техните сили или мисии в България, или за продължаването на войната" (участие в нея обаче не се предвижда).
Във вътрешнополитически план от България се изисква да освободи всички, които са задържани по политически причини и в резултат на дискриминационното законодателство, което трябва да бъде отменено, а също да сътрудничи за задържането и съденето на лица, обвинени във военни престъпления. Предвидени са и икономически санкции, защитаващи интересите на победителите: българската страна трябва да възстанови цялата им собственост, да заплати репара-ции и да не разполага с авоарите си без тяхно съгласие. Авторите на проекта са предпочели да не разработват детайлно клаузите на примирието, а да включат в него два твърде общи текста, позволяващи широко и произволно тълкуване в ущърб на българските интереси.
Съветският представител в СКК е запознат с американско-британския проект, но в момента, в който го представя на своето правителство, съветските войски завладяват Румъния и излизат на северната българска граница. При новосъздадената ситуация СССР не е заинтересован от сключване на примирие между България и западните съюзници, защото тази стъпка силно ще намали шансовете му да включи страната в своята зона за сигурност. Затова на 29 август 1944 г. Москва официално уведомява Лондон и Вашингтон, че няма да участва в обсъждането на „условията за капитулация на България" и оставя на тях да решат този въпрос, тъй като СССР не е във война с тази страна.
След като на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България, статутът му по отношение на нея се изравнява с американския и британския. Правителството на К. Муравиев веднага се обръща към Съветския съюз с молба за примирие, но Москва не реагира, с което показва отношението си към кабинета.
На 9 септември 1944 съветската страна официално заявява, че след като на 7 септември българското правителство е оповестило, че е скъсало отношенията си с Германия, а на 8 септември й е обявило война, „сега съветското правителство намери за възможно да разгледа молбата на българското правителство относно преговорите за примирие". Така кабинетът на ОФ получава недвусмислен знак за съветското благоразположение, а в Лондон съветският представител в ЕКК предлага да се подновят дискусиите по примирието с България, тъй като СССР също е в състояние на война с нея и има свои допълнения и поправки към проектодокумента.
От 12 септември 1944 г. в ЕКК започва обсъждането на съветския проект за примирие. Фактът, че в България вече се намират съветски войски, предопределя новите моменти в него. Съветската страна настоява преговорите да се водят в Москва, където е главното командване на намиращите се в България войски, а примирието да бъде подписано от името на съюзниците само от маршал Толбухин. Предвижда се участие на българската армия във войната срещу Германия и свободно придвижване и оказване на помощ на съветските и съюзническите сили на територията на страната. Ново е и предложението да се създаде Съюзна контролна комисия (СКК) под ръководството на съветското върховно командване, която да следи за спазване на примирието, както и за още шест нови клаузи. Отпаднали са твърде общите и неблагоприятни за България чл. 11 и 13.
Някои от съветските предложения обаче пораждат спорове между съюзниците. По-съществено е искането им под документа, освен съветския представител, да се подпише и представител на западните съюзници, което би засилило позициите им при прилагане на клаузите на примирието. Спорове предизвиква и участието на България във войната срещу Германия, но най-вече въпросът за ръководството на СКК. Американската и британската позиция е, че комисията трябва да бъде под общото ръководство на съветското главно командване през целия период на нейното съществуване, но докато за времето до капитулацията на Германия западните делегации в комисията ще имат подчинена роля, то след това, до сключването на мирния договор, се настоява те да получат повече правомощия и СКК да работи съгласно инструкциите на трите правителства. Западните съюзници настояват да се запази предложената в техния проект от август 1944 г. т. нар. „обща клауза", според която от българското правителство се изисква да изпълнява „всякакви по-нататъшни искания за възстановяване на мира и сигурността", поставени от трите страни-победителки.
При обсъждането на примирието Великобритания неизменно настоява българските войски да се изтеглят от гръцка и югославска територия.
Затова, когато на 22 септември 1944 г. английската страна съобщава, че има намерение да изпрати свои въоръжени сили в Гърция, още на следващия ден съветското правителство информира Лондон, че се придържа към духа на разговорите от май, разглежда Гърция като „сфера на британските военни операции" и няма да изпрати там свои войски. Същевременно
В началото на октомври изготвянето на примирието в ЕКК в Лондон изглежда блокирано поради липсата на напредък в съгласуването на спорните въпроси. Същевременно военната ситуация на Балканите се усложнява. Българските надежди за запазване на Беломорието се оказват илюзорни. Развръзката по спорните въпроси около примирието с България идва при посещението на британския премиер Уинстън Чърчил в Москва от 9 до 17 октомври 1944 г.
И за Сталин, и за Чърчил най-доброто решение е подялбата на региона на сфери на влияние. Възприетият от Сталин и Чърчил „ориентир" дава тласък и на решаването на спорните въпроси около примирието с България. На 10 и 11 октомври 1944 г. външните министри В. Молотов и А. Идън постигат съществен напредък в съгласуването на позициите на двете страни. Министрите са единодушни, че „българите трябва да почувстват, че не са победители" и че България трябва да бъде държана отговорна „за миналите си престъпления". Останалата част от заседанието на 10 октомври е посветена на споровете за СКК. На следващия ден Молотов и Идън се договарят през първия период в СКК да няма директно британско или американско участие, но след края на войната срещу Германия до подписването на мира с България ръководната роля на Съветския съюз в СКК да бъде в известна степен ограничена в полза на британския и американския представител. Плод на двустранен компромис е и решението по категоричното и многократно изразяваното британско искане за изтегляне на българските войски от заетите през 1941 г. територии. На 11 октомври 1944 г. от името на трите държави-победителки българското прави-телство е информирано, че „необходима предпоставка" за започване на преговори за примирие е евакуирането на „всички български войски и всички български чиновници от гръцка и югославска територия".
Българското правителство е подготвено за подобно условие и в деня на получаването му съобщава на победителите, че още на 10 октомври 1944 г. е решило да започне незабавно оттегляне на войските от гръцка територия, а евакуирането на гражданската администрация е започнало по-рано и вече е почти приключило. С подкрепата, която СССР дава на английското искане, се слага край на илюзиите за възможно отстояване на българските национални интереси в Беломорието. В замяна Англия отхвърля включването в примирието на гръцките претенции за териториално разширяване на север.
При това положение ЕКК в Лондон няма особени проблеми при окончателното обсъждане на текста на примирието. Той е готов на 23 октомври 1944 г., а вечерта на 26 октомври е връчен на пристигналата в Москва 10 дни по-рано българска делегация. Тя е водена от министъра на външните работи проф. Петко Стайнов („Звено"); в нея са още министрите без портфейл от БРП и БЗНС Добри Терпешев и Никола Петков, финансовият министър проф. Петко Стоянов -„независим", ген. Георги Попов и пълномощният министър Димитър Михалчев.
Окончателното приемане на Съглашението за примирие става на 28 октомври 1944 г., когато под него слагат подписите си маршал Ф. Толбухин, ген. Джеймс Гамел и българските делегати П. Стайнов, Д. Терпешев, Н. Петков и П. Стоянов. Съглашението урежда въпросите за съдействието, което България трябва да оказва на Антихитлеристката коалиция в хода на военните действия; потвърждава изискването за евакуиране на всички български поданици и за анулиране на „всички законодателни и административни положения, които се отнасят до анексирането или включването в България на гръцка и югославска територия". В друга част от клаузите са гарантирани икономическите права и интереси на съюзниците. Предвижда се България да върне цялата им собственост и всички ценности и материали, изнесени от териториите им, както и да предаде като трофей намиращото се в страната военно имущество на Германия и сателитите й. Обемът на репарациите за загубите и вредите е оставен за определяне в бъдеще, но чл. 15 изисква българското правителство да изплаща редовно, още от влизането на Съглашението в сила, парични суми в българска валута и да предоставя стоки, средства и услуги, „които могат да потрябват на Съюзното (Съветското) главно командване за изпълнението на неговите функции".

Идеята за "народната демокрация"

За обозначаване на преходния период 1944-1947 г. в историческата литература се е утвърдил терминът "народна демокрация". През Втората световна война всички комунистически партии се придържат към тактиката на Коминтерна за създаване на антифашистки фронтове върху широка демократична платформа и тази тактика намира своето естествено продължение в идеята за "народната демокрация".
По тези причини комунистическите партии в България, Полша, Чехословакия, Унгария възприемат по-гъвкава тактика, обявявайки, че ще се придържат към широки общодемократични платформи и ще вървят към крайната си цел по път, различен от съветския - пътят на "народната демокрация". За възприемането му обаче е решаваща позицията на Москва. Тактиката на "народната демокрация" е предварително разрешена и наложена от Сталин. Така новите политически, икономически и международни условия след войната правят възможно да се тръгне по пътя на "народната демокрация" към социализма.

Промяната на 9 септември 1944 г.

Девети септември 1944 г. е общоприетата начална точка на съвременната българска история. Спорни са обаче преценките, давани за събитията, разиграли се малко преди и на самата дата. Но и едната, и другата оценка отчита само отделни моменти от динамичния ход на събитията, след като на 5 септември Съветският съюз обявява война на България. Още от следващия ден и до 8 септември, когато започва навлизането на съветските войски в страната, в 172 села и 20 града местните комитети на ОФ, активизирани от близостта на Червената армия, завземат властта с въстанически действия. През нощта на 8 срещу 9 септември в столицата е извършен решаващият акт - преврат, в който главна роля имат спечелените за делото на ОФ военни. Сценарият, а и някои от участниците - Кимон Георгиев, Дамян Велчев, са вече познати от превратите на 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. Офицерите, споделящи каузата на ОФ, завземат важните министерства и обекти в София, докато другите военни части и полицията остават неутрални.
Съставът на бъдещото правителство е определен на 8 септември 1944 г. на заседание на НК на ОФ, в което участват Д. Терпешев от БРП и поелите през август 1943 г. риска да сътрудничат с комунистите - Кимон Георгиев, Н. Петков и Гр. Чешмеджиев, както и Дамян Велчев, привлечен заради силните му позиции в средите на военните. Така министрите не са излъчени от партийни ръководства (с изключение на БРП), а от отделни дейци, които по свое решение са влезли в ОФ, но заявяват принадлежността си към една или друга политическа сила. Те се договарят и за броя министри, които всяка партия ще има в правителството - БРП, БЗНС "Пладне" и "Звено" по четирима, БРСДП двама и две места са определени за т. нар. независими интелектуалци.
Рано сутринта на 9 септември по радиото е оповестено, че властта се поема от новото правителство начело с Кимон Георгиев. В него БРП, макар да има в актива си създаването на ОФ, въоръжената съпротива и важната роля във вземането на властта, се съгласява да е "една от трите". Това съответства на поведението й през целия период, докато реализира инструкцията на Москва за създаването на ОФ. Съветвана от Г. Димитров в духа на Сталиновите указания за разгръщане на съпротива, без да се изтъква Комунистическата партия..
Партиите са обединени на основата на правителствената програма, която министър-председателят К. Георгиев представя на 17 септември 1944 г. Тя е платформа за общи действия, по които партиите също нямат разногласия. На 8 октомври 1944 г. на среща с ръководството на "Пладне" е уточнено, че "демократични организации са само тези, които вземат участие в ОФ. Всички останали, против които бе насочен и ударът на 9 септември, не са демократични и нямат право на съществуване. Няколко дни по-късно лидерите на четирите ОФ партии излизат с официално общо становище за отношението към "демократи, либерали, гичевисти, радикали и пастуховци". Според него тези партии нямат място в ОФ, защото преди 9 септември 1944 г. са отказали да подкрепят съпротивата, а създаденото от тях правителство е улеснило германците.
Така многопартийната система е възстановена, но в продължение на една година остава затворена, тъй като ОФ партиите не желаят конкуренция за властта и не разрешават възстановяването на други, дори традиционно демократични партии, като БЗНС "Врабча", Демократическата, Радикалната, Народната. При това, първите три са обявили, че приемат програмата на ОФ и искат да влязат в него.
Така ОФ партиите затвърждават монопола си върху управлението и заедно правят първите към демократизиране на страната. В течение на година правителството съчетава функциите на изпълнителна и законодателна власт и в съответствие с конституцията издава наредби-закони. Затова пък в следващите месеци важна роля играе Националният комитет (НК) на ОФ, чиито главен секретар е Цола Драгойчева - член на Политбюро на ЦК на Комунистическата партия. Значението, което НК придобива в предходния период и особено в навечерието на 9 септември 1944 г., определя и важната му позиция в новите условия. В него участват изявени представители на отделните ОФ партии, които обсъждат най-важните проблеми на държавното управление и на взаимоотношенията между тези партии.

Мирният договор от 10 февруари 1947 г. и отношенията със съседите

България прави първи стъпки за излизане от международната изолация след като подписва Московското примирие. В София пристигат политически представители на СССР, САЩ и Великобритания. През октомври 1944 г. де факто са уредени отношенията с Франция, а година по-късно в двете страни са акредитирани и пълномощни министри. През януари 1945 г. са възстановени дипломатическите отношения с Италия, а през май същата година - с Югославия. На 14 август 1945 г; по време на споровете около отлагането на парламентарните избори, СССР оказва подкрепа на ОФ правителство, като възстановява дипломатическите си отношения с България. До края на годината те са възстановени и с Полша, Чехословакия и Албания.
Мирната конференция (29 юли - 15 септември 1946 г.) се провежда в Париж. Това активизира българската политика в защита на националните интереси. Окончателният текст на договора, плод на компромиси на СССР, САЩ и Великобритания, е изработен на сесията на СМВнР в Ню Йорк и е подписан на 10 февруари 1947 г. в Париж. България не е призната за съвоюваща; въоръжените й сили са намалени; отхвърлено е искането й за Западна Тракия и тя трябва да демилитаризира южната си граница, която обаче не е променена в полза на Гърция. Репарациите са определени на 45 млн. долара за Гърция и 25 млн. за Югославия и трябва да се изплатят за осем години в селскостопанска продукция и суровини. Договорът слага край на състоянието на война с Антихитлеристката коалиция. България става суверенна държава. Тя единствена от бившите германски сателити има уголемена територия, защото остава в сила Крайовската спогодба от 1940 г. за Южна Добруджа. България излиза от изолацията: Великобритания възстановява дипломатическите си отношения с нея на 11 февруари, а САЩ - на 2 октомври 1947 г.
В първите години след 9 септември 1944 г. за България е особено важно да урегулира отношенията си с Югославия и Гърция. Проблемите са наследени от миналото със сложния национален въпрос, а през войната са утежнени от присъствието на български войски в Беломорието, Македония и Сърбия.
В края на войната Югославия и Тито имат висок международен престиж и самочувствие на победители. Това им помага да наложат родилата се в началото на века теза, че населението в трите части на Македония (Пиринска, Вардарска и Егейска) е отделна македонска нация, която има право да се обедини в държавно формирование в рамките на Югославия. На 2 август 1944 г. е направена първата крачка: създадена е Народна Република Македония (НРМ) като член на Югославската федерация. През септември-октомври 1944 г. Белград и Скопие се възползват от трудностите на България, за да предприемат и следващата стъпка: присъединяване на Пиринска Македония към НРМ. Тя е улеснена от БРП (к), възприела под натиска на Коминтерна противоречащата на историческите факти и националните интереси теза за отделна "македонска нация", и подхождаща идеологически към "нова Югославия". Българското правителство допуска широка пропаганда на представители на Скопие в Горноджумайска (дн. Благоевградска) област за "издигане на македонското национално съзнание" на българите в този край.
След този неуспех, от ноември 1944 г. югославската страна извежда на преден план идеята за създаване на Южнославянска федерация. В България и правителството, и общественото мнение са убедени, че тясното обвързване с победителката Югославия ще помогне за излизане на страната от изолацията, ще издигне авторитета й и ще осигури надеждна защита при преговорите за бъдещия мирен договор. Сталин също одобрява започналите българско-югославски разговори - бъдещата голяма славянска държава в съветската орбита ще е надеждно предмостие за СССР в Южна Европа и ще противодейства на доминираната от Англия Гърция.
До началото на 1945 г. Белград и София си разменят няколко проекта за федерация, които открояват различните виждания на двете страни за формата, за сроковете и за начина на създаването й. ЮКП предлага принципа на федериране да е 6:1, т. е. включване на България в Югославската федерация със статут на една от югославските републики. Това би означавало поглъщане на страната и затова във всички български проекти се отстоява принципът 1:1, т. е. обединение между Югославия като цяло и България на паритетна основа. В югославските проекти се настоява за незабавно създаване на федерация, за да се поставят Англия и САЩ пред свършен факт (дори се посочва и крайният срок - 31 декември 1944 г.) и за присъединяване на Пиринския край към НРМ. В това предложение българската страна съзира опасност за националната независимост и отстоява възгледа за поетапно изграждане на федерацията, т. е. тя да се предхожда от тесен съюз между двете държави във всички области и за неопределен срок. Разработването на тези позиции става на държавно равнище, като в него се ангажират различни политически сили.
За разрешаване на спорните въпроси е потърсен арбитражът на Сталин. По сроковете на федерацията той приема югославското становище, за да изпревари реакцията на западните съюзници. Що се отнася до формата на федерацията, Сталин първоначално отстоява българската теза, но в края на януари 1945 г. по югославско внушение съветва тя да не се предрешава. По същото време Англия, получила сведения за предстоящото обединение, протестира официално пред СССР, че България не е подписала мирен договор и не може да води самостоятелна външна политика. Протестите на Англия са подкрепени и от САЩ и Сталин не може да не се съобрази със своите съюзници. В края на януари 1945 г. той се отказва от незабавното изграждане на федерацията, а иска България и Югославия през следващия месец да подпишат съюзен договор, който да не дразни съюзниците, но да се приеме от двете страни като първа крачка към федерацията. Новите западни протести карат Москва два пъти да отлага сключването на договора, а на 12 април 1945 г. в Москва Тито и Г. Димитров са инструктирани за триетапно развитие на отношенията: да се възстановят "в най-близко време" дипломатическите отношения (последвало на 5 май 1945 г.), "след известно време" да се сключи договор за сътрудничество и взаимопомощ и едва като трета стъпка - да се създаде федерация, за която срокове не се поставят. Всъщност това е българският вариант за поетапно изграждане на обединението. В следващите две години България и Югославия имат различни приоритети, но перспективата за федерацията се запазва.
През юни 1946 г. Сталин отново казва тежката си дума: подписването на договора да се отложи за след мирните договори, а дотогава на Пиринския край да се даде "културна автономия", за да се развие там "македонското съзнание" на "македонската нация" като първа крачка към присъединяването по-късно към НРМ. Поредният съветски натиск, с който БРП трябва да се съобрази, отново идва в момент, когато България е уязвима - предстои Парижката конференция за обсъждане на мирните договори с бившите сателити и страната трябва да си оси-гури подкрепа.
Принудата е основният начин за изграждане на македонското национално съзнание у българите в Пиринския край.
През лятото на 1947 г., след като България вече е сключила мирния договор с победителите, започва нов период в преговорите за федерация. В Блед (30 юли-1 август 1947 г.) двете страни съгласуват текста на договора за дружба и взаимопомощ, който впоследствие е подписан в Евксиноград (27 ноември 1947 г.) . Договорена е и общата линия към Пиринския край: присъединяването му към НРМ да стане "въз основа на бъдещия съюзен договор" между България и Югославия и "едновременно с възвръщането на Западните български покрайнини към България", без да се води пропаганда за незабавното му присъединяване.
Тито и Димитров демонстрират стремеж към федерация, без да го уговорят със Сталин, което дразни съветския лидер и засилва трупащата се неприязън Тито като към конкурент за ръководното място в комунистическия лагер. В началото на 1948 г. конфликтът Тито-Сталин ескалира и Сталин се опитва да "опитоми" своя конкурент с "юздата" на федерацията. Надеждата на Сталин е, че чрез Г. Димитров и България ще може да контролира Югославия. Тито е наясно с тези намерения и през март 1948 г. обявява, че е още много рано да се говори за федерация. В следващите седмици конфликтът Тито-Сталин става публичен и федерацията се отлага за неопределено бъдеще, след като Югославия се върне в социалистическия лагер.
Отношенията на България с Гърция се формират под въздействието на договореностите между Сталин и Чърчил, бързо променящите се събития в Гърция и гръцките териториални и финансови претенции към България.
България не подкрепя гръцката съпротива, но независимо от това, в края на 1944 г. отношенията й с Гърция се обтягат, поради прекомерните гръцки териториални и финансови претенции, подкрепяни от Лондон. Атина пропагандира необходимостта от "стратегическа" граница с България, която да я предпази "четвърто нападение" от север. Тя настоява и за пълно компенсиране на причинените й между 1941 и 1944 г. щети от България, които още през ноември 1945 г; изчислява на 700 млн. долара. Българските управляващи се съобразяват с неуреденото положение на страната, с нежеланието на Москва да създава напрежение в отношенията със САЩ и Англия и до пролетта на 1946 г. не повдига въпроса за границата с Гърция.


ПАРИЖКИЯТ МИРЕН ДОГОВОР ОТ ФЕВРУАРИ 1947 ГОДИНА

Договорът за мир, между България и Съюзените и сдружени сили е подписан на 10 февруари 1947 г. В преамбюла се изброявали държавите, страни по договора: СССР, Белоруската ССР, Чехословакия, Украинската ССР и Федеративна народна република Югославия. Другата група страни включвали САЩ, Съединеното кралство, Австралия, Гърция, Индия, Нова Зеландия и Южноафриканския съюз.
С оглед на втората група държави, страни по българския договор за мир, трябва да отбележим следното: с някои от тях - Гърция, Индия, Нова Зеландия, България е била във Война само „де юре". Гърция, Индия, Нова Зеландия и Австралия, ЮАС /Южноафриканският съюз/ били страните, които по свой почин прекъснали редовните дипломатически отношения с Царство България и му обявили война. Съединеното кралство и САЩ са тези държави, на които България по принуда обявила война на 13 декември 1941 г. На свой ред Съединеното кралство обявило война на България на 25 декември с.г.
Редакторите на преамбюла обаче взели предвид някои други важни съображения:
България след като прекратила военните действия срещу Обединените нации , взела активно участие във войната срещу Германия. Тази ценна констатация е вмъкната по предложение на СССР. Активният принос на България обаче не бил оценен справедливо, за да се признае в мирния договор, че България е била съвоюваща страна.
Текстът на българския договор за мир включвал 38 члена и 6 приложения. Те са групирани в 8 части. Част 1 на договора включвала един единствен член 1 и е озаглавена „Граници на България". Съгласно този текст се предвиждало, че границите на България ще бъдат такива каквито са били на 1 януари 1941 г. Парижкият договор за мир признавал правомерността и валидността на Крайовската спогодба, сключена между България и Румъния на 7 септември 1940 г. Част 2, която включвала политически клаузи в няколко члена, уреждала важни въпроси, свързани със защитата на правата на човека и действието на определени международни преговори. Съгласно договора за мир се предвиждало, че България се задължава да вземе необходимите мерки за осигуряването на всички лица, които се намират под нейна юрисдикция, без разлика на раса, пол, език или вероизповедание, да ползуват правата на човека и основните свободи, включително свободата на словото, на печата и изданията, на религиозния култ, на политическите убеждения и на публичните събрания.
Впрочем в чл. 3 изрично се отбелязвало, че България вече е взела мерки съгласно спогодбата за примирието и освободила без разлика на поданство или народност всички лица, задържани във връзка с дейността им, изразена в съчувствие към Обединените нации или поради расовия им произход.
България се задължавала да не допуска занапред съществуването и дейността на организации от две категории: политически, военни или полувоенни организации от фашистки тип и организации, които водят враждебна пропаганда срещу Обединените нации. В този текст се отчитало, че България била взела вече мерки за разтурването на подобни организации съгласно Московското примирие.
България поела задължението в бъдеще, съгласно мирния договор, да вземе всички необходими мерки за задържането и предаването на съд на две категории лица; обвинените в извършването на военни престъпления или в престъпления срещу мира и човечността или заповядали извършването на такива престъпления или съдействували за тяхното извършване; всички поданици на Съюзните и сдружени сили, обвинени в нарушение на законите на своята страна, чрез измяна или сътрудничество с неприятеля по време на войната.
Част 3 на мирния договор включвала военни, военноморски и военновъздушни клаузи. Предвиждало се, България да има занапред армия в състав 45 хиляди души за изпълнение на задачи от вътрешен характер и за отбрана на границите. Предвиждало се България да има воен-новъздушни сили в отлика от забраната, включена в Ньойския мирен договор от 1919 г. Забранявало се на българската държава строежа на постоянни укрепления и постоянни военни съоръжения на север от гръцко-българската граница.
В част 5 на мирния договор се разглеждал въпросът за репарациите и реституциите, които България трябвало да изплати на Югославия и Гърция за загубите, причинени на двете държави от военните действия и от българската власт върху част от тяхната територия. Създателите на мирния договор обаче взели предвид, че България не само е излязла от войната срещу Обединените нации, но обявила и водила война против Германия. Силите победителки решили България частично да обезщети загубите, причинени на Югославия и Гърция. Тя се задължавала да изплати в стоки и продукти, произведени от българската промишленост и селското стопанство на Гърция 45 милиона долара, а на Югославия 25 милиона долара. В израз на отличните отношения между НР България и СФР Югославия, югославското правителство официално се отказало от получаването на репарации от България.
Задължението да се изплатят реституции от България се отнасяло до цялата намираща се в България отъждествима собственост, изнесена принудително от територията на която и да е било държавата от Обединените нации от страна на силите на Оста
В една обширна шеста част, която включвала стопанските клаузи, се разрешавали редица въпроси относно законните права и интереси на Обединените нации и на техните поданици в България.