Лекции по История

10. Изграждане на Архивна система след Втората Световна Война

Изключително силните критики от страна на българската общественост поради възможността да бъде създаден държавен архив, кара отговорните фактори след войната да отделят необходимото внимание за изграждането на нормативна база, която да има възможност да покрие нуждите от създаването на така нужната за България институция. Характерно за този период е че редица архивни звена, които действат в народната библиотека в София, в Българска академия на науките, министерството на отбраната, столичната община, както и редица музеи в страната активизират изключително много събирателната дейност на документи, в този период в България стават и политически промени - държавата от монархия става република, а буржоазния характер на държавата до войната се заменя с нов социалистически характер (опит за социалистически характер). След войната се появяват и първите законодателни актове по чисто архивни въпроси. Така например през месец март 1943 г. е публикуван указ на президиума на народното събрание за прехвърлянето на архивния фонд на професор Иван Шишманов от градския архив в архива на БАН. Самия градски архив в периода след войната до 1949 г. развива изключително активна дейност във връзка с организирането на архивното дело в страната като за целта проучва международния опит. На тази база градския архив подготвя проектозакон за създаването на така наречения Български Народен Архив. От дневниците на управителния съвет на БАН е видно, че през месеците май и юни 1947 г. видни учени, членове на академията, също поставят въпроса за създаването на държавен архив. През този период обаче в България има и истински бума на унищожаване на ценна документация най-вече поради липсата на хартия, започва масово претопяване на стари документи и фактически тяхното унищожаване. Сега (в периода след Втора световна война) в България може да се говори за безразборно унищожаване на ценни документи. През 1949 г. БАН прави две предложения: до Министерския съвет за решаване на наболелия въпрос за архивите. В БАН се провежда една научна сесия в която се участва и академик Иван Дуйчев. Тази сесия предлага състав на комисия, която да подготви текста за необходимия закон. При всички случаи трябва да се отбележи, че в България в този период се появява един нов фактор, това е стремежа на управляващите да се търси уеднаквяване на всички въпроси с тези на Съветския съюз - създаването на централно планирана икономика, принципа на еднопартийност, въвеждането на тоталитарния подход при решаването на всички въпроси в това число и въпросът за културата и държавния архив. По това време Съветските архиви се ръководят от Министерството на вътрешните работи на Съветския съюз и именно там е командирован тогавашния директор на народната милиция в София Благой Пенев. Неговата задача е Да проучи съветски опит в областта на архивното дело и връщайки се от там той прави своя доклад през декември 1948 г. за съветския опит по изграждането на архивната система. На този принцип, той предлага и архивния въпрос в България да бъде решен съответно съгласно съветските правила. След обичайните за това време съгласувания с ЦК на БКП е назначена комисия от експерти , в която членува и ръководи професора по това време, а по късно и академик Димитър Косев, която комисия кани един от ръководителите на съветските архиви по това време - Николай Прокопенко, който в продължение на шест месеца стои в България и работи активно по подготовката на документ, изключително насочен към развитието на българското архивно дело. Така е подготвен известния указ номер 515 на президиума на Народното събрание от 10 Октомври от 1951 г., който указ засяга държавния архивен фонд на вече Народната република България. Няколко месеца по-късно е издаден и подзаконовия акт, това е постановление номер 344 на министерския съвет с дата 18 Април 1952 г. В основа на тези актове в България се пристъпва към изграждане на мрежа от държавни архиви и се слага началото на архивното образование в страната ни. Създава се специалност Архивистика към Философо-историческия факултет на Софийския университет. За пръв началник на българските държавни архиви е назначен Михаил Алексиев, а катедрата по архивистика се оглавява от професор Тодор Боров. Подобно уеднаквяване на архивното законодателство и дело като цяло със съветското се предприема в всички източноевропейски страни, които са се преустроили по съветска икономическа и политическа система. Във всички тези страни се приемат нормативни актове, с които се стреми да се дублира или да се наподоби съветския опит. Разликата между другите източноевропейски страни и нашата, е че при тях имат вече опит, има архивно законодателство, докато ние пристъпваме към директно копиране на съветската система. Въпреки това двата законови акта (указа и постановлението от 1951 г. и 1952 г.) имат изключително важно значение за архивното дело в България. След тях се въвежда се принципът а централизация, който принцип е възприет във всички културни страни в Европа. С тези документи се спира безконтролното унищожение на националното документално богатство и става възможно да се търси отговорност от ръководителите на ведомства, които са допуснали унищожаването на документи. В България на базата на тези документи започват да се определят сроковете за съхранение на отделните категории документи и всички учреждения се задължават да изграждат свои архиви (учрежденски архиви), в които да се съхраняват и обработват документите до изтичането на съответните срокове.
Самата системата на държавните архиви в България след указа и постановлението включва създаването на архивно управление (първоначално отдел в последствие става управление) към тогавашното министерство на вътрешните работи и на неговите поделения. В първи момент в България се създават два централни архива в София, единия е централния държавен архив на Народна Република на България и централен държавен исторически архив. Освен това се създават и 12 местни архива в страната, това са по-големите градове като Пловдив, Варна, Бургас, Плевен, Шумен Търново или тогавашните дванадесет областни града. Освен това се създават така наречените архиви с постоянен състав на документите като архива на МВР, МНО, научния архив на БАН, Архива към народната библиотека Кирил и Методий и някои други. Трябва да се подчертае, че в тези два акта (указа и постановлението), характерът за създаването на държавни архиви преимуществено има тоталитарен характер. В тези документи се казва, че в държавния архивен фонд влизат всички документи създавани в България, нещо което практически е не възможно, тъй като освен държавната документация на този етап от развитието на България има и редица частни фирми, а и редица политически (обществени, културни) фигури, които създават свои собствени лични архиви и само съобразно тяхното желание те биха могли да станат част от държавния архивен фонд. Типично за това законодателство, е че то предимно обхваща организацията на архивите във висшите органи на управление, местните органи на управление или власт, както и документацията създавана в училищата, прокуратурата, войската и всички други централни ведомства и техните поделения. Тези нормативни актове покриват и създаването на архиви към висшите учебни заведения различните издателства и реакции на новосформираните учреждения в България.
Особен интерес представлява създаването в архивен отдел (управление) на така наречения организационно-методически отдел, който започва да работи върху единна, цялостна методика за работата с различните видове документи създавани в предприятията и учрежденията. От тогава започват да се изготвят списъците на документи по-късно прераснали в номенклатура на делата, в които списъци и номенклатури се определя срока на съхранение в архива на учрежденията, определя се кои документи подлежат на унищожаване. Изрично е подчертано, че актовете за унищожаване могат да станат действителни и законни само ако са утвърдени лично от ръководителя на ведомството и от съответния държавен архив. Като вид документ актовете за унищожаване на всякакъв тип документация остават за постоянно съхранение в държавните архиви и следователно винаги може да се провери и добие реална представа за унищожаването на документите. На практика именно указ 515 слага основата и дава възможността да се осъществява реален контрол върху създаването, докоментооборота, предаването на документите за постоянно съхранение и утвърждаването на актовете за унищожаване на документите. След указ 515 става възможно в нашата страна да се коментира и практически да се прилага провеждането на т.н. експертиза на ценността на документите, но целта на тази експертиза е да определи коя документация е ценна и подлежи на постоянно съхранение, коя документация е неценна и може да бъде унищожена, и на трето място да определи сроковете за съхранение на различните видове документи в самите учреждения. Съобразно старото законодателство залегнало още в този указ и действащ до юни тази година (2007 г.) най-дългия срок за съхранение в българските учреждения беше 10 г, а новия е 20 г. В световната практика срокът за съхранение в учрежденията се движи между 20-30 г. Закон за националния архивен фонд е обнародван в държавен вестник брой 57 от 13 Юли 2007 г.
Указ 515 със своите постановки е бил доста краен. На базата на този указ, се предвижда всички документи да стават съставна част от държавния архивен фонд. През 1953 г. започва излизането на първото архивно списание в България - „Архивен преглед” (излизащо и днес в 4 книжки с обем 150-200 страници третиращо повече методическите въпроси), а по-късно през 1959 г. започва да излиза „тежката артилерия” на българските архиви списание „Известия на държавните архиви”. То излиза в две книжки годишно с около 500 страници обем всяка. От 1959 г. датира и членството на българските архиви в международния съвет на архивите, които е неправителствена организация към ЮНЕСКО, и всъщност от този период започва и активното участие на българските архивисти в различните международни форуми като така наречените конгреси на международния съвет на архивите, които се провеждат на всеки 4 години, и така наречените кръгли маси на архивите, които се провеждат на всеки 2 години. Освен това към международния съвет на архивите функционират и различни специализирани органи като комитет по микрофилмиране или комитет по консервация и реставрация и в тези комитети българските архиви участват доста активно. България е била домакин на няколко такива срещи на такъв вид комитети. Като интересен факт за развитието на българското архивно дело е приетата през 1972 г. концепция за развитие на архивите в която концепция се прави един балансиран подход по отношение развитието на българските архиви в един дългосрочен период от 50 г. През 1974 г. е приет първия закон за държавния архивен фонд публикуван в държавен вестник брой 54-ти. През 1975 г., още в самото начало на годината е публикуван подзаконовия акт правилника за приложение на закона за държавния архивен фонд в държавен вестник брой 4/1975 г. По този начин с публикуването на закон и правилник за приложението му на практика българското законодателство засягащо архивите добива завършен вид. Малко по-късно след година и половина (1977 г.) се появява и така наречената наредба номер 1 за работа с документите в учрежденията. При всички случаи Българския закон за държавния архивен фонд е публикуван в световното списание издание на международния съвет на архивите списание „Архиум” с много доби отзиви и коментари. Редица балкански страни включително Македония и Румъния използваха редица точки и части от българското архивно законодателство.
Важна роля за укрепването на българските държавни архиви изиграва и постановление номер 32 на Министерския съвет на България озаглавено „За по-нататъшно развитие и усъвършенстване на архивното дело в България”. През този период се създава още един централен архив така наречения централен държавен технически архив, който има цел да събира документацията свързана с големите проектирания и оборудвания на българското производство. Съобразно действащото законодателство архивите до руско-турската война засягащи историята на България се комплектуват в архива на народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Всички документи от освобождението на България до 9 септември 1944 г. са обект на комплектуване на централния държавен исторически архив. Документите създадени след 9 септември 1944 г. са обект на комплектуван на централния държавен архив на народна република България (ЦДА на НРБ), а по-късно със създаването на централния държавен технически архив (ЦДТА) след 1977 г. техническата документация отива в този архив. Първоначалните 12 териториални архива в България след новото административно делене през шестдесетте години стават на брой 27 (всички окръжни градове в България имат свой собствен окръжен държавен архив). През този период рангът на главно управление на архиви при Министерски съвет е определен като ранг на комитет към Министерски съвет без ранг на министерство (в днешно време комитетите са заменени от агенциите). През 1992 г. с постановление № 268 на Министерския съвет се въвежда новата организационна структура, характерното за която е обединяването на централния държавен исторически архив(ЦДИА), ЦДА на НРБ, и ЦДТА в един архив наречен централен държавен архив (ЦДА). Характерното за това постановление, е че 27-те вече регионални архива на бившите окръжни градове изцяло преминават на подчинение към главно управление на архивите и съответно получават своето финансиране от там. Важното е че през този период (от 1944-1990 г.) в България съществуват и 28 партийни архива това е Централния Партиен Архив и съответно окръжните партийни архиви. След 1992 г. ЦПА премина към централния държавен архив, а окръжните партийни архиви в областните. Има различни архивни учреждения като тези на МВР иМВнР и др. В новия закон от Юли тази година всъщност липсва архива на МВР и този на МВнР и ако за архива на МВР все пак има някакво обяснение тъй като той фигурира като структурна единица в закона за МВР, то архива на МБнР не фигурира никъде. В периода между 1945-1990 г. има централна експертно-проверовъчна комисия действаща към главно управление на архивите, която следи за провеждането на експертизата на територията на цялата страна, другата комисия е Централната оценителна комисия, която разполага с необходимите средства за откупуването на лични фондове и ценни документи в единични екземпляри за българската история. В главно управление на архивите действа и централната фондова картотека, в която се съдържат данни за всички фондообразователи (учреждения) в България, които подлежат на отчет и трябва да предават документите си за съхранение в архивите на страната. В България в ръкописно-документалния център на народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий” се съхраняват над 300 000 архивни единици, с повече от 2 милиона отделни документи засягащи периода на Османско управление на България.