Лекции по История

10. Втора световна война

Втората световна война и външната политика на България

При новата обстановка на Балканите, би трябвало да се очаква, че съседите на България ще покажат по-голяма готовност за изгражиане на необходимата солидарност в защита на общите интереси. Те обаче предпочетоха да флиртуват по отделно с Райха, улеснявайки германското проникване на Балканите.
В навечерието и по време на войната, в българската външна политика има един вариант да се опази политическия и социален живот от влиянието на нацистко-фашистката идеология, паралелно със спиране на проникването на съветския болшевизъм. В съгласие с тази политика имаше едно фактическо, макар и формално неизразено, единомислие между демократичните политически партии в страната. Тази политика обаче бе в пълно разногласие с Българската комунистическа партия, чиято цел бе да обсеби властта, за да подчини България на съветското всестранно политическо и идейно господство.
За успешното провеждане на българската външна политика по време на войната, от особено значение бяха приятелските добросъседски отношения с Турция. През Първата световна война Турция и България бяха активно на страната на Централните сили. През Втората световна война стратегията на българската дипломация беше различна. Като допълнение на българо-югославската спогодба, правителството направи усилия да заякчи и българо-турското приятелство, като уточни взаимните интереси за избягване пряко участие във военните действия. Още в ранните години след първата световна, война Ал. Стамболийски показа приятелските си чувства към усилията на Кемал Ататюрк да обнови турската държава след като разкъса Севърския мирен договор.
На конференцията за Проливите, състояла се в Монтрьо на 20.1.1936 г., България подкрепи становището на Турция и на СССР за милитаризирането и укрепването на Проливите и забрана на военни кораби на която и да е страна да преминават през тях. През 1938-40 г. Турция се опита да посредничи между България, Гърция и Румъния за една ревизия на общите им граници, като първа крачка за постигане на общ балкански блок под покровителството на Англия и Франция. България, използувайки необвързаността си и липсата на териториални спорове с Турция, потърси двустранно разбирателство с последната за взаимодействие при усложнение обстановката на Балканите. На 17 февруари 1941 г. бе оповестена българо-турската декларация за "ненакърним мир и искрено и вечно приятелство". Текстът е идентичен с този на българо-югославския договор. Така Турция умело се изплъзна от една намеса в полза на Гърция при предстоящото нападение на германските войски. България, от своя страна, имаше нов аргумент за нейното неучастие.
Българо-турската декларация създаде преграда за какъвто и да било германски план за придвижване през България към Проливите и Близкия изток. Може би и затова английският печат се изказа благоприятно за декларацията. Когато германските войски прекосиха България по посока на Гърция, Турция остана пасивна и продължи своите доставки за Германия.
С тези мисли навлизаме в периода на Втората световна война.
Противно на Унгария и Румъния през есента на 1940 г. България и Югославия отказаха да се присъединят към Тристранния пакт. Те решиха да изчакат и видят как ще завърши италианското нападение срещу Гърция и дали Германия ще бъде принудена да се притече на помощ на своя съюзник. България отхвърли италианското предложение за помощ, като нападне Гърция и си присъедини Западна Тракия. С това свое поведение тя освободи 13 гръцки дивизии от българо-гръцката граница, позволи тяхното прехвърляне срещу Италия. В резултат италианското нападение бе спряно.
От друга страна, България следеше ревниво преговорите на Югославия с Третия райх за присъединяване към Тристранния пакт. Тя се успокои когато разбра, че и Югославия ще се присъедини кьм него. Промяната в състоянието на нещата не бе предизвикана от България. Напротив, България реши да изчака подписването на Тристранния пакт, до момента когато Германия окончателно реши да премине през българската територия. Присъединението на Югославия към пакта, три седмици по-късно, потвърди правилния подход на българското правителство към развиващите се събития на Балканите. Спокойствието в София обаче не трая дълго. Военният преврат на генерал Симович обезсили югославското участие в пакта. От съюзник Белград стана неприятел на Германия. Осуети се и българо-югославското сътрудничество, тъй като Югославия престана да съществува като държава.
През 1944 г. когато се виждаше какъв ще бъде изходът на войната, българо-турската декларация за ненарушаване мира между двете страни бе отново потвърдена против желанието на Германия.


Дипломация, подвластна на Берлин


Войната със САЩ и Великобритания не само съкращава възможностите на софийския кабинет да лавира, но и разширява международната изолация на страната. Швейцарските легации поемат защитата на българските интереси в САЩ, Великобритания, Нова Зеландия, Канада и Египет. В рамките на Тристранния пакт обаче България получава нови дипломатически партньори. Българското правителство признава официално Независимата хърватска държава (НХД) на 19 април 1941 г. Международноправният статус е определен не от общовалидните правила, а според нормите, написани от създателите на Тристранния пакт. Така със сключените на 18 май „Римски договори" Хърватско е удостоено с крал, титла, дадена на италианския принц Аймоне, дук ди Сполето.
От средата на 1941 до началото на 1943 г. диалогът между София и Рим е обременен с недоразумения и дори конфликти около демаркационната линия между България и Албания в Западна Македония. Едва на 29 март 1943 г. в Тирана е подписана спогодба за демаркационната линия между България и Албания. Постигнато е съгласие повторното заемане на разграничителната линия да се извърши до 15 април. България получава някои гранични отстъпки южно от Охрид.
След италианската капитулация българските войски остават в районите, определени от подписаната българо-италианска спогодба. Неприятностите около очертаната българска граница не изострят прекалено отношенията между Италия и България. Италианското високомерие и подозрителността на римската върхушка, че българите отстояват предимно претенциите на Берлин, се съчетава епизодично с жестове на добронамереност (и от двете страни), но под строгия германски контрол. На 7 октомври 1942 г. е подписан българо-италиански договор за икономическо сътрудничество, който поради бягството на Италия от Оста не влиза в сила.
***
С взаимно недоверие и с постоянство в усилията да се получи повече от „съюза" с Германия са белязани отношенията между България и Румъния. В Букурещ недоволстват от териториалното облагодетелстване на южната румънска съседка, и то без да дава съществен принос в борбата срещу съветската държава. Иван Попов заявява пред парламентарната комисия по външните работи на 7 септември 1941 г., че българо-румънските отношения „са напълно нормални и приятелски, без да са сърдечни".
Правителствените екипи в София и Будапеща действително желаят по-тясно сътрудничество, и то главно за да отстояват заедно интересите си пред Румъния. Такава е основната цел на взаимните посещения, които смущават румънското правителство. С особено недоволство то посреща посещението на Б. Филов в Будапеща през октомври 1941 г. Официалният повод за визитата е сключването на културна спогодба. И все пак по време на разговорите в унгарската столица действително е поставен въпросът за споразумение между Италия, Унгария и България, което „ единствено” можело да гарантира спокойствието в Югоизтока.
Очевидно отново в борбата за надмощие между Германия и Италия се експлоатират териториалните аспирации на сателитите, за да се влияе върху техните външнополитически отношения. Но проектираното сближение между България и Унгария под егидата на Италия не среща одобрението на Берлин. На София е отредена друга роля - да неутрализира италианските комбинации, застрашаващи геополитическите амбиции на Райха в региона.
В кроежите на сателитните държави за създаване на групировки за защита на специфичните регионални интереси българските управляващи се стремят да останат по възможност неутрални. Другото им предпочитание е да подпомагат германската политика по отношение на онази страна, от която могат да получат някаква поддръжка за собствените си намерения.
***
Политиката на противопоставяне, практикувана от Берлин, продължава да се прилага и в отношенията на София с новосформирания гръцки кабинет начело с Цолакоглу. Целта на германското правителство, въпреки наложения окупационен режим, е да създаде и тук известна атмосфера на сътрудничество с гръцките власти. Ето защо концесиите в полза на България са половинчати и не задоволяват правителствените среди. Принадлежността на Гръцка Македония и Солун остава въпреки настояванията на царя неуредена. Това положение отслабва пропагандната теза на кабинета, че ползата от сътрудничеството с Германия са териториалните придобивки. За Берлин обаче е важно да се стабилизира положението в Гърция. В името на тази цел германското правителство настоява България да отдели от житните си запаси в помощ на гла-дуващото гръцко население.
Отношенията на България с другите второстепенни съюзници на Райха определено доказват желанието на българските управляващи кръгове да имат влияние при уреждането на балканските проблеми. В издадената политическа карта на „Дунавското пространство", валидна за април 1942 г., областите в Македония и Тракия, присъединени към България, са означени „под българско административно управление", а границите са показани като временни. В регулирането на отношенията със съюзниците си берлинското ръководство изхожда преди всичко от задачите при воденето на войната със СССР. За българските политици тази стартова позиция за измерване на сътрудничеството е неблагоприятна. Отношенията с Турция по своята относителна самостоятелност съдържат един от основните елементи, върху който е изградена българската външнополитическа програма.
Демонстрациите на благоразположение към Турция не изключват и прояви на предпазливост от германска страна. Затова очакваното изтегляне на българските дивизии от турската граница след края на военните действия в Гърция не се осъществява. Заповядано е да се почака, за да се види дали със своето поведение Турция ще заслужи подобен приятелски жест. Заедно с това, за да се спечели турската благосклонност предвид скорошната германска инвазия в СССР, германското ръководство прави някои отстъпки на турското правителство, които засягат сериозно българските териториални аспирации. Българското правителство е принудено да се примири. Притиснато от необходимостта да се съобразява с германските изисквания, българ-ското правителство не се осмелява да постави твърдо въпроса за демобилизацията. Поради недоволството на Анкара обаче кабинетът прави нови постъпки в Берлин. В действителност редуцирането на дивизиите, охраняващи югоизточната граница, започва постепенно и незабелязано от края на същия месец.
Временното спиране на демобилизацията е съобразено с желанието да се подсигурят някои придобивки за България. В резултат е постигнато компромисно разрешение -линията Питион-Дедеагач остава германско притежание с български персонал за експлоатация. Свиленград е превърнат в разменна станция.
Почти през цялата 1942 г. българското правителство, въпреки следваната политика на добросъседство с Турция, се стреми да уреди благоприятно въпроса за демаркационната линия. Направляваната от Берлин българска политика спрямо Турция обслужва благоприятното изпълнение на хитлеристките военнополитически планове. Двустранните българо-турски връзки са, общо взето, скромни, но не без значение за бъдещите отношения, които все по-категорично се поставят в зависимост от военните успехи на воюващите коалиции.
***
Известна утеха създава фактът, че поне войната със САЩ остава привилегия на по-дребния хитлеристки съюзник. Вашингтон все още се въздържа да реагира. Държавният департамент все още няма изградена позиция.
В меморандум от 26 февруари 1942 г. Отделът за Европа претегля положителните и отрица-телните последствия, ако САЩ обявят война на България, Румъния и Унгария. Към по-ложителния баланс е поставено предполагаемото укрепване на антихитлеристкия фронт чрез дискредитиране на вражеската пропаганда за „символичната война" на сателитите. Добре защитени са и възраженията в анализа. Оправдателният аргумент се търси в отговора на въпроса щеше ли обявената война да елиминира участието на Румъния и Унгария в пролетната кампания на Източния фронт. Той обаче е отрицателен. Предполага се, че при съществуващите условия двете страни ще саботират военното сътрудничество с Германия, извинявайки се с вътрешни затруднения и с риска от конфликт за притежанието на Трансилвания.
Мотивите „ за " и „ против " обявяване война на България, Румъния и Унгария представляват едно откровение за тревогите на американската администрация около политическата съдба на Европейския югоизток. Главният източник на несигурност за бъдещето на този регион вашингтонските експерти виждат в намеренията на Съветския съюз. Забелязано е и нарастването на симпатиите към СССР, обстоятелство, което потискало страха от болшевизма.
На 28 февруари 1942 г. С. Уелс телеграфира на американския посланик в Анкара становището на Белия дом - Румъния, Унгария и България „ са били принудени " да обявят война на САЩ след „ подстрекателството на други сили " и против волята на мнозинството в тези страни; ето защо Конгресът не им е обявил война, нито президентът е издал прокламация. В продължението на инструкцията се иска посланикът Стейнхарт да проучи дали турското правителство би се съгласило да съобщи неофициално на споменатите държави, че САЩ възнамеряват да им обявят война, тъй като те продължават активно да сътрудничат с Оста.
Турското правителство отказва да поеме ролята на посредник. Държавният департамент пренасочва молбата към Берн. На 8 април К. Хъл е уведомен, че обръщението е връчено на българското Министерство на външните работи на 7-и с. м. в 11,00 ч и е прието без коментари. На същата дата и в същия час то е доставено в Букурещ и Будапеща. В София предпочитат да не отговарят. Мълчанието на българите и унгарците и извинението на румънците не променят съществено становището на американската администрация. Държавният департамент продължава да прави публични изявления, че ще бъде обявена война на тези държави само ако те действително оказват „материална и ефективна помощ " на Германия.
Вероятно в резултат и на съветските възражения на 2 юни Рузвелт препоръчва на Конгреса да бъде обявена война на България, Румъния и Унгария. В общата си оценка президентът подчертава, че трите правителства са действали не по собствена инициатива, а като „оръдие" на Хитлер. На 5 юни Конгресът одобрява съвместна резолюция, с която актът се потвърждава.
В списъка на намиращите се в положение на война с България през 1942 г. са Австралия (6 януари) и Люксембург (8 септември); на 5 януари Египет прекъсва дипломатическите си отношения.
***
През месеците, предхождащи закъснелия военен отговор на вашингтонската администрация, Швейцария вече изпълнява ангажиментите по протекцията на американските и българските интереси. Държавният департамент е този, който поставя условията: финансови сделки за сметка на Германия, Италия и България се допускат само след специално разрешение на американските власти; забранява се употребата на блокираните авоари на неприятелските държави за техни разходи в Америка; не се допуска и прехвърлянето на тези сметки към съществуващите банкови суми; обещава се, че ще бъде улеснено взаимноизгодно извършването на преводи, за да се натрупат фондове за тези сметки. Политическият департамент на Швейцария връчва американската нота на българската легация в Берн, за да бъде запознат Министерският съвет. Свободното движение на сметките продължава до 31 май 1942 г., когато е задължително да се декларира цялото движимо и недвижимо имущество на гражданите на „неприятелските държави ", мярка, вписана в Закона за надзор върху имуществата на поданиците на неприятелските държави.
През 1942 г., в рамките на българо-американския дипломатически диалог, усложняван често от германското външно министерство, е преразгледан и въпросът за репатрирането на желаещите да напуснат България американци. Даденото разрешение за излизане от страната е съобразено с реципрочния акт на Държавния департамент, ускорил заминаването на българския легационен персонал за Лисабон (на 7 май 1942).
Закриването на американските образователни центрове в България е последният етап в директните взаимоотношения със САЩ. Така „ последният мост между България и Америка ", който управляващите искат да запазят по-дълго здрав, е разрушен по заповед на Берлин. В своя отчет до департамента Бляк изрично отбелязва, че голяма част от българската общественост е посрещнала и обявяването на война на САЩ, и закриването на колежа „с изключително неодобрение".
***
Дипломатическите уволнения и преназначавания предизвикват много по-малко напрежение в Министерския съвет, отколкото директното прилагане на берлинските изисквания за прекратяване на българо-съветските дипломатически отношения. Цар Борис отхвърля едно такова предложение на Рибентроп, направено на 25 март 1942 г. Тогава той успява да се измъкне. Молбата на царя засега да не се повдига този въпрос Рибентроп посреща с подчертано неудоволствие и предупреждава, че ще го постави на обсъждане отново. На 22 май 1942 г. германският външен министър осъществява отчасти своя замисъл. Чрез държавния подсекретар Вьорман той „препоръчва” да се закрие съветското консулство във Варна. Предложението е прието и осъществено с надеждата, че това ще задоволи донякъде амбициите на Рибентроп и ще смекчи неблагоприятното впечатление от неучастието на българската армия в „източния поход”.
С лансирания замисъл за изпращането на доброволчески полк на Източния фронт започва поредната дипломатическа офанзива на Берлин, преследваща пълното впримчване на успяващия да се изплъзне от поемането на сериозни рискове за короната си български монарх. Телеграмата на Бекерле от 15 декември 1942 г. може да се тълкува ако не като откровено несъгласие с провеждането на подобна операция, то поне като повод за сериозни размишления относно необходимостта и целесъобразността тя да бъде въобще осъществена. Фюрерът се съгласява, че най-подходящото предназначение на българската армия е „да респектира Турция”. Пропада и алтернативният проект, измислен на Вилхелмщрасе в края на декември 1942 г. - формирането на български легион за Африканския фронт.


Между вътрешни съображения и външни изисквания


Семената на Втората световна война бяха посети от безумието на победителите в Първата, които чрез Версайския диктат дадоха израз на егоизъм и отмъстителност, но и на предвидливост. Облагодетелствайки себе си, наказвайки и унижавайки победените с надежда да увековечат придобивките си, те създадоха предпоставки за нови противоречия и конфликти, за нови жертви и разрушения.
В хода на войната българската политика премина през четири етапа: неутралитет, участие във войната като съюзница на хитлерова Германия, неутралитет, участие във войната на страната на антихитлсристката коалиция.
На 15 септември 1939 г. българското правителство обяви неутралитет с нарастваща германска насоченост. Ревизионизмът й не бе нито агресивен, нито реваншистки. Той изразяваше воля да не се отстъпва от справедливите национални претенции, за чието реализиране се разчиташе само на мирния път. Политиката на неутралитет регистрира най-голямото си постижение чрез българо-румънската спогодба, сключена в Крайова за освобождението на Южна Добруджа.
Съветският съюз не можеше да остане безучастен пред военното преобладание на Третия райх в регион, смятан за зона на неговата сигурност. През ноември 1940 г. ръководителят на правителството Вячеслав Молотов уведоми Хитлер, че ще предложи пакт на България, за която смята, че заедно с Проливите влиза в съветската сфера на интереси. Хитлер даде да се разбере, че не вярва на съгласие от българска страна.
Веднага след завръщането на Молотов от Берлин съветското правителство предприе спешни, но обречени ходове, за да осуети попадането на България под пълен германски контрол. На България се обещаваше подкрепа за териториалните й искания, специално за линията Мидия-Енос, за Източна и Западна Тракия, вкл. Дедеагач, Одрин, Драма и Кавала. В случая се пренебрегваше важно обстоятелство: българската политика се предпазваше от всякакво предизвикателство към Турция, а най-малко в Москва би търсила опора срещу агресивни турски намерения и за националните аспирации. Никакви териториални претенции спрямо Турция не се предявяваха. А дори претенциите спрямо Гърция не се свързваха с война и с едностранна външна подкрепа. Стряскаше искането за съветски бази по българското Черноморие, което България в никакъв случай доброволно не би приела още повече след примера с прибалтийските републики.
В крайна сметка както предложението, така и акцията имаха обратен ефект. Сред управляващите бе затвърдено убеждението, че срещу съветската намеса могат да се опрат само на Германия. Българското правителство започна преговори за присъединяване към Тристранния пакт. Съветските власти реагираха срещу германското проникване и господство в България, но отбягваха крайни постъпки, които биха изострили не навреме отношенията с Райха.
През пролетта на 1944 г. Червената армия излизаше от държавната територия на СССР. Скоро щеше да се озове на Дунава. Отношенията със СССР придобиха първостепенно значение не толкова с оглед преориентацията във външната политика, която изглеждаше за почти всички наложителна, колкото с оглед следвоенното развитие на страната. Правителството на Иван Багрянов, назначено на 1 юни 1944 г., направи първи опит за преориентация и то в отговор на съветската дипломатическа активност от началото на 1944 г. Задачите бяха: отдръпване от съюза с Германия постепенно, за да се избегнат нейните контрадействия, регулиране на отношенията със СССР, като се осуети установяване на влиянието му, подписване на примирие със западните съюзници, които трябваше да предоставят новата външни подкрепа за режима.
Само няколко дни след правителствената промяна в България бе открит вторият фронт, което за България означаваше, че „балканският вариант" е напълно изоставен, че не само освобождени-ето на Балканите, но и следвоенната им участ са предоставени на Съветския съюз.
Единственото на което се разчита, бе да се прекрати състоянието на война със западните съюзници преди Червената армия да е стигнала Дунава. Навлизането й тогава ще е лишено от повод, още повече че то не би било свързано с нуждите на войната - може да преследва само политически цели с оглед следвоенно уреждане на Европа. През втората половина на август Вермахтът се изтегляше от Балканите. Българското правителство можеше да се осланя само на себе си. Примирието с англо-американците би лишило съветското командване от повод за интервенция, спрямо която България би реагирала в съответствие с познатото вече становище да не се воюва с войска на велика сила. До военните части е изпратена заповед да не се оказва съпротива на съветски войски, пожелали да преминат границата. Преговорите за примирие се затягат. Предпочита се преориентация към Запад, ала и преориентацията към Изток не би влязла в разрез с договореността между съюзниците.
С излизането на Румъния от войната Червената армия се оказа на Дунава много по-рано от предвижданото. Съветските дипломати се оттеглиха от водените в Лондон разговори за условията за българската капитулация, което свидетелстваше за готвена самостоятелна, несъгласувана със съюзниците акция. Нито вътрешно, нито международно вече бе възможно да се извърши промяната чрез тези, които бяха свързани със съюза с Германия. Правителството на Багрянов падна. Регентите бяха принудени да поверят управлението на буржоазната опозиция. Тъкмо на нейното правителство СССР обяви война. То побърза да скъса с Райха и да му обяви война. Но правителството бе обречено. През нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. властта бе заета от Отечествения фронт. Вътрешният режим влезе в съответствие със съотношението на силите в антихитлеристката коалиция.

* * *

Без да се отказва от справедливите национални тежнения, България се надяваше на справедлива мирна ревизия - в споразумение със съседите и при одобрението на великите сили. Надеждите се оправдаха само при освобождението на Южна Добруджа, постигнато - преди България да е напуснала неутралитета - чрез пряко българо-румънско споразумение и одобрено от всички велики сили — воюващи от двата блока и неутрални. Поради това не се посегна на него след края на войната - една от малкото териториални промени извършени в хода й. Бе предвидено да не се оказва съпротива на войска на велика сила и да не се допуснат военни действия на българска територия. В това отношение се постигнаха резултати. При влизането в Тристранния пакт германските войски свободно минаха границата като съюзници. При преориентацията към антифашистката коалиция, Червената армия прекоси без бой българската територия. За сметка на това трябваше да поеме окупационни функции в съседна Сърбия. Съображението бе да се освободят германски войски за Източния фронт, за където България не изпрати дори доброволци. Тя не само не се включи в агресията на Изток, но и съхрани дипломатическите отношения със СССР. В това отношение политиката кореспондираше с чувствата на народа. В крайна сметка България не само не допусна война на българска територия, но и сама не участва във военни действия срещу антихитлеристката коалиция. Единственото й участие във военни действия през Втората световна война бе след 9 септември 1944 г. срещу Вермахта на страната на Червената армия.


Развръзката


Военната и политическа подкрепа на Третия райх бе главната външна опора на диктатурата в България. През лятото на 1944 г. хитлеристите и на себе си вече не можеха да помогнат. А това поставяше под въпрос не само провеждания курс на управление, но и съдбата на България. Прохитлеристката „ултра" се съпротивляваше срещу „измяната" и „предателството" спрямо Райха. Ала управляващите вече си даваха сметка, че лоялността към съюзника е равносилна на самоубийство.
Разграничението, което регентът прави, разкрива растящото убеждение, че в условията на бързо настъпление на Червената армия основният проблем, поставян от кризата в страната, не е в отношението: диктатура-демокрация, Тристранният пакт-антифашистката коалиция, а в противоречието между двете тенденции, изпъкващи ярко през войната: възстановяване на конституционния режим с опора в западните демокрации или радикално обществено-икономическо преустройство според съветския модел и с опора в Москва.
Такъв кабинет състави на 2 септември 1944 г. един от водачите на БЗНС Константин Муравиев. Бяха оставени незаети министерства с оглед привличане и на представители на Отечествения фронт, в който влизаха комунисти, пладненци, звенари и социалдемократи. Преговорите за общ кабинет до 2 септември не се увенчаха с успех, но Муравиев държеше да се знае, че не смята въпросът за приключен. Още повече че Отечественият фронт представляваше русофилската тенденция в българското общество, която се засилваше с очертаващата се роля на СССР в Балканите след войната. Ала лявата коалиция, в очакване на съветското навлизане, се ориентираше към самостоятелно завземане на властта.
Легалната опозиция включваше партии, които бяха привърженици на парламентарната демокрация, основана върху Търновската конституция и на каузата на западните демокрации във войната. Те се противопоставяха на диктатурата , на съюза с Германия, осъдиха присъединяването към Тристранния пакт и обявената война на Англия и САЩ.
Правителствената декларация от 4 септември обяви обезсилването на Тристранния пакт и решимост за денонсиране на Антикоминтерновския пакт. Одобряваха се предприетите вече стъпки за прекратяване състоянието на война с Англия и САЩ и се обещаваше ускоряване на преговорите с тях. Провъзгласяваше се воля за приятелски отношения с всички свободни и съседни народи като на първо място се поставяха приятелството и доверието спрямо СССР. Така декларацията скъсваше съюза с хитлеристка Германия, а външната политика се преориентираше към антифашистката коалиция. В най-важния си пункт обаче тя не отиваше по-далеч от Багряновата политика: неутралитет спрямо съветско-германската война, примирие с англоамериканците. И от след като бе известно, че Съветският съюз смята неутралитета за недостатъчен и се отнася с недоверие към водените без негово участие преговори в Кайро.
Като потвърждаваше неутралитета и прекратяваше съюзните отношения с Германия, Муравиев съзнаваше, че следва скъсването и войната. На 5 септември в 15 часа след обед бе открито заседание на Министерския съвет за да се обсъди и реши въпросът за понататъшните отношения с Германия. Докато заседанието траеше, българският пълномощен министър в Москва Стаменов бе поканен в Наркоминдела (външното министерство). Тук му връчиха нота, в която с аргумента, че и новото правителство не отхвърля прогерманската политика, се скъсваха дипломатическите отношения с България и й се обявяваше война. Аргументът не бе точен - с нищо не можеше да се докаже обвинението за прогерманска политика. Но правителството в известен смисъл само даде търсените основания като се задоволи на първо време с потвърждаване на неутралитета, който никой не бе признал.
На 3 септември управляващият съветската легация поиска категоричен отговор с „да" или „не" на следните въпроси: 1. Решено ли е правителството да интернира всички германски плавателни съдове и ще даде ли на Съветския съюз списък на тези съдове с точно обозначение на големина, вид и пр. 2. Същото и за германската авиация, колко апарати са интернирани, обезоръжени и др. 3. Също за екипажа на изброените в т. 1 и 2 плавателни съдове и самолети. На първите два въпроса резолюцията на Муравиев като външен министър е „да",, на третия — „да", с условие „за тези, които са дошли от Румъния".
Но правителството не бе в състояние, независимо от желанието си, да осигури даже безусловното изпълнение на изискванията по неутралитета. Решение за скъсване на дипломатическите отношения с Райха се взе на заседание па Министерския съвет на 5 септември. Тутакси бе призован съветският дипломатически представител. Бе поискано примирие, като му бе съобщено, че скъсването с Германия е вече решено и се обсъжда обявяването на война.
В същото време се проваляха и преговорите в Кайро. Те бяха започнати на 1 септември. Прекъснаха се веднага понеже се получи новината за оставката на Багряновото правителство. След 2 септември Мошанов предупреди София, че въпреки новото правителство, съставено от искрени демократи и горещи приятели на съюзниците „условията на примирието ще са строги и ще нанесат тежък удар на приятелите на двете велики съюзни страни в България".На 5 септември той получи пълномощие от новото правителство да продължи преговорите и подпише примирието. Но английският делегат оповести, че при новата обстановка - обявената война от СССР преговорите се прекратяват и ще се възобновят със съветско участие. Най-належащата, единствената може би задача стана урегулирането на отношенията със Съветския съюз. На 6 септември се обяви скъсване на дипломатическите отношения с държавите, които влизаха в хитлерофашистката коалиция. В съответствие с постановката, възприета още в навечерието на войната, на войсковите началници бе наредено да не се съпротивляват на съветските войски ако пожелаят да минат границата, а да им се оказва съдействие. Същият ден Министерският съвет взе решение за обявяване на война на Германия, което „поради съображения от военен характер" влизаше в сила на 8 септември в 18 ч.
Категоричните действия на правителството бяха позакъснели за да подобрят външното му положение. То си остана международно изолирано. Малка България скъса с довчерашните си съюзници без да има каквато и да е сигурност от довчерашните противници. Тя се оказа в положение на война кажи-речи с целия свят: след като бе обявила война на държавите от антихитлеристката коалиция трябваше да вземе решение за война и с държавите от хитлеристката. Англия и САЩ, към които управляващите партии бяха искрено ориентирани и на чиято благосклонност се надяваха, показваха въздържаност, загрижени преди всичко за отношенията си с Москва и да не раздразнят съюзниците си на Балканите. България мълчаливо се предоставяше на съветското влияние. А съветското ръководство бе готово за военни операции отвъд Дунава. На 8 септември Червената армия пресече добруджанската граница. Правител-ството веднага се разпореди войските да улесняват всячески придвижването й. Съветските командири бяха изненадани, че за първи път на чужда земя ги посрещат възторжени човешки маси и армия напълно благосклонна. Всички условия предявени от Москва се приемаха. На молбата на българското правителство се отговори с прекратяване на състоянието на война и съгласие за преговори за примирие. Междувременно в София Отечественият фронт пристъпи към действие. Правителството на Муравиев бе свалено. Новото правителство начело с Кимон Георгиев се състоеше от партиите, участващи в лявата опозиционна групировка.
9 септември 1944 г. привеждаше режима и управлението на България в съответствие с извършващата се подялба в Европа. Отечественофронтовската власт установена като демократична, основана върху Търновската конституция, постепенно еволюира, заедно с еволюцията в отношенията между съюзниците, във власт от съветски тип, или както официално се казваше - своеобразна форма на пролетарската диктатура. Докато правителството на Муравиев се въодушевяваше от идеята за възстановяване на конституционния режим, 9 септември бе провъзгласен за начало на българската социалистическа революция. Независимо от съотношението на вътрешните сили, отстояващи.единия или другия път на следвоенното национално развитие, решаващ се оказа външният фактор, съотношението на силите на международната арена и доминиращата роля, поета от СССР в тази част на Европа и специално в България.