Лекции по История

31. Власт, интелигенция, култура – от края на 50-те до края на 80-те

«Затягането на юздите» на интелигенцията в България започва още през 1956. Страхът на партийното ръководство да не изгуби контрол върху нея го кара през февруари 1957 да централизира управлението на културата и просветата в едно министерство и да се обърне към човека, успял да ги държи здраво в партийния коловоз, макар и с методи, които година по-рано са остро критикувани.
През януари 1958 за около шест месеца В. Червенков поема в свои ръце Министерството на просветата и културата (след него за кратко на този пост е Живко Живков, а от декември 1958 до септември 1962- Начо Папазов).
Контролът над интелигенцията става още по-необходим във връзка с все още неустойчивото положение на Хрушчов и Живков, започнали промените в СССР и в България. Българският ръководител следва стъпките на Н. Хрушчов и КПСС в отно-шенията с творците.
През май 1957 на две срещи с културни дейци Хрушчов издига лозунга „За тясна връзка на литературата и изкуството с живота на народа".
Български аналог става девизът „Повече между народа, по-близо до живота" -лайтмотив в речта на Живков пред писателите на 8 април 1958. Целта е да се сплашат непокорните и да се покаже мястото, което партията е отредила на интелигенцията.
За да бъдат разсеяни докрай нейните илюзии, през юни 1958 8 конгрес на БКП приема резолюция, която за пореден път поставя задачата:
- за „борба с всякакви явни и прикрити буржоазни, антимарксически и антипартийни възгледи и влияния в изкуството"
- задължителност на социалистическия реализъм, комунистическа идейност, връзка с живота на трудещите се.
По-сериозна закана към интелигенцията и по-точно към филмовите дейци, се съдържа в постановлението на ЦК от 5 юли 1958 за състоянието и развитието на Българската кинематография, продължаващо ждановската практика за решаване на културните проблеми чрез партийни постановления.
- критиката е срещу неправилната тематична насоченост и заглушаването" на ясната комунистическа идейност и партийност на филми, опитващи се да разчупят предписваните схеми и канони, най-вече в творбата „На малкия остров" (сценарист Валери Петров, режисьор Рангел Вълчанов).
- причините за „вредните" тенденции са открити в настъпилата след Априлския пленум „идейна неустойчивост и колебание".
- управлението на кинематографията и Съюзът на кинодейците са обвинени в липса на правилно идейно-политическо ръководство и в тях са извършени значителни кадрови промени.
- партията определя тематиката - на първо място съвременните проблеми, както и жанровете - „комедии, приключенски, музикални и други такива филми".
- творбите трябва да са «жизнерадостни» и „партийно целеустремени".
- може да се разкриват трудностите и недостатъците на развитието, както и „личните, семейно-битови теми", но само от ясни комунистически позиции.
- търсенето на нови художествени форми и средства е оправдано, само ако с тях се разкрива по-ярко комунистическата идея.
На 22 конгрес на КПСС през октомври 1961 Хрушчов подновява атаките си срещу култа и Сталин. Още през ноември Т. Живков последва тази линия на пленум на ЦК, който отстранява В. Червенков от партийното ръководство. В поредната критика интелигенцията съзира нова възможност за разширяване на направения през 1956 пробив в името на демократизацията.
Но в началото на 60-те пред комунистическите партии вече са се изправили нови опасности. Изострянето на международните отношения засилва страха от изпускане на контрола върху интелигенцията, което може да доведе до нарастване на западното влияние. За да го предотврати, БКП набляга на постулата за неотслабващата идеологическа борба и за невъзможността от мирно съвместно съществуване между социалистическата и буржоазната идеология.
Настъплението срещу ставащата непослушна интелигенция започва от февруари 1962.
- до средата на април са проведени срещи на членове на ЦК с всички творчески съюзи, последвани от пленум и национално съвещание по идеологическите въпроси.
- на творците се внушава, че главната опасност са опитите да се постави под съмнение правилността на партийната линия и ръководната роля на партията в културата, което отваря вратата пред буржоазното влияние и „идеологическата диверсия".
- април 1963 - Живков, по примера на Хрушчов, се среща с представители на интелигенцията, за да заяви, че чуждите влияния ги отклоняват от „единствено правилния път на социалистическия реализъм" и че творческата свобода не може да излиза извън партийната политика и ръководство.
- Живков безапелационно обявява абстракционизма за „чиста безсмислица" и „израждане"
- осъжда „упадъчната песимистична поезия"
- осъжда „псевдоноваторските увлечения" в киното и театъра.
Живков посочва като примери на „упадъчност" публикациите в списанията „Пла-мък" и „Родна реч", както и във вестниците Литературен фронт и особено Литературни новини. Той критикува персонално поетесата Невена Стефанова, писателя Васил Попов, литературния критик Борис Делчев, Радой Ралин и отчасти Георги Джагаров.
Надеждите на интелигенцията за промяна са прекършени. Става ясно, че проблемът не е в култа към личността, а в основите на системата, които нито Хрушчов, нито Живков имат намерение да рушат.
В средата на 60-те Живков се ориентира към тактиката на „камшика и захарчето" към интелигенцията. От 1963 до 1968 репресивният аспект на културната политика намира израз в:
- спирането на в. Литературни новини, обединил свободомислещи автори като Васил Акьов, Радой Ралин, Стефан Продев. (Първият брой на вестник Литературни новини излиза на 24 май 1961. Той се отличава рязко от традиционните литературни вестници, защото започва да публикува творци, които не са печатани другаде (Атанас Далчев), заема остра антикултовска позиция, стимулирана и от 22 конгрес на КПСС (1961), атакува догматичните позиции на Тодор Павлов, лансира модернизма в книгоиздаването. Линията на в. Литературни новини се оказва в дисонанс със „затягането на гайките" и затова с решение на Секретариата на ЦК на БКП от началото на 1964 вестникът е спрян. Така в. Литературни новини се превръща в единствения спрян литературен вестник в годините на т. нар. априлско разведряване.)
- 1965 - книгата на Константин Павлов „Стихове" предизвиква поредица статии с упреци за отчуждение, песимизъм и „непонятно естетизиране на мръсното, гадното, отвратителното", след които книгата е иззета от книжарниците, а на поета е наложена забрана да публикува стихове, която продължава почти две десетилетия.
- в Сатиричния театър е забранена предизвикващата голям интерес пиеса на Валери Петров и Радой Ралин „Импровизации".
- остра критика предизвикват реалистично представените проблеми на младото поколение в пиесата на Недялко Йорданов „Ние не вярваме в щъркели", а друга негова пиеса - „С надежда за утре", не е допусната до сцената.
- забранени са и филми на режисьорите Бинка Желязкова и Христо Ганев, представящи реалистично проблемите на обществото.
- 1966 и 1967 - Политбюро на ЦК на БКП приема решения за „засилване на борбата срещу идеологическата диверсия на империализма" и обсъжда състоянието на „идеологическия фронт", като припомня на творците рамките на отредената им свобода.
През 1968 опитите на Чехословакия да наложи „социализъм с човешко лице" раждат нови надежди сред интелигенцията, но и нови страхове в партийното ръководство, което засилва цензурата и затяга дисциплината. Смазването на „Пражката пролет" е последвано от нови репресии:
- есента на 1968 - книгата с епиграми на Р. Ралин и илюстрации на Борис Димовски „Люти чушки" е оценена от секретариата на ЦК като „клеветнически паск-вил" и е направен опит тя да бъде унищожена. Авторите й са наказани, а ударът е нанесен върху сатирата като цяло. (По този повод на 12 ноември 1968 ПБ на ЦК приема решение „За някои прояви на идеологическия фронт", което обвинява двамата автори в антипартийни позиции. Два дни по-късно Р. Ралин е освободен от длъжността редактор, а Б. Димовски е уволнен от в. Стършел. Наложени са им и партийни наказания. Решено е да не се възлага повече хонорувана работа на Константин Павлов „поради целесъобразност")
- 1969 - постановката на пиесата на Н. Йорданов „Ние сме на 25", посветена на 25-та годишнина от 9 септември става повод за разправа с редица неудобни за властта драматурзи като В. Петров, Йордан Радичков, Никола Русев, Георги Марков.
Тактиката на партийната върхушка и лично на Тодор Живков към интели-генцията има и друга особеност.
- ударите са премерени така, че да не създават широк слой недоволни.
- с неоспоримо умение Живков успява да привлече творците с изкушенията на материалните облаги, привилегиите и високите постове, като избягва прекалено грубата намеса в творческия процес.
- според акад. Вл. Топенчаров „ако Червенков беше рязък и груб - Живков беше хитър и ловък. Ако Червенков беше настъпателен и еднопосочен, Живков беше гъвкав и лъкатушещ. Ако при Червенков неудобните и опасните се пращаха в затвор, лагер или заточение, при Живков те се местеха, изпращаха се в задгранично заточение. Но принципът бе един: да не се виждат, да ги няма, да не бъдат алтернатива. При Живков репресиите над тялото бяха заменени с репресии над душата. Това удовлетвори еснафа, но подтисна още повече интелектуалеца."
- Живков съумява и да създаде свой кръг от писатели и други творци, които са наречени „ловна дружинка", защото неформалните контакти се осъществяват главно по време на редовните ловни излети. Творците получават известна свобода при изричното условие тя да не се използва за политическа критика.
- писателят-дисидент Георги Марков разказва „Сигурно на пръсти се броят по-известните имена в българския културен живот, които не са обядвали, вечеряли или имали личен разговор с първия секретар на партията. Хората, които той канеше, бяха от всякакъв калибър и с всякакво отношение към него... Той ходеше на лов с писатели ловджии, устройваше вечери с поети и драматурзи, посещаваше художествени ателиета, събираше музиканти, заобикаляше се с популярни актьори и т. н. Тук не става дума за заобикаляне с тясна групичка от фаворити, а за твърде масово явление."
- «ловната дружинка» включва - Емилиян Станев, Ангел Балевски, Пантелей Зарее, Георги Джагаров и Стефан Гецов. После започва да нараства. «Принципът на подбор започна да изглежда административен. Канеха се всички председатели на творчески съюзи, а и някои зам.-председатели."
Рамките на социалистическия реализъм са разширени - поощрени са такива забранени до момента жанрове заради тяхната аполитичност, като научната фантастика и криминалния роман.
Създава се митът за изключителната заслуга на Т. Живков за „априлската пролет" в културата и за появата на „априлското поколение" творци.
Голяма „заслуга" за половинчатостта на разведряването имат и културните дейци, които показват висока степен на приспособяване към променящата се обстановка и правят много, за да декларират „признателността" си към новия водач Т. Живков. Така се раждат „поетичните сбирки" „Априлски сърца", които следват заиграването на Живков с писателите при посещенията му в морската почивна станция на СБП.
Активизира се и се поставя на официална основа културното общуване със Запада, за което допринася и разведряването в международните отношения през 70-те години.
Част от творците се приспособяват към партийните изисквания, налагат си автоцензура и изпълняват социалната поръчка: да съдействат за изграждането на „новия човек", а от началото на 70-те години - на „всестранно развитата личност", която според партийната теория съответства на етапа на „зрелия социализъм".
Други творци остават в партийните редици, но в творчеството си поставят художествените критерии над идейните и така създават произведения, излизащи извън партийните предписания. Относително малко на брой са онези изявени личности, които напускат страната в търсене на свободната изява (Георги Марков, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Милчо Левиев, Любомир Далчев).
Набраната инерция в културния живот, заделяните от държавата значителни средства и относително стабилната вътрешна и международна ситуация са добра основа за значими културни постижения през 70-те и нач. на 80-те години.
- в театъра голям успех имат пиесите на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Йордан Радичков.
- спецификата на сатирата, иронията, пародията, гротеската, позволява на драматурзите да изкажат публично своята оценка за действителността.
- в киното се появяват филмите от «миграционната вълна", разкриващи трудния преход и адаптирането на отправилия се към града селянин („Дърво без корен", «Матриархат", „Вилна зона").
- в анимационното кино водещи са сатиричните и абсурдистки форми, пресъздавани от режисьори като Т. Динов и Доньо Донев („Тримата глупаци", „Умно село")
- новаторските търсения и експерименти на Анри Кулев, Николай Тодоров, Слав Бакалов.
- в литературата изпъкват творби, които поставят на преден план общочовешките проблеми.
Партията обаче не престава да контролира културните процеси и да се намесва с познатия механизъм на критики и забрани:
- във филмите на Николай Волев „Маргарит и Маргарита" и на Христо Христов „Една жена на 33", на романа на Блага Димитрова «Лице» и др.
- тя определя и финансово осигурява насоките на творческите усилия към предпочитаната от нея историческа тематика и към възхвала на периода на съпротивата.
От 1973 се активизират и усилията на социалистическите страни за координиране на идеологическата работа.
В културната политика през 70-те години се откроява ролята на Людмила Живкова.
- начело на Комитета за култура и като председател на комисията на Политбюро за наука, изкуство и култура
- разгръща активна дейност, като поставя ударението върху националната самобитност, върху популяризирането на българската култура в чужбина и на световните достижения в България.
- в столиците на редица държави с успех преминават изложбите на тракийските съкровища, на българските икони, на средновековното българско изкуство и култура, на съвременното българско изкуство.
- Л. Живкова е убедена, че това е най-сигурният път за издигане авторитета на малка България в очите на света.
- в страната са осъществени програми за представяне на творчеството на Леонардо да Винчи, Николай Рьорих и Владимир Ленин.
- закупени са многобройни произведения на изкуството, от които по идея на Л. Живкова се създава галерия за чуждестранно изкуство.
- пак нейна е и идеята за организиране на световна асамблея „Знаме на мира" като изява на детското творчество.
- тя участва и в подготовката за тържествено отбелязване през 1981 на 1300-годишнината от създаването на българската държава.
- но инициативите й са свръхамбициозни, те надхвърлят реалните възможности и културната тежест на страната и са свързани с изразходване на големи финансови средства. Затова те отблъскват българската общественост и след нейната смърт през 1981 повечето от проектите й са изоставени.
«Българският чадър»
Талантливият писател Г. Марков през 1970 решава да остане като политически емигрант в Лондон, където в поредица репортажи по радио „Свободна Европа" разобличава действителността в социалистическа България и политиката на БКП.
Умира на 11 септември 1978, след като на 7 септември на лондонския мост „Ватерло" чадър на „случаен минувач" го убожда по крака, вкарвайки по този начин миниатюрна сачма със силната отрова рицин.
Няколко дни преди това - на 26 август, в Париж е извършен подобен опит за покушение срещу Владимир Костов - капитан от Държавна сигурност, изпратен по линия на външнополитическото разузнаване в Париж, но потърсил през лятото на 1977 политическо убежище във Франция и работил в радио „Свободна Европа".
Закъснялото българско дисидентство
В края на 80-те в България за първи път се появява организирано недоволство от системата - дисидентско движение. Преди това не съществува вътрешна организация на идейните противници на социализма по подобие на създаденото през 70-те години движение в Централна Европа и в Съветския съюз. Дисидентството в България се ражда късно, едва през 1988, когато „перестройката" на Горбачов вече е навлязла в радикалната си фаза - „ерата на гласността".
За промяната на общия климат от мълчаливо вътрешно несъгласие към все по-открито недоволство важна роля изиграва „бунтът" на творческата интелигенция. Тя е първата, която се включва в процеса на десталинизация през 50-те години, в нейните среди недоволството се запазва живо през целия период на живковизма, но го изразяват само няколко известни фигури като сатирика Радой Ралин, карикатуристите Борис Димовски и Тодор Цонев (цялото му творчество е насочено срещу Т. Живков и затова е иззето от Държавна сигурност), сценариста Христо Ганев, поетите Константин Павлов и Стефан Цанев.
Раздвижването на съветската интелигенция стимулира и българската, която бързо се активизира. Началото е поставено от две книги, появили се по книжарниците в началото на 80-те години, след което са иззети от властите:
- „Фашизмът" на философа Желю Желев (анализира фашистката тоталитарна държава по начин, който трябва да подчертае аналогията й със социалистическата).
- романът „Лице" на поетесата Блага Димитрова, в който идеалите на антифашистката борба са противопоставени на социалистическата реалност.
- тези две, станали скандално известни в българското общество произведения, придават смелост и на останалите творци.
През 80-те години общественото внимание следи с интерес всяка проява на критичност, творците се усъвършенстват в езоповския език на скритото политическо послание. Популярност получават злободневни творби като:
- филма „Една жена на 33" на режисьора Христо Христов и сценариста Боян Папазов (1982) – т.нар. «кино на моралното неспокойствие», което трябва да се оценява като обществени явления, а не художествени произведения (филмите от този тип).
- пиесата на Иван Радоев „Човекоядката"
- пиесата на Йордан Радичков „Образ и подобие".
- техният патос е насочен срещу лицемерието на властта, което обвиняват за нравствения срив в обществото, докато художествените им качества играят второсте-пенна роля.
Обществената нагласа да се подкрепя всяка критика срещу властта показва, че условията за дисидентство са назрели.
Роля за идейното съзряване на опозиционното мислене играят и многобройните неформални кръжоци, клубове и семинари, в които професионалисти от различни области на познанието (предимно хуманитаристи) се опитват да стигнат до свои истини за системата, в която живеят. Ограничената българска гласност след 1987 дава възможност част от техните изводи да бъдат чути и отпечатани в някои официални периодични издания - списанията „Отечество", „София", „Общество и право", вестниците „Народна култура", „Литературен фронт", „Орбита" или полулегалните литературни издания „Глас", „Мост".
Първите дисиденти се възползват от „Юлската концепция", според която гражданите имат право да създават „неформални организации" - такива, които съществуват извън официалните организационни структури. Обещаната демок-ратизация отгоре предвижда възможност за създаване на различни неполитически движения, дискусионни клубове, сдружения. От тази „вратичка" се възползват най-активните отрицатели на системата, които обаче се съобразяват и с ограниченията - да не се атакува политически властта. Затова повечето дисидентски организации обявяват, че ще се занимават с неполитически дейности - екологична защита, спазването на религиозните и човешките (етническите) права.
Дисидентските групи започват да се създават от началото на 1988 - те са слаби и нямат много последователи, но добиват популярност благодарение на нервната реакция на властта, на декларациите на техните дейци по българските емисии на чуждестранните радиостанции „Свободна Европа", „Дойче веле", Би Би Си и, разбира се, по най-сигурния и най-бързия начин от онези години - слуховете и неофициалната информация.
Първата дисидентска организация в България е създадена в началото на 1988, когато няколко души формират „Независимо дружество за защита правата на човека в България". То е оглавено от Илия Минев, който по време на ВСВ е бил член на националистическите български легиони. Дружеството подготвя „Апел за защита правата на човека в България", но си остава в периферията на общественото внимание. Причините за непопулярността му са, че е съставено от малко на брой и неизвестни лица (предимно бивши политически затворници), а и че се стреми към акции вън от страната - предава чрез западните посолства документи до международни институции.
С подобна съдба са и „Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности", оглавен от йеромонах Христофор Събев и Независимият профсъюз „Подкрепа" на д-р Константин Тренчев. Това, че са създадени и действат в провинцията също намалява влиянието им, защото централизираният български модел налага водеща роля на столицата София, в която живее около 15% от населението - тя е и център на обществения и културния живот.
Най-голям обществен резонанс през втората половина на 80-те години добиват екологичните проблеми. Ускорената индустриализация, несъобразена с последиците й за природата, започва да застрашава екологичното равновесие. Обществената чувствителност нараства особено след аварията в съветската АЕЦ Чернобил на 26 април 1986, когато радиоактивният облак минава и през българските земи. Българските средства за информация по нареждане на правителството успокояват населението, че няма опасност от радиоактивно замърсяване, но в същото време партийната върхушка изпраща семействата си вън от страната и си осигурява специална храна, а военният министър ген. Добри Джуров издава заповед за предпазни мерки в армията.
Лицемерието на властта не само засилва отдавна съществуващото неверие в официалната пропаганда, но прави обществото свърхчувствително към замърсяването на околната среда. При това екологията изглежда достатъчно безопасна сфера, отдалечена от политиката. През 80-те години екологичните протести заместват откритото политическо отрицание - те дават възможност на много хора да демонстрират критичната си позиция срещу властта.
Повод за създаването на първата истинска дисидентска организация става тревогата за съдбата на крайдунавския град Русе, който периодично е обгазяван с хлор от намиращия се на отсрещния дунавски бряг румънски химически комбинат в Гюргево. Българското правителство поставя пред румънското въпроса за изграждане на пречиствателна система, но така и не постига успех.
- за жителите на Русе обаче последиците се изразяват в рязко нараснали болести на дихателните пътища, особено при децата.
- от есента на 1987 русенските майки започват периодични протести и демонстрации.
- централната преса започва поредица от публикации, посветени на тревогата за Русе.
- Съюзът на българските художници отправя призив за спасяване на Русе, който е подкрепен от Института за ядрени изследвания, от Кабинета на младите писатели, от Съюза на учените в България, от Института по молекулярна биология.
- на русенските майки и деца е посветен и док. филм „Дишай" на режисьора Юрий Жиров.
Премиерата именно на този филм на 8 март 1988 е използвана като повод за учредяване на първата дисидентска организация в България - Обществен комитет за екологична защита на Русе. Тогава е гласуван устав и декларация, избрано е ръководство, в което участват популярни личности като писателя Георги Мишев, Петър Слабаков, художника Светлин Русев, Нешка Робева, журналистката Соня Бакиш (съпруга на председателя на парламента и член на Политбюро Станко Тодоров). Истинските организатори остават в сянка, а споменатите фигури трябва да убедят властта, че срещу нея застават едни от най-изтъкнатите и уважавани в обществото личности. След този първи акт на учредяването си Русенският комитет не осъществява някаква дейност. Партийните структури и силите за сигурност използват увещания, заплахи и наказания, за да принудят учредителите да се откажат от по-нататъшни действия. По всички личи, че целта на инициаторите е била по-скоро пропагандна - в страната и в чужбина да се чуе и разбере, че и в България се формира вътрешна опозиция на режима, в която участват популярни обществени фигури.
Импулсът, даден от Русенския комитет, не остава без последствия. Още в началото на 1989 Петър Слабаков подготвя програмните документи на нова ор-ганизация, този път оформена като „сдружение" и наречена „Екогласност". На 11 април официално е учредено Независимото сдружение „Екогласност" с председател Петър Слабаков и секретар киносценаристът Георги Аврамов. По документи и участници тази организация е продължение на Русенския комитет, но вече без представителния си характер. Създаването й бележи началото на истинско екозащитно (зелено) движение в България. Политизацията му този път е по-слаба, може би защото по това време вече има истински опозиционни политически организации. „Екогласност" предупреждава обществото за опасните за околната среда предприятия, предимно от добивната промишленост - Медодобивния комбинат между Златица и Пирдоп, мините Медет, Оловно-цинковия завод край Пловдив, химическите заводи в Стара Загора, Димитровград, Девня. Природозащитната дейност в България постепенно се утвърждава в обществото.
Пред истинско политическо предизвикателство властта се изправя през есента на 1988, когато е създадена първата чисто политическа организация - „Клубът в подкрепа на гласността и преустройството в България" – 3 ноември 1988 в Софийския университет.
- Университетът вече се е утвърдил като средище на несъгласните с властта. През есента на 1987 по време на университетска партийна конференция са отправени остри критики срещу ръководството на БКП. Веднага са изключени от БКП и уволнени от университета четирима преподаватели. Наказанията предизвикват протести, в които участват преподаватели и студенти.
- размирният университетски дух кара дисидентите да изберат университета за създаването на Клуба.
- при учредяването му проф. Иван Николов огласява Програмна декларация, обявява инициаторите и прочита списък на 81 учредители. Всички инициатори са дългогодишни членове на БКП, някои дори „активни борци против фашизма".
- те са: партийният поет Христо Радевски, кинорежисьорът Дучо Мундров, професорът философ Кирил Василев, академикът химик Алексей Шелудко, Радой Ралин. Учредителите обаче са доста по-пъстри - там се срещат имената и на много интелектуалци, които вече са се изявили като противници на режима и не са членове на БКП - Блага Димитрова, Желю Желев (той е изключен от БКП през 60-те години) и др.
- в избраното ръководство преобладават членовете на БКП, но има и безпартийни.
- програмната декларация на Клуба е амбициозна - тя има претенциите да очертае основните обществени проблеми и обещава да потърси решения за тях.
- създава 6 секции за работа - за икономическото състояние/ за човешките права и гражданските свободи/ по демографските проблеми/ по екологията/ по проблемите на българската култура/ по нерешени проблеми на българската история.
- новата организация вече не се крие зад един или друг неполитически проблем, а обявява, че е дошло време обществото да се включи в обсъждането на всички важни за България въпроси.
- създателите на Клуба се застраховат срещу политическо преследване, като заявяват, че организацията „ще работи изцяло на основата на Конституцията на НРБ и в нейните рамки, съобразявайки се със съществуващото законодателство и при пълна подкрепа на решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987, като се бори за тяхното политическо осъществяване».
- той не се обявява против социализма, а за неговото възраждане с реформена акция отгоре, напълно в духа на „перестройката".
- Клубът съзнателно започва да действа открито, за да даде пример за обещания от ЦК на БКП през 1987 политически плурализъм.
Всъщност, както и при Русенския комитет, новата организация поставя властта в трудно положение - тя трябва да покаже доколко е готова да даде обявените от самата нея нови свободи. Реакцията не закъснява - включени са всички партийни и полицейски механизми за ликвидиране на организацията. Но това се оказва трудно, тъй като Клубът съществува благодарение на информацията за него, а тя е извън контрола на властта, защото се разпространява от западните радиостанции. При това създателите на Клуба не могат да бъдат репресирани по традиционния начин, тъй като действат в рамките на Юлската концепция, а всеки опит за арест и разпит веднага е съобщаван по телефона на западните медии, а властта трябва да се съобразява с ангажиментите, които сама е поела с участието си в хелзинкския процес.
Най-важната цел на дисидентите е постигната - да демонстрират пред обществото, че реформената акция на властта е била по-скоро камуфлаж, опит да се запази политическата система (в икономическата наистина се правят опити за пре-разпределение на държавната собственост). При това те дават и пример за противопоставяне, без то да бъде последвано от пряка репресия.
Дейността на Клуба се изразява в подготовката на документи - декларации, информации.
Той реагира на всичко, което става в раждащата се опозиция:
- подкрепя протестната гладна стачка на поета Петър Манолов, заради иззетия му от милицията литературен архив
- защитава репресираните български турци
- протестира срещу всички действия на ДС против Клуба и останалите дисидентски организации.
Най-важно обаче е самото съществуване на Клуба, което създава атмосфера на по-голяма свобода, преди всичко за интелигенцията. То показва, че е възможно открито да се критикува властта без тя да може да реагира по друг начин, освен чрез медийна очернителска кампания, която обаче има обратен ефект. Клубът подготвя обществената почва за противопоставяне на Живков, който вече персонално е сочен като основна пречка пред демократизацията.
Така в българското дисидентство се оформят две основни групи.
- от едната страна застават некомунистите, които бързо еволюират до антикомунисти - те се обявяват против системата като цяло. Те дават облика на Независимото дружество за човешки права, Комитета за религиозни права и Независимия профсъюз „Подкрепа".
- другата група е на комунистите реформатори, преди всичко антиживковисти, които са за демократизиране на социализма. Център е Клубът в подкрепа на гласността и преустройството, макар че и там част от активистите са против системата като цяло, но по тактически причини не изразяват такива позиции.
- встрани от това деление донякъде е „Екогласност", в която безконфликтно членуват партийци и безпартийни, привърженици на социализма и негови противници, обединени от общата си тревога за природата и отражението на човешката дейност върху нея.