Лекции по История

3. България в политиката на Великобритания през ІІ СВ.

Великобритания, както и Франция са създателки на Версайската система и на Балканския пакт – затова България гледа с недоверие към нея в по отношение на осъществяването на своя национален идеал.
Английските пристрастия към Гърция и френските към Югославия и отчасти към Румъния, израз на техните икономически и стратегически интереси, обективно правят не-възможно благосклонното отношение на двете велики сили към българските претенции, насочени към територии на покровителстваните от тях държави.
Британската дипломация се опасява от засилване на германското влияние във важните за нея подстъпи към Източното Средиземноморие и се опитва да му противодейства чрез създаване, ако не на антигермански, то поне на неутрален блок на Балканите. Според тези планове България трябва да бъде привлечена в Балканския пакт или в съюз с Югославия и Турция.
Британските усилия завършват с неуспех поради невъзможността на Англия да предложи реална териториална цена за българския неутралитет.
Великобритания се обявява в подкрепа на българското искане за връщане на Южна Добруджа - плод на желанието на Чърчил да принуди България да влезе в антигермански балкански блок, но на практика британската дипломация прави твърде малко в това отношение.
Опитът на британските служби да предотвратят българското обвързване с Тристранния пакт, като организират в началото на 1941 преврат с помощта на лидера на БЗНС „Пладне" д-р Г. М. Димитров, претърпява неуспех.
Българските власти разкриват заговора и през нощта на 21 с/у 22 февруари 1941 правят опит да арестуват д-р Г. М. Димитров. Той успява да избяга и е приютен в британската легация, а след това е скрит в багажа на легацията и с камион е откаран в Турция. Така започва животът му на емигрант, работещ с британските служби за разгръщане на антигерманската съпротива в България.
Присъединяването на България към Тристранния пакт означава неуспех за английската дипломация.
На 5 март 1941 Англия къса отношенията си с България.
От лятото на 1941 в продължение на две години Англия и СССР са съюзници в Антихитлеристката коалиция, а Балканите вече не са в центъра на тяхната политика. Отношението им към България се размива в общата линия към германските сателити, макар страната да е сред враговете на Англия, а със СССР да поддържа дипломатически отношения.
И Лондон, и Москва искат на Балканите да се разгърне силно съпротивително движе-ние, което да задържи значителни германски сили и в подходящ момент да улесни настъпателните действия на съюзниците. И двете страни се надяват да организират, ръководят и контролират тези съпротивителни движения, което след войната ще им осигури и политически позиции в региона.
Лондон се ориентира към земеделските парти на Балканите, като водеща и обединителна роля отрежда на Дража Михайлович, а от българска страна залага изцяло и единствено на д-р Г. М. Димитров, който работи в най-тясна връзка с британското разузнаване. С негова помощ англичаните създават в Йерусалим Национален комитет „Свободна и независима България" и две радиостанции в Кайро - „Свободна и независима България" и „Васил Левски", които агитират за разгръщане на съпротивата и преориентация към Англия.
Ефектът е слаб, защото Г. М. Димитров няма организирана и масова опора в България, а британската пропаганда залага на заплахите за бъдещо наказание на страната и настоява за изтегляне от новоприсъединените земи.
13 декември 1941 – България обявява «символична» война на САЩ и Великобритания.
Десантът на войските на западните съюзници в Сицилия през лятото на 1943 и възможността те да се отправят към Балканския полуостров активизира и легалната опозиция. Слуховете, че дългоочакваният втори фронт с/у Хитлер може да бъде открит на Балканите, засилват надеждите на пробритански настроените опозиционни лидери, че западните съюзници ще получат решаващата дума за следвоенната съдба на България и че настъпва часът властта да им бъде предоставена, за да извършат необходимия завой „отгоре".
При това нищо не налага тя да бъде делена с БРП, която няма място в плановете и действията на легалната опозиция. В началото на август 1943 петима опозиционни дейци - Кимон Георгиев, Никола Петков, Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Кръстьо Пастухов, подписват изложение до цар Борис, за прекратяване на нападките срещу Антихитлеристката коалиция, но не настояват за смяна на външнополитическата ориентация. Към тях отказват да се присъединят Никола Мушанов и Димитър Гичев.
Надеждите за англо-американски десант на полуострова остават напразни. През ноември 1943 на срещата в Техеран Чърчил се опитва да убеди своите съюзници в необходимостта да се открие Балкански фронт, който ще гарантира британските интереси в региона.
Чърчил – «влизането на Турция във войната би било най-доброто, ако не единственото средство, да се попречи на русите да иустановят контрол над Балканите... Ако турците запазят неутралитет, британските сили по всяка вероятност не ще могат да се доберат до Балканите дотогава, докато оттам не си отидат германците или докато там не се укрепят руснаците".
Чърчил успокоително заявява «На Балканите ние нямаме нито интереси, нито често-честолюбиви стремежи. Всичко, което искаме да направим, е да сковем тези 21 германски дивизии на Балканите и по възможност да ги унищожим»
Истинските намерения на британския премиер обаче не са тайна за Рузвелт и Сталин.
Рузвелт споделя със сина си Елиът: „Когато Чърчил се «Чърчил иска да удари през Централна Европа, за не позволи на Червената армия да мине през Австрия и Румъния, а даже, ако е възможно, и през Унгария. Сталин, и аз, и всички го знаехме...". Рузвелт е категоричен: „Не виждам никаква причина да поставяме живота на американските войници в опасност....»
Чърчил трябва да отстъпи. Решено е вторият фронт да се открие през май 1944 в Северна Франция. Така е ликвидирана една от възможностите за различно следвоенно бъдеще на Балканите.
Англия и САЩ са единодушни категорични в желанието да се усили натискът върху България да скъса с Германия. Според Чърчил най-ефикасното средство са бомбардировките - продължават от ноември 1943 до пролетта на 1944. Войната за България от символична се превръща в реална.
Узнавайки за мисията на Куюмджийски, британската страна реагира остро и се оплаква, че нейната „представа за сътрудничество " не била такава.
Подобно на Съветския съюз, към средата на 1944 Чърчил също предприема действия, за да защити британските интереси на Балканите.
След неуспеха на програмата максимум - десант на Балканите, той се ориентира към програмата си минимум - гарантиране на британските интереси поне в Гърция чрез договаряне със Сталин и с цената на отстъпки в полза на СССР в други страни от полуостро-ва. Настъплението на съветската армия в Централна и Източна Европа през лятото на 1944 наложи спешното постигане на политическо споразумение с руснаците за тези райони
Въпреки многократно изразяваното от Рузвелт неодобрение на всякакви предварителни подялби на сфери на влияние, на 4 май 1944 Чърчил се опитва да постигне споразумение със Сталин, като предлага да признае съветския приоритет в Румъния с/у британския в Гърция (на срещата на министърът на външните работи А. Идън със съветския посланик в Лондон Фьодор Гусев). СССР не приема, но и не отхвърля предложението. Москва иска да получи одобрението и на САЩ (демонстрира съюзническа лоялност).
Чърчил е „пропуснал" да информира Рузвелт, знаейки твърдото му несъгласие с опитите да се определят сфери на влияние в хода на войната. Рузвелт се съгласява с предложението, подчертавайки, че то ще важи само три месеца и ще се отнася само до чисто военни въпроси.
Англия също бърза да сключи примирието и на 2 август 1944 Чърчил за пореден път предупреждава, че за България „моментът на разкаянието още не е минал, но той бързо минава".
Думите му напомнят на българските управляващи, че все още не са направили постъпки пред Англия за започване на преговори. Бившият председател на 24 ОНС и убеден англофил Стойчо Мошанов е изпратен в Турция, за да установи контакт и с представители на Великобритания.
Развръзката настъпва в хода на започналото през август 1944 настъпление на съветските войски в посока Яш-Кишинев, завършило с капитулацията на Румъния на 23 август. Същия ден Г. Киселов, осъществяващ контактите с американците, и Ст. Мошанов са упълномощени да започнат преговори със западните съюзници за сключване на примирие, чиито проект е окончателно съгласуван в Европейската консултативна комисия в Лондон едва на 25 август. Москва обаче показва нарастваща резервираност към подобна стъпка, която ще осигури на Англия и САЩ водещи позиции в България и отново напомня на българските управляващи, че „спорните въпроси по-добре ще се уредят, ако България би прибягнала до посредничеството на СССР в тия преговори".
Англия също като САЩ няма голямо разнообразие от варианти на поведение към събитията на Балканите и избира компромиса да започне преговори за примирие, но да не достига до подписването му. Така тя показва интерес към съдбата на България и намерение да играе определена роля в нея след края на войната, без обаче да ограничава свободата на действие на СССР. САЩ и Англия разчитат, че Съветският съюз ще им даде същата свобода на действие в други, по-важни за тях региони.
Съобразявайки се със съветската оценка, САЩ и Англия също не подкрепят новия кабинет на Муравиев и той остава в пълна изолация. Двете държави просто изчакват поредния съветски ход, протакайки в Кайро преговорите с официалния български представител Ст. Мошанов.
Ст. Мошанов и полк. Желязков пристигат в Кайро на 30 август 1944 и на следващия ден провеждат единствената официална среща със западните представители, на която се решава заседанията да се отложат с няколко дни, докато българската делегация получи редовни пълномощия.
За Англия и САЩ България е вече в съветската сфера на влияние и няма смисъл да се поемат излишни рискове с подкрепа на правителство, което не се ползва със съветското доверие.
В сравнение със съветската активност британският и американският интерес към България се оказва временен, свързан с конкретни, но не първостепенни политически цели. Затова Англия е готова да се отдръпне от страната, когато това ще й донесе изгоди в други стратегически важни за нея региони. Усилията й не надхвърлят програмата максимум - превръщане на България в буферна държава, но и тази цел не е преследвана упорито.