Лекции по История

29. "Възродителният процес" – 1984-1989. (вътрешно- и външнополитически аспекти)

До края на 1984 напрежението в смесените райони нараства, поради засиления натиск , както и от смяната на имената на немалко хора в по-ранен период. Турция през този период е достатъчно силна и стабилна, за разлика от България, която усеща засилване на вътрешното напрежение и икономически спад.
Неблагорпиятното въздействие на влошения климат в международните отношения през 80-те години и кризистните моменти в Източния блок и във вътрешноикономическото развитие на България, налагат една нова политика спрямо българските турци. Концепцията за „единна социалистическа нация” се запазва, но с нови моменти, като се активизират моментите на насилие. Броят на турското население продължава да нараства, при наличието на засилен спад на българското. Стига се до изчезването на българския елемент в редица села. От 1982 до 1984 децата от смесени бракове задължително се записват с български имена. По-строги стават преследванията на извършващите религиозни обреди и на носещите традиционно облекло. Намалени са радиопредаванията на турски и турските периодични издания. До края на 1984 се усеща, че е дошъл моментът за бързо преименуване на цялото турско население в България.
Религиозните празници и обичаи са един от основните фактори за отчуждението на българските турци. Друг фактор е наличието у някои българи на пренебрежително отношение към българските турци. Огромна роля започва да играе Държавна сигурност, която е факторът за закрепването и утвърждаването на резултатите. През лятото на 1984 започва една терористична вълна, както в Западна Европа, така и в България.
- 30 август 1984 избухва взрив на паркинга на Варненското летище, при което са ранени 2 жени.
- в същия ден детонация в чакалнята на Пловдивската гара убива една жена и ранява 42 души.
- в селска къща край Варна е открито оръжие.
Живков усеща напрежението и се страхува за бъдещето на партията и стабилността на своята власт. Част от хората в службите започват да го информират, че самите хора искат доброволно да си сменят имената. Но Живков никъде, дори и в спомените си, няма ясно решение, да се сменят иментата в този период. Г. Танев (първи секретар в Кърджали), Д. Стоянов (министър на вътрешните работи) и Г. Атанасов (министър- председател) са хората, които взимат решението да се започне смяната на имената. Като решават да започнат първо в Кърджали, където става спонтанно и в малък мащаб, за да видят как ще се приеме от хората тази промяна. Това започва през декември 1984 и продължава до януари 1985 - извършена масова насилствена смяна на турско-арабските имена на българските турци с български.
В започналия на 24 с/у 25 декември 1984 процес на насилствена смяна на имената на българските турци те са обявени за „лица с възстановени имена" или „българи-мюсюлмани", тъй като били наследници на българи, които по време на петвековното турско владичество били насилствено ислямизирани и лишени от българско самосъзнание.
Януари 1985 се обсъжда как е протекла смяната на имената в Кърджали.
- според изнесения от Г. Атанасов доклад от 24 декември 1984 до 14 януари 1985 са сменени имената на 319 хил души в Кърджалийско, Хасковско, Пловдивско, Пазарджишко, Силистренско, Старозагорско и Благоевградско.
- от изказванията става ясно, че много от свиканите не знаят за какво става вапрос, но важното е всичко това да се хареса на Живков.
- вярно е, че има съпътстващи жертви, но се приема, че всичко е протекло нормално. Общият брой на жертвите е приблизително 9 души.
- решава се да се продължи и процеса на смяна на имената да се разпространи и в СИ България.
В крайна сметка през декември- януари 1985 е извършена смяна на турско-арабските имена на близо 814 хил. български турци.
- за акцията са мобилизирани както полицията, така и дори армията.
- паспортите на турците са иззети и са принудени да си изберат ново българско име от списък.
- при отказ те са малтретирани, някои са изпратени в „Белене” без съд и присъда
- други са осъдени на различни срокове затвор.
- масови протестни демонстрации на турците има в Кърджалийско, с. Ябланово. Те са разтурвани със сълзотворен газ, а в някои случаи е употребявано и оръжие.
- сведенията за броя на жертвите е от 7 до 12, като много вероятно е да са повече, а някои от смъртните актове да са фалшифицирани.
Първоначално Турция не протестира и не бърза. Дори премиерът Т. Йозал предупреждава „да не се предприемат необмислени действия". Процесът се провежда в пълно информационно затъмнение. Като първите съобщения идват от западните радиостанции, като информацията е подадена от американското посолство.
Турция изпраща двама неофициални пратеници. На срещата с Живков , той заявява,че това е нормален акт. Това не засяга Турция, като естествено използва и положението на Турция и въпроса за кюрдите.
В турската преса обаче се надига вълна от антибългарска пропаганда.
Анкара не може да остане безучастна и от 1985 до 1987 поставя въпроса за положението на „турското национално малцинство" в България пред повече от 30 международни форуми и организации.
От своя страна, Живков търси подкрепа от новия съветски лидер М. Горбачов.
На първата си среща с Горбачов на 24 октомври 1985 в София Т. Живков обяс-нява, че турците в България са 800 хил. и до 2000 г. ще станат един милион: „Вие не можете да си представите какво ще бъде. Турската страна ще ги разглежда като част от турската нация. Те ги концентрират по границата и на вътрешни стратегически пунктове, да не говорим за местата, където се преминава през Балкана. Те са групирали села там, а ние не сме догледали това. Димитров е велик човек, но по тези въпроси той допусна грешки. Ние по това не говорим... Това е пета колона против Варшавския договор. А съзнанието на болшинството от тях е турско. Това са потурчени българи, но за пет века са асимилирани. И ние направихме това, което ви е известно. Сега населението си работи. Това не значи, че всичко е решено. Ще минат 10 години и ще се реши.
Така първоначално България разчита на дипломатическата подкрепа на Съветския съюз при мълчалива и неутрална позиция на повечето страни от Източния блок. Постепенно съветската позиция става нарастващо резервирана и ориентирана към посредничество с цел намиране на изход от създаденото напрежение.
След подписването на Заключителния акт на съвещанието от Хелзинки през 1975 дори и насилствената асимилация на българското население в съседните балкански държави в предишните епохи не може да оправдае насилствено-административното преименуване на няколкостотин хиляди български граждани (850 хил. души през 1985 - около 10% от населението).
Неуспехът на акцията - турците са преименували, но не и приобщени към българ-ската държава, даже напротив - противопоставят й се, е отчетен при заседанията на ръководството на БКП от 1985. Тепърва през следващите години обаче ще се видят и негативните последици за България от този акт на международната арена.
Същевременно се засилва „възродителният процес" сред българските турци:
- принуждавани да се откажат от традиционното си облекло
- да не говорят на турски на публични места
- сред тях се води „разяснителна" дейност за българските им корени и за „избистряне" на българското им съзнание - че всъщност те нямат нищо общо с Турция, а произходът им е български,но през вековете на османско владичество са били принудени да приемат исляма. Така българското им самосъзнание е било замъглено и са започнали да се усещат турци. Сега държавата трябва да се погрижи те отново да се почувстват българи.
- изцяло вече е ликеидиран турският печат и радиопредавания.
- част от туското население не може да приеме наложените промени, но не може и да окаже открита съпротива, ето защо оказва пасивна съпротива- тайно дава турски имена на децата си, в дома си говори на турски и изпълнява религиозни обреди.
Насилието срещу българските турци предизвиква и ответна реакция.
Турция продължава да подкрепя участниците в нелегалните групи от средите на преименуваните - разкрити са около 42 с близо 400 членове. Част от тях продължават терористичните акции
- на 9 март 1985 те взрирярат вагона за майки и деца в бързия влак Бургас-София и залагат взрив във фоайето на хотел Сливен. Загиват 8 души , 50 ранени български граждани.
- 30 юли 1986 - неуспешен опит за взривяване на взривно устройство на плажа в курорт „Дружба”, където е заплашен живота на над 30 граждани.
Другият начин на съпротива е с „мирни средства”- икономически саботажи, позиви и др. Най- значима такава организация е „Турското националосвободително движение в България”, свързано с името на Меди Доганов (Ахмет Доган).
Въпреки липсата на официални санкции, отзвукът от ставащото в България в съседна Турция е много голям. Медиите водя нестихваща кампания за разкрития за ставащото в България и една от целите е да се насърчи съпротивата на българските турци. В тази насока работи и турското разузнаване, което за 1984- 1989 удвоява броя на кадровите разузнавачи и агенти в турските дипломатически представителства в България.
На 23 февруари 1988 на среща на министрите на външните работи на балканските страни, България и Турция подписват т. нар. «Белградски протокол», с което се показва желание да се започне подобрение на отношенията. Но в крайна сметка и двете страни не отстъпват от позициите си по основните проблеми.
Напрежението расте, а взетите мерки не дават желания резултат и през март 1988 Политбюро обсъжда за пореден път „Тезиси по възродителния процес". Т. Живков призовава да се отиде „към нови смели решения, които да ни позволят да доведем това дело докрай... Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се кръщават вкъщи, всяко новородено има две имена и т. н. При новите условия национализмът започва да се възражда".
През 1989, в условията на т. нар. преустройство и в навечерието на Конференцията по човешките измерения в Париж, дисидентски организации и структури сред българските турци, подготвят демонстрации, масови митинги , шествия, гладни стачки с искане за възстановяване на имената на българските турци, за зачитане на техния език и обичаи.
От 19 до 27 май 1989 в районите с компактно турско население в СИ България се организаират масови митинги и демонстрации. Властите се опитват да ги предотвратят, като близо 1000 български турци са депортирани в Югославия, Унгария и Австрия, заподозрени в организацията на демонстрациите и във връзки с турските служби.
Гладните стачки, които продължават и до края на май, нарастват все повече. Най-масови са в районите на Каолиново, Дулово, Исперих, Разград, Добрич, Търговище, Шумен, Омуртаг.
Освен възстановяване на културните и религиозни права и междуетническа толерантност, на някои митинги се иска и спиране на репресиите и решаване на проблема с мюфтийствата.
По време на демонстрациите органите на МВР също дават жертви от 7 до 9 души и десетки ранени и от двете страни. Сред управляващите се съживяват старите нагласи, за по- бързото постигане на „единна нация” и за преодоляване на проблемите ще е по-добре да се изселят възможно повече турци.
На 29 май Т. Живков прави изявление по радиото и телевизията, че България е приела закони, които позволяват на всеки български гражданин да пътува където пожелае. Той припомня, че „в Турция
„режисьорите" на антибългарската кампания подеха въпроса за изселването, като разтръбиха, че Турция е готова да приеме всички български мюсюлмани, които искат да се изселят. По този повод искам от името на българските мюсюлмани и от свое име в качеството ми на председател на Държавния съвет да се обърна най-настойчиво към съответните турски власти: отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно или да останат и да живеят тук".
За изселването няма формална необходимост от споразумения с Турция, тъй като то става въз основа на международните договорености за свобода на пътуванията. Законът влиза в сила от 1 септември, но събитията се развиват много бързо и се налага да бъде използван от българскуте турци още в началото на юни (Голямата екскурция)
Турците прекратяват демонстрациите, но започва силна изселническа вълна. Много хора напускат работа, продават имуществото си, изтеглят спестяванията си и тругват към Турция. Българското население заема техните места, трябва да прибере тяхната реколта, за да се закрепи и без друго разклатената икономика. Властта издава изключително бързо нужните документи. Същевременно на места получаването на паспортите става срещу предварителна продажба на жилището и други условия. На границата се струпват огромни опашки, на ден минават около 3 хил. души.
На 22 август 1989 в нарушение на международните спогодби и поразумения, Турция затваря границата. До тогава страната са напуснали 360 хил. български турци, а други 10 хил. остават на границата.
Още в началото на октомври 1989 в България се връщат 40-50 хил. емигранти, разочаровани от условията на живот и възможностите, които са им предоставени. На следващата година, след демократичните промени в България се завръщат 42% от общия брой на изселилите се.
Тази цинично наречена „голяма екскурзия" се възприема по света като етническо прочистване и поставя България в изключително тежка вътрешна и външнополитическа ситуация.
Тази криза слага началото на краха на целия режим.
По инициатива на шейха на Кувейт на 30 октомври 1989 в Кувейт се провежда среща на турския външен министър Месут Йълмаз със заместник-председателя на Министерския съвет Г. Йорданов, която поставя основата на уреждане на отношенията с Турция. Българската страна твърдо се противопоставя на опитите на Йълмаз да превърне въпроса за „турското национално малцинство" в предварително условие за разговорите и предлага проекти на три документа:
- за развитие на двустранните контакти
- за облекчаване на процедурите по събиране на разделените семейства
- за регулиране на пътуванията на гражданите на двете страни.
Петчасовите разговори завършват в примирителен тон и съгласие, че диалогът заслужава положителна оценка и че на следващата среща в Кувейт ще се обсъдят широк кръг въпроси от взаимен интерес. Промените в България обаче дават друг ход на българо-турските отношения.