Лекции по История

28. Българо-турските отношения и политиката на БКП към мюсюлманското население в страната (края на 50-те - началото на 80-те години)

В отношенията на България с Турция продължава да доминира изселническият проблем.
След 1951 България преустановява издаването на визи за изселване, макар турско-българската граница да е отворена отново на 20 февруари 1953, след като двете страни се споразумяват България да приеме обратно изселилите се неправомерно цигански семейства.
Прекратяването на изселването, което не решава проблемите на турското население в страната, принуждава българските управляващи да променят своята политика към него. През април 1951 е формулирана новата линия, насочена към спечелване на българските турци за каузата на социализма, като се толерират и подчертават националните им особености.
В междудържавните отношения продължава духът на студената война, засилен от влизането на Турция в НАТО (февруари 1952) и от създаването през 1953 на Балканския пакт.
След 1953 България няколко пъти предлага на Турция да се извърши демаркация на границата, за да се предотвратят многобройните инциденти. Положителният отговор на Анкара идва едва през есента на 1955 и през март 1956 е постигнато съгласие по този въпрос, което донякъде намалява напрежението.
В средата на 50-те обаче започва ново надигане на изселническата вълна в България, обусловено от непреставащата турска пропаганда и от натиска върху българските турци за коопериране на земята.
Турция настоява да се възстанови свободата на изселване и през юли 1956 българските управляващи изразяват готовност да разрешат на близките на вече изселилите се турци да напуснат страната, но обвързват това с искане да се сключат споразумения по финансови, транспортни и др. въпроси от взаимен интерес. Така те се надяват, че изселническият въпрос няма да бъде поставян като предварително условие за нормализиране на отношенията, а ще бъде решен впоследствие, когато атмосферата в отношенията между двете страни стане по-благоприятна.
В закъснелия с половин година турски отговор обаче се настоява да се даде свобода за изселване на всички български турци, а през юли 1957 Турция предлага незабавни преговори по този въпрос.
- Турция заявява, че би могла да приема дневно до 1000 емигранти в периода април-септември и до 500 души в останалите месеци, като изселването се извършва на основата на изселническата конвенция между двете страни от 1925.
- прави впечатление, че контингентите, които Турция е готова да приема годишно, не надхвърлят естествения прираст сред българските турци. При подобрените условия на живот той значително нараства. (преброяването от декември 1956 показва, че в страната има 656 025 български турци)
Българските управляващи си дават сметка, че при настроенията сред българските турци подобно решение ще доведе до масово изселване, което не само ще създаде стопански затруднения, но и ще бъде лоша „реклама" за социалистическия строй в страната (през 1957 специална комисия, оглавявана от министъра на външните работи К. Луканов, докладва на Политбюро на ЦК на БКП, че турското население притежава около 6% от обработваемата земя и 7-8% от селскостопанските животни и птици и то произвежда 18% от най-доброкачествения тютюн и 5-7% от селскостопанската продукция на страната. Според комисията евентуалното му изселване ще доведе до сериозни икономически проблеми).
Така България дава съгласие да се изселят само 2500 души, поименно посочени в списъци, за да се съберат разделени семейства, а едновременно с това от 1956 започва преразглеждане на политиката към турското население.
- отчита се, че толерирането и подчертаването на културно-религиозните му особености е довело до неговото затваряне, обособяване и отчуждаване, което е опасно за единството на нацията и страната.
- постепенно започва да се налага нова линия към българските турци, която акцентира върху факта, че тяхната родина е България и те са „неделима съставна част от българския народ".
- взети са мерки за по-бързото им интегриране по пътя на засиленото изучаване на български език, подобряване на социално-икономическите условия на живот и постепенно ограничаване на религиозната пропаганда.
След военния преврат от 27 май 1960 в Турция настъпва период на вътрешна неустойчивост и чести правителствени смени. Седмица след преврата ръководството на БКП преценява, че новите управляващи в Турция едва ли ще променят своя външнополитически курс, но въпреки това България трябва да активизира политиката си към двете южни съседки.
В началото на август 1960 са утвърдени мерки за подобряване на отношенията с Турция, които включват предложения за:
- подписване на консулска и митническа конвенция,
- спогодби за правна помощ, въздушни съобщения и др.
- обмисля се и подготовката на дългосрочен търговски договор и засилването на контактите в туризма, културата, науката, спорта.
Анкара обаче продължава да настоява първо да се уреди въпросът за свободното изселване на българските турци и да се признае статутът им на национално малцинство и едва след това да се обсъждат българските предложения.
Тази позиция за пореден път е официално заявена в края на септември 1961. В София я намират за неприемлива и българската страна не отговаря на турското искане.
В отговор в средата на 1962 турското правителство обявява, че преустановява културните и спортните връзки с България.
През следващите две години (1962-1964/5) сред българските турци се надига нова изселническа вълна - подадени са над 383 хиляди молби за изселване.
От края на 1963 се изострят и отношенията между Гърция и Турция във връзка с Кипърския проблем.
През есента на 1964 Анкара се ориентира към сближаване със СССР, за да получи подкрепата му в Кипърската криза.
Постигнатото през лятото на 1964 уреждане на спорните проблеми между България и Гърция поражда допълнително безпокойство сред турските политици и ги прави по-отстъпчиви.
Предложението на Башев
През октомври 1964 министърът на външните работи Иван Башев, окуражен от положителните тенденции в съветско-турските отношения, информира Политбюро на ЦК на БКП, че „е последно време има признаци, че в Турция все повече нарастват силите на ония групи и течения, които искат по-независима външна политика'' и предлага да се пристъпи към уреждане на спорните въпроси в българо-турските отношения.
За първи път след 1951 Башев предлага промяна на позицията за изселването на българските турци - да се разреши на всички, които желаят, да се изселят, но в непродължителен срок - от 6 месеца до една година, по определени квоти.
Башев ясно определя евентуалния резултат от подобна акция - „Като изселим една по-значителна част от турското население, което е засега най-изостаналият и назадничав слой от нашия народ, ние ще намалим базата на турското правителство за провеждане на враждебна дейност срещу нашата страна и социалистическите преобразования у нас. Аргументът на турската страна, че не искаме да разрешаваме изселването, също ще отпадне".
Сред мотивите за необходимостта да се разреши изселването Ив. Башев споменава и високия прираст на турското население в страната (9,5% от цялото население), както и разпространения сред него „религиозен фанатизъм" и „ националистически настроения", които „винаги са били благоприятна почва за широка антибългарска пропаганда, за разпалване на изселнически настроения и опити за вмешателство във вътрешните работи на страната. Отчита се, че изселването ще създаде и стопански затруднения в тютюнопроизводителните райони, в рудодобива и донякъде в строителството.
Башев обаче откроява по-важната страна на въпроса – след изселването в страната ще остане значителен брой турци - „политическото и културното възпитание на които и занапред ще бъде сериозен проблем".
На 29 октомври 1964 направеното предложение се обсъжда от специална комисия, най-вече с оглед на евентуалните стопански трудности.
- изселването пряко се свързва с Кипърската криза - изтъкват се опасения от възможни искания за автономия
- най-вече се набляга върху начина на изселването - да не се форсира, да не се превръща в „кампания", но и да не се протака с години.
- Начо Папазов обобщава: «Хубаво ще бъде, ако решим с тази операция тоя болен въпрос - постоянно да има тлеещи огнища у нас. Но няма да заминат. Това трябва да се знае. Ще заминат 15-20% най-много. Но аз смятам, че ако ние решим по принцип, трябва да проведем акцията не като погром, а спокойно и да изпратим тези хора братски. Аз бих казал да плачат, че напускат България и сърцата им да останат в България»
В началото на ноември 1964 българската страна решава официално да предложи преговори за цялостно уреждане на отношенията между двете страни. Това е посрещнато положително от правителството на Исмет Иньоню, но през февруари 1965 то е принудено да подаде оставка и решението е отложено, поради вът-решнополитическите промени в Турция.
Втората половина на 60-те е време на бързо положително развитие в българо-турските отношения. За него допринася правителствената смяна в Турция - от ноември 1965 до 1971 министър-председател е Сюлейман Демирел, който засилва относителната независимост и прагматизма на турската външна политика и активизира контактите на най-високо равнище със СССР. Турция постепенно преустановява агитацията за изселване и акцентира върху оставането на турския елемент в държавите, където се намира, и борбата му за колективни права.
България, стресната от Кипърската криза, е готова да разреши изселването за предварително договорен период, но е категорично против определянето на българските турци като национално малцинство и против опитите на турската страна да поеме ролята на техен защитник.
На срещата между Ив. Башев и турския външен министър Чаглаянгил през август 1966 в Анкара Башев заявява: „Ние не можем да допуснем въпросът за изселването да се използва за намеса в нашите вътрешни работи и за антибългарска кампания в турския печат. Не можем да допуснем този въпрос да бъде поставен, както това става с кипърските турци. Никога няма да позволим у нас кипърската история."
През 1966 и 1967 българската страна се опитва в преки преговори да постигне договореност за доброволно изселване на всички желаещи, но Турция настоява само за ограничено изселване на роднините на предишни изселници.
След двегодишни преговори, през 1968 при посещението на Т. Живков в Турция, е подписана нова Изселническа спогодба, която заменя действащата до момента Анкарска спогодба (1925).
- възприето е турското искане тя да обхваща само онези български турци, чиито близки роднини са се изселили до 1952.
- от 1969 до 1978 в Турция се установяват около 130 хил. души.
Наред с уреждането на изселническия въпрос е постигнато възходящо развитие в двустранните отношения - за пет години са подписани 10 спогодби, предлагани от България още от 1956.
През 70-те години силно негативно въздействие върху българо-турските от-ношения оказват военният преврат в Турция през 1971 и изострянето на Кипърската криза през 1974, довело до разделянето на острова.
В София се засилват опасенията от „кипърски вариант". През лятото на 1971 Политбюро на ЦК на БКП преценява, че „ако преди няколко десетилетия политиката на турското правителство беше насочена към събиране на всички турци от бившите турски владения в майката-отечество, и оттам да бранят целостта на турската държава, днес политиката на турската държава е друга - турците в чужбина да останат където живеят, да запазят своята народност, език, религия и бит, като в подходящ момент се използват от турската държава за нейните цели. По такъв начин може да се създаде нов Кипър в България и на Балканите".
Живков коментира плановете на Турция с думите: „Искат да ни сложат едно буре с барут в темела на държавата, а фитилът на това буре да бъде в Анкара: когато искат - да го палят, когато искат - да го гасят. Но тази работа няма да стане така."
Българските опасения се засилват от процеса на турчеене, отчетливо протичащ в средите на българите-мюсюлмани, циганите, гагаузите, както и от бързо нарастващия брой на турското население в страната - през 70-те години се преустановява обнародването на сведения за него, но се предполага, че тогава то надхвърля 800 хил. души.
Българските управляващи се опитват да противодействат на очертаващите се неблагоприятни тенденции.
-в началото на 70-те с административен натиск са преименувани българите-мюсюлмани с цел да се спре турчеенето им;
- засилва се атеистичната пропаганда и „идейно-политическото и патриотичното възпитание" сред тях и циганското население.
- висшето партийно ръководство възприема идеята за създаване на „единна социалистическа нация".
- доклад на Ал. Лилов по идеологическите въпроси, изнесен пред пленум на ЦК на БКП през януари 1974 се поставя задачата за „идейно-политическо приобщаване на населението от турски произход" и „национално осъзнаване и патриотично възпитание" на българите-мюсюлмани.
При посещението си в България през 1978 турският премиер Бюлент Еджевит възкресява претенциите да се грижи за положението на «турското национално малцинство».
След военния преврат в Турция през 1980 при срещите между държавния глава Кенан Еврен и Живков (февруари 1982 в София и юни 1983 в Анкара) отново се обсъжда изселническият проблем, макар действието на изселническата спогодба да е изтекло през 1978. Турската страна обявява, че не желае повече да приема български турци, поради сериозните си стопански проблеми, но не се съгласява с българското искане това нежелание да бъде официално декларирано, за да не се подклаждат изселнически настроения.
Поелият премиерския пост през 1983 Тургут Йозал превръща пантюркизма във водеща политическа линия в отношенията с балканските страни.
На 19 юни 1984 е прието партийно решение „за по-нататъшно сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП", което предвижда ускорено икономическо развитие на районите, населени с български турци.
Започва бавното, но последователно ограничаване на техните права - закрити са турските театри, ограничена е дейността на мюсюлманското духовенство, въведено е изискване на обществени места да се говори само на български, поощрявани са смесените бракове с цел побългаряване.
Същевременно у българските власти се засилват опасенията от различен характер:
- задълбочават се неблагоприятните демографски тенденции - раждаемостта при българите отбелязва засилен спад, докато турското население нараства с по 15 хил. души годишно;
- българските села опустяват и в тях, особено в ЮИ България, се заселват компактни маси български турци.
- от обявяването на Севернокипърската турска република през ноември 1983
- от вълненията на албанските мюсюлмани в Косово
- цялостното влошаване в отношенията Изток-Запад.
- от турската пропаганда за „външните турци"
- от повишената активност на турските разузнавателни служби (МИТ) и на изселническите организации на българските турци
- от осъществените през 1984 терористични актове (на летището във Варна, на гарата в Пловдив)
- от нарастването на броя и обособяването в затворени общности на българските турци в Кърджалийско и в Лудогорието (Разград-Шумен-Търговище).
Това е мотивацията за резкия поврат в политиката към турците, осъществен пред декември 1984, когато започва масовото им насилствено преименуване.