Лекции по История

27. Отношенията м/у България и Югославия от 60-те до края на 80-те години

През 1953 започва нормализиране на българо-югославските отношения. Този процес се засилва след посещението на съветска партийно-правителствена делегация на най-високо равнище в Белград и София през 1955. През 1956 България и Югославия разменят представителни парламентарни делегации.
За кратък период (1956-1958) межлу двете страни се решават много въпроси от взаимен интерес:
- за опазването и поддържането и възобновяването на граничната линия, граничните пирамиди, граничните знаци;
- за откриване на нови гранични пропускателни пунктове;
- за оказване на взаимна правна помощ по граждански и наказателни дела;
- за прилагане клаузата на най-облагодетелствана нация в търговията между двете страни
- за водното стопанство в пограничните райони
- за разширяване на железопътните и автомобилните превози;
- за уреждане на въздушните съобщения и корабоплаването по река Дунав;
- за възстановяване на пощенските, телеграфните и телефонните съобщения;
- за възобновяване на туристическите връзки и на съборите по границата;
- за развитие на културното и научно-техническото сътрудничество.
През 1958-1962 политическите отношения между България и Югославия се намират в застой.Това се дължи на особените,позиции, които има Югославия по отношение на своя модел на развитие и по някои международни въпроси, които не се споделят от България и другите страни от Източна Европа.
Освен това в края, на 50-те Югославия възражда национализма в своята външнополитическа дейност и започва да пропагандира тезите си по македонския въпрос, които пряко засягат България.
От своя страна Политбюро на ЦК на БКП обвинява ръководството на Съюза на югославските комунисти в ревизионизъм, намеса във вътрешните работи на България и провеждане на денационализаторска политика спрямо българите в югославската федерация.
Проблемите и несъгласията в политическата и идеологическата област не спират икономическите и търговските връзки между двете страни. Подписани са и са въведени в действие нови спогодби в областта на енергетиката, транспорта, водното стопанство и търговията.
Взаимният стокообмен през 1959-1962 се увеличава около 3 пъти.
Лятото на 1962 Политбюро на ЦК на БКП приема програма за правителствени преговори с Югославия за сътрудничество в енергетиката, за разширяване на стокообмена, като се постигне дългосрочно коопериране в машиностроенето и химическата промишленост и за улеснения в банковите и транспортните взаимоотношения.
Октомври 1962 е решено да се създаде Междуправителствена"българо-югославска комисия за стопанско, търговско и научно-техническо сътрудничество.
Началото на 1963 – края на 1967 - започва нов период в развитието на отношенията между България и Югославия.
- през тези 5 години се провежлат четири срещи между първия Тодор Живков и Йосип Броз Тито, както и много посещения на правителствени, партийни, стопански, обществени, културни, научни, спортни и други делегации.
- стокообменът бележи постоянно увеличение - както по обем, така и по разновидност на стоките – за този период наратва 3 пъти, като най-силно е нарастването на промишлените изделия.
- сключена е дългосрочна търговска спогодба за периода 1967-1970 .
- постигнато е свързване на енергосистемите на двете страни.
- положено е и началото на промишленото коопериране и специализация.
- разширени са транспортните връзки и съобщения.
- направено е шосето от Ниш до югогославско-6ългарската граница.
- 1965 - е премахнат визовият режим за гражданите на двете страни.
- преодолени са затрудненията за развитие на туризма.
- спогодба за начина на проучване и разрешаване на граничните нарушрния
- спогодба за сътрудничество в областта на здравеопазването
- конвенжия за уреждане на граничната ж.п. служба
- консулска конвенция.
- осъществяват се преки контакти между дейци на управляващите партии и обществените организации, между отделни министерства, институции и предприятия, а така също между населението от граничните райони.
- задълбочено е сътрудничеството между дейците на науката и изкуството.
От началото на 1968 политическите отношения между двете страни тръгват по низходяща линия. Причината за това отново са изявените противоположни позиции по македонския въпрос. Икономическите и културните връзки между България, и Югославия обаче продължават да се развиват добре.
Македонският въпрос
Повратът в официалното българско становище по македонския въпрос е извършен от Т. Живков на пленум на ЦК на БКП през март 1963.
- той заявява, че през средните векове и Възраждането македонска нация не е съществувала, но след Втората световна война в рамките на Македонската република протича процес на формиране на македонско национално съзнание и в определен момент, при постигнати двустранни договорености, България трябва да признае този факт.
- Живков обаче подчертава, че е недопустимо това съзнание да се гради на антибългарска основа.
- той критикува погрешните позиции на БКП от предходния период към населението от Пиринския край като подчертава, че върху това население партията е извършила „насилие".
- Живков категорично заявява, че то е „част от българската нация" и „най-малко може да става дума някога то да се присъедини към македонската нация" във Вардарска Македония.
- Живков чертае и линията, която трябва да се следва: „... да се борим срещу фалшификациите на историята на нашия народ, но не по пътя на разгаряне на споровете, а чрез обективното й излагане".
До края на 1966 и България, и Югославия не поставят акцента в/у спорния македонски въпрос и срещите на външните министри (януари 1965 и април 1966), и на Т. Живков с Й. Тито (септември 1965 и декември 1966) преминават в конструктивен диалог най-вече по икономическите отношения.
От края на 1966 обаче югославската страна променя своята тактика и започва неотклонно да поставя въпроса за съществуване на „македонско малцинство" в България.
За тази промяна определена роля играят вътрешните политически и икономически проблеми на Югославия, които тревожат и Брежнев. През септември 1966 на път за Белград той разговаря с Живков за положението в средите на югославското ръководство. Впечатлен от уверенията на Тито, че „каквито и бури да се явяват, те ще бъдат винаги със Съветския съюз", Брежнев инструктира Живков: „Да се отблъсква Югославия, това би било от полза само за американците."
През пролетта на 1967 Политбюро решава в условията на засилена антибългарска кампания в Югославия да продължи линията на „тактично, но настойчиво" разясняване и отстояване на българската позиция, изработена през 1963, но „да се избягват всякакви поводи за изостряне на споровете по македонския въпрос и създаване на нови трудности в нашите отношения, да не позволим на реакционните кръгове на Запад да използват тези спорове, за да атакуват и нас, и Югославия".
През 70-те България настойчиво и напразно се опитва да убеди Белград да подпишат общ документ, че двете страни нямат териториални претенции една към друга, че съществуването на една нация не е въпрос на признаване от друга, а на самоопределение без принуда.
В писмо до Тито от юни 1970 Живков пише, че:
- образуването и съществуването на една нация е въпрос на свободна изява на националното самосъзнание на съответното население и на тази основа - на неговото свободно самоопределение при наличието на дадени исторически условия, в които то се е развило.
- това може да се осъществява свободно, върху демократични начала, ако преди всичко националното съзнание не се изгражда, утвърждава и изразява на основа, враждебна спрямо друга страна.
- населението на СР Македония има суверенно право на свободна изява на своята национална принадлежност.
- въпросът за националната принадлежност, включително и за езика на населението в СРМ, както и на населението в Благоевградски окръг в България е тяхна вътрешна работа и не бива да бъде предмет на външна намеса.
- не можем да признаем съществуването на македонско национално малцинство в Благоевградски окръг - не можем да се съгласим и по тези югославски претенции не можем да направим никакви отстъпки, тъй като това население е неразделна част от българската нация.
- необходимо е от НРБ и СФРЮ да се поеме двустранно задължение за прекратяване на всяка кампания по македонския въпрос / за изследване на историческото развитие на българския и югославските народи с научни средства, от позициите на марксизма-ленинизма и във взаимно доброжелателен дух.
- партиите и правителствата на двете страни да вземат ефикасни и системни мерки да не се допуска под каквато и да било форма насаждане и развихряне на национална вражда и национална нетърпимост спрямо другата страна, партия и народ.
- нужно е да се уважава правото на всеки народ да чества светли исторически събития от своето минало, като се избягват взаимни нападки.
В действията си българската страна не среща подкрепа нито от СССР, нито от останалите социалистически държави. Те оценяват (макар и неофициално) българската позиция по македонския въпрос като проява на национализъм и несъобразяване със съветската линия. За това допринася югославската дипломация и пропаганда, чиито тези са възприети от съветска страна.
Т. Живков постига известна промяна в отношението на Москва едва през септември 1973, когато в разговорите си с Брежнев в резиденция Воден, успява да спечели одобрението на съветския ръководител за линията, към която България се придържа от десет години.
- Живков използва страха на Москва от евентуално отслабване на позициите й в региона, в който вече не може да разчита изцяло на Чаушеску, още по-малко на Тито и Албания.
- той набляга на опитите на Югославия след Втората световна война „под някаква форма да погълне България", които в момента са се трансформирали в стратегия „да обвържат с двустранни и многостранни връзки балканските страни с третия свят" и да ги присъединят към необвързаните държави срещу двете световни свръхсили, „а всъщност срещу Съветския съюз".
- Живков е категоричен, че „главна пречка за тази тяхна дейност е България" и затова Югославия се стреми да я дискредитира и изолира, обвинявайки я в национализъм, тъй като не признава наличието на „македонско национално малцинство" в Пиринския край.
- според Живков югославската страна манипулира Москва с надеждата, че тя ще упражни натиск върху българското ръководство за промяна на тази линия.
- същевременно той подчертава, че ако България не следва тази политика, югославското влияние „ще ерозира" страната и ще я откъсне от съветския блок.
- Живков е категоричен, че няма да промени становището за българската принадлежност на населението в Пиринския край - «Това не може и няма да стане».
Тезата на Живков и убедеността, с която я отстоява, постигат желания резултат. Брежнев няколко пъти подчертава, че е съгласен с нея и ще поддържа българската позиция на „полезен" национализъм, за да не се допусне създаване на блок на Балканите с/у социалистическите страни. Все пак че не трябва да се допуска „Югославия да отиде в другия лагер".
През 1975 Живков уверено предупреждава новия югославски посланик в София, че „ако някой в Югославия си въобразява, че Съветският съюз би могъл да окаже натиск върху нас в това направление и да ни принуди да тръгнем по такъв път, то искам съвършено откровено да Ви заявя, че това са нереални идеи, плод на болни илюзии".
По време на състоялите се от 22 до 27 септември 1976 в София заседания на Смесената работна група по състоянието и понататъшното развитие на българо-югославските отношения от югославска страна (особено от представителя на СРМ Лазар Мойсов) натрапчиво се поставя въпросът за признаване на несъществуващо "македонско национално малцинство" в България, което обрича преговорите на неуспех.
Ново изостряне на отношенията между България и Югославия се отбелязва след XI конгрес на СЮК (1978), който в своите решения включва необосновани претенции спрямо България, свързани с т. нар, "македонско малцинство" в Пиринския край.
На митинг в Благоевград, проведен на 15 юни 1978 Живков за пореден път предлага така наречените "открити въпроси» мржду България и Югославия да се решават "в дух на реализъм и взаимно уважение, по пътя на другарски диалог.Той призовава югославските ръководители да се подпише съвместна тържествена декларация за взаимен отказ от териториални претенции и за ненакърнимост на съществуващите граници. Същевременно предупреждава югославските власти да не злоупотре6яват с българското търпение и конструктивност, да не заблуждават световното обществено мнение и да престанат със, своите опити за намеса -„в нашите вътрешни работи".
Декларацията на Министерството на външните работи на България от 24 юли 1978 – в нея се взема становище по трите принципни въпроса:
1) кой има право да определя националния състав на дадена страна и националното съзнание на нейния народ;
2) каква е националната принадлежност на населението в Благоевградски окръг:
3) какъв трябяа трябва да бъде, подходът към историята.
- България обосновава своите позинии по тези "открити" въпроси и изявява готовност да се върне към тяхното съвместно изучаване, изясняване и решаване.
"Откритите" въпроси между България и Югославия не намират разрешение и след смъртта на Б. Тито (4 май 1980).
През ноември 1980 в София се провежда среща на външните министри, на която се обсъжда ролята на средствата за масова информация за формиране на общественото мнение. Въпреки поетите договорености антибългарската пропаганда в Югославияи през следващите години намира неотменно място в програмите на югославското радио и телевизия и на страниците на югославските вестнини и списания (особено във вестниците "Политика", "Борба" и "Нова Македония").
Активността на българската политика по македонския въпрос секва през 80-те години, когато СССР започва интервенцията в Афганистан. Живков преценява, че настъпателността може да предизвика югославски оплаквания, че България и Варшавският договор застрашават сигурността на Югославия и това да влоши и без друго затрудненото положение на СССР.
Същността на българската позиция обаче не се променя и когато Горбачов посещава София през октомври 1985, Живков категорично му заявява: „И във Вардарска Македония, и в Егейска Македония са българи... Ние не претендираме нито за Егейска Македония, нито за Вардарска Македония, но няма да им дадем Пиринския край. Той е съставна част от България. Този въпрос е изчерпан."
Други отношения
Смесената междуправителствена комисия за стопанско, търговско и научно-техническо сътрудничество функционира редовно и по време на противоречията по македонския въпрос.
1971 - външнотърговският обмен достига 78 млн. долара
1972 -106 млн. долара
1978 -192 млн. долара.
Известен напредък в политическите контакти е постигнатпрез 1975 г. когато на 30 юли в Хелзинки се срещат отново партийните и държавните ръководители на България и Югославия Т. Живков (вече председател на Държавния съвет на НРБ) и Тито, а през ноември на официално посещение в Югославия е министърът на външните работи на България Петър Младенов.
1982 е учредена Смесена промишлено-търговска палата, която има седалища в София и Белград. Промишленото коопериране навлиза в производството на електротехническа апаратура и битови електроуреди, помпи и помпени агрегати, електрокари електротелфери, дизелови двигатели, вагони и др.
1983 - взаимният стокообмен надхвърля 250млн. долара (взаимнотърговските плащания се осъществяват в конвертируема валута).
В културната сфера се разширява сътрудничеството между университетите, научните институти, националните библиотеки, творческите съюзи, електронните медии и други.
През втората половина на 80-те отношенията межпу България и Югославия бележат определена стабилност и задълбочаване във всички области. Провеждат се срещи на високо държавно, партийно и обществено равнище, разширява се търговията, осъществява се културно и научно сътрудничество, организират се погранични събори. И двете страни полагат усилия да се съобразяват със съществуващите реалности и да снемат спорните въпрос от дневен ред.