Лекции по История

26. Отношенията на България със Западна Европа и САЩ – 60те – 80те години

В средата на 50-те години, в условията на първото значително разведряване на започналото след края на Втората световна война противопоставяне Изток-Запад, международната позиция на България укрепва.
На 14 декември 1955 за членове на ООН са приети 16 нови държави – и България - формално става пълноправен член на световното семейство от държави.
През последвалите години и десетилетия България провежда активна външна политика в различни географски посоки и с различни цели и намерения. Като член на ООН тя се присъединява към много международни правителствени и неправителствени организации, участва в различни програми и международни срещи и конференции.
Още в началния период на отварящата се кьм света българска външна политика - през 1956 - страната вече развива дипломатически отношения с 32 страни, а търгува с 54 държави. Приоритетите във външната политика, разбира се, се определят от мястото на България в Източния блок.
Плътното обвързване на България със СССР в двуполюсния модел на света носи на страната сигурност и икономическа изгода, но й спечелва и съмнителната слава на най-верен съветски сателит. Това се отразява върху отношенията й със западните държави. След 1948 те на практика се преустановени, но през 1955 Женевската среща на държавните ръководители на САЩ, СССР, Великобритания и Франция намалява напрежението, а 20 конгрес на КПСС през февруари 1956 оповестява линията на „мирно съвместно съществуване". В тези условия България постепенно възобновява прекъснатите връзки със Запада, като започва с търговията и културния обмен.
САЩ
През септември 1953 повлияна от промените в СССР, българската страна предприема стъпки за възстановяване на отношенията със САЩ. Тя се надява, че това ще улесни приемането й в ООН и ще подпомогне опитите за уреждане на спорните въпроси с балканските страни-членки на НАТО. Според държавния секретар Джон Фостър Дълес в края на 1953 в Държавния департамент има положителна нагласа за уреждането на проблема, но то е отложено, поради силно отрицателното отношение на много конгресмени и сенатори. Анализите на ЦРУ от 1953 и 1954 г. показват, че САЩ не очакват промени в Източна Европа и дори констатират тенденция на вътрешно консолидиране там. Политическите промени в България са оценени като „имитация на съветския модел" и се констатира, че в страната на практика няма открита съпротива срещу режима25.
В началото на 1956, в условията на известно „затопляне" на отношенията между ВС след Женевската среща, България отново поема инициативата за възстановяване на дипломатическите отношения със САЩ. Американската страна обаче отлага решението си.
През септември 1957 е направена поредната българска стъпка - в интервю на Т. Живков за в. Ню Йорк Таймс той заявява, че България неведнъж е изразявала желание за възстановяване на дипломатическите отношения със САЩ и няма „абсолютно никакви причини и смисъл да продължава сегашното с нищо неоправдано състояние". До започването на преговорите обаче минава още година и половина.
Те се провеждат през март 1959 в Ню Йорк между постоянните представители на САЩ и България в ООН и завършват с публикуване на 24 март в София и Вашингтон на официално съобщение за възобновяване на дипломатическите отношения.
Тази стъпка на САЩ се вписва в тяхното променящо се отношение към Източна Европа. През 1958-1959 те отчитат, че „в момента сателитите са по-отворени за западно влияние от когато и да било след 1948, благодарение на нарастващите търговски контакти между Изтока и Запада" и че „стабилността на режимите нараства", а „народите, въпреки протестните акции тук-там, са се примирили, докато не се създаде нова външна алтернатива".
След тези анализи ударението постепенно се пренася от „сдържането" на комунизма с военни заплахи и сила, върху икономическото противопоставяне и пропагандата чрез политиката на „прехвърляне на мостове" в икономиката и културата.
В началото на 60-те отношенията между САЩ и България не претърпяват особено развитие, въпреки че от българска страна е налице желание за това. През първата половина на 1960 българската легация във Вашингтон проучва възможностите и стига до извода, че „въпреки всички политически и други трудности, между двете страни биха моли да се установят и развият търговски и културни връзки".
На 25 август 1960 Политбюро на ЦК на БКП приема конкретни мерки за разширяване на отношенията със САЩ:
- издигане на легациите в ранг на посолства
- сключване на консулска конвенция
- уреждане на финансовите въпроси
- посещения на търговски делегации
- културен и научно-технически обмен.
През ноември 1966 дипломатическите мисии са издигнати в ранг на посолства, а Политбюро приема мерки за активизиране на отношенията със САЩ.
Военната интервенция на Варшавския договор в Чехословакия през август 1968 обаче връща резервираността и хладината в отношенията между двете държави.
Едва към средата на 70-те духът на Хелзинки позволява постепенно да се нормализират и раздвижат българо-американските отношения.
М/у 1975 и 1980 САЩ и България подписват:
- консулска конвенция
- спогодби за обмен в областта на културата и образованието
- за научно-техническо сътрудничество
- за сътрудничество в селското стопанство.
През есента на 1974 за няколко години е прекратено заглушаването на радиостанция „Гласът на Америка".
Атентатът през май 1981 с/у папа Йоан-Павел II и провъзгласената от американска страна „българска следа" в него води до нова остра криза в българо-американските отношения:
- към България се отправят обвинения в държавен тероризъм, наркотрафик и търговия с оръжие.
- Вашингтон преустановява търговските контакти и дори обсъжда възможността за прекратяване на дипломатическите отношения с България.
Влошаването е част от новото засилване на напрежението м/у Изтока и Запада след съветската интервенция в Афганистан.
Допълнителни проблеми създава и смяната на имената на българските турци и «възродителния процес» от средата на 80-те години нататък.
Показателна за отношението на САЩ към България е речта на вицепрезидента Дж. Буш във Виена през септември 1983: „Съединените щати ще се ангажират в по-близки политически, икономически и културни отношения със страни като Унгария и Румъния, които демонстрират по-голяма отвореност или независимост... Ние, обаче, няма да облагодетелстваме затворени общества и агресивна външна политика - страни като България и Чехословакия, които нагло продължават да нарушават най-основните човешки права, и страни като Източна Германия и, отново, България, които действат като подставени лица на Съветите за обучението, финансирането и въоръжаването на терористи....".
Това отношение не се променя до края на 80-те години.
ФРГ
Особен интерес предизвикват контактите на България с ФРГ. Те са пряко повлияни от блоковата политика и действията на Москва по германския въпрос.
Решаващи за интегрирането на ФРГ в западните политически и военни структури са Парижките споразумения от есента на 1954, които предвиждат включването й в НАТО и трябва да се ратифицират през май 1955.
СССР оценява това като заплаха за своята сигурност и прибягва до демонстрация на сплотеност и единомислие на Източния блок - в края на 1954 на съвещание в Москва осемте социалистически страни приемат декларация против ратифицирането на Парижките споразумения и заявяват, че в противен случай срещу Запада ще се изправи „обединената мощ на миролюбивите държави" - намек за подготвяното обединение на въоръжените им сили.
В началото на 1955 Москва прави последни опити да предотврати нежеланото от нея развитие на германския въпрос, като изразява готовност да нормализира отношенията си с ФРГ и на 25 януари обявява, че състоянието на война между СССР и Германия е прекратено. Такава стъпка правят и останалите социалистически страни.
- на 1 март 1955 с указ на Президиума на НС България преустановява формално продължилото десет години състояние на война с Германия.
Последвалите съветски предложения за развитие на търговските отношения, комбинирани със заплахи, че се водят консултации за създаване на обединено командване на въоръжените сили на социалистическите страни, не оказват търсеното въздействие.
На 5 май 1955 Парижките споразумения са ратифицирани, създава се Западноевропейският съюз с участието на ФРГ, която на 11 май влиза и в НАТО. Четири дни по-късно (14 май 1955) във Варшава източноевропейските страни и СССР създават Организацията на Варшавския договор (ОВД).
Така България и ФРГ остават в двата противостоящи блока и политическите им отношения следват кривата на напрежението в международната обстановка.
Те са силно затруднени от провъзгласената в края на 1955 доктрина „Хал-щайн", според която ФРГ отказва да установи дипломатически отношения със страни, признали ГДР (но без да се отнася за СССР). Западногерманските управляващи претендират, че единствено ФРГ има право да представлява целия германски народ и отказват да признаят установените след войната граници в Европа. Тази позиция силно затруднява нормализирането на отношенията между България и ФРГ.
През 1959-1961 положението се усложнява още повече във връзка със стремежа на Москва да превърне цял Берлин в част от ГДР и особено след издигането на 13 август 1961 на Берлинската стена от източногерманските власти.
В края на 60-те във ФРГ на власт идват социалдемократите. Канцлерът Вили Бранд слага началото на „нова източна политика", която е по-прагматична, признава ГДР и се стреми към подобряване на отношенията с Източния блок.
„Разведряването" в международните отношения в началото на 70-те години допринася за успеха на тази линия. През 1971 СССР, САЩ, Англия и Франция постигат споразумение за Западен Берлин, а през 1972 - договор, уреждащ отношенията между двете германски държави. Правителството на В. Бранд сключва договори с повечето социалистически страни:
- на 21 декември 1973 установява дипломатически отношения и с България.
През следващите десет години контактите между двете страни се активизират и стават много плодотворни.
- март 1974 - при посещението на министъра на външните работи на ФРГ Валтер Шел в България е постигнато съгласие за сключване на спогодби за развитие на икономическото, научно-техническото и културното сътрудничество.
- 14 май 1975 - е подписана спогодба за икономическо, промишлено и техническо сътрудничество, която трябва да улесни модерната форма на промишлено коопериране между предприятия от двете страни.
- ноември 1975 - е сключена и културна спогодба.
Управляващите в България и ФРГ, улеснени от липсата на открити спорни въпроси между двете страни, слагат в основата на двустранните контакти прагматизма и взаимната изгода. Тласък за развитието им дават разменените визити на Т. Живков през 1975 и на канцлера Хелмут Шмид през 1979.
- в мемоарите си Живков отбелязва, че в разговорите между двамата „нито за момент" не е почувствал „дори нотка, напомняща за идейните различия".
-не е без значение и фактът, че германските лидери харесват поведението на Живков, допада им неговата непосредственост и личните симпатии допълнително подхранват добрите междудържавни отношения.
- създадена е солидна договорна основа за търговски и културен обмен.
За интензивността на контактите говори фактът, че м/у 1975 и 1989 Живков два пъти посещава ФРГ, а българският външен министър Петър Младенов - 6 пъти. В България гостуват германският президент Рихард фон Вайцзекер, канцлерът Хелмут Шмид и 9 пъти - вицеканцлерът и министър на външните работи Ханс-Дитрих Геншер.
Двустранните отношения се развиват най-интензивно през 70-те и 80-те години, за което спомага и липсата на значими спорни въпроси между България и ФРГ.
През 1982 на власт във ФРГ отново идва коалицията ХДС/ХСС и в отношенията на ФРГ с източноевропейските страни настъпва известно охлаждане, което съвпада с новото изостряне на отношенията Изток-Запад. Това обаче не оказва задържащо влияние върху сътрудничеството на България с ФРГ.
Най-важен е фактът, че от края на 50-те ФРГ е основният западен търговски партньор на България.
- през п. пол. на 70-те са подписани над 30 споразумения между фирми от двете страни за промишлено коопериране
- до 1989 те са вече 90 - повече от 28% от всички спогодби, сключени от България в тази област.
- през периода 1976-1980 стокообменът между двете страни нараства средногодишно с 8,5%, а през 1981-1988 с 12,6%.
- в българския износ значително се увеличава делът на химическата и машиностроителната промишленост, но въпреки това се запазва характерната за целия период тенденция вносът от ФРГ силно да превишава българския износ.
През вт. пол. на 80-те « възродителния процес» и преустройството в България не предизвикват особени сътресения в отношенията с ФРГ. Постигнати са нови важни споразумения:
- за насърчаване и защита на инвестициите
- за избягване на двойното данъчно облагане
- за научно-техническо, културно и научно сътрудничество.
- ФРГ продължава да отпуска заеми на България
- през 1987 и 1988 разменят визити държавните ръководители на двете страни - Т. Живков и Р. фон Вайцзекер, взаимни посещения осъществяват и множество министри, които се занимават с конкретни въпроси от сътрудничеството.
- ФРГ заема първо място във външнотърговския обмен на България с развитите страни (3% от общия стокообмен, 45% от обмена със страните от ЕО).
- техническите ползи се изразяват в сключените 17 генерални споразумения с фирми като „Манесман", «Круп», „БАСФ", „Байер",„Хьост", „АЕГ"
- на територията на ФРГ действат и 16 български и смесени дружества.
- април 1987 - в Мюнхен е създадена и смесена Баваро-българска търговска банка.
- при посещението на външния министър П. Младенов в Бон през юни 1989 ФРГ отбелязва, че България ще бъде и занапред надежден партньор във външноикономическата сфера и правителството на ФРГ ще застъпва тази теза пред деловите и финансовите кръгове.
ФРГ обаче е първата сянка в личните отношения между Живков и Горбачов.
Италия
Българо-италианските о-я през 60-те и 70-те следват общите тенденции в о-ята Изток-Запад.
От началото на 60-те редица правителства в Италия се обявяват за разведряване и водят по-самостоятелна и неутрална външна политика.
За българската позиция значение има развитието на съветско-италианските контакти, които през 60-те се активизират в икономическата и културната сфера. България също полага усилия да развие връзките си с Италия в тези направления.
В България през 60-те продължават редовните посещения на ръководители на Италианската комунистическа партия, но, окуражени от съветските действия, започват и гостувания на парламентарни делегации.
През 1966 българската страна преценява, че икономическите и културните връзки с Италия се развиват добре, но контактите с политически дейци трябва да се активизират.
Военната интервенция на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 хвърля сянка върху положителните тенденции в международния живот и поражда сериозни разногласия между БКП и ИКП, която остро протестира срещу грубата намеса.
От ср. на 50-те стокообменът с Италия се развива по възходяща линия.
- от 1956 до 1959 - българският износ за Италия нараства 6 пъти и тя заема второ място сред западните държави, в които се изнасят български стоки.
- 1958 - българският износ възлиза на 9 млн. долара;
- 1960 - на 16 млн.
- 1962 - на 33 млн. долара.
Успешните икономически контакти са свързани и с нарасналите възможности на Италия, която в началото на 60-те години има най-бърз икономически растеж в света и надминава дори Япония.
На 1 февруари 1963 е подписана първата официална двегодишна програма в областта на образованието, науката и културата. Най-активен е обменът в об-ластта на музикалното изпълнителско изкуство, чиято най-значима проява са гос-туванията на Софийската опера в Неапол. В Италия живее и работи и прочутият български бас Борис Христов.
Италия остава единствената западна страна, където интересът към българската литература е жив и м/у 1960 и 1965 са публикувани над 10 книги от български автори.
През 70-те се реализират първите българо-италиански контакти на високо равнище - 1970 - външният министър Алдо Моро посещава няколко социалистически страни, м/у които и България.
Търговските отношения в следващите години са в подем и според българския външен министър П. Младенов италианската страна проявява „интерес и гъвкавост и неприкрито демонстрира своята готовност да измести ФРГот първото място".
1974 - А. Моро е отново в страната и подписва дългосрочна спогодба за икономическо, промишлено и научно-техническо сътрудничество -няколко месеца след като е подписал подобна спогодба и в Москва.
1975 - Т. Живков е на официално посещение в Италия. Духът на Европейското съвещание за сигурност и сътрудничество в Хелзинки благоприятства българо-италианските отношения в условията на „разведряване" на международния климат.
Края на 1978 - в Рим външните министри П. Младенов и Арналдо Форлани констатират, че връзките между двете страни се развиват добре и че „в двустранен план няма пречки, които биха могли да смутят това развитие".
През 1981 атентатът срещу папата и замесването на България в него опровергават тези думи.
- на 25 ноември 1982 е арестуван Сергей Антонов - служител в българската въздушна компания „Балкан" в Рим, обвинени са и други двама българи, които са в България.
- следствието е мотивирано само от „разкритията" на извършителя на атентата - турския терорист Али Агджа.
- соказателствата се събират три години с помощта на тайни служби и на журна-листическото разследване" на американската журналистка Клеър Стърлинг (пуб-ликувано на 15 август 1982 в сп. „Рийдърс дайджест"), която създава „българската следа" в атентата.
- процесът срещу тримата българи продължава от май 1985 до март 1986 и завършва с освобождаването им, но не по невинност, а поради „недостиг на до-казателства".
- така подозрението с/у България не е свалено, а името на страната придобива негативно звучене.
- в/у двустранните отношения е нанесен удар и те дълго не успяват да се освободят от недоверието и подозрителността, макар че отделни италиански политици споделят мнението на Джулио Андреоти, който през 1988 заявява: „Винаги съм имал подозрение, че „българската връзка" е изобретение на някого, който е искал да дестабилизира диалога. Според П. Младенов на Андреоти принадлежи и заслугата за освобождаването на С. Антонов от италианския затвор.
Франция
След годините на най-остро противопоставяне между Изтока и Запада, българо-френските контакти се съживяват първоначално в областта на търговията. След смъртта на Сталин Москва дава указания на социалистическите страни да започнат контакти със Запада във връзка с обявения нов „продоволствен курс".
България проявява повече прагматизъм, а и френската страна смекчава позицията си при определяне на дължимите от България обезщетения. Франция е първата западна държава, с която през 1954 България започва официални преговори по финансовите си задължения.
Подписаната на 23 юли 1955 спогодба за стокообмен и спогодба за плащания и уреждане на френските вземания от България е благоприятна за България, която плаща по-малко обезщетение от предвиденото в мирния договор и връща голямата част от дълга си не в левове. а чрез отчисления от своя износ. Така отпада един от най-тежките проблеми пред двустранните отношения - този за българските дългове по стари френски заеми и по одържавените френски имущества.
В следващите години стокообменът се увеличава и Франция бързо заема 4-то място в търговията на България със западните държави.
През втората половина на 50-те години се възобновяват и културните контакти.
През 60-те българо-френските отношения отбелязват своеобразен връх. До него се стига благодарение на редица благоприятни обстоятелства.
- Франция преживява икономически разцвет и става модерна, високоиндустриализирана държава.
- тя се стреми към утвърждаване на своите позиции в Европа, като проявява стремеж към самостоятелност и излизане от пряката американска опека.
- важен елемент в тази политика е активизирането на отношенията със СССР и оттам - с останалите социалистически страни.
- тази политика допада на Москва, която се надява чрез поощряването й да засили разногласията в западния блок.
- СССР подтиква източноевропейските страни към активизиране на контактите с Франция и България успешно се възползва от това „позволение", за да разшири въз-можностите за търговия, научно-техническо сътрудничество и за отпускане на кредити.
1963 България и Франция издигат легациите си в ранг на посолства.
1965 - българска правителствена делегация начело със заместник министър-председателя Станко Тодоров посещава Франция и констатира, че френската страна желае разширяване на икономическите връзки с България и е готова да й предостави кредити.
Април 1966 - България е посетена за първи път от френски министър на външните работи - Морис Кув дьо Мюрвил, като главната тема на разговорите е разширяването на икономическото сътрудничество.
Май 1966 - Политбюро приема мерки за разширяване на политическите, икономическите и културните връзки с Франция.
Лятото на 1966 е постигната договореност с френската фирма „Рено" за съвместно производството на този вид леки коли в България.
Октомври 1966 - Т. Живков е във Франция и това е първото му посещение в западна държава. Тогава са подписани дългосрочни спогодби за икономическо, научно-техническо и културно сътрудничество, които са добра основа за развитие на двустранните отношения.
Май 1969 – Политбюро задължава Министерството на външните работи да отделя специално внимание на развитието на връзките с Франция, което ще подпомогне процеса на по-нататъшното отдалечаване на Франция от НАТО въз основа на стремежа й да провежда независима от САЩ и ФРГ национална политика" и ще затрудни „започналите опити на администрацията на Никсън за постепенно сближаване с Франция .
През 70те и 80те обаче особен напредък не е постигнат. Двете страни променят приоритетите си:
- след слизането на Дьо Гол от политическата сцена (1969) френските управляващи постепенно преодоляват неговия анти-американизъм
- България, която през 1973 установява дипломатически отношения с ФРГ, се ориентира към Западна Германия като основен икономически партньор на Запад.
Френският министър-председател Пиер Месмер връща визитата на Живков през юли 1973. При това първо официално посещение на френски премиер акцентът в разговорите отново е поставен върху икономическото сътрудничество. Отчетено е, че между 1965 и 1971 стокообменът се е удвоил, но има значителен спад през последните две години, тъй като България съзнателно ограничава вноса от Франция, заради големия си дефицит. В голяма степен той се дължи на ограниченията, поставяни пред българския износ от западните държави и Живков прави конкретни предложения за преодоляването им. Големи надежди се възлагат на промишленото коопериране.
Българската страна предлага и проект за дългосрочен договор за икономическо, промишлено и научно-техническо сътрудничество, който да послужи в бъдеще като прецедент и в икономическите отношения с другите западни държави. Договорът е подписан през ноември 1974. Това става при посещението на българска правителствена делегация във Франция през. Нейният ръководител Тано Цолов връчва на президента Жискар д' Естен лично послание от Т. Живков, в което са очертани възможностите в икономическото и културното сътрудничество.
Октомври 1977 - в София гостува първият секретар на Френската социалисти-ческа партия Франсоа Митеран. Пред него Т. Живков изразява неудовлетворението на българската страна от политиката на френските управляващи към България: „... задържат икономическото сътрудничество с България. Франция е единствената западна страна, от която ние купуваме само оборудване. От Япония, от ФРГ купуваме и оборудване, и химически, и други стоки. Що се касае до сътрудничеството в областта на културата и в други сфери, то се развива извънредно добре. Нямаме особени претенции в тази насока». Митеран посочва, че ФСП е приятелски настроена и отворена за добри отношения с България и ако тя участва в бъдещото френско правителство, това ще се прояви.
Януари 1989 в София гостува за първи път френски президент - Франсоа Митеран.
Българо-френските отношения обаче имат реални успехи най-вече в областта на културата. Като цяло, френските управляващи среди показват по-скоро липса на особен интерес към двустранните контакти.
Великобритания
България никога не е била в центъра на балканската политика на Великобритания -слага траен отпечатък върху следвоенните отношения между двете държави. Към него трябва да се прибави и като цяло негативното британско отношение към България, натрупано в годините на войната.
След подписването на мирния договор с България Лондон в още по-голяма степен се дистанцира от нея. За това допринася и духът на Студената война.
През лятото на 1948 България се опитва да преговаря с Англия за сключване на търговска спогодба, но британската страна настоява първо да се уредят българските задължения, произтичащи от довоенните заеми и от национализирането на английската собственост в България. Споразумение за начина на изплащане на национализираните имоти е постигнато едва през септември 1955, а уреждането на българските задължения по външните заеми става чак в началото на 60-те.
Първата следвоенна търговска спогодба между двете страни е сключена през септември 1955, но развитието на търговията остава слабо.
През 50-те Англия вижда в България най-вече верния съветски сателит.
Като изхождат от липсата на особени традиции в търговския обмен и културното общуване, британските дипломати в София не са далеч от мисълта да предложат дори закриване на британската легация или поне понижаването й в консулство. За това допринася и фактът, че между 1950 и 1959 дипломатическите отношения между България и САЩ са преустановени.
Според британския пълномощен министър в София Ричард Спейт (1956-1958), „всеки западен представител в София трябва по някое време да се запита дали има смисъл да се поддържат дипломатически отношения с тази страна, която няма никаква собствена външна политика и където за момента има малки изгледи дипломатите да могат да изпълняват нормалните си функции... За разлика от Фран-ция, Италия и Австрия, ние нямаме никакви традиционни връзки с България, търговията е малка, има малък културен афинитет и няма британци, живеещи в България....така България ще бъде третирана реалистично като руска провинция, наместо да се подпомага нейното правителство в поддържане на фикцията, че притежава суверенна власт."
През 60-те британската позиция е донякъде смекчена. Англия възприема новата концепция на САЩ за „прехвърляне на мостове" към Изтока в областта на търговията и културния обмен, която заменя доктрината за „сдържането" на комунизма.
Британските дипломати в София продължават да констатират, че България е „ниско в списъка на нашите приоритети", че е «най-мало-важната» и „най-раболепната" сред съветските сателити, но едновременно с това съветват Лондон да се търсят начини за активизиране на търговските и културните връзки, които да „изцедят силите" на режима.
Във Форийн офис са съгласни, че „търговията е единствената сфера, в която има надежда нашата политика на отваряне към Източна Европа да повлияе на българското ръководство", но не са склонни да толерират България чрез кредити и привилегировано третиране.
От средата на 60-те новото българско правителство начело с Т. Живков започва да търси пътища за активизиране на икономическите контакти с развитите западни страни. Стокообменът с Англия бързо тръгва по възходяща линия - от 1961 до 1966 вносът и износът нарастват близо три и половина пъти.
1964
- дипломатическите легации са издигнати в ранг посолства
- българското правителство спира заглушаванията на Би Би Си
- за първи път след войната британски министър - на търговията, посещава България, а посланик У. Харпъм отбелязва, че «англо-българските отношения започнаха да се отпускат по малко и не са така сковани и дистанцирани, както преди».
Особено резултатна в българо-британските отношения е 1965.
- февруари - българска правителствена делегация посещава Лондон. Задачата й е да осигури нарастване на икономическото сътрудничество. Заместник министър-председателят Ст. Тодоров убеждава британските политици, че България се нуждае от британските комплектни доставки и съоръжения, за да осъществи своята индустриализация и предлага сключване на дългосрочна търговска спогодба (подписана на 30 март 1965) и премахване на квотите за български стоки.
- май - е подписана двустранна програма за културен обмен
- октомври и ноември - България е посетена от британския заместник-външен министър Джордж Томсън и заместник-министъра на Министерството на технологиите - Ч. П. Сноу.
През 70те и 80те търговията между двете страни остава стабилна;
- през 70-те българската страна полага усилия да й даде тласък, като организира посещение на британски външен министър в София, но поради промените в британските управляващи екипи то се осъществява едва през 1985, когато Джефри Хау става първият британски външен министър, посетил България.
Все пак, развитието на контактите с Великобритания остава под равнището на западноевропейски партньори на България – тя е на осмо място от Западните държави където се реализира българския износ и на 4 място от тези, които осъществяват внос за България.
Япония - през 1959 са възстановени дипломатическите отношения с Япония, но едва от 1970 България успява да установи ползотворни контакти с нея. Те осигуряват технологично обновяване на отделни отрасли на българското стопанство.
* * *
В началото на 80-те години България е направила много за засилване на позициите си по света. Тя поддържа дипломатически отношения със 116, търговски - със 112 и културни - със 132 страни.