Лекции по История

22. Политическата система в България от нач. на 60те до нач. на 80те

През ноември 1962 партийният лидер поема и премиерския пост. Така 9 години след като в Москва, а после и в София е обявен принципът на колективно ръководство, отново е възстановен едноличният контрол върху властта. Един човек, Тодор Живков, заема двата най-важни поста в България - първи секретар на ЦК на БКП и министьр-председател. Начинът, по който Живков отстранява съперниците си, показва, че той е бил силно подценен от онези, които са го смятали за слаба, преходна и компромисна фигура. За шест години Живков успява не само да утвърди властта си в държавата, но и да си създаде собствена политическа опора. Такива стават издигнатите от него нови партийни функционери от по-младото поколение, както и немалка част от участниците в съпротивата - „активните борци срещу фашизма и капитализма".
От 1962 започва „живковизмът" в следвоенната история на България, който продължава чак до „краха на комунизма" от 1989. Това политическо „постижение" Т. Живков дължи на безспорните си умения да запазва властта си от предизвикателства като балансира между различни групи в БКП и в държавното управление, като създава свои любимци и евентуални наследници. Той обаче никога не ги оставя дълго до себе си, за да не добият собствени позиции (такава е съдбата на определяните за негови “наследници" Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Живко Живков, Борис Велчев, Александър Лилов, Чудомир Александров).
При това Живков съумява да съчетае запазването на политическата система, довела го на власт, с многобройни реформени акции в икономиката. Живков никога не забравя за необходимостта да се грижи за жизненото равнище, за да не се създава масово недоволство, от което да се възползват политическите му противници. Той често е осмиван в България като човек без образование (завършил е печатарско училище и гимназия, но не и университет) и като селски хитрец, той е основният герой на повечето политически вицове, но политическото му дълголетие говори по-скоро за умението му да владее механизмите на властта, както и да се съобразява с психологията на българския народ, в която селската хитрост се цени високо.
На VIII конгрес на БКП (5 до 14 ноември 1962)
- Тодор Живков става партиен и държавен ръководител.
- обявява програмата на КПСС за програма на БКП.
- той се изживява като новатор или верен последовател на Никита Хрушчов и въвежда мита за комунизма.
- приемат се директиви за развитието на България в периода 1961-1980.
- перспективата е в този период да завърши строителството на социализма и започне изграждане на комунизма съобразно закономерностите, посочени в документите на XXII конгрес на КПСС.
- възприета е и съветската периодизация на този преход.
- Тодор Живков не може да предвиди, че с отстраняването на Никита Хрушчов две години по-късно програмата за бързо построяване на комунизма ще се изостави напълно.
Конгресът избира ръководни органи на партията.
- Тодор Живков е преизбран за първи секретар на ЦК на БКП.
- с указ на Президиума на НС от 27 ноември 1962 той е назначен за министър-председател - отново се обединяват висшето партийно и държавно ръководство.
- първи заместник-председатели на МС стават Живко Живков и Георги Трайков,
- зам.-председатели - Станко Тодоров, Иван Михайлов, Тано Цолов и Пенчо Кубадински.
На възлови министерства Живков поставя доверени лица:
- на МНО - генерал-полковник Добри Джуров
- на МВР - ген.-полковник Дико Диков,
- на МВнР - Иван Башев,
- на Комитета за партиен и държавен контрол -Борис Велчев.
- нови имена сред министрите са Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Евгени Матеев.
- Комитета на борците против фашизма и капитализма в България (виж горе в темата).
Решенията на септемврийския пленум през 1956 и на януарския пленум през 1957 внасят промени в стила и методите на държавно ръководство.
- подобрява се работата на Народното събрание
- рразширени са правата на народните съвети.
- повишава се ролята на масовите организации - ОФ, профсъюзите, Димитровския съюз на народната младеж (ДСНМ).
- на 11-12 февруари 1957 IV конгрес на ОФ отхвърля линията за превръщането на ОФ в придатък на народните съвети. Отново се подчертават неговите контролни и мобилизиращи функции. Пленум на ЦК на БКП разработва мерки за подобряване работата на профсъюзите, намерили отражение в решенията на IV конгрес на профсъюзите.
- продължават усилията за активизиране участието на БЗНС в социалистическото строителство, като демонстративно се подчертава значението му на втора политическа партия.
- през ноември 1956 Върховният съюзен съвет изразява своята подкрепа на решенията на пленума на ЦК на БКП от април 1956.
- за сътрудничеството с БКП БЗНС получава своя дял в управлението - един заместник-председател на МС, двама министри и места за народни съветници в окръжни, градски, селски съвети, своя квота за дипломатически постове.
- от 1964 Георги Трайков става председател на Президиума на Народното събра-ние.
В началото на 1959 е извършена административна реформа.
- вместо съществуващите 12 окръга, 93 околии и 2000 общини се създават нови административно-икономически единици
- 28 окръга начело с окръжни народни съвети, които ръководят на своята територия цялостния държавен и стопански живот.
- те се организират на по-малка територия от предишните единици, но са със значително по-широки функции.
Успоредно с това се извършва преустройство на всички политически и обществени организации.
- през 1959 организациите на БКП, БЗНС, ОФ, ДСНМ, БПС провеждат конференции, с които завършва процесът на тяхното преустройство съобразно новите административни единици.
България сякаш остава встрани от раздвижването в другите сателити, не се възползва от относителния шанс за възраждане на идеята за национален път към социализма. Няма антисъветски настроения, които да станат политически фактор за съпротива, нито действащи лица, които да отстояват идеята за национален път и да организират борба за национален суверенитет и реални промени в политическата система на обществото. Латентното обективно обусловено недоволство не прераства в масови открити демонстрации. Но оперативната информация на МВР и ДС показват, че в България има сериозна съпротива срещу Живков и режима, която не стихва до края на неговото управление.
Опити за сваляне на Живков
Първоначалното неприемане на Тодор Живков като неподходящ за поста първи секретар на ЦК на БКП, което започва от априлския пленум ескалира като реакция срещу безскрупулното движение към утвърждаване на еднолична власт и прераства в политическа съпротива под влияние на разширяващите се деформации в обществено-политическия живот.
Несъгласието с априлската линия и противопоставянето на политиката на Тодор Живков започва от членове на партията, които намират и други съмишленици. И тъй като механизмите на вътрешнопартийната демокрация се оказват неефикасни, прибягват до конспиративни средства. Целта е не да се променя политическата система, а да се спаси делото на партията и нейните идеали, като се смени чрез преврат висшето държавно и политическо ръководство и преди всичко Тодор Живков.
Инициативата на седем души, известни като „групата на Куфарджиев"
- Никола Куфарджиев, Веселин Дашин, Георги Милев, Бенжемен Варон, Христо Проданов, Илия Гатев, Иван Дионисиев.
- надценили средствата на вътрешнопартийната демокрация за предизвикване на реално обновление на социализма, на 1 март 1960 в писмо до Тодор Живков и членовете на ЦК те сигнализират, че социализмът се изражда в своята карикатура и са натрупани достатъчно доказателства, че очакваните предимства на социализма не са могли да се реализират.
- те обявяват поетия от Тодор Живков път за опасна и безотговорна авантюра, която деформира политическия живот. Под формата за априлската линия всъщност се преследват и отстраняват инакомислещите в партията.
- наивната вяра на седмината, искането за „повече социализъм" и реална демок-рация им струва скъпо. Те и семействата им стават жертва на репресии. Лишени са от постоянно местожителство, уволнени от работа, иззети са жилищата им и са въдворени в лагери.
Първите прояви на борба срещу Тодор Живков започват в армията (след генерал Йонко Панов, който реагира срещу кандидатурата на Тодор Живков още на априлския пленум)
- генерал Иван Бъчваров, началник на ГЩ, на пленум на ЦК на БКП през декември 1964 прави опит за отстраняване на Тодор Живков по вътрешнопартиен път.
- тези действия остават без резултат - двамата са снети от заеманите длъжности.
През 1960 по инициатива на Дико Диков, полковник от ГЩ, се създава група от офицери „антиживковисти", която си поставя за цел да организира в армията съпротива срещу Тодор Живков и дори планира неговото сваляне от власт.
- обвиненията са, че той създава обкръжение от „свои хора" - роднини, партизани, ятаци от отряда „Чавдар". Той игнорира колективното управление, изменя на партийните принципи.
- през 1966 групата е разкрита. Полковник Дико.Диков и членовете на групата са задържани и разследвани, разжалвани, уволнени от армията и изключени от партията.
В средата на 60-те пък е направен опит Живков да бъде свален от власт с помощта на армията.
- заговорът е на т. нар. Група на Горуня (Иван Тодоров, член на ЦК на БКП)
- в него участват предимно бивши партизани, които разчитат на връзките си с армията в лицето на началника на Софийския гарнизон генерал-майор Цвятко Анев и други офицери.
- тази конспирация е вдъхновена от свалянето на Хрушчов в СССР (октомври 1964), като в този акт недоволните от Живков виждат шанс да свалят и българския десталинизатор.
- заговорът е предварително обречен на неуспех, той е разкрит почти веднага, а заговорниците са арестувани в началото на април 1965, преди да осъществят каквото и да било действие.
Заговори срещу Живков има и по-късно през 1968, началото на 70-те години, но те са дело на малки групи несъгласни със започналата либерализация на системата. Характерно за всички заговори е, че са вътрешнопартийни и не прерастват в нищо от рода на дисидентско движение, защото целта им не е да се противопоставят на социализма, а е битка за това коя група в БКП ще овладее централната власт. Успехът на Живков се дължи и на друго негово качество -след като се справя с противниците си, той не ги наказва строго. Заговорниците излежават по няколко години в затвора, докато отстранените от високи постове са компенсирани или със задгранични служби или с високоплатени, синекурни длъжности.
Когато през октомври 1964 Никита Хрушчов е свален от власт, в България на-деждите за падането на Тодор Живков не се оправдават. Не се потвърждава законо-мерността, според която българският лидер трябва да бъде сменен след поредната промяна в Кремъл, за да може новият съветски ръководител да издигне хора, които дължат лично на него кариерата си.
През ноември 1964 на пленум на ЦК на КПСС Леонид Брежнев става първи сек-ретар на ЦК. Тодор Живков не само остава на власт, но запазва в свои ръце висшия партиен и държавен пост. Едноличната си власт той укрепва с благословията на новото съветско ръководство. В речите му името на Хрушчов е заменено с това на Брежнев. Живков дава доказателства, че „априлската линия", поставена в основата на политиката и практическата дейност на БКП, не представлява някаква самостоятелна българска линия - национален комунизъм, не е отклонение към независима политика, различна от съветската. Априлската линия е необходима за неговото лично утвърждаване.
«Развито социалистическо общество» - спасителна стагнация
Намесата на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 става преломен момент в развитието не само на тази държава, но и в останалите източноевропейски страни. След потушаването на унгарското въстание през 1956 това е поредната демон-страция на пределните параметри на предписаното „обновление", недвусмислено доказателство, че Москва няма да толерира никакви опити за установяване на многопартийна демокрация, а още по-малко за напускане на Варшавския договор. Кремъл напомня на своите сателити границите на тяхната свобода.
Реформите, които стават известни като „Пражката пролет", се базират на илюзи-ята, че социалистическите принципи могат да се съчетаят с политическа демокрация и елементи на пазарна икономика. Чехословакия смята, че може да се върне назад във времето, да се отклони от съветския модел на еднопартийна система и авторитарно уп-равление. Те крият риска от дестабилизиране на целия съветски блок. Предприета е превантивна военна операция, в която Москва си поделя отговорността с обединена акция на пет държави от Варшавския договор. Нахлуването им в Чехословакия на 21 август 1968 е единствената военна операция за цялото съществуване на Варшавския договор.
Акцията в Чехословакия е последвана от „нормализация", която се прилага в ос-таналите източноевропейски страни. Тя включва:
- отказване от политиката на либерализация
- възстановяване и засилване на политическия контрол над обществото
- заглушаване на критиката
- спиране на опита за реформи.
Реформаторите се обвиняват, че подготвят трансформация на социалистическата икономика в система, насочена към лишаване на работническата класа и всички трудещите от „революционните достижения" от тяхната икономическа и политическа сигурност. Идейно-политически плурализъм от западен тип е недопустим.
Кризата стабилизира режима. Управляващите сменят акцента от либе-рализация към политическа консолидация и идеологическа ортодоксалност.
На 26 септември 1968 на страниците на в. „Правда" е публикувана „доктрината Брежнев" за ограничения суверенитет. Целта е да оправдае намесата и предупреди останалите сателити да не напускат строя и да внуши, че никакви значителни промени не могат да се предприемат в съветската орбита без съветско одобрение. Засилва се контролът на СССР и се ускорява процесът на интеграция - икономическа, политическа, военна - в Източния блок. Доктрината остава в сила до 1986, когато Михаил Горбачов обявява, че Москва няма да използва „свещеното право" да се намесва във вътрешните работи на съветските сателити.
България не познава унгарската 1956 и пражката пролет от 1968, но въоръжената интервенция в Унгария и Чехословакия и почти равнодушната липса на западна реакция са валидни за нея като индикация за йерархията и закономерностите в двуполюсния свят. Тодор Живков няма афинитет към „независимост" в рамките на съветската орбита и се изявява като най-прилежен в прилагането на московската линия. След 1968 той следва плътно политиката на превантивна „нормализация".
Тодор Живков остава на власт, но той трябва да съобрази политическия курс на страната с този в СССР. Проблемите са идентични, създадени от:
- непоследователната десталинизация
- от незавършената либерализация.
- „Новият курс" е довел до дестабилизация.
- борбата срещу култа генерира нестабилност сред партийните кадри.
- преструктурирането на властите е създало нестабилност в политическата си-стема.
- необходими са ефективни мерки за стабилизиране и балансиране на политико-административната рамка, разклатена от реформите и борбите за власт.
- трябва да се засили контролът на висшите партийни органи върху всички сфери.
- кампанията по „обновяването" на партийния елит, използвана като средство за чистка, дава някои отрицателни резултати.
- нужна е кадрова политика, която да създава стабилност и авторитетност.
Идеологическата приемственост и политическият консерватизъм стават ключовите думи на стабилизацията.
Кадрова политика
Тодор Живков проявява голямо умение да борави с кадрите, да открива амбициозните, да ги толерира и издига. В повечето случаи това са негови еднолични решения, които се реализират без забавяне. През годините Тодор Живков придобива навика чрез манипулативно използване на кариеризма да контролира близкото си обкръжение. Той превръща разместванията на ръководния партиен елит отдолу нагоре и обратно в постоянна практика.
Кампанията по „обновяването" на партийния елит не уврежда стабилността на партийната кариера. Тя се осигурява чрез смяна на политическо с икономическо министерство, изпращане на дипломатическа работа, движение по вертикала от регионалните партийни организации към столицата. Кадровата политика не поставя под съмнение „политическото дълголетие" на висшите партийни дейци. Кокетирането с необходимостта от издигане на „младите" и по-компетентните често служи за замяна на неудобните кадри, свързани с политиката от предшестващия период.
Във висшите ръководни органи на партията Тодор Живков издига хора от своето обкръжение.
През 60-те години членове на ПБ стават:
- СтанкоТодоров, Митко Григоров, Живко Живков, Борис Велчев, Тано Цолов, Иван Попов, Пенчо Кубадински
През 70-те години
- Пеко Таков, Добри Джуров, Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Александър Лилов, Петър Младенов, Людмила Живкова, Тодор Божинов.
През 80-те години
- Милко Балев, Чудомир Александров, Йордан Йотов, Георги Атанасов, Андрей Луканов, Иван Панев, Минчо Йовчев, Белчо Белчев, Димитър Стоянов.
В състава на ЦК на БКП влизат от 1962:
- Иван Попов, Григор Стоичков, Лъчезар Аврамов, Добри Джуров
от 1966
- Гриша Филипов, Мако Даков, Венелин Коцев, Георги Атанасов, Дража Вълчева
от 1971:
- Петър Младенов
от 1977:
-Андрей Луканов и Тодор Божинов.
За секретари на ЦК на БКП са издигнати:
- Начо Папазов, Иван Пръмов, Мако Даков, Георги Атанасов, Стоян Михайлов, Тодор Божинов, Мишо Мишев, Чудомир Александров, Кирил Зарев, Димитър Станишев, Васил Цанов, Емил Христов, Йордан Йотов.
Основният резултат от обновяването на ПБ и Секретариата е издигането на представители на „регионалните княжества". Регионалните партийни организации се стабилизират, като се насърчава местният кадър. Този подход на висшето партийно ръководство съдейства за апогея на „социалистическия феодализъм".
- верността надделява над компетентността и идеологическите принципи.
- издигат се ръководители, чиято кариера е тясно свързана с Тодор Живков - партизани, политзатворници, борци против фашизма и капитализма, роднини или подбрани млади комсомолски дейци.
„Социалистическият феодализъм" в България придобива изключително големи размери. Показателна в това отношение е кариерата на Митко Григоров, започнал като първи секретар на ОК на БКП във Варна, Иван Абаджиев - в Сливен и Враца, Живко Живков - в Хасково, Петър Младенов - във Видин, Димитър Стоянов - във Велико Търново, Кръстьо Тричков - в Благоевград, Георги Йорданов - в Сливен и т.н.
Движението на кадрите се извършва и по посока надолу.
- мнозина от най-близкото обкръжение на Тодор Живков изпадат в немилост
- други стават жертва на интриги и мнителност и са сваляни от заеманите постове и изключени от партията най-често с познатото обвинение в „анти-партийна" дейност.
- особено опасно е мястото на „втория човек" в партията. От Политбюро през 1966 е свален Митко Григоров. Същата съдба имат и Лъчезар Аврамов - през 1971, Иван Абаджиев и Венелин Коцев - през 1974, Борис Велчев - през 1977, Александър Лилов - изваден от състава на ПБ и освободен като секретар на ЦК на БКП през 1983.
- често пъти кариерата на „наказаните" продължава на дипломатическа служба. През 1971 Лъчезар Аврамов е изпратен като представител на НРБ към ООН във Виена, след това е посланик в Холандия, Иван Абаджиев е назначен за посланик в Румъния и Тунис, Георги Чанков също завършва кариерата си като посланик. Впечатляваща е кариерата на Венелин Коцев след отстранението му от ПБ и ЦК на БКП - през 1974 до 1990 той е дипломатически представител на НРБ в Алжир, Мавритания, Италия, Малта и Унгария.
Силовите институции
Преходът от идеологическа и политическа либерализация към консерватизъм е най-директен в силовите институции. Рестриктивният характер на режима се засилва.
- копирайки съветската практика в България на 22 юли 1965 Министерството на вътрешните работи, оглавявано от генерал-полковник Дико Диков, се разделя на МВР и Комитет за държавна сигурност без ранг на министерство, оглавявано от Ангел Солаков (първи зам.-председател на вътрешното министерство).
- от декември 1968 МВР и КДС се обединяват в Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност.
- 1969 - това министерство се преименува отново в Министерство на вътрешните работи.
- Тодор Живков поставя МВР под свой контрол.
- министърът на вътрешните работи дава информация за своята работа пред него като първи секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет.
- през 1968 се създава Шесто управление на ДС като самостоятелна специална служба с основна функция опазване на вътрешната сигурност и воденето на „борба срещу идеологическата диверсия на империализма" и „западното проникване". След реорганизация в структурите се създават 10 отдела, които в основни линии се запазват до 1989.
Ограничения суверенитет
След „Пражката пролет" Тодор Живков усърдно се съобразява с доктрината за „ограничения суверенитет".
- ноември 1972 той гостува за пореден път в Москва, а през юли 1973 внася в ЦК на БКП насоки за развитие на всестранното сътрудничество и сближаване със СССР на етапа на Развито социалистическо общество (РСО).
- документът за „интеграцията", разбирана като максимално обвързване със СССР, не е публикуван, за да се избегнат нападките на западните „вражески агенции".
В политическата сфера проектът предвижда:
- засилване на тясното сътрудничество между Комитета за държавна сигурност (КГБ) и МВР
- между българското външно министерство и съветското
- сближаване на законодателствата на двете страни
- „насаждане на дух на любов и преданост към СССР".
Култът към СССР не се накърнява от някои внимателни прояви на културен национализъм, от изтъкването на национални ценности, от търсене в българската история на мотиви за стимулиране на национално самочувствие.
Национализмът в България е строго подчинен на стратегията на съветизация.
В началото на 70-те Тодор Живков изоставя политиката на предпазлива либерализация и тръгва по обратния път -„спасителната" стагнация.
- първите белези на застой предизвикват преразглеждане на партийната програма и отказ от победата на комунизма.
- непосредствена цел е изграждане на „развито социалистическо общество" като преходна фаза към крайната цел, която не е отменена, но е отдалечена във времето.
- икономическата реформа, спряна в началото на 70-те години, се подновява през 80-те, за да се подобри функционирането на икономиката и се задържи политическото недоволство.
- 1982 - България въвежда нов икономически механизъм за децентрализацията при вземане на решения и други елементи, заимствани от унгарския модел отпреди 14 години.
Политически живот
Конгресите на БКП заемат централно място в българския политически живот.
- определят линията на партията по въпросите на вътрешната и външната политика.
- на практика ролята на конгреса и на ЦК като център за вземане на решения намалява в полза на бюрократичните структури.
- тези партийни форуми се свикват редовно.
- на тях делегатите единодушно одобряват директивите на поредния петгодишен план.
- многобройните политически промени в Политбюро и Секретариата се извършват по правило извън конгресите. Утвърждават се без много шум, по официален път на пленуми на ЦК.
- обикновено оставките на избраните за изкупителна жертва заради неуспехи или лично съперничество се мотивират с политически или административни прегрешения.
Деветият конгрес на БКП - ноември 1966:
- отчита победа на „априлската линия" във всички сфери на обществено-политическия живот.
- приема се, че са преодолени последиците от „култа към личността"
- възстановени са принципите на колективното ръководство
- взети са мерки за възстановяване на социалистическата законност, за повишаване на принизената роля на обществените организации.
- това означава край на процесите на умерена либерализация.
- време е за поредното ускорение в развитието на страната.
- ключовата дума на конгреса е интензификация.
На пленум на ЦК на БКП през юли 1968 се поставя задача за изработване на програма на БКП.
- в периода 1961-1971 БКП се ръководи в своята дейност от програмата на КПСС.
- април 1971 Х конгрес на БКП утвърждава нова програма на партията.
- обсъждат и утвърждават основните насоки за оптимизиране на системата за социално управление.
- очертани са функциите, правата и компетенциите на всички основни ръководни органи в страната.
- в съответствие с концепцията за единство на законодателната и изпълнителната власт се обосновава необходимостта от разширяване прерогативите на НС.
- взето решение за създаване на мястото на Президиума на Народното събрание на принципно нов орган с широки правомощия - Държавен съвет.
- въпросът за обхвата на дейност на Министерския съвет, на който Народното събрание възлага да изпълнява ролята на висш изпълнителен и координационен център, осигуряващ хармонично функциониране на цялостния социален организъм.
Новата програма на партията (април 1971)
- в нея не присъства митът за комунизма.
- заветната цел е отдалечена в неопределено бъдеще, преди да е достигната.
- вместо предвиденото „постепенно преминаване към строителството на матерналнотехническа база на комунизма" усилнита на българския народ се насочват към изграждане на „развито социалистическо общество" - заимстване на идеи от съветската политическа практика.
Отделен пленум през ноември 1968 препоръчва мерки за издигане ролята на народните съвети като местни органи на държавната власт.
Отличителен белег на амбициозната система за усъвършенстване на държавното управление е издигането на ръководната роля на БКП. „Ръководната роля" осигурява стабилност и устойчивост на политическия живот. Всички звена от политическата система остават подчинени на партийни структури. Отделите на ЦК решават предварително основни кадрови и управленски въпроси. Лозунгите за правилно разпределение на компетенциите между партийните и държавните органи, за разширяване правата на обществените организации, за социалистически демократизъм са трудно реализуеми, тъй като правата са обсебени от комунистическата партия и за прехвърлянето им не става дума.
Партията простира своята ръководна роля не само в държавното управление, но се намесва и в църковните дела. В нарушение на църковния устав, без избори се назначават „подходящи" хора в църковните настоятелства, архиерейски наместни-чества и епархиите. След смъртта на патриарх Кирил през февруари 1971за глава на Българската църква с предварително раздадени бюлетини е наложен Ловчанският митрополит Максим. Особеното мнение на Неврокопския митрополит Пимен по избора на новия патриарх не е взето предвид.
Социалистическата конституция (1971)
През 1971 България сменя Димитровската конституция от 1947 с нова, която трябва да отрази преминаването към новия етап от развитието на страната.
Необходимостта да започне подготовка за изработване на нова, трета поред българска конституция, е заявена още през 1958. Мотивът тогава е, че според заявлението на 7 конгрес на БКП България вече е построила основите на социализма, влязла е в новото общество. Това изисква принципите на новото, социалистическо общество да се фиксират в нов основен закон.
Петото Народно събрание през март 1968 избира комисия от 78 членове, която под председателството на Тодор Живков изработва проект за конституция.
Пленум на ЦК на БКП през март 1971 одобрява основните положения на проекта.
Едва след като получава партийно одобрение, той е публикуван и подложен на широко обсъждане на най-различни равнища, включително и в медиите. Накрая освен с гласуване в Народното събрание, конституцията е приета и чрез референдум.
На 16 май 1971 е проведен референдум, в който участват 99,70% от гласоподавателите, като 99,66% от тях гласуват за новата конституция.
На 18 май 1971 на XVI сесия на V НС е приета третата конституция на новата българска държава, обявена за политическа и правна основа за изграждане на Развито социалистическо общество в България. Това е конституция на победилия социализъм. Т. Живков отново съумява да се представи като „първенец". Българската социалистическа конституция е разработена изцяло наново (а не чрез поправки, както е при много други държави от Източна Европа) и влиза в сила през пролетта на 1971 (а в другите страни след забавяне).
- характерът на третата българска конституция е подчертан още в преамбюла с декларираното: „единомислие и единодействие на БКП и БЗНС", „победата на социализма, установила пълното господство на обществената собственост върху средствата за производство и премахнала завинаги експлоатацията на човек от човека", „сътрудничеството и взаимопомощта със СССР и с другите страни от социалистическата общност".
- посочена е и целта на държавата „да изградим под ръководството на БКП и в изпълнение на нейната програма развито социалистическо общество у нас, да увеличаваме със своя труд социалистическата собственост, материалното и духовното богатство на народа, да разгръщаме и задълбочаваме социалистическата демокрация, да създаваме все по-благоприятни условия за многостранен разцвет на свободната човешка личност».
- за първи път в основния закон намира място и вписването на принцип като ръководната роля на БКП в чл. 1, ал. 2,3.
- нов е погледът и върху властта с формулировката за „единство на държавната власт". Това ново положение е обявено като основен принцип в политическата система, редом с други от рода на „демократически централизъм", „социалистически демократизъм" и „социалистически интернационализъм".
- единството на властта е олицетворено от нов орган - Държавен съвет(на мястото на Президиума на НС), който е описан като „висш постоянно действащ орган на държавната власт, който съединява вземането на решения с тяхното изпълнение". Държавният съвет осигурява пълновластието на Тодор Живков, тъй като след гласуването на новата конституция той се отказва от премиерския пост и поема новата по-висока функция (юли 1971), която запазва до свалянето му от власт.
- всички конституционни текстове са идеологизирани - подчертан е социа-листическият характер на държавните органи и на обществените организации. Идеологизацията се отнася и за такава субективна дейност като творчеството, което „в областта на науката, изкуството и културата служи на народа и се развива в комунистически дух"
- особено категорично е прокарана тази теза в текстовете, които регламентират икономиката: „Икономическата система на НРБ е социалистическа. Тя се основава на обществената собственост върху средствата за производство, изключва експлоатацията на човек от човека и се развива планомерно към комунистическа икономика".
- промяна в сравнение с предишната конституция има и при определяне на формите на собственост. Вече не се споменава и като термин частната собственост, която е заменена от не съвсем ясното като съдържание понятие ,,лична собственост", а наред с основните „държавна (общонародна)"- висша, и „кооперативна" се е появила и една нова - „собственост на обществените организации".
Нов елемент в конституцията са разширените обществено-икономически права на гражданите:
- на труд (осигуряването на който е грижа на държавата, както и възможността за свободен избор на професия, но трудът е фиксиран и като задължение)
- на почивка (съпроводена с държавното задължение да намалява работното време, без да намалява заплащането)
- на осигуряване (чрез „единно обществено осигуряване и отделяне на необходимите средства от националния доход за финансиране на осигуровките")
- на безплатно и задължително образование (основното образование е обявено за задължително, а държавата се задължава да създаде „условия за осъществяване на всеобщо средно образование")
- на медицинска помощ (държавата гарантира безплатната медицинска помощ на всеки гражданин и се нагърбва с организирането на „лечебно-профилактични и други здравни заведения и служби").
- „свободата и неприкосновеността на личността''. „Никой не може да бъде задържан повече от 24 часа без разрешение на съда или прокурора"
- неприкосновеността на жилището, на кореспонденцията и телефонните разговори, правото за образуване на „организации с политически, професионални, културни, художествени, научни, религиозни, спортни и други нестопански цели"
- „свободата на словото, печата, събранията, митингите и манифестациите" е придружена дори с текст, с който държавата се задължава да я осигури „като на гражданите се предоставят необходимите материални условия за това".
Проблемът е обаче във възможността тези права да бъдат упражнявани. За подобна практика липсват преди всичко законови гаранции. Когато започва общата криза на социализма през втората половина на 80-те години именно партийното ръководство обсъжда как да се осигурят религиозните и гражданските права тъй като България е атакувана на форумите на ООН и на СССЕ. В хода на общоевро-пейския процес на 6 септември 1983 в Мадрид е подписано споразумение за спазване на правата на човека, а с приложението му се занимава Виенското съвещание по човешкото измерение на общоевропейския процес. При това положение на 22 юни 1988 Секретариатът на ЦК на БКП обсъжда как България да се съобрази с новите изисквания за спазване на религиозните права, правата на гражданите да се самоорганизират и да контролират спазването на човешките права. Секретарят Емил Христов откровено заявява: „Провъзгласеното на конституция право не е уредено впоследствие със закон»).
На 27 юни 1971 се провеждат избори за Народно събрание, народни съвети, на-родни съдии и съдебни заседатели.
Първата сесия на VI Народно събрание на 8 юли 1971 избира Държавен съвет на НРБ.
- за председател на Държавния съвет е избран Тодор Живков, с което той става държавен глава.
- Станко Тодоров е новият министър-председател на България. Той съставя две последователни правителства -1971-1976 и 1976-1981
- след което е сменен на този пост от Гриша Филипов. Неговото правителство 1981-1986 има най-разширен състав от всички правителства след 9 септември - 2-ма първи зам.-председатели, 6-има зам.-председатели, 26 министри, 6 комитета и 4 съвета.
- създаването на Държавния съвет променя фактическото положение на Мини-стерския съвет.
- Държавният съвет, респективно Тодор Живков, може да освобождава и назначава членове на правителството, при извънредни обстоятелства маже да освобождава председателя на МС и целия състав на правителството. Той контролира МС в периода между сесиите на НС.
- сливането на висшето ръководство на партията и висшата държавна власт добива завършен вид.
В Държавния съвет през 1971 са избрани:
- за първи зам.-председател Кръстьо Трич-ков
- за зам.-председатели - Митко Григоров и Пеко Таков
- за членове – И. Михайлов, Б. Велчев, Гриша Филипов, Мишо Мишев, Георги Джагаров и др.
В следващите години първи зам.-председатели са Георги Трайков и Петър Танчев от БЗНС, Иван Попов, Георги Атанасов са издигнати за зам.-председател, членове на ДС стават Цола Драгойчева, Живко Живков, Николай Жишев, Андрей Луканов, Милко Балев, Димитър Стоянов, Иван Панев, Чудомир Александров, Пенчо Кубадински, Огнян Дойнов, Ярослав Радев и др.
Декемврийският пленум на ЦК на БКП през 1972 приема програма в сферата на социалната политика, в която е поставена задачата да се постигне определена степен на задоволяване на материалните потребности на обществото.
Декемврийската програма е доразвита на XI конгрес на БКП - 29 март до 2 април 1976:
- разработва програма за жизненото равнище до 1990.
- предвижда се увеличаване на производството на стоки за широко потребление
- програма за повишаване на жизненото равище.
- конгресът се провежда под въздействието на XXV конгрес на КПСС, като по традиция обявява неговите решения за „решения" на БКП.
- за изграждане в основни линии на Развито социалистическо общество до 1990 и подготовка на постепенен преход към комунизма заедно със СССР.
В началото на юли 1976 на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков изнася обстоен доклад за последователно прилагане на ленинските принципи в областта на социалната политика.
- това е поредният опит да се докажат претенциите на БКП, че изпълнява своята авангардна роля, че е способна да ръководи научно социалистическото строителство.
- без да се отказва от грижата за повишаване на жизненото равнище, партията прехвърля вината върху отделните колективи и техните членове.
- за повишаване на социалната активност и общественото доверие започва борба с „малката правда". Регламентират се дейността, ролята и правата на обществените организации като елемент в системата за социално управление.
- неизменен остава принципът да се осигури здраво партийно ядро в решаващите сектори на обществения живот.
От 31 март до 4 април 1981 се провежда XII конгрес на БКП.
- приема нова програма и някои изменения в устава.
- възстановена е длъжността генерален секретар на ЦК на БКП.
- приета е специална резолюция във връзка с 25-годишнината на Априлския пленум на ЦК на БКП, в която се изтъква решаващата роля на Тодор Живков в разработването и приемането на априлската линия.
- взет е курс към нова интензификация във всички сфери на обществения живот.
Недоволните от режима
През 70-те и 80-те години противниците на Тодор Живков не намаляват и „заговорническата" дейност не прекъсва. От установяването до падането на режима срещу него има различна по интензивност, цели, действащи лица и съпротива. В осно-вата на тези прояви, квалифицирани като „антипартийна, противодържавна и пре-стъпна дейност", стоят реални проблеми - безпринципна кадрова политика, морално разложение, корупцията и привилегии на управляващия партиен и държавен елит, сериозни деформации в партията и обществения живот.
Зад „успехите" в строителството на социализма, зад афишираното единство на партия и народ съществува социален протест, съпротива срещу политиката на БКП.
За периода 1960-1989 са формират 36 групи с 824 участници за борба срещу режима на Тодор Живков, от тях 50 души са осъдени, 73 - изселени, 1040 - наказани по партийна и административна линия. По сведения на ДС партийните членове, които се противопоставят на управлението на Тодор Живков в периода 1963-1974 са над 1200. На лишаване от свобода са осъдени повече от 70 души, принудително са изселени 100 души, 6-има са депортирани от страната. Близо 600 партийни членове са следствени и разпитани от ДС, Централната ревизионна комисия при ЦК и ОК на БКП.
Култът към личността на Живков
Въпреки противопоставянето и съпротивата от началото на 70-те Тодор Живков открито изгражда истински култ към своята личност. По познатия механизъм това става с участието на „активни борци срещу фашизма", на хора от близкото обкръжение, заели ключови постове в управлението.
На 10 ноември 1989 „строителите на култа" не само бързат да се дистанцират от бившия вече държавен и партиен глава, но се оказват сред най-активните реформатори, борят се за неговото дискредитиране.
Култът към личността на Тодор Живков се изгражда в сянката на Леонид Брежнев. За това допринасят честите контакти, размяна на делегации, личните срещи и разговори между двамата. За периода 1971-1979 те провеждат близо 20 срещи на двустранна и над 10 срещи на многостранна основа. Сред личните контакти между двамата ръководители важна роля имат ежегодните срещи в Крим и ответната визита на Леонид Брежнев на почивка в България .
За Тодор Живков е написана подходяща биография, правят се документални и игрални филми. Символичен показен акт в неговото утвърждаване е връчването му на партийна членска книжка № 1 през 1976. Церемонията повтаря тази в Кремъл, когато през 1973 Брежнев получава партиен билет № 2, защото № 1 се запазва с името на Ленин.
Съвместяването на постовете от Тодор Живков, изобилното награждаване с орде-ни и звания, претенциите за „изключителен принос" в изследването на актуалните проблеми на развитото социалистическо общество е нещо повече от обикновено възстановяване на култа към личността от Вълко-Червенковски тип.
В средата на 70-те години едноличната власт придобива някои династични елементи, когато през юли 1975 неговата дъщеря Людмила Живкова е издигната на високи постове в държавното и партийното ръководство. От 3 юли 1975 до 2 юли 1981 тя е председател, с ранг на министър, на Комитета за изкуство и култура, от 1976 е избрана за член на ЦК на БКП и Бюрото на МС. От 1979 е издигната за член на Политбюро. Амбициозна, образована и популярна у нас и в чужбина, особено с Международната асамблея „Знаме на мира", Людмила Живкова има всички предпоставки и пълната подкрепа на Тодор Живков да стане негов наследник в партийното и държавното ръководство. Идеята за династия в партийната йерархия е твърде показателна за наличието на личен режим.
Заключение
- консерватизмът в политическата и идеологическата сфера се съчетава с реформи в социално-икономическата.
- опитът за ново компетентно управление на икономиката и администрацията е съчетан с естествената склонност на хора, напълно интегрирани в системата, да уп-равляват по административен начин политическите проблеми.
- сериозното разминаване между опита за децентрализация и реформи в социално-икономическата сфера при запазване непокътната ролята на политико-административната система до голяма степен показва още на този етап неразрешимостта на проблема - нереформируемост на системата.
- нищо не стабилизира режима повече от неуспешния опит за реформиране.
- стабилизацията за гарантиране на интересите и правомощията на бюрократичните структури означава и стабилизация на кризата, т.е. нерешаване на проблемите.
- стабилизацията се превръща в застой.
Най-силният коз на Живков при осигуряването но вътрешната стабилност на управлението остават „специалните" отношения, които установява с всички съветски лидери. Хрушчов му помага да се утвърди, Живков бързо завоюва доверието и на наследника му Брежнев. Епохата на Брежнев дори съвпада с най-големите успехи на Живков в сближаването със СССР - тогава е утвърдена икономическата обвързаност, при която Съветският съюз снабдява България с енергия, горива (особено нефт) в значителни количества и на цени много по-ниски от световните, а получава в замяна българска селскостопанска продукция и некачествени промишлени стоки, които България не може да пласира на световния пазар. Близките лични отношения на Живков със съветските лидери се запазват и при Андропов и Черненко, но се изчерпват при човека от „новото поколение" Горбачов.
Освен на политическия прагматизъм на Живков „особеното" отношение на съветските лидери се дължи и на важното положение и значение на България за Съветския съюз. След изгонването на Югославия от Източния блок през 1948 , след бунта на Албания в началото на 60-те години и след дистанцирането на Румъния в края на 60-те години, България остава единствената вярна на СССР държава на Балканите, която следва съветския модел, а не търси свой собствен път. При това България е и единствената държава от Източния блок, граничеща едновременно с две членки на НАТО - Гърция и Турция. Добре разбраният взаимен интерес осигурява на българо-съветските отношения трайност и стабилност, а заедно с това и незаменимостта на Живков.