Лекции по История

21. Утвърждаване властта на Т.Живков (1953-1962)

През първите няколко години след поврата от 1956 в България, също както в Съветския съюз, а и в другите източноевропейски страни, борбата за власт продължава. Всяко кадрово разместване, а през 1956 такива се извършват навсякъде в Източна Европа, предизвиква спорове за това кой е най-подходящ за нов лидер, а и разбужда апетитите за издигане на много хора, които смятат, че техните заслуги, опит или преживените изпитания в годините на култа им дават по-големи права да заемат високи позиции. И в България твърде много стари комунистически дейци се чувстват незаслужено пренебрегнати или недооценени, когато на преден план излиза Т. Живков.
Борба за достигане на върха
1932 – става член на БКП.
1943 – става пълномощник на отряда “Чавдар”
Септември 1944 – влиза в шаба на Народната милиция в София.
1944 – става трети секретар на Областния комитет на БРП (к) в София
1945 – избран за кандидат-член на ЦК на БРП.
27 октомври 1946 – избран е за депутат в 8 ВНС.
Декември 1948 – на 5 конгрес на БКП става член на ЦК.
През януари 1950 е избран за секретар на ЦК.
От ноември 1950 Живков е вече кандидат-член на Политбюро, а от юли 1951 – негов член.
Влиза в групата на недоволните от В. Червенков – съставена от членове н Политбюро и оглавявана от Владимир Поптомов. Освен Живков в нея са и Енчо Стайков, Димитър Ганев и Георги Дамянов. На 1 май 1952 обаче Поптомов умира и Живков оглавява групата – цялата дейност на “заговорниците” се състои от приказки. Живков не предприема никакво политическо действие, преди от Москва да дойде ясен сигнал за промяна и той идва – смъртта на сталин, а после Хрушчов.
На пленума на ЦК на БКП от 25-26 септември 1953, по най-важния тогава за България – селския въпрос – чете доклад именно Живков. Така съумява да свърже името си със смекчаване на политиката към селяните.
На 4 конгрес на БКП (28 февруари – 3 март 1954) – Тодор Живков официално е признат за първи секретар на ЦК на БКП. Благодарение на организационните си пост оттук нататък от Живков ще зависи цялата дейност на апартана БКП, както и движението на кадрите нагоре и надолу.
След 4 конгрес на БКП Живков е единствения партиен деец, който присъства едновременно в двата най-важни партийни органа – Политбюро и Секретариата.
В решителните за него години – 1954-1956 – той успява да се сближи достатъчно със съветския посланик в София Юрий Приходов (мандата му е от 1954 до 1960) и го използва като “топла връзка” със съветското пртийно ръководство и като един от най-силните си оръжия във вътрешноартийните борби.
Повратът настъпва след 20 конфрес на КПСС от февруари 1956. – за подготовката на Априлския пленум виж горе в темата.
След Априлския пленум
През април 1956 Тодор Живков до голяма степен изглежда случаен избор на Хрушчов. На Априлския пленум ген. Йонко Панов иска наред с Тодор Живков да се обсъждат и други кандидатури.
Въпреки закрития характер на пленума думите на Панов широко се популяризират сред софийския елит, който е настроен особено критично.
Живков добре разбира, че влиятелни кръгове в БКП са го подкрепили временно като компромисна и преходна фигура и че всъщност искат да наложат нова, значима партийна фигура. Но точно в месеците и годините на задкулисни борби и интриги се проявяват скритите преди това умения на новия партиен лидер да се бори и да пази веднъж получената власт.
Първият, най-остър етап на борбата за власт, заема годините 1956-1962 и вероятно неслучайно се препокрива с битката на Хрушчов за утвърждаване в КПСС.
Противниците на Живков не са единни.
- на първо място са хората около В. Червенков, които са били заставени да се откажат от част от властта си след смъртта на Сталин. Кадровите наказания на Априлския пленум са много умерени, затова тези дейци запазват силни позиции и в партията, и в правителството (Червенков е и в двете, докато Живков се утвърждава като лидер на партията, но не е член на правителството), което им дава надежда за реванш в бъдеще.
- втора група се формира около пострадалите при репресиите от времето на Червенков - те смятат, че след осъждането на Червенков на тях по право се пада властта. Към тази група принадлежат Добри Терпешев и Йонко Панов.
- трета група - на онези, които през 1956 са получили по-високи постове, но са убедени, че имат много по-голям политически опит и заслуги от Живков и затова заслужават много повече. Между тях са Антон Югов, Райко Дамянов и Георги Чанков, които имат и богат управленски опит от участие в правителството и на различни постове в държавната администрация.
Разобличаването и обвиненията към тях става на Пленума на ЦК на БКП от 11-12 юни 1957.
Групата около Й. Панов и Д. Терпешев е остро критикувана и заклеймена още в хода на дискусията, започната след Априлския пленум през 1956. Но Живков не бърза да ги отстрани от политическия живот, за да не дава повод за недоволство. Той изчаква да се поуспокоят политическите страсти около разкритията за съветския и българския сталинизъм, да се предотврати опасността от повторение на полските и унгарските вълнения и едва тогава, през 1957 се осмелява да ги отстрани от политическия живот.
Живков се възползва и от разправата на Хрушчов с „антипартийната" група на В. Молотов, въпреки че противниците му не го критикуват от сталинистки позиции, какъвто е случаят с Молотов. Вероятно за да наподоби ситуацията, Живков включва в българската „антипартийна група" и Г. Чанков.
Обвиненията срещу Чанков са съвсем различни: „ Той не е съгласен с редица положения от решенията на Априлския пленум и на практика не само не ги провежда, а работи дейно против тях". Обвинява го и в погрешно планиране в икономиката – заради него държавният бюджет завършил с дефицити.
Тримата дейци от третата група са с голям опит, авторитет и влияние, което не затруднява особено тяхното отстраняване от всички постове и предаване на забвение. Станко Тодоров ги казва : „.. в партията се правят опити за създаване на групи и групички, които чрез разпространението на слухове и обработка на хора се опитват да създават нестабилност в партията по отношение на партийното ръководство като говорят, че сегашното партийно и държавно ръководство са временни, че предстои в най-скоро време да бъдат сменени..” За отбелязване е, че за да се разправи с тези дейци, Живков успява да привлече на своя страна А. Югов, който чете основния доклад.
Чистката на старите комунисти позволява на Живков да се обгради със свои привърженици - нови членове на ЦК стават Митко Григоров, Пенчо Кубадински, Сава Дълбоков, Тано Цолов, а секретар на ЦК - Станко Тодоров.
Втората голяма политическа битка
Следващата политическа битка на Т. Живков за утвърждаването му във властта назрява в края на 50-те и началото на 60-те години. И в този случай Живков следва стриктно действията на московския си покровител. В родилия се при „десталинизацията" спор между СССР и Китай България заема твърдо съветската страна, но точно този конфликт демонстрира за пореден път липсата на единство в „лагера" и стимулира български партийни дейци да предприемат самостоятелни търсения на пътища за „подобряване" на социализма.
Плод на тази тенденция е един феноменален акт - седем души с предвоенен комунистически стаж (известни като „групата на Куфарджиев") изпращат на 1 юни 1960 писмо до ЦК на БКП, в което правят острокритичен икономически и политически анализ на българското общество. (Групата на Н. Куфарджиев (секретар на НС на профсъюзите) включва още журналистите Веселин Д ашин, Георги Милев, ръководителя на катедра по политическа икономия в икономическия институт в Русе Бенжамен Варон, стопанските дейци Христо Проданов и Иван Дионисиев и полковника от запаса Илия Гатев. Всички са участници в антифашисткото съпротивително движение).
Те констатират, че „висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно става фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство, фактически техен реален собственик" и определят действащия модел като „бюрократичен държавен социализъм", като при това доказват и неговата икономическа неефективност. Според тях виновник за погрешното развитие и за започналата „реставрация" на курса отпреди 1956 е Тодор Живков. Те призовават чле-новете на ЦК: „Обсъдете критично дейността на такива дейци като Тодор Живков, В. Червенков, М. Григоров, Б. Велчев, Г. Цанков и други виновници за създалото се тежко положение в страната и партията", с което на практика поставят в една група както олицетворяващите миналото Червенков и Цанков, така и младите помощници на Живков.
На толкова остра критика БКП не е била подлагана дотогава, а и дълго след това. При това документът е подготвен от хора, които лично не участват в борбата за власт - те дори не са членове на партийното ръководство. Което, разбира се, не означава, че акцията им не е била координирана с властова групировка в ръководството.
На писмото и наказанията е посветен специален пленум на ЦК на БКП от 3 март 1961.
- докладът за „антипартийната дейност на група партийни членове" е прочетен от Димитър Димов - като идеен извор на писмото на седмината е посочен югославският модел на социализъм, чийто привърженик е Н. Куфарджиев.
- авторите на писмото са изключени от БКП, лишени от постовете си и интернирани заедно със семействата си.
- това е и удобна възможност за Живков да елиминира и останалите си конкуренти. Обсъдено и осъдено е поведението и на Й. Панов и Д. Терпешев. Те са обвинени в сътрудничество с групата на
Куфарджиев и също са изключени от БКП.
- всъщност на пленума се говори повече срещу тях, отколкото срещу седмината, които са почти неизвестни в обществото.
- Живков успява да заяви и антиюгославските си настроения, едновременно с препотвърдената си вярност към съветската линия, която вече се оспорва от две страни - от югославските „ревизионисти" и от китайските „догматици".
Последният десталинизаторски акт на Хрушчов на 22 конгрес на КПСС (октомври 1961 – тялото му е извадено от мавзолея) дава смелост на Живков окончателно да се раздели с политиците отпреди 1956.
Първо е отстранен Вълкко Червенков - това става на пленум на ЦК на БКП, проведен на 28-29 ноември 1961.
- от Политбюро и от правителството е отстранен В. Червенков
- година по-късно той е изключен и от БКП.
- в хода на разобличенията срещу В. Червенков, Живков откровено разказва как се е борил за власт в периода 1953-1956.
- от разказа му личи, че става дума за заговорнически действия на част от ръководството на БКП срещу Вълко Червенков - това са Владимир Поптомов, Енчо Стайков, Г. Чанков, Георги Дамянов, Борис Тасков, Димитър Ганев.
Най-дълго запазва поста си министър-председателят Антон Югов, когото Живков привлича за съюзник при разправата с останалите си противници. Но накрая идва и неговият ред - това става в края на 1962.
- Т. Живков използва подготовката за 8 конгрес на БКП, за да разчисти от пътя си и последните партийни дейци, които могат да се похвалят с по-богат опит и с по-високи постове в миналото.
- моментът е избран изключително удачно - 4 ноември, вечерта преди откриването на конгреса.
- за да бъде отстранен от ръководството, Антон Югов е включен в по-широка група - този път той е редом с В. Червенков, но и с бившите дейци от Държавна сигурност, участвали пряко в репресиите - Георги Цанков, Руси Христозов, Георги Кумбилиев, Иван Райков и Апостол Колчев, а обвинението е в „нарушения на социалистическата законност по време на култа към личността".
- няколко часа преди да бъде открит конгресът на БКП А. Югов внезапно е отстранен от ЦК, уволнен от Министерския съвет и дори не е допуснат да присъства на заседанията на конгреса. По-късно е лишен от депутатския си мандат, а през 1972 е изключен и от БКП.
Решенията са утвърдени на 8 конгрес на БКП (5-14 ноември 1962) – с благословията на Кремъл Живков става партиен и държавен ръководител.
- решенията на 22 конгрес на КПСС са възприети изцяло. Живков обявява програмата на КПСС за програма на БКП.
Така в обкръжението на Живков не остават реални съперници. Последната чистка Живков използва много умело, за да се представи като либерален политик.
След възстановяването на лагера в Белене броят на изпратените там постепенно нараства, особено през 1958, когато е предприета акция за „прочистване" на големите градове от криминално проявени лица.
- решението за акцията е взето от Политбюро след доклад на Т. Живков (21 януари 1958).
- ДС се възползва от акцията и арестува 263 политически противници на властта.
- на 27 август 1959 по доклад на Т. Живков лагерът в Белене е закрит за пореден път.
- ликвидирането на лагера, в който огромното мнозинство са хора с криминално минало, повишава рязко престъпността, а това на свой ред мотивира вътрешния министър Георги Цанков да предложи през есента на 1959 да се изгради нов лагер, този път край каменна кариера близо до град Ловеч.
- с този лагер са свързани най-мрачните свидетелства от репресиите, тъй като за краткото му съществуване там са убити 147 от общо 1235-та репресирани, преминали през него.
- сведенията за жестокостите предизвикват намесата на служебни лица от МВР и е съставена Специална комисия. Докладът й от март 1962 води до закриване на лагера, заслуги за което си приписва отново Тодор Живков.
- с този акт в България е сложен край на принудителния труд на хора без съдебен процес.
Общественият скандал около лагера край Ловеч дава възможност на Живков да се раздели и с Г. Цанков, вътрешен министър от времето на Червенков и да го посочи като виновник за репресиите.
Наред с политическите борби Живков започва да си създава и своя собствена база привърженици в БКП.
- по негова инициатива през юли 1959 е създаден Комитет на борците против фашизма и капитализма в България.
- на 30 септември 1959 е проведено и специално съвещание на Секретариата на ЦК на БКП с първите секретари на окръжните комитети на БКП и председателите на комитетите на борците против фашизма и капитализма, което обсъжда определението на понятието „активен борец против фашизма и капитализма". Това институционализира тази специална привилегирована група.
- желта е да се дадат материални и обществени привилегии на хората, които могат да докажат комунистическата си дейност преди войната или участие в съпротивата по време на войната.
- грижата за тази немногобройна група е продължена и разширена през 1965 и 1969.
- от 23-25 август 1969 е издадено специално Постановление - 31 „за по-нататъшно подобряване на материалното и социално-битовото положение на революционните кадри»
- „активните борци" получават индивидуални пенсии, парично допълнение към заплатите си, получават с предимство жилища, по-късно техните деца са допускани при улеснен режим в престижните средни и висши училища и др.
- постепенно системата е разширена и диференцирана, създадени са 4 категории от „активни борци", които разполагат и с различни по обем привилегии. Това са хората, на чиято лична преданост Живков разчита.
- от друга страна, разрастващите се привилегии за тази сравнително тясна социална група, създава негативно отношение в обществото към тях, което може-би е и една от целите на Живков - да разделя обществото на враждуващи помежду си групи.