Лекции по История

20. Политически промени в България (1953 – 1956)

Най- общо периодът от 1953 до 1956 може да се нарече „размразяване”. Основание за това дават настъпилите промени в социалистическият блок.
След смъртта на Сталин в ролята на „българския Сталин” е успял да се утвърди Вълко Червенков. Първата реакция на властта в България е да засили мерките за сигурността поради опасността от дестабилизация.
- основание за мерките за сигурност дават и неумелият опит да се взриви статуята на Сталин в Парка на свободата ( Борисовата градина ) в София.
- има и други реакции – през май 1953 срещу тежките условия на труд обявяват стачка тютюневите работници от Пловдив.
Първите дни след смъртта на Сталин са видени и описани от един бивш затворник на ДС - Владимир Топенчаров - „В тези мартенски дни мерките за сигурност се увеличиха. Постовете се удвоиха. В заводи, учреждения, квартали нощем бяха поставяни дежурни... Всички познатимерки при извънредни обстоятелства... Бе направен (неуспешен) опит да се взриви—примитивно, с два-три килограма каменарски барут - статуята на Сталин във входната алея на Парка на свободата."
През есента на 1953 БКП предприема икономически решения в духа на общата за Източния блок посока на „нов курс” обявена от Москва. Според Л.Берия трябва да се възстанови колективното управление на партията и да се обърне партията към чистия „марксизъм”. През юни 1953 Берия е арестуван от майор Жуков, а по-късно през декември е разстрелян. Берия е обвинен от противниците си заради реформите, който се опитва да прокара. Тези обвинения са прокарани само за да бъде унищожен.
В България по стечение на обстоятелствата това време на плахи опити за демократизация е наречено Априлско разведряване.
Признак за промените в България в духа на либерализацията са отправените предложения:
- през юли 1953 от лагерите да бъдат освободени всички затворници (освен най-опасните), както и предложението лагерите да бъдат закрити.
- 5 септември 1953 лагерът в Белене е закрит.
- 7 април 1953 е обявена амнистия за българските емигранти, на които освен спокойно завръщане в страната е обещано и връщане на имуществото.
- сред писателите се чуват първите критични гласове, че българската литература „вехне", защото се е превърнала в глашатай на „известни твърдения" и „елементарни истини"
- исканията за творческа свобода се засилват и също както е и в останалите източноевропейски страни, стават задължителен момент от писателските партийни събрания.
- намаляване темповете на индустриализация и гртижа за снабдяване на населението.
- есента на 1953 - сериозно се обсъжда развитието на селското стопанство което трябва да осигури изхранването на населението и суровина за подценяваната до момента лека и преработвателна промишленост.
След смъртта на Берия, през януари 1954 Червенков е повикан в Кремъл. На среща на бг партийна делегация ( В. Червенков, Райко Дамянов и Г. Чанков) с делегация на Президиума на ЦК на КПСС (Маленков, Хрушчов, Молотов и Булганин) от съветска страна се прави остра критика на „култа към личността” на бг лидер Червенков - че е продължил култа към Сталин и създал култ към себе си. От него се изисква да развенчае култа към себе си.
Връщайки се в България, Червенков нарежда да бъдат премахнати всички негови бюстове и портрети, медиите да спрат да пишат хвалебствия за него.
След провеждането на избори за 2 (дн 28-о) НС е връчена оставката на правителството на В.Ч. Без колебание приема 2 мандат като предс. на МС, чийто състав е утвърден на 16 ян 1954.
В края на януари 1954 - „Януарски пленум”, свикан от Червенков:
- той самия чете доклад, в които осъжда култа към личността.
- решено двата поста (партийния и държавния) да бъдат разделени ( мин-председател и главен секретар).
- Червенков заема поста на мин-председателя.
- така длъжността ген.секретар е закрита, а Червенков успява да запази лидерството си в БКП.
Обявеният от Москва „нов курс" стимулира източноевропейските сателити да преразгледат икономическата си политика. Според принципите на тяхната политическа система това става на партийни форуми. За България такъв е характерът на 6 конгрес на БКП.
В този дух е и 6-ти Конгрес на БКП ( 28.02 – 03.03.1954) – от 1948 не е провеждан конгрес.
Стопански насоки
- приема насоки за втория по ред петгодишен план (1953-1957), които са напълно различни от онова, което Държавната планова комисия е предвиждала в началото на 1953.
- новите насоки са преобърнати на 180 градуса - те изискват стимулиране на леката промишленост, селското стопанство (на селяните са обещани с 40% по-високи доходи) и грижа за жизненото равнище - не чрез повишаване на доходите, а чрез намаляване на цените. Т
- тези решения са напълно в духа на предложения от Москва нов „продоволствен" курс и показват за пореден път пълната зависимост на икономиката от политиката.
Политически насоки
- основният доклад на Червенков е за развенчаване култа към личността и последиците очертали се в началото на 50-те години от това – културни, икономически, политически и пр. Самият Червенков се възмущава от култа, който се оформя около неговата личност, като обвинява за това журналистите и чиновниците.
- Червенков казва, че от изостанала аграрна страна Б-я се е превърнала в индустриално-аграрна страна, че в нея са построени основите на соц, и че БКП се е очистила от чужди и случайни елементи.
- съвсем козметичен характер имат и персоналните промени – ликвидиран е дотогавашният пост на Червенков – генерален секретар на БКП.
- въведен е поста първи секретар.
- той запазва поста си на ръководител на Политбюро, независимо от факта че за 1 секретар на ЦК е определен Т. Живков (до април 1956) и остава министър-председател. За стабилните позиции на В. Червенков говори и фактът, че той оглавява комисията по подготовка на нова програма на БКП.
- новото в кадровите решения е издигането едновременно на член на Политбюро и за първи секретар на ЦК на БКП на Тодор Живков.
Като мин. предс, през май 1955 В.Ч. ръководи бг делегация на съвещанието във Варшава, където се сключва колективен „Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ”.
В нач. на 1956 В.Ч. отива на почивка и лечение на санаториум край Москва. Там престоява около 2 месеца и в това време Т. Живков започва сондажи за отстраняването му от лидерските позиции в партията и държ. ръководство.
През първите три години след смъртта на Сталин България извършва умерени промени, и то само такива, които са предложени и одобрени от Москва. За българите те носят подобряване на снабдяването, известно повишаване на жизненото равнище и минимално смекчаване на политическия натиск, но за истинска демократизация е още рано да се говори. За да станат по-дълбоките промени реалност, е нужен сериозен вътрешен или външен трус. И той идва с кризата в комунистическия свят, предизвикана от Никита Хрушчов на 20 конгрес на КПСС.
Повратен момент за световното комунистическо движение и особено за Източна Европа стават на 20-тия Конгрес на КПСС (14-25 февр 1956):
- развенчаването на вожда на „световния комунизъм” – Сталин.
- Хрушчов чете на извънредно заседание т.нар. „секретен” доклад за развенчаване култа.
- той прави ход, с който се цели решително да се скъса със сталиновото наследство и да се утвърди като едноличен лидер.
- кадрови промени в парт. и държ. органи.
- започва открито да се говори за извращенията на Сталин.
Червенков обаче се оказва неудобен за осъществяване на опитите за десталинизация. Той не приема някои от постановките на Хрушчов и затова протаква свикването на пленум, който трябва да запознае ЦК на БКП с реш. на 20 конгрес на КПСС. С написването на доклада се заема В.Ч., но проекторезолюцията е възложена на Секретариата, където първостепенна роля играе Т. Живков. В проектоконституцията обаче намират място оценки и изводи, с които В.Ч. не е съгласен.
Този остър сблъсък на позиции и амбиции налага в края на март да се проведе спец. среща в Москва между Политбюро на ЦК на БКП и Президиума на ЦК на КПСС. На нея В. Ч. се оказва в пълна изолация и всички подкрепят Т. Живков.
След тази среща докладът за предстоящият пленум е възложен на Т.Ж., което означава, че въпросът за лидерството в Б-я е вече предрешен.
Одобреният от Хрушчов Живков получава възможност да се отърве от силните фигури от сталинския период. Това е и основната цел на свиканото в началото на април 1956 заседание на ЦК на БКП. Априлскияят пленум от 1956 отбелязва началото на възхода на Т.Живков, който е съпроводен с борда срещу очерталите се на пленума претенденти за наследството на Червенков.
Живков се подготвя за пленума
- Живков излиза на политическата сцена като политик, който няма нищо общо с Червенков и с извращенията на системата.
- той успява така да организира пленума, че никой да не поиска да го свали от поста му.
- първият член на Политбюро, когото Живков вербува, е завеждащия отдел „ Пропаганда и агитация „ на ЦК – Енчо Стайков. Контролът върху пресата е много важен при всеки заговор, защото позволява да се обработва общественото мнение.
- друг вербуван член на Политбюро е Георги Дамянов, който е важна фигура зад кулисите на политическата сцена. (Добри Терпешев също прави опит да привлече Г.Дамянов, но безуспешно).
- следващият, с когото Живков говори, е Борис Тасков, които по-късно Живков предлага за член на Политбюро.
- в Политбюро хората, привлечени от Живков, създават нетърпима за В.Червенков атмосфера, като непрекъснато му противоречат.
- последният привлечен към заговора на Живков е Димитър Ганев.
Оказа се обаче, че Живков не е единственият, който се подготвя за смяната. Сред най-опасните са Антон Югов, Георги Чанков и Райко Дамянов. Разбрал за тази групичка Живков внимателно следял всяко тяхно действие като използвал класическия модел на „разделяй и владей „.
Междувременно се оформил и трети център в борба за власт – на старите кадри. В тази групичка влизат Добри Терпешев и Йоно Панов.
Тодор Живков започва истинска борба.
Официално става дума за поредното съобразяване на линията на БКП с извършените от КПСС промени. Пленумът е подготвен много внимателно, а за-седанията му се провеждат в атмосфера на секретност (стенограмата остава недостъпна до края на живковската епоха). Със съветска помощ Живков отстранява Червенков от подготовката на основния доклад, което му дава възможност да го направи изкупителна жертва за грешките (все още не се говори за престъпления) на българския сталинизъм
Априлския пленум (2 - 6 април 1956)
- провежда се без каквито и да е публично съобщения за него.
- в дневния ред има само една точка – обсъждане на доклада „Двадесетият конгрес на КПСС и поуките от него за нашата партия”. В доклада пред пленума, изнесен от Т. Живков, се прави критика на редица проявления на „култа към личността” на В.Ч. Главната вина за проблемите на Б-я се хвърля върху него и за отговорността на другите партийни дейци се споменава само между другото.
- мнозинството от членовете подкрепят изказването на Т. Живков. Особено остри в критиките си към В.Ч. са и едни от главните крепители на „култа към личността” Г. Чанков, А. Югов и Р. Дамянов.
- на 6 април пленумът приема резолюция, в която се изразява подкрепа на реш. на 20 конгрес на КПСС, осъжда се теорията и практиката на култа към личността на В.Ч.
- взема се реш. В.Ч. да бъде освободен от поста мин. предс и да бъде назначен за заместник-предс. на МС - остава като обикновен член на Политбюро и е понижен от министър-председател в заместник.
- Живков злепоставя Й.Панов и Д.Терпешев, като съобщава, че са ходили при Г.Дамянов и са „фракционерствали”.
- Живков издига най-опасните за него Югов и Чанков, но в държавната власт, отдалечавайки ги по този начин от партийния апарат.
- Югов е назначен за министър-председател, въпреки че е бил пряко ангажиран с репресиите, в чийто начален етап е бил министър на вътрешните работи.
- дава пост на Чанков, но така, че да завижда на Югов, който изглежда предпочетен, независимо че е бил един от основните палачи.
- числото на заместник министър-председателите се увеличава от 5 на 6 – новият е българския посланик в Москва Карло Луканов.
- нараства от 3 на 5 и броя на секретарите на ЦК.
- всички избират ръководител на Политбюро да стане първият секретар на ЦК на БКП Т. Живков
- дава шанс не на новото поколение политици, които поне в началото са напълно зависими от подкрепата на Хрушчов.
В началото на пленума Йонко Панов казва: „Вие знаете, че на пленума на ЦК след 6 конгрес на партията д-р Иван Пашов предложи за първи секретар Тодор Живков и той набързо бе избран. Нямам нищо против този другар, но той няма качества за такъв висок пост. Такива като него има най-малко 500 души, но това са хора със средни възможности".
От този момент насетне се установява своеобразно двувластие- лидер на БКП става Т. Живков, но на поста правителствен ръководител се налага А. Югов.
Априлският пленум осъжда извършените репресии против ръководни дейци и членове на БКП, а така също и срещу други граждани , но не прави цялостна преоценка на съществуващата полит. с-ма в страната. Бълг.общ.очаква съществени исменения в икон., полит. и култ. живот на страната, но не ги получава. БКП показва, че не иска да се разделя със своето минало, че не може да скъса с тоталитарните методи на управление, че й са чужди идеите за реални полит. права и свободи на гражданите.
Икономическите решения от 1956 следват новия курс:
- намалени са цените на дребно
- с 2 ч. е съкратен съботният работен ден,
- увеличени са минималните пенсии, ниските заплати и месечните детски добавки,
- уникално за Източна Европа държавни пенсии получават и селяните кооператори.
- селското стопанство е стимулирано и с повишените изкупни цени.
Но пренастройването на българската икономика от ускорена, но недовършена индустриализация към потребителски курс създава нови проблеми - безработица и диспропорции между различните отрасли. Те карат Живков по време на сесията на СИВ, проведена през май 1956 да постави пред съюзниците въпроса за продължаване на българската индустриализация. Той им предлага България да разшири металур-гичното си производство и да започне да произвежда изкуствени торове за цялата общност.
Двойствеността в икономическата подход - от една страна грижата за жизненото равнище и за селското стопанство, а от друга - императивът на индустриализацията, си остават постоянна дилема в цялата следвоенна българска икономическа политика.
Социална политика
След като са отречени репресиите в най-крайния им характер, на преден план излизат социалните обещания за подобряване на условията за живот и труд. Предизвикателство за новия ръководен екип в България е как ще продължи политиката на предишното ръководство, което е залагало на намаляване на цените, преди всичко на продоволствените стоки (политика в ущърб на селото и в полза на града).
След Априлския пленум предпочитат друг подход - повишаване на заплатите, първо на най-ниските надници, пенсии, стипендии и помощи, а после според икономи-ческите възможности - и на общо повишаване.
Тези проблеми са силно застъпени в обсъжданията на съвместното заседание на ЦК на БКП и МС от 4 декември 1956, когато се обсъжда повишаването на заплатите на нископлатените работници и служители. В изказването си на пленума Антон Югов заявява намеренията на правителството: „При нарасналото културно равнище на работниците, няма съмнение, че досегашната тарифна заплата от 320-275 лв. месечно е крайно недостатъчна". Решението е да се повишат с 15% всички заплати до 450 лв. месечно, което ще засегне 49% от работниците и 41% от служителите.
Новият подход поставя и нов проблем - как да се съчетаят повишените доходи с принципа за социално равенство, така силно застъпен в идеологическите постановки на „марксизма-ленинизма". Проблемът има две страни - първата е вече осъзнатата необходимост, че трябва заплащането да се свърже с резултатите от труда, за да бъдат заинтересовани работниците, а втората се отнася до социалната стратификация, необходимостта различните категории и работници да получават различно заплащане. Умерените различия в заплащането се запазват като стимул за по-добра работа и за изкачване по социалната стълбица.
„Основният принцип, който е залегнал при установяване на схемата на заплащането, е работниците и служителите да виждат резултата от своя труд, да се създаде стимул към непрестанно повишаване на квалификацията, към по-добро усвояване на производството и всеки работник да получава съобразно своите способности, количеството и качеството на вложения труд..."
Политически предизвикателства
Промените дават възможност да започне преразглеждане на най-близкото минало. Първа се възползва от тази възможност интелигенцията, която не само критикува делата на свалените вече дейци (което е разрешено и дори поощрявано), но и изразява съмнения в качествата и заслугите на новото ръководство (което е неприемливо в създадената политическа система). Разбира се, правото на критика получава преди всичко онази интелигенция, която членува в БКП.
Сигналът за дискусии е даден на 11 април 1956, когато Живков иска подкрепа за своя нов курс от столичния партиен актив. Но вместо благодарност за отстраняването на Червенков и отричането на периода на „грешки и извращения", той получава остри реплики - партийният секретар на Политехниката Трайко Петров заявява: „Какво се перчите, другарю Живков, вашият кураж иде от Москва!", а Кръстю Добрев и Титко Черноколев оценяват решенията като половинчати и искат нов конгрес на БКП, който да донесе истински промени. На събрание в БАН акад. Цветан Кристанов дори сравнява режима на Сталин с този на Мусолини.
В критиките се включва и печатът - в. Отечествен фронт и неговият главен редактор Владимир Топенчаров си позволяват да определят „култа към личността" не като случайно изкривяване, а като всеобхватно явление в обществения и държавен живот. Примерът им е последван и от други столични вестници. Особено смели позиции заемат сатириците Радой Ралин, Васил Цонев, карикатуристите Генчо Узунов, Марко Бехар.
Обществената и партийната реакция на решенията на Априлския пленум неприятно изненадва Живков. Реакцията му е почти светкавична - още на 20 май 1956 партийният орган Работническо дело атакува недоволните като ги обвинява в „дребнобуржоазно критикарство и разпуснатост". От редакциите са изгонени най-смелите и така е възстановен „редът", сиреч послушанието на пресата. В. Топенчаров е уволнен – олицетворение на удара с/у журналистическото раздвижване.
Резултатите от българската „десталинизация" през есента на 1956 са тревожни. Според анализа критиката е излязла от партиен контрол и е създала опасност за системата.
На Септемврийския пленум (6-7 септември 1956)
- решенията на Септемврийския пленум слагат край на обществените дискусии.
- обещаното преразглеждане на политическите процеси след 1949 е извършено половинчато - съдебните присъди са отменени, но пострадалите не са реабилитирани политически.
- предложение за съдебна реабилитация по процеса срещу Трайчо Костов и сътрудниците му: Комисията предлага... съдебно реабилитиране". Членовете на ЦК на БКП - Трайчо Костов да се възстанови посмъртно в редиците на партията.
На пленума Живков показва завидни умения да използва десталинизацията, за да удари политическите си опоненти.
- сред наказаните за репресиите бившите партийни и държавни дейци попадат и нямащите нищо общо с тези безобразия Д.Терпешев и Йонко Панов. Обвиненията срещу тях са виртуозни, а критиките смехотворни.
- наложените от този пленум наказания за участие в репресиите срещу комунистите през 1949 – 1953 е един от най-ярките прояви на „десталинизация”.
Някои обстоятелства от унгарската революция изясняват състоянието на българския политически живот през втората половина на 1956. Такъв например е факта, че Унгария армията и военното училище застават на страната на въстаниците, а вътрешните войски остават верни на властта. Страхът на управляващите от подобно развитие на нещата и в България запазва компрометирания с репресиите Георги Цанков още няколко години на поста министър на вътрешните работи, а усилията на Живков и другите висши партийни функционери се съсредоточават върху разправата с генералите от армията, опитали се да заговорничат – Й.Панов и Д.Терпешев. Полските и унгарските събития и поуките от тях за българското ръководство – да не се увлича по политическа демонстрация, сближават Живков със старата генерация в българския елит и Москва.
Първоначално комисията към Политбюро, която се занимава с политическата съдба на „българския Сталин”, е склонна да направи от Червенков изкупителна жертва на системата, като го извади от състава на Политбюро. Но на последното заседание на комисията е решено, че е политически целесъобразно старият лидер да остане в политбюро. Като истински политик Живков разбира, че стабилността на собствената му власт изисква да държи Червенков в политбюро и в правителството, а не да отприщва политическа чистка. Същевременно той чертае програма за смекчаване на социалното напрежение.
Така след септемврийски пленум от 1956 Вълко Червенков остава в партийната и държавната власт - залезът на В.Ч. като полит. фигура не е рязък и еднократен акт. През 1956 г. той слиза само 1 стъпало надолу и на Т.Ж. са му необходими повече от 5 години за да го отстрани от висшите постове. През това време бившият парт. лидер и премиер е председател на идеологическата комисия на Политбюро и зам.мин.предс в 2 от правит., оглавявани от А. Югов. През 1957-8 е мин. на просветата и културата, а през 1960-1- предс на новосъздадения Държавен съвет за наука.
Възраждат се и репресиите - през ноември 1956 са арестувани 564 души, а в началото на декември милицията отново получава право да изселва и въдворява „политически опасни лица". На 22 декември със заповед на вътрешния министър Георги Цанков лагерът в Белене отново е възстановен.
В условията на противоречивото размразяване между Изтока и Запада разделянето на властта между Т.Живков като първи секретар на БКП и А.Югов като министър-председател се оказва много важно в очите на западните наблюдатели. Затова на Живков му се налага да изчака благоприятен международен момент, за да укрепи властта си и да я направи сигурна и неоспорвана от никого. Дотогава трябва да доказва на Москва, че не е сгрешила в избора си на български лидер, готов да следва курса на Хрушчов. Ето защо Тодор Живков повтаря всяка стъпка на съветския ръководител във вътрешната и външната си политика.
Вътрешнополитическото си положение Живков укрепва, като овладява партийния апарат. Въпреки това той е принуден да търпи Югов като първи в държавата и да се съобразява с Червенков в партията.
В сложната международна и вътрешнополитическа обстановка през 1953-1956 борбата за власт се характеризира с продължителност, мек характер, липса на бързо публично детрониране на стария лидер. Нейният краен резултат - свалянето на Вълко Червенков - е предрешен от политическите процеси в Москва поради сателитното положение на България спрямо водещия център в Източния блок. Тодор Живков се оказва равностоен съперник на другите претенденти от старата генерация партийни функционери с голям стаж във висшето партийно и държавно ръководство преди и непосредственото след преврата на 9 септември. В условията на десталинизацията Живков има на своя страна и важни предимства: той не е само сравнително млад, но е изцяло местен партиен кадър, който не се е компрометирал в общественото съзнание с репресиите от времето на съветизацията.