Лекции по История

19. Основни проблеми в културната политика (1948 – 1956)

След 9 септември България се намира в международна изолация и главната й външнополитическа задача е да постигне възможно по-благоприятен мирен договор. Ето защо ОФ правителството насърчава възстановяването на културните връзки със Западна Европа – управляващите разчитат на тях, за да демонстрират новата българска ориентация не само към СССР, а и към западните страни. Културните връзки стават възможни и благодарение на политиката на ОФ по отношение на културата –запазване на традициите и плурализма в творческите стилове.
Края на 40-те – средата на 50-те:
- започва периодът на най-острото и безкомпромисно противопоставяне на Изтока и Запада.
- от края на 1947 до края на 1948 г. се извършва преход от периода на сравнително толерантно отношение спрямо некомунистическата част на българската интелигенция и западната култура към възприемане и прилагане на съветските оценки.
- със създаването на Коминформбюро (22.09.1947) страните в съветския сектор на влияние възприемат ускорен курс на съветския модел. В резултат БКП променя тактиката си: толерантното отношение към плурализма става несъвместимо с принципите на тоталитарната система.
- цензурираният контрол от политическата сфера се насочва към културната област.
- със създаването на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК) – декември 1947, начело на който застава Вълко Червенков поставя началото на срастването на органите на държавата и на КП. В. Червенков има най-големи „заслуги" за налагането на партиен диктат в културата.
- започва да се ограничава и постепенно е ликвидира частната инициатива в културната сфера.
- въведен е държавен монопол в книгоиздаването и кинематографията.
- КНИК прекратява автономните прояви на БАН, СУ и останалите висши училища.
- от КНИК зависи какво и от кой автор може да се издава, чии картини и на какви теми могат да експонират, темите в киното, музиката, театъра.
- сасилва се материалната зависимост на интелигенцията от държавата (съответно от партията). Тя повече от каквито и да е политически забрани допринася за ликвидиране на творческата свобода.
На Петия конгрес на БКП (декември 1948) се поставя задачата за т. нар. „културна революция”:
- творци и учени да приемат абсолютното господство на марксистко-ленинската идеология, да признаят водещата роля на партията и да подчинят творчеството си на главната й цел – изграждането на социализма.
- В. Червенков откровено обявява, че в предходния период е проявена „маневреност" и „известни отстъпки", а на творците с убеждения, различни от комунистическите, обещава „помощ" за преориентирането им към марксизма, понеже другите теории са „враждебни" и „нямат право на съществуване.
Влошаването на отношенията между Сталин и Тито води до строги ограничения на контактите със западната ни съседка, и контрол върху всички политически и културни прояви, свързани с Югославия.
Следващото засилване на цензурата е свързано със създаването на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) – януари/1949 - обусловено от страха на съветската страна от „изтичане на информация” до западните държави, въведен е принципът за секретност.
- шпионирания и страх от диверсия сред политическите и държавните институции в страните от съветския блок.
- подозрителност към интелигенцията и страх от врага с партиен билет.
От януари до март 1949 на срещи в творческите съюзи Червенков разяснява партийната политика на „откритите карти": «Трябва да се разбере, че и фронтът на културата ще се ръководи от Партията, както всички други фронтове в обществено-политическия и стопанския живот».
На януарския Пленум на БКП през 1950 се стига до заключението, че на „старата” интелигенция на може да се вярва и трябва бързо да се обучат кадри от средата на работническата класа и трудещите се селяни. Страхът става движещата сила в управляващите държавата и БКП среди.
Полагат се усърдие и инициативност за въвеждане на съветски образци в културния живот.
1950 – 1952 - пълна реорганизация на всички степени на образователната система (от първоначалното до висшето училище).
- направо са преведени съветски учебници по редица предмети.
- наложено е единното училище.
- въведена е и съветската петобална оценъчна система.
В резултат на засиления политически контрол се стига до вълна от репресии срещу интелектуалци, дръзнали да изкажат независими от официалното гледище по чисто професионални въпроси.
- такива изказвания са оценявани ту като идеалистически, ту като формалистични, ненаучно или недостатъчно художествени, но във всички случаи като антисъветски, тъй като се отличавали от официалните съветски гледища.
- това през 50-те години е най-тежкото политическо прегрешение.
- появява се „психотерапевтичният” метод, наречен „самокритика”, прилаган масово сред партийните членове. Целта му е да излекува всеки „грешник”. Дори „здравите” профилактично се „имунизират с ваксината самокритика”.
- „Социалистическият реализъм” (изобразяване на нещата такива каквито са, а не каквито ги вижда/ усеща творецът; да изобразява социалистическите ценности; теми, свързани с работници, селяни, трудещи се на полето и др.) е наложен като единствен правилен подход в изкуството, а отклонилите се от неговите норми трябва да се порицаят със самокритика.
- всеки опит за проява на съмнение, в повечето случай изразяващо се в искрена загриженост именно за съдбата на „социалистическото изкуство и светлия образ на Партията” (случая Жендов), е безпощадно наказван.
- изразителят на подобна позиция веднага е обявяван за „класов враг” и започва повсеместна борба с него като явление („жендовщината”).
- така методът „критика и самокритика” се оказва неизбежен за творците, които искат да просперират и оцеляват.
- критерият за оценка на творчеството е неговата „партийност", а не художественото майсторство. Отклоненията от тази норма се заклеймяват като „формализъм", т. е. проява на „упадъчни" буржоазни влияния.
В. Коларов (на 5 конгрес на БРП (к) през декември 1948) „.... на космополитизма на империалистите и на раболепието на техните слуги у нас ние противопоставяме нашия здрав народен патриотизъм и пролетарски интернационализъм... Капиталистическата култура е в упадък... Центърът на научната мисъл и на културното творчество се премести от Запад на Изток... Съветският съюз днес върви начело на световния прогрес. Там процъфтява с пълна сила човешката творческа мисъл, там се развива една истинска култура, народна по форма, но дълбоко интернационална по съдържание. Това е новата социалистическа, пролетарска култура. И нашият народ гледа с лице към тая култура. Ние от нея се учим и от нея се вдъхновяваме... социализмът е единственият път за по-нататъшното развитие на човешката мисъл и култура..."
Културният обмен е съсредоточен първоначално в КНИК, а от 1951 в новосъздадения Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина. Културното общуване е преориентирано към социалистическите страни, обричайки българските творци на изолация от световните културни процеси.
През 1952 по съветски образец и със съветска помощ (Виктор Владимирович Катишев) е създаден нов орган – Главно управление по въпросите на литературата и издателствата (Главлит).
- трябва да усъвършенства идеологическия контрол и да централизира цензурата.
- трябва да се бори с буржоазните влияния и да утвърждава марксизма-ленинизма.
- цензурира целия културен живот, извършва периодични прочиствания на библиотечните фондове и постепенно преустановява книгообмена с чужбина.
Окончателният вариант на постановлението за създаване на Главлит е приет на 20 декември 1952 от МС.
- управлението се ползва с правата на министерство, а началникът му – с ранг на министър.
- за началник на Главлит е назначена Елена Гаврилова – най-довереното лице и пръв помощник на В. Червенков.
- като основен аргумент за създаването на институцията са посочени страхът и шпиономанията.
- основните задачи на Главлит са формулирани в 2 насоки - борба срещу всевъзможните прояви на буржоазна идеология / да осуетява „разгласяването на държавни тайни”.
- в Главлит за назначени сътрудници, наречени политредактори. Те не са случайни хора, изборът им е направен от Секретариата на ЦК на БКП. За тях за определени високи заплати. Ел. Гаврилова одобрява избора им, но посочва и техните недостатъци, сред които основни са: липсата на обща култура и точни знания, на висше образование и дори липса на марксистко-ленинска подготовка.
- плюсове: млади, неопитни  усърдни, не взимат решения на своя глава, винаги се консултират.
В структурата на Главлит са включени 7 отдела
- „Контрол на централните софийски вестници, радиопредавания и фотоинформация”
- „Контрол на книги и списания”
- „Контрол на библиотеки, музеи и изложби”
- „Ръководство на местните органи”
- „Внос и износ на литература”
- „Кадри”
- „Административно-финансов отдел”
През 1953 във връзка с нуждите на Главлит в България за пръв път се изработва цялостен списък с проблемите и данните, които са държавна тайна. Той обхваща няколко големи тематични групи:
- въпросите от икономически характер – забраните се отнасят до всички стопански области.
- отнемането на лични свободи на гражданите и техните елеменратни човешки права
- най-строго охраняваната група – дейността на секретните институции (МВР, М-во на народната отбрана, ДС и Главлит)
Цялата цензурна система у нас през 50-те години използва съветски критерии и подчинява своята дейност на инструкции от СССР.
Извършва се продължителна и опустошителна дейност на цензорите в библиотечното дело. Много книги са иззети и унищожени/ претопени. В периода 1953-1955 големи загуби понасят всички библиотеки - столични и извънстолични. Изготвен е „Списък с вредна литература”, който е периодически обнародван. Включва:
- книги, в които се изразяват обективни гледища по националния въпрос;
- книги с най-бегло споменаване на монархическия институт;
- книги заради техните автори или за споменаване на лица, заклеймени от пропагандата на КП като врагове.
Някои български интелектуалци – като проф. Н. Михов и проф. Т. Боров, успяват да спасят от унищожение значителен брой книги.
Висшето образование е откъснато от Министерството на просветата и прехвърлено към КНИК, за да бъде под прекия контрол на В. Червенков. През септември 1948 е приет Закон за народната просвета и нов Закон за Висшето образование.
- утвърждава държавното начало в образованието
- поставя като основна цел формирането на „граждани строители на социалистическата държава".
Докато през 1948-1949 се използват отделни елементи от съветския опит за преустройство на образованието, то през следващите три години по внушение на Москва във всички източноевропейски страни се предприемат дълбоки реформи, насочени към съветизация на националните образователни системи.
1950-1953 - съветизация на националните образователни системи.
- засилва се извънучебната ангажираност на учениците с колективни обществени дейности,
- разширява се професионалното образование за нуждите на строителството.
- задължително се изучава опростения сталински вариант на марксизма.
- разделянето на учебната година на четири срока
- задължителната „руска" матура
- награждаването с медали за отличен успех и активна обществена дейност.
Промени има и във висшето образование. Те са под знака на оповестената в началото на 1950 задача за създаване на „вярна на партията и народната власт социалистическа интелигенция"
- приемане в университетите на голям брой студенти от работнически и селски произход.
- липсата на средно образование в тези случаи се компенсира от т. нар. „работнически факултети" - 6 или 12 месечни подготвителни курсове, заимствани от съветската следреволюционна практика.
- въведено е задочното обучение
- за да се осигурят всички райони на страната с нужните специалисти, завършилите висше образование са задължени да работят три години по разпределение.
След 1948 развитието на науката е регламентирано само в рамките на марк-систко-ленинската методология. Това се отразява особено тежко върху обществените науки. Според Комунистическата партия тяхната задача е да доказват правилността на социалистическия път и изключителните заслуги на партийното ръководство.
- особено внимание и средства се отделят за науките, пряко свързани с практиката, което води до изоставане на фундаменталните изследвания.
- под съветско влияние за „реакционни"' са обявени генетиката и кибернетиката.
- по примера на Сталин, В. Червенков лично дава съвети и указания на учените по езикознание, историческата, икономическата и агрономическата наука.
След смъртта на Сталин и след XX конгрес на КПСС пак по нареждане на Москва е поет курс на разведряване. Първоначално Червенков остава на лидерския пост и само разкритикува култа към личността. На априлския пленум на ЦК на БКП 1956 В. Червенков е разкритикуван и свален от поста министър-председател, а неговото място заема А. Югов.
На 21 юни 1956 МС гласува постановление за закриване на Главлит, но не защото тази институция е недемократична и е нанесла тежки удари върху културния живот, а защото е учреждение, създадено от Червенков и благоговеещо пред него.
Заключение
След 1948 развитието на науката е ограничено в рамките на марскистно-ленинската методология. Това се отразява тежко върху обществените науки и води до изоставане. Въпреки отрицателните последствия не може да отречем постиженията, които имат българското образование и наука.
- важно място заемат увеличените финансови субсидии, които довеждат до подобряване на материалната база на училища, университети и научни институции.
- отпуснати са средства за стипендии.
- ликвидиран е и сравнително ниският процент на неграмотност.
- постигнати са значими резултати в областта на точните и приложните науки.
Случаят Жендов
Александър Жендов е художник, при това комунист с над 20-годишен партиен стаж.
На 5 март 1950 в писмо до В. Червенков той изказва безпокойство от промененото отношение на партията към творците. Жендов, както и много други интелектуалци, вярват, че тази политика не би могла да съответства на водената от Москва, че В. Червенков се е отклонил. Творецът не би предположил, че тази политика е наложена под ръководството на СССР.
Жендов се опитва да помогне на Червенков като му разкрива грубото администриране, задушаването на критиката, обезверяването и разочарованието на интелигенцията и издигането в резултат на „стена на недоверието” между нея и партията.
Вместо благодарности обаче следват нападки от страна на Червенков и другите партийно дейци. В. Червенков отговаря на личното писмо на Жендов със заклеймяваща реч, озаглавена „За Партията или против Партията в изобразителното изкуство”.
На годишното отчетно-изборно събрание на БКП при Съюза на художниците в България (СХБ) от 7 – 10 юли 1950 е даден шанс на Ал. Жендов да си отправи самокритика и да се откаже от позицията, заложена в писмото до Червенков. Художникът обаче не отстъпва от думите си, считайки, че по този начин защитава Партията. На това заседание той е обвинен от много партийни дейци (Т. Живков най-вече), че застава съвсем открито срещу ЦК на БКП и не признава световно ръководещата роля на съветското изкуство.
След това събрание Жендов е изключен от БКП и творчеството му е обявено за несъответстващо на държавната политика в изкуството. Безкомпромисната разправа с изтъкнатия комунист и ярък творец трябва да покаже на интелигенцията, че партията няма да се спре пред нищо, за да наложи пълен контрол над културата.
Един от най-ревностните борци срещу художника – „класов враг” Жендов и същевременно най-активен пропагандатор на т. нар. социалистически реализъм в изобразителното изкуство е пълномощникът на ЦК и изкуствовед Любен Белмустаков.
Случаят „Тютюн”
Романът „Тютюн” на Димитър Димов излиза в края на 1951 и предизвиква голям обществен интерес. Отношението към романа е провокация и тест за новите ценностни нагласи на голяма част от българската общественост.
Началото на 1952 в Президиума на общосъюзно събрание на СБП се обсъждат предложенията за Димитровски награди за книги, излезли през 1951. Най-противоречиви мнения се изказват за романа „Тютюн”. Дебатите около романа и неговите качества на социалистическа творба се водят в продължение на 3 дни – 8, 11 и 13 февруари. Някои критици в крак с партийните изисквания обвиняват автора, че не е усвоил социалистическия реализъм и се е повлиял от „упадъчната” западна литература.
На 16 март 1952 във в. „Работническо дело” излиза статия с недвусмислено оценъчно заглавие „За романа „Тютюн” и неговите злополучни критици”. Уводната статия е в духа на речта на Червенков срещу Ал. Жендов, но ударът не е така директен [заради широкото обществено одобрение на творбата]. Статията хвали романа, но веднага след това посочва недостатъците, изтъкнати от критиците.
Димитър Димов става лауреат на Димитровска награда, но трябва да преработи романа. С помощта на редактора Яко Молхов, поставен въпреки своята воля като политически цензор, „Тютюн” се увеличава с 200 страници, в които авторът ще се опита да угоди на вкуса на тогавашната критика и на мнозинството от читателите. След това Димов се отказва завинаги от жанра „роман”.
***
При смекчаването на режима след смъртта на Сталин сред българската интелигенция настъпва оживление. Промените във вътрешната политика раждат надежди именно в интелигенцията. Известно влияние оказва и променената атмосфера сред съветската интелигенция в навечерието на 20 конгрес на КПСС.
До българските творци достига отзвука от свободните дискусии по теми, определяни до момента за табу, както и критиката на редица догми в изкуството, санкционирани от КП. Тези информации събуждат любопитство и неясни предчувствия за промяна.
- те се долавят при обсъжданията на изложбите на полския плакат (декември 1954) на италианския художник Ренато Гутузо и на мексиканската изложба (януари и юни 1955).
- литературната критика в лицето на Здравко Петров, Минко Николов, Владимир Свинтила, Борис Делчев, поставя забранения по-рано въпрос за художественото майсторство.
- в писателските дискусии се обсъжда необходимостта да се отстоява свободата на мненията и стиловете, както и да се познават западните културни течения.
Партийната върхушка осъзнава очерталата се заплаха и в края на 1955 се опитва да ограничи недоволството и свободомислието, като В. Червенков и членове на Политбюро няколко пъти се срещат с писателите, за да „стегнат редиците".
- обвинения са отправени и към млади, и към утвърдени творци (Иван Радоев, Божидар Божилов, Емил Манов, Павел Вежинов, Борис Делчев)
- че са поставили на преден план човешкото у човека, протестирали са срещу грубата намеса в творческия процес, опитали са се да нарекат нещата с истинските им имена.
- партийното ръководство поставя въпроса дали тези творци продължават да приемат марксистко-ленинската идеология и ръководната роля на партията, защото все по-често говорят за свобода на писателя и за свободата изобщо.
Така още в края на 1955 БКП се опитва да ограничи проявите на недоволство и свободомислие сред интелигенцията. Дълго насажданият страх и механизмите на партийния контрол правят проблематично по-нататъшното развитие на българското „размразяване". Но решаващ за неговата съдба отново е външният фактор - 20 конгрес на КПСС, започнал разобличаването на Сталин. В доклада на Н. Хрушчов се критикува посредствеността и лакировката в изкуството, но и „очернителството" на съветската действителност, а от творците се изисква да създават произведения, „проникнати от духа на борбата за комунизъм".
Последвалият го Априлски пленум от 1956 обвинява единствено В. Червенков за сковаността в културния живот и заявява, че вече не той, а ЦК ще държи здраво «идеологическия фронт».
Това разпалва надеждите на интелигенцията, че ерата на сталинизма приключва. Част от творците решават, че това означава официална санкция за демократизация в областта на културата.
Много показателно за настроенията сред интелигенцията е положението в партийната организация на СБП. Тя трябва да проведе три събрания, докато успее да приеме резолюция в подкрепа на решенията на Априлския пленум. Писателите-комунисти са особено критични.
- Емил Манов открито заявява, че „въпросът не е просто в личността на Червенков или който и да било на негово място" и изразява съмнение, че съществуват реални гаранции с/у повторението на култа;
- Борис Делчев твърди, че писателите трябва да са независими от партийното ръководство
- Людмил Стоянов обяснява, че свободата на творчеството „трябва да се разбира като свобода от догми в идейната система на марксизма-ленинизма".
Надеждите бързо са попарени. Партийното ръководство използва първия удобен повод (статии на Владимир Топенчаров във в. „Отечествен фронт"), за да напомни, че критиката, надхвърляща зададените от партията рамки, представлява „дребнобуржоазна разпуснатост" и ще бъде преследвана.
На 20 май 1956 във в. Работническо дело е публикувана уводна статия „За правото дело на партията, срещу дребнобуржоазната разпуснатост", която осъжда антипартийните прояви в творческите среди и ги окачествява като „дребнобуржоазна стихия" и „ревизионизъм".
Пленумът на ЦК на БКП от септември 1956 показва, че ръководството няма намерение да предоставя свобода на интелигенцията.
- ръководната роля на БКП в печата, литературата, изкуството и нуждата от подчинение на партийната линия остават аксиома.
- критиката на култа трябва да бъде в строго определени рамки и да не предизвиква сътресения в системата.
Въпреки това след 1956 и Източна Европа, и България вече не изглеждат както преди.
През вт. пол. на 50-те и нач. на 60-те новото, което впечатлява както в литературата, така и в киното, е преодоляването на декларативността, поставянето на човека, а не на строителя на социализма в центъра на произведенията на:
- поети и писатели като:Константин Павлов, Стефан Цанев, Дамян Дамянов, Владимир Башев, Любомир Левчев (поезията им разчупва шаблоните и внася новия полъх на поколението, което по-късно ще се нарече „априлско"), Валери Петров, Георги Марков, Павел Вежинов, Александър Геров
- сценаристите Емил Манов, Христо Ганев, Анжел Вагенщайн
- режисьорите Методи Андонов, Рангел Вълчанов, Въло Радев, Дучо Мундров.
- в театралния репертоар режисьори от ранга на Боян Дановски и Гриша Островски включват пиеси на автори, забранени в предходните години.
- анимационното кино, оставено без строг партиен надзор, започва своя възход, а режисьорите Тодор Динов и Стефан Топалджиков печелят международни награди.
- активизират се преводачите, които разширяват кръга на преводната литература.
- изобразително изкуство започват нови процеси. В общата художествена изложба през 1957 за първи път осезаемо присъстват пейзажът и натюрмортът в противовес на водещите през периода на култа фигурални композиции и портрети.
- вниманието и на публика, и на творци, отново е привлечено гъм художници (Иван Милев, Владимир Димитров-Майстора, Кирил Цонев), които дотогава са отричани като „упадъчни".
- в културния живот се завръщат творбите на членове от Дружеството на новите художници (Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Александър Жендов, Стоян Сотиров), заклеймявани преди като „формалистични".
- възстановен е интересът към иконата и народното изкуство.
- с първата национална младежка изложба през 1961 и с активизирането на твор-ците от Пловдив, Плевен, Бургас е свързана появата на ярки млади дарования -Димитър Киров, Йоан Левиев, Светлин Русев, Георги Баев.
- от средата на 50-те години постепенно се възстановяват културните контакти със Западна Европа, а България става член на редица международни културни организации.
- творческите търсения на младите поети и особено отказът им от класическия римуван стих провокират през 1961-1963 поредната литературна дискусия, в която част от критиците ги обвиняват в маниерност и чуждопоклоничество, но други защитават стремежа към нови естетически стойности.