Лекции по История

17. Проблеми в развитието на Българското село (края на 40 - те - края на 50 - те години)

Колективизацията е един от най важните процеси в новата история на България. Тя е основен компонент в сталинския модел на социализма, определящ в значителна степен неговия облик и характер.
На първо място трябва да се посочи тезата че в България се запазва частната собственост върху земята в кооперативна (ТКЗС) и кооператорите получават рента за нея. Това явление се среща обаче във всички страни – сателитина СССР след Втората световна война.
У нас от 1948 нататък относителният дял на рентата непрекъснато е намалявала, след 1955 тя вече престанала да играе съществена роля във формиране доходите на кооператорите, а през 1958 била окончателно премахната.
На второ място е тезата за липсата на разкулачване в България. Но такова като цялостно организирана акция липсва и в други страни – сателити на съветския блок. Що се отнася до България, инициативата за отказване от разкулачването дошла не от българските ръководители а от Й. В. Сталин.
На трето място трябва да се отбележи това че в България се е използвала само една форма на производствено коопериране и то от висш тип – ТКЗС. Независимо че някои страни на колективизацията от сталински тип се проявяват в България още от 1945, цялостното утвърждаване на този процес започнала от лятото на 1948 и завършила в основни линии в края на 1958.
ТКЗС
Още веднага след 9 септември новата власт в България подчертала своето приоритетно внимание към кооперативното обработване на земята. Това проличава в декларацията на първото ОФ правителство от 17 септември 1944 както и от решението на Политбюро на ЦК на БРП(к) от 10 ноември 1944 и на VIII разширен пленум на ЦК в края на февруари и началото на март 1945.
До края на 1944 били създадени около 80 – 90 нови ТКЗС, в тях влезли над 5500 домакинства, а кооперативната земя нарастнала с 209 хил.дка. Кооперативните стопанства се учредявали по инициатива на местните организации на БРП(к). Още от началото на на 1945 г. обаче, околийските комитети на компартията, съгласувайки дейноста си с областните комитети на ЦК, започнали да разработват планове за кооперирането през годината, да проучват условията и подготвят почвата за създаването на нови ТКЗС.
На 13 април 1945 Министерският съвет приел Наредба-закон за ТКЗС. Тя повтаряла основните положения на Примерния устав на производствената земеделска кооперация, изработен от Българската земеделска и кооперативна банка (БЗКБ) през 1940 за обобществяване на земята, инвентара и работния добитък в кооперативното стопанство, за запазване на частната собственост върху земята, за която кооператорът получавал голяма рента. Новото в Наредбата от 13 април били преди всичко големите преференции, които държавата предоставила на ТКЗС.
След публикуване на Наредбата в цялата страна възникнали съревнования между околийските комитети на БРП(к) за създаването на повече кооперативни стопанства и за привличането на повече селски стопанства и за привличането на повече селски стопани в тях. Оказвал се е силен натиск върху селяните. Проявявало се и насилие особенно при създаването на блоковете на ТКЗС, за които се е заграбвала най хубавата земя на селото и тя обикновено не можела да се възмезди с равностойни замени. От началото на май до края на август 1945, когато този процес бил преустановен били създадени около 400 нови ТКЗС (от тях обаче били утвърдени само 232), в стопанствата влезли 25 300 домакинства, а кооператвината земя се увеличила с 950 хил.дка.
Тази акция била първият опит за форсирано коопериране, ръководено от БРП(к) съпроводено с натиск и насилие. За това говорел и фактът, че след промяната на политическата обстановка от края на август 1945 били изпратени изложения от 250 села, които били анкетирани за извършени насилия при кооперирането. В обследваните 55 ТКЗС близо 30 % от кооператорите били дали заявления за напускане.
При новата обстановка от есента на 1945 ръководството на БРП(к) се обявило против ускореното коопериране и прокламирало като задължително условие спазването на принципа на доброволноста. Линията на бавно коопериране не била провеждана обаче дълго.
На 8 и 12 март 1946 XXVI Народното събрание приема почти единодушно на второ четене закона за аграрната реформа – „Закон за трудовата поземлена собственост”, който е публикуван в Държавен Вестник на 9 Април 1946, който предвиждал отнемане на притежаваната над 200 дка. земя (за Добруджа – над 300 дка.). По силата на закона от 3600 собственици била отнета 564 хил. дка. земя, т.е. около 1,2 % от общото количество обработваема земя. Това показало още веднъж дребнособственически характер на земевладението у нас. По този закон, както и по някои други нормативни актове от разни обществени организации, религиозни общности и пр. били отнети над 5800 хил. дка.земя. От тях 1750 хил.дка. били дадени на държавните земеделски стопанства, 1355 хил дка.- на ТКЗС, а с 1276 дка. били оземлени близо 129 хиляди безимотни или малоимотни селски стопани. Тези данни сами по себе си показват колко остър е бил глада за земя у нас.
Първите 30 – 40 ТКЗС били създадени още в края на 30 - те години и началото на 40 - те години. Още в първите месеци след 9 септември започнало масово и на редица места ентусиазирано създаване на нови ТКЗС, който процес продължил интензивно до към края на 1945. В този период били изградени 380 ТКЗС с 34 хил домакинства в тях и с 1466 хил. дка. кооперирана земя. На едно влязло в ТКЗС домакинство се падали по 43 дка. земя.
Макар и със значително по бавни темпове, процесът на коопериране продължил и през 1946 - 1947, като в края на тази година вече били създадени около 580 – 590 стопанства с 46 хил. кооперирани домакинства и 1902 хил. дка. земя, а на всяко домакинство се падали по 41,3 дка. земя. Общо взето обликът на ТКЗС се очертал по това време като малобройно формирование от 60 – 80 домакинства, с преобладаващ относителен дял на членове – симпатизанти на БКП.
Земята на ТКЗС се групирала на едно или няколко места в блокове, при което около 60 – 80 % от площта на блоковете се обменяла с ниви на частниците. Тази обмяна била много неравностойна, във вреда на частните стопани. По този начин в някои случай се стигало до принудително влизане в ТКЗС – стопаните, получили крайо неравностойни замени, ставали кооператори.
Както се вижда обаче, темповете на кооперирането не били високи – за повече от три години ТКЗС обхванали по малко от 4 % от обработваемата земя и домакинства в страната. Повечето от кооперативните стопанства в този период се създавали като отдели на съществуващите в селата потребителни кооперации и по този начин те влизали в солидната система на огромното кооперативно движение.
ТКЗС се ръководили от Общия съюз на земеделските кооперации, а след трансформирането на кооперативнто движение през 1947 – от новосъздадения Централен кооперативен съюз. Сред членовете на ТКЗС се изявявало едно по високо самочуствие на хора, близки до власта, а това водело понякога до остри спречквания с частници и до случаи на малтретиране на послените.
От 1946 движението на тъй наречените трудово - културни бригади от града към селото било насочвано почти изцяло в помощ на ТКЗС.
От 1945 започнало и организирането на машинно – тракторните станции (МТС), първоначално като кооперативни институции с преобладаващо участие на държавата в дяловия капиал. В последствие МТС станали изцяло държавни
Още от втората половина на 1946 бил възстановен курсът на форсиране. През 1947 за помощник – министър на земеделието бил издигнат един от ръководните дейци на БКП – Титко Черноколев, който по късно станал и министър на земделието. В началото на 1948 Т. Черноколев излезнал пред актива на Министерството с разгърната програма за кооперирането през тази година, която била съгласувана преди това в ЦК на БКП. От програмата личало стремежът за известно ускоряване на кооперирането, но все пак се запазвали умерените темпове на растеж. В постановките заложени в две годишния народостопански план (1947– 1948) се предвиждало до края на 1948 кооперираната земя да достигне 4 млн. дка. (или един ръст от 2 300 дка – много повече в сравнение с достигнатото до кря на 1946) при което най малко земята с 400 – 500 хил. дка. трябвало да се увеличи земята в старите ТКЗС. Стопанствата трябвало да имат средно по 7 - 8 хил. дка. земя. Това означавало в кооперативните стпанства да влязат около 50 – 60 хил. нови домакинства ( в това число 10 - 15 хил. – в старите ТКЗС).
Условия и възможности за реализирането на едно такова форсиране по това време не съществувала.
За периода от началото на 1947 до края на август 1948 когато нещата се променили съществено, в ТКЗС влезли едва 9 800 домакинства, а кооперираната земя се увеличила с 375 хил дка. При това притокът бил само към новообразуваните кооперативи. ТКЗС били малоземлени и малочислени – те имали средно 2 500 – 3 000 дка. земя и по 75 – 80 (домакинства).
Всички опити за ускорено коопериране през този период претърпяли провал и без утвърждаването на сталинския модел на социализма форсираната колективизация била невъзможна.
Когато се разглеждат предпоставките за колективизацията в България, не бива да се пренебрегва един много важен момент. Още от 1940 с формирането на Дирекцията за гражданска мобилизация на българското селско стопанство била наложена строга система на регламентация, осъществявана от всички административни и административно – стопански структури на режима: кметства, околийски управления, областни дирекции, службите на Министерство на земеделието и на Дирекция „Храноизнос”, на комисарствата по снабдяването и пр.
Цялата тази система била онаследена и най активно използвана в продължение на близо четири години от новата власт след 9 септември. При това тази власт обогатила системата, като я превърнала в държавно обществена.
Така в продължение на осем години българският селянин бил обхванат от една широко разгърната система за контрол и регламентация на неговата дейност. Тази система изиграла значителна роля за по лесното приобщаване и адаптиране на селяните към сталинския държавно – кооперативен (колхозен) строй, чиито структури били оформени в периода 1948 – 1951.
Сталинизацията
Преломен момент в утвърждаването на сталинския модел в България били решенията на XVI пленум на ЦК на БРП (к) (12 – 13 юли 1948). Пленума бил предизвикан от Резолюцията на Коминформбюро от юни 1948 по „югославския въпрос”. В решенията на XVI пленум се издигала тезата:
- за „изострянето на класовата борба в България”,
- за „продължаване на политиката за ограничаване на капиталистическо – експлоататорските елементи в село – кулаците”,
- за „насърчаване и подпомагане сдружаването на трудещите се селяни в кооперации и на първо място в ТКЗС.
- били демонстрация на пълна вярност към принципте на съветската система.
След решенията на XVI пленум в България настъпила истинска вакханалия по т.нар. „борба с кулака”.
- ЦК решил селските партийни организации, съгласувано с околийските комитети на БРП(к), да изработят списъци на кулаците в свойте села.
- по това време в партията се утвърдило становището, че кулаците са 9 - 10 % от селските стопани в страната и това било обосновано от теоретиците аграрници на БРП(к)
- върху „кулаците” се оказвал огромен икономически натиск по силата на действащите нормативни актове: за облагане с държавни доставки и данъци, за разпределяне на посевните планове.
- отделно от това, селсъветите, които до лятото на 1949 били изцяло под зависимостта на местните партийни организации, изменяли произволно облаганията в ущърб на „кулаците” далеч над определените нормативи.
- ето защо от есента на 1948 много заможни и средни селяни започнали да се отказват от значителна част от земята си, която преминала в Държавния поземлен фонд и след това била прехвърлена на ТКЗС и ДЗС. Според различни данни количеството на тази земя варирала между 2 и 5 млн. дка.
След XVI пленум бил взет курс за ускоряване на кооперирането.
- на V конгрес на БКП (18 – 25 декември1948) била потвърдена линията за ускоряване на колективизацията.
- предвиждало се през първата петилетка (1949 – 1953) да бъдат кооперирани 60 % от селските стопани.
- колективизацията трябвало да обхване преди всичко зърнодобивните райони на страната.
Партийно – държавното ръководство на страната не било далече от мисълта че в близко бъдеще е възможен прелом в масовата колективизация. Това проличава много добре на февруарския пленум на ЦК – 1949.
- Политбюро (по молба на Министерството на земеделието) поискал временно да се спре изграждането на нови ТКЗС.
- под натиска на Г. Димитров пленумът приел исканото решение, но подготовката за създаване на нови ТКЗС продължила интензивно чак до самото навечерие на насрочените за 15 май 1949 избори за местни органи на власта.
- при масово разгърналата се колективизация през последните четири месеца на 1948 били създадени нови 380 ТКЗС, в тях и в старите навлязли 73 хил. нови членове, а кооперативата земя се увеличила с 824 хил.дка.
- под натиска на партийните организаций в ТКЗС влязли не само огромен брой малоимотни селяни, но и много хора които вече били скъсали със земеделието като основно занаятие и подържали само помощни стопанства.
- през1949 и най вече през първите четири месеца на годината в ТКЗС влязли нови 32 хил. домакинства, а кооперираната земя се увеличила с 2 929 хил. дка.
Юнския пленум на ЦК на БРП спрял (по внушение на Сталин) провеждането на линията за „ускорени социалистически преобразования”. В края на 1949 кооперираната земя в България била 5 500 хил. дка. (11,5 % от обработваемата земя в страната), кооперираните домакинства – 156 хил. (14,2 % от всички домакинства, заети в селското стопанство).
С това завършил първият етап на колективизацията започнал още през 1945. Етап при който кооперирането се извършвал чрез убеждение, чрез пряк административен или политически натиск върху селяните, както и с някои форми на икономическо насилие, например при създаването на блоковете на ТКЗС.
Втори етап на колективизацията
Началото на новия етап на колективизацията започнал през първата половина на 1950 с приеманаето на два важни нормативни документа:
- 20 януари 1950 - 138-то постановление на Министерския съвет и ЦК на БКП - кооперативните стопанства били включени в командно – административната система като станали непосредствено подчинени на околийските народни съвети.
- Примерният устав на ТКЗС
Факторът който изиграл важна решаваща роля за прелома в кооперирането бил въведен с постановлението на Министерския съвет и ЦК на БКП от 12 Април 1950 нова система за облагане с държавни зърнодоставки. По силата на тази система околиите на страната били разделени на шест групи с ралична степен на облагане във всяка една от тях. Най тежко било облагането в първите три групи които включвали зърнодобивните райони на страната. В тях, общо взето, домакинствата, притежаващи над 50 – 60 дка., при една по слаба реколта трябвало да дават като зърнодоставка значителна част от необходимите им за изхранване зърнени храни, а притежателите на имоти над 100 – 120 дка. трябвало да купуват допълнително зърно, за да издължат доставката си. По този начин новата система за зърнодоставки била убийствена за повече от 50 – 60 % от селските стопани в зърнодобивните райони на страната, тя лишавала от всякаква перспектива по нататашното развитие на частните им стопанства.
Заедно с това през Май 1950 бил приет нов закон за данъка върху общия доход. С него било въведено ново завишено облгане на по високи доходи с което рязко се засилвало облагането на притежаваната над 60 – 80 дка. земя и наличието на повече добитък.
Събирането на зърнодоставките през лятото на 1950 се извършвало по екстремален начин, невиждан дотогава в новата история на България.
- до края на Юли изпълнението на наряда не вървяло, представителите на местните административно партийни структури в зърнодобивните райони прикрито или открито се съпротивлявали на събирането.
- на 28 юли Политбюро на ЦК на БКП свиква съвещание, на което се взели решения за прилагането на извънредни мерки. За всеки окръг бил определн пълномощник на ЦК и Министерския съвет, на когото били предоставени изключителни права. По заповед на пълномощниците били мобилизирани градските партийни организации и много техни членове отишли по селата, за да събират доставките.
- пълномощниците на ЦК и Министерския съвет призовали открито към репресивни мерки. По начало тежеста на репресиите била насочена към „кулаците”. Това намерило израз в обиски по домовете, изземването на цялото налично количество жито, налагането на тежки глоби в порядъка на 100 – 200, дори и 500 хил.лева, изпращане в ТВО.
- започнало масовото подвеждане на „кулаците” под съдебна отговорност. Първоначално поркурорите и съдиите се противопоставяли на тази мярка, поради липса на състави за такова прегрешение в Наказателния закон. Партийните органи обаче им оказали огромен натиск. Започнали да подвеждат „кулаците” по съставите за „съботаж и вредителство”, а съдилищата въз основа на тези обвинения издавали тежки присъди” затвор по 3 – 5, та дори и 10 години, конфискация на част от имотите и имуществото, тежки глоби.
- наред с икономическите санкции „кулаците” били подложени и на морален тормоз. Поради трудното изпълнение на доставките постепенно кръгът на репресираните се разширявал все повече и повече, обхващал все по голям брой селяни. Над тях се оказвал морален и психически натиск, в някои случай им се нанасял и побой. Пристъпило се и към масови глобявания. В редица села били извършени целодневни блокади с повсеместно претърсване на къщите. Започнало масово изпращане на селяни в ТВО за неидължени доставки.
- в резултат на тези екстремни мерки поставената задача била изпълнена – в началото на септември било отчетено че планът за зърнодоставките е изпълнен и са събрани предвидените близо 700 хил. т. зърно.
През зимата на 1951-52, особено през месеците февруати и март, в много селски райони на страната настъпило масово недохранване, а в редица села на Никополска, Свищовска, Ломска и други околии – истински глад. От средата на февруари правителството започнало да отпуска допълнителни контингенти брашно за бедстващото население, както и натурални заеми за ТКЗС. Особено се засилило отпускането на храни от края на март и началото на април след избухване на селските вълнения.
В резултат на екстремалното изземване на храните, от втората половина на август до към края на септември 1952, в основните зърнодобивни райони на страната (особено в Добруджа) настъпил процес на масово, импулсивно, стихийно навлизане на хиляди селяни в ТКЗС – нещо непознато дотогава нито в практиката на България, нито пък в СССР. За кратко време в кооперативните стопанства влязли 248 хил. домакинства, а кооперираната земя нараснала със 10 790 хил. дка. За по малко от месец и половина в ТКЗС влязли повече стопани, отколкото за шест години дотогава.
Първоначално този процес не бил овладян от местните ръководители на околийско и окръжно равнище. Това личи и от факта че в кооперативите били допуснати да влязат и обявените за „кулаци”, на много места било решено да не се внася цялата земя (например овощните и зленчуковите градини) и продуктивния добитък.
Описания процес се оказал обаче изненада и за висшето партийно - държавно ръководство. Бързият процес на колективизацията в основните зърнодобивни райони на страната увеличил относителният дял на кооперативният сектор в редица окръзи, това стрестнало твърде много ръководствата на редица други окръзи. Така на проведените между 12 - 14 септември пленуми на окръжните комитети били взети решения да се ускори колективизацията.
На 21 септември 1950 г. Политбюро изслушало експозе на Т. Живков „За задачите по по – нататъшното коопериране”. На тази основа през втората половина на Септември и първата на Октомври 1950 в редица райони на страната били извършени масови насилия и бил оказан силен натиск на селяни, които не били ударени от зърнодоставките и не желаели да влязат в ТКЗС.
Извършените извращения били осъдени на Октомврийския пленум на ЦК (7 – 8 октомври 1950) и на пленумите на редица окръжни и околийски комитети на БКП по неговите решения. Октомврийския пленум на ЦК преминал изцяло под знака „за предстоящата борба с кулака” но терминът „разкулачване” не бил споменат.
От края на Октомври се възобновили проявите на морален тормоз срещу кулаците. Засилил се рязко и икономическия натиск – който бил свързан с посвената кампания. В края на декември излязло и специално постановление на ЦК и Министерския съвет за спасяването на кооперативния добитък, лайтмотивът на което бил борбата срещу „кулашкото вредителство в ТКЗС”.
По поръчение на Политбюро министър Т. Черноколев изработил в началото на Ноември цялостна програма за разкулачването, в която дори били определени селищата, в които трябвало да се разселят принудително част от разкулачените. На 16 Ноември Политбюро разгледало документа, но отложило вземането на окончателно решение по въпроса.
Заедно с това ЦК наредил на окръжните комитети да изготвят справки за кулаците в техните окръзи. Цялата тази обстановка съвсем естествено довела до ново засилване на колективизацията в края на 1950 и първите два месеца на 1951. Силно въздействие окзало и събирането на неиздължените данъци в края на 1950 и заплахата от описването и разпродажбата на имущество на неиздължилите се данъкоплатци.
През първата половина на януари 1951 Вълко Червенков посетил неофициално Москва, за да се консултира със съветското ръководство по провеждането на разкулачването. Сталин обаче изказал мнение че не е необходимо то да се провежда в България и да се изостря изкуствено „класовата борба”.
Промяната на курса обаче била забавена от Българското ръководство с около два месеца. На 12 март 1951 се провело съвещание в ЦК с първите секретари на окръжните и околийските комитети на БКП. На него били осъдени допуснатите насилия при колективизацията и срещу кулаците и било обявено че се спира по нататъшното коопериране в страната. Официалното обявяване на тази линия станало с Постановлението на ЦК от 19 март 1951 за извращенията в Кулска околия и в с. Ябланица, Тетевенско. В него се осъдили насилията, но не бил обявен курсът за спиране на колективизацията.
Реакцията на селяните била обаче неочаквано бърза. Още на 20 март избухнали вълнения в някои села на Асеновградска и Пловдивска околоии, те се пренесли в Кулска, а след това и в някои околии на Плевенски окръг. Възникнало сериозно напрежение в стотици села в страната. Това принудило Вълко Червенков в специлано подготвена реч на 7 април да обяви официално, че се спира по нататъшното коопериране. Той оповестил също така, че вкараните насила могат да подадат заявления за напускане на ТКЗС, като отделянето на нивите им ще стане през есента след прибиране на реколтата. След публикуването на тази реч избухнали нови вълнения в Силистренско, Софийско, Добричко, Тервелско, Котленско и пр.
На състоялия се на 23 април 1951 пленум на ЦК след потушаването на размириците били взети важни решения за известно смекчаване на режима:
- отнемане правото на председателите на съветите да изпращат хора в ТВО или на други видове принудителен труд, както и на финансовите органи да разпродават имущество за неизплатени данъци.
- било решено да се даде широка амнистия на селки стопани, изпратени в затворите и ТВО заради неиздължени държавни доставки.
- да се спрат изселванията от големите градове, да се засилят редица демократични моменти в работата на съветите
- да се разгледа дейността на органите на МВР и пр.
В продължение на три месеца били подадени над 50 хил. заявления (т.е. около 9 % от кооператорите в страната по това време). Партийно – държавното ръководство на страната подходило много гъвкаво по въпроса със заявленията. То съзнателно проточило решаването на въпроса с 6 – 7 месеца. В края на 1951 от стопанствата били освободени само 12 хил. стопани, но една част от тях били изключени като „кулашки вражески елементи”.
С това завършил един много важен етап от колективизацията. По официални данни в края на 1951 в страната имало 582 хил. кооперирани домакинства (52 % от селските домакинства), кооперираната земя достигнала 25 125 хил дка. (60 % от подлежащата за коопериране земя). Всъщност както Министерство на земеделието, така и Държавната планова комисия работела в служебен порядък с други цифри, доста по занижени от тези, особенно що се отнася до земята на ТКЗС.
Форсираните темпове на „социалистическото правителство” през първата петилетка и особенно след като била поставена задачата тя да бъде изпълнена за четири години – до края на 1952, влошили рязко жизненото равнище на българския народ. Най силно това се почуствало в селата.
- през 1952 и 1953 били намалени с повече от два пъти изкупните цени на селскостопанската продукция.
- удар върху жизненото равнище на народа била и проведената през 1952 парична реформа, която отнела много спестени пари, особенно на селското население.
- след смърта на Сталин новото съветско ръководство поело курс за бързо подобряване жизненото равнище на населението.
Новите тенденции след смъртта на Сталин.
Новите тенденции не можели да нямат отражение и в България. Ето защо, в директивите на втората петилетка (1953 – 1957), приети на VI конгрес на БКП (25 февруари – 2 март 1954) бе било споменато нищо по този въпрос и това предизвикало голямо недоумение сред партийния акт. Новият курс изисквал промени в две насоки:
- подобряване положението на ТКЗС
- създаването на известни материални стимули за частните стопани.
С решенията от есента на 1953, както и на Януарския пленум на ЦК – 1955 г., наред с редица преференции за ТКЗС се дали и някои облекчения за частното селско стопанство:
- ограничен бил размерът на държавните доставки,
- премахната била прогресията при облагането с доставки от животинска продукция според броя на притежаваните животни,
- провела се известна либерализация при планирането на посевните площи,
- подобрили се условията за контракциите,
- повишили се изкупните цени за извъннарядното изкупуване (т.нар. „изкупуване по пределни цени”).
От друга страна, непоследователната колеблива политика на българското ръководство към ТКЗС, страхът му да скъса решително с много от сталинските подходи, задълбочили кризата в ТКЗС. Така през 1954 общата продукция на кооперативните стопанства в страната намаляла в сравнение с предишната година с 28 %, въпреки значителните преференции които получили ТКЗС. Доходът на кооперираното домакинство спаднал през с около 25 – 26 % в сравнение с предишната година. Средният доход на частното селско домакинство през.бил с около 5 - 6 % по висок от този на кооперираното. Данните за облагането с данъка върху общия доход на заетите в селското стопанство частни производители през 1954 разкриват обаче една добре изразена диферинциация сред тях. Около 50 – 55 % от частните стопани в страната имали годишен доход, по нисък от този на кооператорите дори и в тази особено неблагоприятна година за ТКЗС. Това впрочем била и една от главните причини за сравнително лесното въвличане на голяма маса селски стопани в ТКЗС през пролетта на 1956. Същите тези данни показват обаче, че през първата полоивна на 50-те години въпреки жестоките ограничения, се била запазила, а през 1953 г – 1954 (след промяната в икономическата политика) се била утвърдила една прослойка от 40 – 50 хил. частни земеделски стопани (около 8 – 9 % от частните селски домакинства в страната през 1954), които имали от два до четири, а някои и повече пъти по големи доходи от тези на кооператорите.
През есента на 1954 в редица райони на страната (и особено в северозападна България) се появили сериозни разложителни процеси в ТКЗС. Поради неосигуреноста с храна много кооператори напунали временно стопанствата.
През пролетта на 1955 партийно – държавното ръководство на страната се ориентирало към единствения спасителен вариант за него – час по скорошното ликвидиране на частния сектор в българското село.
През лятото на 1955 българските ръководители успяли да убедят съветския лидер Никита Хрушчов, че ако СССР осигури необходимите кредити за решително увеличаване на механизацията в селското стопанство, то в България е напълно възможно колективизацията да бъде завършена „за две - три години”. В края на Ноември 1955 съветското ръководсто потвърдило с официално писмо до ЦК на БКП, че ще осигури исканите кредити. Българските ръководители утвърдили през декември окончателно идеята за завръщане на колективизацията за две – три години, като приели решителния прелом в това отношение да бъде извършен през пролетта на 1956.
През Декември 1955г. в първите два месеца на 1956 била осъществена подготовка за акцията. Тя се извършила при закрити врати. За разлика от 1950 – 1951 сега Министерство на земеделието било почти напълно изолирано от предварителната подготовка. Никога дотогава, кампания за колективизация не е била така цялостно и прецизно подготвяна, както тази през пролетта на 1956.
През втората половина на февруари, след провеждането на изборите за местни органи на власта, се преминало към открити действия. Акцията обхванала повече от половината околии на страната и това показвало нейната мащабност. Масата от селски стопани била подложена на повсеместна, упорита и настъпателна „агитация”, която включвала богат арсенал от средства: убеждаване, заплахи, шантажиране и административни насилия. Акцията започнала да затихва към края на март. Външно погледната кампанията напомняла тази от края на август – септември 1950, но това било привидно. Между двете кампании имало коренни различия. Първата представлявала спонтанно, доброволно навлизане на селски стопани, заплашени от глада. Сега през 1956 навлизането било резултат на системен методичен натиск, придружен с административни насилия.
През последната третина на април в редица райони на страната: Русенско, Разградско, Кюстендилско, Пловдивско и пр. избухнали селски въстания. За разлика от 1951 обаче на тези явления не била дадена гласност, те били потулени и останали неизвестни за широките слоеве от българската общественост. Партийното ръководство съумяло да парализира радикалните течения в партията и затова в страната не може да се създаде едно силно протестно течение срещу насилствената колективизация.
Все пак ръководителите били принудени да разширят значително мащабите на оздравителната си програма за селското стопанство, която била оповестена на Юлския пленум на ЦК през 1956. Новите преференции които получили ТКЗС им позволили през периода 1957 – 1960 да подобрят значително своето положение и да увеличат доходите на кооператорите. На Юлския пленум обаче била възстановена постановката - завършване на колективизацията в „следващите две – три години”.
От края на 1955 имало идея да се провежда ускорено коопериране на обширни за българските мащаби територии от планински и полупланински характер.
По официални данни през 1956 били кооперирани 328 хил. селски домакинства
През 1957 по официални данни на статистиката в кооперативните стопанства влязли 106 хил. стопани, със средно количество земя на влязло домакинство от 20,3 дка.
През 1958 отново настъпила интензификация на процеса – в кооперативните стопанства влязли, според официалните данни, 227 хил. домакинства, средното увеличение на кооперативната земя от влязло домакинство (като се има предвид голямото количество държавна земя, дадена на ТКЗС) била 21,3 дка.
Колективзацията през 1958 преминала при голямо напрежение, Тя се извършила главно през първите 3 – 4 месеца на годината. Процесът започнал още от края на 1957 и бил свързан с желанието на управляващите на предстоящия конгрес на БКП да се обяви че „социализма в България е победител окончаелно и безвъзвратно. Ето защо през пролетта на 1958 насилията били много повече, отколкото през 1957.
През 1959 и 1960 било налице довършване на процеса. Той обхванал главно Родопите и коопеирането на стопаните в градовете, като тук не малка част от кооперираната земя била всъщност на помощни стопанства на работници, служители и пенсионери.
Заключение:
Сравнена с класическия образец в СССР през 30 – те години, колективизацията в България е била по смекчен вариант.
През първия етап - есента на 1948 - пролетта на 1949, който бихме нарекли етап на стихийната колективизация, мащабите както на самия процес, така и на насилията, били твъре ограничени. Така в ТКЗС по това време влязли около 10 % от селяните, а относителния дял на кооперативната земя бил още по малък.
След Юнския пленум на ЦК на БКП – 1949, подали заявления че са ощетени при създаванетона блоковете на ТКЗС 6 % от селските стопани, били удовлетворени молбите на половината от тях. Подали заявления за напускане на ТКЗС кооператори, чиято еквивалентна равностойност била 0,3 % от селските стопани в страната.
През втория етап на колективизацията се открояват два момента на масови насилия:
- през есента на 1950 (края на септември и началото на октомври)
- в края на 1950 - първите два месеца на 1951.
И в двата случая по мащабни насилия имало в около 10 – 12 околии и най вече в Асеновградска, Кулска, Плевенска, Никополска и пр.
През 1952-1953 в селското стопанство настъпва криза, която се отразява тежко на ТКЗС. Тя е предизвикана от копирането на съветския пример за предсрочно изпълнение на петгодишния план. Селските стопани са натоварени с непосилни задачи, а ТКЗС трябва да се преориентират към отглеждане на зеленчуци и индустриални култури, за да отговорят на изискванията на износа.
Паричната реформа от 1952 засяга особено тежко селското население. Силно са намалени и изкупните цени на селскостопанската продукция, което снижава доходите на частниците и на кооператорите. Селяните започват масово да напускат селата и да отиват в градовете, търсейки препитание в промишлеността и строителството.
Кооперирането през март 1956 довело до едно сравнително по спокойно въвличане на десетки хиляди селски стопани в ТКЗС, като в резулта тна масовия натиск, изнудване, разни форми на шантажиране и пр.
Селските вълнения през пролетта на 1951 съгласно оповестените данни на Вълко Червенков на пленума на ЦК от 23 април 1951 обхванали няколко десетки села.
През Април 1956 вълнения имало в 34 ТКЗС.
Вълненията били потушавани единствено по мирен път в продължение на няколко дни чрез изпращане на „агитационни групи по домовете”, общоселски събрания и пр. Въоръжени въстания, партизанска война и други подобни явления, каквито имало в СССР през пролетта на 1930 в България въобще не е имало.
Липсвата на разкулачване у нас смекчило до голяма степен процеса на колективизацията. Обект на репресии като „кулаци” били първоначално голям брой селяни, но в последствие (1950 – 1951) техния брой бил ограничен в порядъка на 2 – 5 % от общия брой на селяните в различните райони на страната.
Има два важни момента в българската колективизация:
- масовото спонтанно навлизане на близо 250 хил. селяни в края на август и през септември 1950, подгонени от заплахата на глада
- сравнително спокойното примиряване със съдбата си на държавни наемници на също такъв брой стопани през март 1956.
Въпреки по – смекчения си облик, колективизацията в България се извършила по чисто сталински образец дори в последния си етап - 1956 – 1958, когато вече било настъпило „размразяването” на сталинския модел на социализма в целия съветски блок. Това показвало че процесите на обновление в България са били твърде слаби. Причините за по голямата смекченост и умереност на българския вариант на колктивизацията били две:
- обстоятелството, че този процес се е извършил през един по късне етап, при много по – благоприятни условия. Самото съветско ръководство осъзнавало това и внушавало на ръководителите на страните – сателити да не копират съветския експеримент от 30 – те години.
- по голямата цивилизованост на българското общество – то реагирало по остро, по бързо и по спонтанно на извращенията. Разбира се в това отношение не бива да се забравя обстоятелството, че България е малка страна и коминикативноста сред българското общество било много по голяма, отколкото в СССР.
- започналия от лятото на 1953 процес на размразяване на сталинския модел на социализма. Благодарение на този процес българското ръководство решило да отсрочи началото на следващия етап на колективизацията.
Така „отдихът” между двата етапа продължил повече от четири години и половина – време, достатачно за частните стопани, за да се подготвят за следващия етап.
ИЗ ЗАКОНА ЗА ТРУДОВАТА ПОЗЕМЛЕНА СОБСТВЕНОСТ
12 март 1946
Чл. 1. Законът за трудовата поземлена собственост има за цел:
а) да определи размера на собствената земя, която може да притежава всеки български гражданин, необходима да му осигури по-добро съществуване;
б) да създаде държавен поземлен фонд, от който чрез оземляване да се задоволят нуждаещите се от земя;
в) да създава жизнеспособни трудово-земеделски стопанства въз основа на трудовия принцип „Земята да принадлежи на този, който я обработва": 1) трудови частни земеделски стопанства, в който стопанинът и членовете на семейството му да влагат своя труд, и 2) трудови кооперативни земеделски стопанства, в които кооператорите, ведно с членовете на техните семейства, да влагат своя труд;
г) да преселва жителите от поройните (охранителни и строго охранителни) горски параметри, от слабо производителните и гъсто населени области в страната на подходящи площи, за подобряване и осигуряване на препитанието им...
Чл. 8. Правото на собственост ,върху обработваеми земи за семейството,, което пряко стопанисва земята си, се ограничава за цялата територия на страната ни на 200 дк, а за Добришка, Балчишка, Дуловска, Ген. Тошевска и Тервелска околии — на 300 дк.
На земеделците стопани, които след влизане закона в сила, в продължение на повече от две години систематично дават под наем или изполица повече от 40 процента от земята си, макар да отговарят на условията на предшествуващата алинея, правото им на собственост се ограничава на 100 дк.
При непряко стопанисване на земята, правото на собственост се ограничава на 30 дк за семейство, а за Добруджа — в изброените в ал. I на настоящия член околии — на 50 декара за семейство.
Пряко стопанисване на земята е онова, при което собственикът или членове от семейството му, подмог-нат или не от наемни работници, обработва за своя .сметка земята си. Такъв собственик се нарича земеделец стопанин.. .
Чл. 14. Притежаваните земи в повече от определените по този закон размери се отчуждават и причисляват към държавния поземлен фонд от общинската ко-: мисия за т. п. с, по цена на база емляческата оценка на земите за 1935 година, умножена 5 пъти, а за Добруджа — емляческата оценка след освобождението й, умножена също 5 пъти; но стойността на декар да не е по-малка от 1000 лева и да не надвишава 10 000 лева. . .
Чл. 33. Чрез оземляване се уедряват дребните земеделски стопанства или се образуват нови стопанства до определен в закона размер, като по този начин се създават трудово-земеделски стопанства, в които озем-лените и членовете на семействата им влагат своя труд.
Чл. 34. Подлежат на оземляване всички лица, които изкарват прехраната си със земеделие или отраслите му и не притежават земи или .притежават земи по-малко *от средния тип земеделско стопанство за населеното място.
Подлежат на оземляване също държавните учреждения, общини, кооперации и земеделски училища, за задоволяване на специални нужди. . .
Чл. 43. Оземлените заплащат дадените им земи по оценките, по които са причислени към фонда, като при влизане във владение на земята плащат 5 процента от стойността, а остатъкът заплащат в 20-годишен срок с равни, годишни, безлихвени вноски.
Всички оземлени досега пострадали от войните и тия, пострадали в борбата против фащизма: инвалиди, вдовици и сираци, както и ония, които ще бъдат оземлени, изплащат земите си с 50 процента намаление от оценката, по коятo са причислени към Поземления фонд.
Оземлените, които участвуват в трудови кооперативни земеделски стопанства, заплащат дадените земи от Поземления фонд с 40 процента намаление от оценката, докато членуват в кооперацията. От това намаление не се ползуват оземлените по предидущата алинея.
(Печата се по: „Държавен вестник", № 81, 9 април 1946 г.)
(Законът за трудовата поземлена собственост е приет от XXVI ОНС на 12 март 1946 г. и е публикуван па 9 април с. г. Известен е още като закон за аграрната реформа. С него не се поставя задачата за ликвидиране на частната собственост върху земята, а за нейното ограничаване до 200 дк, а в Добруджа — до 300 дк. Този закон не цели и оземляването на трудещите се селяни, тъй като болшинството от българските селски стопанства по това време са дребни и средни. Така че в случая не става дума за разрешаване на аграрния въпрос в страната, а за ликвидиране на едрите земеделски стопанства.