Лекции по История

10. Българо-турските отношения (1944 - края на 50те)

Върху отношенията на България с Турция от края на 40-те и началото на 50-те години влияе цял комплекс фактори, свързани най-вече с интегрирането на двете страни в противостоящите си блокове.
- от края на 1947 зачестяват граничните инциденти и острият тон в печата.
- Турция заема страната на Гърция в българо-гръцкия спор.
- изселническият въпрос отново излиза на преден план и задълго остава доминиращ негативен фактор в двустранните отношения.
До 1946 България и Турция се стремят да запазят в отношенията си спокоен тон. Те не са приоритетни, но не липсват поводи за взаимни подозрения.
- Турция се чувства застрашена от съветските войски на българска територия и от претенциите към Западна Тракия.
- България се опасява за сигурността на границите заради турското влияние върху българските граждани от турски произход.
След 9 септември 1944 новите управляващи се стремят да приобщят мюсюлманското население към политиката на ОФ. Новата власт проявява особено внимание към него, отграничавайки се от линията на предишните кабинети.
Същевременно БРП (к) отчита опасността от турската националистическа пропаганда. В началото на 1945 Г. Димитров съветва ръководството на БРП (к): «За националните малцинства - пълни права, но с турците - осторожно. Те трябва да бъдат равнопоставени, да имат същите политически и граждански права като българите, възможност да се учат на сво собствен език, да имат учебници, джамии. Но като турци не трябва да представляват никакво особено турско национално движение, защото иначе ще се създават условия за турска агентура в страната. А ние искаме да изтласкаме Турция от Европа, да си отиде в Азия. Турските националисти ние не признаваме. Българският език трябва да бъде задължителен в турските училища."
- през 1945 се възобновява издаването на вестници на турски език;
- държавата поема издръжката на турските училища и увеличава броя им;
- през 1948 80% от турчетата вече ходят редовно на училище;
- за тях се организират и детски градини.
Проявяваната толерантност е и заради необходимостта България да се представи добре в навечерието на изготвянето на мирния договор. Действително в него няма отделна клауза за малцинствата.
Висшето мюсюлманско духовенство и по-видните турски представители официално застават зад политиката на ОФ, която осигурява нови придобивки:
- земеделска пенсия за турските селяни, наравно с българските;
- гарантирано от държавата безплатно лние образование на роден език;
- достъп до висшите училища.
- турци са включени в комитетите на ОФ и в администрацията.
Страховете от турската националистическа пропаганда нарастват с постепенното влошаване на отношенията между двете страни от края на 1946 в резултат на Студената война - България се интегрира в съветския блок, а през март 1947 с доктрината „Труман" САЩ започват да подпомагат Гърция и Турция.
Централен в българо-турските отношения става отново изселническият въпрос. В следващите години той ту затихва, ту се разгаря, според зигзагите в тези отношения и непоследователната и колеблива българска политика по националния въпрос.
Изострянето на проблема в края на 40-те години е предизвикано и от дълбоките промени в живота на българските турци: наред с подобреното им положение в обществото, с демонстрираното към тях уважение и с позитивните промени в бита им, те изпитват смут и несигурност. Дълбоките социално-икономически промени плашат консервативно настроената маса, която посреща с недоверие и неприязън пропагандата за коопериране на земята, за равенство на мъжа и жената, атеизма и ликвидирането на „религиозния фанатизъм" чрез забрана за четене на Корана.
Опасенията на българските турци са умело използвани от Анкара, която активизира дейността си сред тях. Тя протестира срещу нарушеното им право на свободно изселване, а през май 1947 обявява, че е готова да приема в дългосрочен план турци от останалите балкански страни на основата на предишните споразумения. В следващите месеци Турция поставя и въпроса за турското малцинство в България.
Преброяването на населението в България през декември 1946 показва, че броят на българските турци е 675 000 (9,61%). До началото на 1948 изселванията стават с разрешение на Съюзната контролна комисия и броят на изселилите се от 1946 до 1948 е едва 887 души, но зачестяват опитите за нелегално минаване на границата.
Българските ръководители отчитат тези настроения, техните позиции се влияят и от влошените международни отношения. На 4 януари 1948, на пленум на ЦК на БРП (к) Г. Димитров припомня, че „има един голям въпрос, който не от вчера съществува. Той е, че по нашата южна граница имаме всъщност небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна". Според Димитров задачата е „да го махнем оттам и го заселим на друго място, а там да заселим наше, собствено, българско население". Г. Димитров изразява тревога, че във важни региони като Шуменски и Разградски има компактни маси турско население, а „при нашия режим, който даде свобода на малцинс-твените групи, започват да вдигат глава мюфтиите, турските агенти; младежта започва да проявява турски национализъм, обръща очи към Цариград и Анкара". Поръката на Г. Димитров въпросът да се реши още през 1948 не се осъществява, поради променените приоритети след конфликта Тито-Сталин.
През 1948-1949 изселническите настроения обхващат все по-широки слоеве:
- но българското ръководство не е готово да позволи масово изселване и на 12 юли 1949 е решено да се вземат мерки изселването да бъде предотвратено, а подбудителите му - наказани.
- промяната настъпва след посещението на Г. Дамянов, А. Югов и В. Червенков на 29 юли 1949 при Сталин, който е категоричен, че „ние би трябвало да се освободим от турците, да намерим възможности и начини действително да ги изселим. Тоя елемент е неблагонадежден".
- в началото на август Политбюро на ЦК на БКП заема категорична позиция: да не се пречи на желаещите да се изселят български турци, но докато са на българска територия да спазват българските закони;
- ако Турция откаже да ги приеме до края на годината, те да бъдат заселени в северните райони на страната, а на тяхно място да се настани българско население, на което ще може да се разчита да прибере тютюна и да брани границата.
- в края на декември 1949 на Министерството на външните работи е възложено да направи официални постъпки пред Турция за приемане на български турци от южните райони, желаещи да се изселят. Според българските изчисления изселването трябва да обхване около 250 000 души и да завърши във възможно най-кратък срок (три месеца).
- сред българските турци настъпва изселническа еуфория, поощрявана от властите, но ограничавана от турската страна, която, в противоречие с официалната си пропаганда за правото на българските турци да се приберат бави издаването на визи за изселниците.
- 3 август 1950 - Политбюро на ЦК на БКП дава указание „да се поощрява с всички средства изселването" и най-вече от Родопите, а оставащите български турци да бъдат преселени в Северна България до 1 април 1951.
- българското правителство официално протестира пред Турция, че само 15 000 са получили турски входни визи. Турските власти са призовани в тримесечен срок да издадат документи на всички, желаещи.
- Анкара няма възможност да приеме такива изселнически маси, а и се страхува от проникване на „комунистически агенти". Тя протестира срещу срока и характера на кампанията, изисква декларации за политическите убеждения на изселващите се и гаранции, че имат роднини в Турция, които ще ги издържат в продължение на година.
- в духа на Студената война Анкара използва изселването, за да обвини България и дори да постави въпроса в ООН.
- началото на октомври 1950 - Турция затваря границата, предявявайки претенции към българската страна да приеме обратно миналите границата без редовни документи. България отстъпва и след два месеца изселването се подновява.
- през 1951 Турция се стреми да забави темповете на изселване, като спазва принципа да не допуска броя на изселилите се да надхвърли естествения прираст на турското население в България.
- използвайки като претекст минаването на границата на нямащи право на изселване цигански семейства, на 7 ноември 1951 Анкара за втори път затваря границата.
- в отговор на 30 ноември 1951 България обявява, че прекратява изселването, за да не бъде използвано то за антибългарски цели и границата остава затворена до февруари 1953, но и след това българската страна е непреклонна, че няма да позволи такова масово изселване (м/у 1948 и 1951 страната напускат над 150 хиляди български турци).
В следващите две години българо-турските отношения продължават в руслото на студената война, а нормализирането им започва едва в условията на променящата се обстановка от втората половина на 1953.
Още докато изселническата акция е в разгара си, БКП променя тактиката си спрямо мюсюлманското население. От април 1951 е сложено начало на политика, повлияна от съветския опит в изграждането на „многонационалната" държава. Същността й е в толериране и стимулиране на духовното и стопанското развитие на турското население, постепенното му откъсване от исляма и приобщаването му към социалистическото строителство в страната. Само за няколко години това население чувствително подобрява своя бит, но задълбочава своята обособеност и започва да се чувства като нещо отделно от останалите българи. Преразглеждането на тази политика започва през 1956.