Лекции по История

1. България в политиката на СССР през ІІ СВ.

Въпросът за външнополитическата ориентация на България противопоставя Българската работническа партия БРП - идеологически обвързана със СССР, на традиционните политически сили с пробританска и профренска ориентация (демократи, земеделци, социалдемократи, радикали и др.)
От началото на войната до лятото на 1940 Балканите са регион, където пряко се сблъскват интересите на Англия и СССР.
Съветските намерения - важно място в тях заема опитът да се гарантира сигурността на СССР, включително в черноморския район и Проливите.
За разлика от Англия съветската дипломация търси решения на двустранна основа и през есента на 1939 предлага на България договор за взаимна помощ.
Опитите завършват с неуспех, най-вече поради страховете на българските управляващи, че по-тясното свързване със СССР, макар той да е съюзник на Германия, ще доведе до съветско закрепване в България и до засилване на българското комунистическо движение.
СССР се обявява в подкрепа на българското искане за връщане на Южна Добруджа.
През лятото на 1940 Москва многократно и открито заявява готовност да подкрепи българските претенции не само за Добруджа, но и за излаз на Егейско море. Тя разчита, че така ще спечели българските управляващи за някаква форма на политическо обвързване със СССР, което ще гарантира съветската сигурност в региона.
България получава няколко предложения от Съветския съюз:
- на 19 ноември 1940 - за сключване на гаранционен пакт,
- на 25 ноември - за пакт за взаимопомощ,
- на 7 декември - за съветска военна помощ, ако България бъде нападната.
Съдбата на Прибалтийските държави, подписали подобни пактове, както и страхът от засилване на комунистическото влияние, карат управляващите среди да отхвърлят тези предложения, въпреки непрестанните заявления в тях, че режимът в страната няма да бъде променян, и въпреки масовата акция, организирана от комунистите в тяхна защита.
Присъединяването на България към Тристранния пакт означава неуспех за съветската дипломация. Москва се задоволява само с неодобрителни декларации в умерен тон, плод на нежеланието да се провокира конфликт с Германия.
Нападението на Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 създава нова обстановка, но България дори не прекъсва дипломатическите отношения със СССР. Хитлер все още не настоява за това и цар Борис III предпочита да не поема допълнителни ангажименти, като се съобразява и с русофилските настроения в страната.
От лятото на 1941 в продължение на две години Англия и СССР са съюзници в Антихитлеристката коалиция, а Балканите вече не са в центъра на тяхната политика. Отношението им към България се размива в общата линия към германските сателити, макар страната да е сред враговете на Англия, а със СССР да поддържа дипломатически отношения.
И Лондон, и Москва искат на Балканите да се разгърне силно съпротивително движе-ние, което да задържи значителни германски сили и в подходящ момент да улесни настъпателните действия на съюзниците. И двете страни се надяват да организират, ръководят и контролират тези съпротивителни движения, което след войната ще им осигури и политически позиции в региона.
СССР разполага с благоприятни възможности за организиране на съпротивата в България. Той разчита на дисциплината и на пролетарския интернационализъм на Комунистическата партия, която единствена след 1934 има запазена, макар и нелегални структури.
В Москва е Задграничното бюро и лидерът Г.Димитров, генерален секретар на Коминтерна, които предават инструкции до българските комунисти, включително чрез организираната от съветска страна радио-станция „Христо Ботев".
В София действа съветската легация, която информира подробно Москва за положението в страната. Умело се използват и русофилските обществени настроения. Поради това в България се създава съпротивително движение, контролирано и ръководено от Москва, а не от Лондон.
По нареждане на Москва БРП възприема още през юни 1941 курс към въоръжена борба.
На 22 юни 1941, в деня на германското нападение, генералният секретар на Коминтерна Г. Димитров е извикан при Сталин. В дневника си Димитров записва: „Разбрахме се за нашата работа. Засега Коминтернът не трябва да излиза открито. Партиите по места да разгръщат движение в защита на СССР. Да не се поставя въпросът за социалистическа революция... Става въпрос за разгрома на фашизма, поробил редица народи и стремящ се да пороби и други народи...".
Първоначално съпротивата се подема от бойни групи, извършващи саботажи, но още през лятото на 1941 се появяват и партизански чети. БРП обаче остава сама в организирането на въоръжената съпротива (само Г. М. Димитров призовава за включване на селяните в нея, доколкото тя отговаря и на британските намерения).
През 1942 Москва отчита трудностите, които комунистическите партии срещат при организиране на съпротивата и обмисля как да привлече по-широки обществени слоеве, като ги освободи от неизбежното им свързване с комунистическата идеология и целите й.
На основата на идеята за „народните" фронтове от средата на 30-те се оформя новата съветска тактика. Тя изисква обединяване на разнородни обществени и политически среди в името на борбата против фашизма и свързаните с Германия правителства. Тези „народни фронтове", а не само комунистическите партии, трябва да организират съпротивата в отделните страни и да я изведат от тяснопартийните рамки.
За България промяната в съветската линия е оповестена на 17 юли 1942, когато по радиостанция „Хр. Ботев" е прочетена изработената от Задграничното бюро на БРП в Москва програма, на основата на която трябва да се изгради „могъщ Отечествен фронт за спасението на България".
Първата част от програмата на ОФ очертава задачите в хода на войната:
- да се предотврати въвличането на България във военните операции на Хитлер;
- да се скъса съюзът с Германия;
- да се установи сътрудничество с балканските народи и Антихитлеристката коалиция.
Втората част е обърната към следвоенното бъдеще на страната и включва стъпки към демократизирането й на основата на Търновската конституция и чрез създаване на «истинско национално правителство".
Първоначалният замисъл, вложен в идеята за ОФ е той да се изгради „отгоре" - от опозиционните лидери на разтурените партии - БЗНС, БРП, БРСДП, Демократическата, Радикалната и др. Затова в програмата липсват крайните цели на Комунистическата партия, които са за времето след разгрома на Хитлер.
През септември 1942 БРП започва разговори с видни политици от легалната опозиция - Никола Мушанов, Димитър Гичев, проф. Петко Стайнов, Кимон Георгиев и др. за създаване на общ ръководен център на съпротивителното движение. Те не възразяват с/у програмата на ОФ, но смятат, че трябва да се изчака благоприятен момент, когато мощта на Германия ще бъде прекършена и тогава съпротивата ще има по-големи шансове. Те остават противници на въоръжената съпротива.
Така до края на 1942 поставената от Москва задача за привличане на авторитетни фигури към съпротивителната дейност за организиране на общонационално движение и негов център остава неизпълнена.
БРП, отдалечавайки се от съветския план започва да изгражда ОФ „отдолу", като създава негови комитети по места - до края на 1942 те са вече между 100 и 136, но с участието основно на комунисти и леви земеделци.
Обратът в хода на войната създава благоприятни условия за съпротивителното движение и за организиране на опозиционните сили в България. През март-април 1943 ЦК на БРП се подготвя за въоръжено въстание, което разбира като „непрекъсната верига от смели и решителни борби на целия български народ"
- страната е разделена на въстанически оперативни зони (ВОЗ),
- Централната военна комисия на партията е трансформирана в Главен щаб на Народноосвободителната въстаническа армия (НОВА),
- активизират се бойните групи, които се афишират като въоръжени сили на ОФ
. Разрастването на съпротивата дава повод на правителството да засили репресиите, както и да промени законодателството и разшири кръга на деянията, които се наказват със смърт.
Все пак, въоръжената съпротива не придобива размаха на антифашистките движения в окупираните държави, най-вече поради факта, че България е съюзник на Германия и с гер-манска помощ страната е постигнала своето обединение.
Перспективите за евентуално настъпление на западните съюзници към Балканите през лятото на 1943 карат БРП да поднови усилията си да спечели лидерите на опозиция за делото на ОФ. Повторният категоричен отказ на Н. Мушанов, Д. Гичев, Ат. Буров и Кр. Пастухов принуждава БРП да се преориентира към Кимон Георгиев и Никола Петков, които още в края на 1942 са изразили готовност да сътрудничат с комунистите. И двамата се надяват, че могат да се утвърдят в ОФ и при определени обстоятелства да заемат ръководни позиции.
Преценяват, че при растящата роля на СССР и съюза му с Англия и САЩ, за България ориентацията към СССР става необходимост.
Н. Петков и К. Георгиев участват заедно с комунистите в създаването на 10 август 1943 на Национален комитет на ОФ. Впоследствие в работата му участват и Григор Чешмеджиев от БРСДП и Димо Казасов - журналист, известен с честата смяна на партийната си принадлежност.
Н. Петков и К. Георгиев са против привличането на други некомунистически лидери в ОФ, за да не се дели властта. Те се презастраховат, като „седят на два стола" - през 1943-1944 участват индивидуално и в инициативите на легалната опозиция, макар да са в ръководството на ОФ.
В края на 1943 за БРП за пореден път прави неуспешен опит да привлече в ОФ изтъкнатите лидери на опозицията, а успоредно с това все повече съсредоточава вниманието си върху партизанското движение - да се масовизира, независимо от тежките зимни условия, да води настъпателна борба и дори да създава свободни зони.
През ноември 1943 до Г. Димитров достигат сведения, че в страната или поне в отделни райони, едва ли не вече е започнало въоръжено въстание и той предупреждава ЦК, че борбата трябва да се разраства, но „призивът към незабавно всенародно въоръжено въстание е преждевременен".
С/у партизаните от началото на 1944 започва да действа новосъздадената военно-полицейска организация -жандармерията, а броят на жертвите, дадени от партизаните и ятаците им, рязко нараства. Кабинетът на Д. Божилов увеличава арестите, интерниранията на противниците на властта и изпращането им в концентрационни лагери.
От есента на 1943 Сталин допълва военните успехи с нарастваща дипломатическа активност, за да си осигури първостепенна роля в следвоенното устройство. През септември 1943 към Народния комисариат по външните работи са създадени комисии - по въпросите на мирните договори и следвоенното устройство и по проблемите на примирията, които разработват съветската следвоенна стратегия. Балканите все още са далеч от обсега на действие на съветските войски и затова не заемат предно място в инициативите на Москва. Опитите на САЩ и Англия да я въвлекат в обсъждания на балканските проблеми не успяват.
От началото на 1944 СССР предприема самостоятелна дипломатическа акция в България - чрез поредица от ноти той се опитва да принуди кабинета на Божилов да скъса съюза с Германия, като започва с протести срещу строителството на военноморски съдове във Варна, които Германия използва срещу СССР.
През април-май натискът се засилва и обвиненията са разширени - че Варна и Бургас са се превърнали в германски бази, а германски самолети използват български летища за нападения над съветска територия. Поставено и е конкретно искане - да се възстанови закритото през 1942 съветско консулство във Варна и да се открият нови в Бургас и Русе за проверка на изнесените данни.
Кулминацията е на 18 май - в поредната нота се настоява за незабавно откриване на консулствата. В противен случай съветската страна „ще сметне за невъзможно запазването на отношенията с България като с държава, която помага и възнамерява да помага и занапред на хитлеристка Германия във войната срещу Съветския съюз”. По този начин Съветският съюз получава оправдание за радикална намеса, за каквато при запазените дипломатически отношения с България му е нужно сериозно основание. Москва се надява и да накара българските управляващи да потърсят нейното посредничество за излизане от войната.
След нотата от 18 май Божилов подава оставка.
За сферите на влияние – долу в темата.
Британското предложение значително улеснява плановете на Москва по отношение на България. Сталин получава важно указание за позициите, които Англия ще отстоява на всяка цена. България не е включена в тях и през призмата на британското предложение би трябвало да играе ролята на буфер между бъдещото британско и съветското влияние на полуострова. Москва продължава самостоятелната си линия по отношение на България.
Новият кабинет на Иван Багрянов, поел управлението на 1 юни 1944 се опитва да спечели съветската благосклонност, като изпълни част от исканията, шоставени в нотите, но до края на юли не предприема стъпките, очаквани от Москва.
Багрянов дава обещания и на съветския пълномощен министър в София Ал. Лавришчев за завой във външната политика. Той пък го успокоява, че ориентацията към СССР не крие опасности, защото Москва няма намерение да променя режима в България.
Съветският натиск върху кабинета на Багрянов се засилва заедно с приближаването на военните действия към Балканите.
Развръзката настъпва в хода на започналото през август 1944 настъпление на съветските войски в посока Яш-Кишинев, завършило с капитулацията на Румъния на 23 август. Същия ден Г. Киселов, осъществяващ контактите с американците, и Ст. Мошанов са упълномощени да започнат преговори със западните съюзници за сключване на примирие, чиито проект е окончателно съгласуван в Европейската консултативна комисия в Лондон едва на 25 август. Москва обаче показва нарастваща резервираност към подобна стъпка, която ще осигури на Англия и САЩ водещи позиции в България и отново напомня на българските управляващи, че „спорните въпроси по-добре ще се уредят, ако България би прибягнала до посредничеството на СССР в тия преговори".
С Червената армия на северната граница съветската заплаха за България придобива съвсем реални очертания. В опита си да я отклони, на 26 август 1944 българското правителство отново обявява неутралитет. Москва обаче го отхвърля, засилва натиска върху правителството и помощта за съпротивителното движение в страната.
На 26 август 1944 БРП издава Окръжно № 4, в което поставя задачата ОФ да завземе властта.
Съветските намерения вече са ясно демонстрирани и могат да бъдат отстоявани и с военна сила. При това положение желанието на САЩ и Англия да сключат примирие би означавало сблъсък със съветските интереси и би застрашило единството на Антихитлеристката коалиция - прекалено голям и неоправдан риск и в края на август Лондон и Вашингтон са принудени да променят политиката си към България.
Муравиев заявява, че е твърдо решен да прилага политиката на неутралитет и този факт предопределя отношението на СССР към него, тъй като според Москва неутралитетът е изгоден само за Германия.
На 5 септември 1944 СССР скъсва дипломатически отношения с България и й обявява война с мотива, че българското правителство фактически води война в лагера на Германия срещу СССР. Три часа по-късно Министерският съвет решава да скъса дипломатическите отношения с Райха и да поиска примирие от СССР.
На 6 септември е взето решение да се обяви война на Германия, което обаче трябва да влезе в сила от 8 септември. Това забавяне е мотивирано с „важни военни съображения" и цели да се даде възможност за базпрепятствено изтегляне на българските военни части от Сърбия и Македония. На 6 септември е обявено и скъсването на дипломатическите отношения с фашистка Италия, Хърватско и Словашко.
Съветските войски изчакват в страната да се подготвят условията за поемане на властта от ОФ, за да не предизвикат упреците на западните съюзници за наложена от Москва правителствена промяна.
На 8 с/у 9 септември властта минава в ръцете на правителството на Отечествения фронт. То веднага иска от СССР примирие и военното настъпление е преустановено.
Така чрез дипломацията и силата на оръжието, СССР си извоюва силни позиции в България, гарантирани от продължилото три години съветско военно присъствие в страната и от кабинета на ОФ, дошъл на власт със съветска подкрепа. По отношение на България СССР има далеч по-сериозна мотивация от САЩ и Англия, свързана с важното място на страната в неговата стратегия за сигурност.
През 1939/40 Москва се опитва да спечели България, но загубва „съревнованието" с Германия. През следващите години СССР си осигурява сериозна вътрешна опора в лицето на Комунистическата партия и ръководеното от нея съпротивително движение. С навлизането на Червената армия на Балканите Москва трайно гарантира стратегическите си интереси в региона.