Лекции по История

Николай Генчев

I.Увод
Оценките на професор Николай Генчев за миналото и настоящето са безпощадни и точни. Неговото народопсихологическо портретуване на българската нация не приличаше на ничие друго. Дори когато правеше най-нелицеприятни изводи, той ги поднасяше така, че нямаше и сянка от отровния нихилизъм, който многобройните чираци на атлантизма така успешно практикуват.
Една от причините за избор на този автор е неговата реакция срещу опитите да се демитологизира българската история, да се взриви галерията с осветените образи на националните герои. Тяхното незачитане, води до крайности в качествата на българското общество, разрушаване на ценностната система, което води до духовно обедняване и културната нездравина на българина. За него българското Възраждане е най- вдъхновителният за съвремието период в нашата история. Защото тогава укрепва идеята за защита на българската националност, за възстановяване и укрепване на българската държавност. Оттогава остава и желанието да се регулират балканските отношения с оглед интересите на Балканите и запазване на техните културни традиции.

1. Историографски извори
Проф. Николай Генчев изследва българското културно и политическо Възраждане и следосвобожденския период. Автор е на множество монографии, повече от 100 студии и статии, автор на изследванията:
“Българо – руски общувания през Възраждането”,
“Българско възраждане”,
“Българската възрожденска интелигенция”,
"Българската култура през 15-19 век”, С., 1988;
“Левски, революцията и бъдещия свят”,
“Краткосмешна история на България”,
“Социалнопсихологически типове в българската история”;
“Спомени” – Т.5;
“Публицистика” Т.4. (1992-2001);
“Публицистика” Т.3. (1958-1991);
“Научни трудове” – Т.3 ( 1961 – 1972);
“Научни трудове” Т.2. (1973-2001);
“Възрожденският Пловдив”, Пловдив, 1981;

Съавтор е на 9 книги.Една от които е:“По Дунав От Шварцвалдските извори до Делтата”на доц. д-р Васил Г. Дойков. На великата европейска река Дунав, на дунавския воден път, на географията на реката, на десетте дунавски страни, на стотиците градове и на четирите столици по нейните брегове е посветена книгата. Разказът завършва с тържествения финал на реката - най-забележителната делта на Земята.

“История на България” - комплект в три тома, Цветана Георгиева, Николай Генчев.Фундаментално изследване върху многовековния исторически път на българския народ, което има за цел да покаже българското минало през призмата на постиженията на науката от края на 90-те години на нашия век. Материалът е поднесен в стила на най-добрите постижения на модерната българска историография и е достъпен както за ученици, така и за техните родители, без това да накърнява научната му стойност.
Том I е посветен на Средновековна България, на нейното раждане във времето, наречено Велико преселение на народите, на нейния изпълнен с духовни и политически превратности седемвековен исторически живот, на нейния залез в края на четиринадесетото столетие.
В том II се разказва за България по време, когато българската държава е само исторически спомен. Но вековете на бездържавност са и векове на съзидание, на справяне с последиците от османското завоевание - време за етническо и духовно самосъхранение, време на Възраждане.
Том III e за новото раждане на българската държавност, за сизифовските усилия на няколко поколения българи, разделяни от отровните цветя на политическата злоба. В тази книга са записани и някои от уроците на Историята, които едва днес започваме да проумяваме.
Иван Еленков, преподавател по история на българската култура в Софийския университет, Философски факултет, специалност "Културология”.

“ В историята на живота на проф. Николай Генчев, така както е описана от самия него, 60-те години заемат средищно положение. От времето, в което са писани спомените, десетилетието на 1960-те и прелезът им към 70-те изглежда среда на неговото жизнено поприще и мемоарният разказ за пътеките му из предидущите десетилетия е само въведение към, само подготовка за времето, в което направеният избор и взетата страна са задали неизменната същност на самия човек. Разказаното за събитията след това време вече е разказ за тежкото усилие да се отстои постигнатата същност и разказ за тържеството на това усилие.
Съзнанието за проекциите на неговата собствена житейска история в широките предели на българския обществен и политически живот има основополагащо място в изграждането на мемоарното повествование. Затова той и поема от историите за дядо Никола Виранчето ("...ловко осмян от Захари Стоянов в "Записките по българските въстания..."), продължава през наблюденията върху патриархалността, през горчивата самоирония към "селската ми порядъчност", през въздействието на "класическата литература и нейните безсмъртни идеи", за да стигне до прозиране на "революционната обстановка" от втората половина на 1940-те. За разкриването и разрешението на основните положения в историята на неговия живот обаче, за извличането на смисъла из нейното цялостно съдържание, основно значение има концептуализираната от проф. Генчев историческа динамика на българското общество през 60-те години. Ето два примера от неговия текст за наглед на концептуалната рамка, включваща собствената му история: "Искрените хрушчовисти - пише той, - които мечтаеха да реформират комунизма в името на комунизма, започнаха да се групират като опозиция срещу Брежневската линия, която залагаше на концепцията "консервация на комунизма в името на комунизма". Новата политическа линия на съветското ръководство, която Тодор Живков веднага прие като своя, беше линия без рискове, но и без перспектива. Тя просто бе израз на вековната неподвижност на Русия, ярко проявена още през ХIХ век, когато Херцен и другите светли умове на руското общество забелязаха, че царизмът се стреми към покой и инертност, тъй като "колосът на глинени крака" може да се разтроши от всяко по-чувствително движение, осъществено дори в негова полза. Фактически това е и историческата причина за ликвидацията на хрушчовизма". И вторият пример: "Така към средата на 60-те години в България отново бе възстановен балансът между сталинизма и хрушчовизма. Това създаде остро и постоянно напрежение в политическия живот, поддържано от една острастена и безпринципна борба за надмощие, която се усещаше буквално на всяка крачка, във всички сфери, във всеки колектив, борба дълга и уморителна, безплодна и опустошителна за българското общество."

Конкретното пространство, в което проф. Генчев поема своя дял в тази борба, са институциите за производство на исторически знания. В основата на техния строеж след Втората световна война, в замисъла за тяхната работа е положено политическото, нескончаемото, всекидневното оруеловско пренаписване на българската история. Замислени да функционират на пряко подчинение пред политическото управление на страната, историята на йерархическия им порядък, историята на насоките за тяхната работа, на вътрешната им организация, на реорганизациите им и на тяхното общо развитие до 1989 г. може да се разглежда в контекста на няколкото всеобщи "мобилизации" на "историческия фронт" за пренаписване на българската история. Предявяваните императивни изисквания за политическа ефективност на научните изследвания на миналото правят трудно очертанието на границата между политиката и науката, а оттук става трудна и картографията на институционалните граници, в които се добива историческо знание извън сферата на политическото от епохата на социализма. Институциите за производство на исторически знания на практика провеждат най-отговорни политически мероприятия чрез изследвания на миналото и от гледната точка на тази им функция и най-специализираните конкретни текстове предполагат политическа насоченост; дори те и да не са дописани до политическото заключение, то винаги лесно и от всекиго може да бъде изведено и да им се припише - независимо от подбудите на приписващите и с всички произтичащи последици за текстовете и за техните автори. Споменният наратив недвусмислено разкрива това не чрез заучени квалификации и декларативни изобличения, а посредством споделения опит на проф. Генчев в множество обсъждания, рецензии и "защити", собствени и чужди, чрез прости разкази за болезнената, неразривна, трагична свързаност в изначалната, контекстуална противопоставеност на уродливи колегиални връзки и странни приятелства, за драматичните обрати в отношенията на хора от една човешка и професионална среда, но разположени, причислени или пък домогващи се към различни йерархически равнища на онова всепоглъщащо политическо управление и надзор.
Между главните линии в развитието на официалните структури за производство на знания за миналото и развитието на българската историография след Втората световна война от началото на 60-те години насетне съществува определено несходство, бих казал дори напрежение. Това напрежение е друг извор на събития и отправна точка за множество произшествия в спомените. Основната тенденция в развитието на българската историография от това време може да бъде формулирана така: изграждане на концепция за научност в мисленето на миналото и установяване на принципите на професионален канон в изследванията по история, преимуществено българската. От началото 60-те години развитието на този процес се проявява най-ясно в последователното оспорване и обезсилване на претенциите за изключителни права на идеологическите постулати над "истината".Проблемът за "историческата истина" е ключов в изграждането на концепцията за научност в българската историография след Втората световна война. Най-често това означава срещу монументалността на идеологическата "истина", противопоставяне на фрагментирани "исторически истини", добивани със "средствата и методите на научното изследване". Последното ще рече - противно на "колективния метод на работа" - индивидуално провеждани преди всичко, детайлизирани, основани на авторитетни, документни източници, строго емпирични проучвания по тясно специализирани, конкретни теми, предимно из областта на политическата история, съсредоточени в недвусмислени хронологически рамки. И началните работи на проф. Генчев са в тази посока. За кандидатската си дисертация той пише следното: "Дисертацията си на тема "Установяване и укрепване на народнодемократичната власт в България 1944-1948" написах сравнително честно..., а това за условията в България никак не е малко... В последна сметка интегралният текст на дисертацията не отразява историческата истина, а само стигаше на места до намеци или подмятания за нея. Единственият реален смисъл на този текст е, че по пресните следи на събитията той поставяше под съмнение конюнктурната "истина", натрапвана с всички средства като историческа истина". Такава концепция за научност и принципи на професионална работа постепенно поемат функцията да легитимират "истинското" историческо знание като аполитично и антиидеологично и да бъдат в същото време означение на индивидуалния облик и професионалния морал на българския историк.

Институционалните проекти за история на България, иззели след Втората световна война осъществяването на основната функция на историческото знание в българската култура - доставяне на градива за идентичност и формиране на национално съзнание, а в добавка към тях и комунистическо възпитание, не могат да бъдат идентифицирани с описаната най-схематично концепция за научност и норми на професионален канон. Те винаги са идеологически проекти в най-пряка връзка с политическото, ситуация, на която добитият и отстояван статут на експертното, индивидуално произвеждано историческо знание поначало е призован да се съпротивява.Това именно положение придава особен статут на определени личности сред професионалната колегия и точно то е, мисля, в основата за разбирането на явлението "професор Николай Генчев", а и на други, съпътстващи го явления, изложени по един или по друг начин в неговите спомени. В личността и произведенията на наши известни историци от края на 60-те, 70-те и 80-те години безпротиворечиво се съчетават харизматичен човешки облик и поведение, "истинската наука", всепризнавани професионални пълномощия и обществени надежди за оповестяване на "историческата истина", а не рядко и обязаностите на най-високи управленчески постове. Личностното им влияние, влиянието на техните произведения и идеи през тези десетилетия често става коректив на официалното идеологическо и институционално обременение; то, освен че започва по нов начин да йерархизира и разполага "силите" в служебните механизми сред колегията, се оказва пригодно да се интегрира и на различни нива в политическата власт, да посредничи в отношенията на професията с нея, като поръчителства публично за експертната достоверност на новите изследвания върху миналото, "полуофициално" да налага ново говорене за него, сривайки ключови постулати на идеологията в най-поразените участъци от българската история. Спомените действително потвърждават общото усещане за 60-те като време на определена промяна на режима за споделяне и публично изказване на "историческата истина", бил валиден в предишните петнадесетина години. За предела на възможностите на това в действителност чудодейно влияние, за предела на границите на допустимото изказване на "истината" и за грозните ефекти от сливането на знанието с властта обаче, спомените на проф. Генчев не оставят място за никакви илюзии. Разривът с официалните структури за производство на исторически знания и техните въплъщения е неизбежният край на всяка от историите в тях. Този край, изглежда, би бил добра изходна точка на друг разказ за усилията му да подеме успоредно на официално съществуващото в България ново институционално строителство за добиване на друго историческо знание, преодоляващо обичайната плоскост на събитията, която занимава множеството на вулгарните историци, да преодолее плътната изолация, затвореността в себе си, враждебността и съвършената самодостатъчност на историческата колегия - но уви - този възможен разказ е останал ненаписан.

Спомените на проф. Николай Генчев навеждат още и на размишления за обществената свръхзначимост на професията на българския историк през времето от 60-те, 70-те и 80-те години. Тя е действителна, но освен на високите достойнства на големите имена в професията от тогава, струва ми се, че тази свръхзначимост е основана още и на прекомерните политически функции на историческото знание в българското общество и култура през тази епоха, както и на присъщата й макиавелистка представа за историка като княз над князете, чиято власт иде от обстоятелството, че той най-добре знае това, което всъщност князете имат да вършат.

Сега често може да се чуе, че вече няма историци, както "едно време". И това действително е така. Днес неспирните усилия на няколкото популярни фигури от колегията да се препоръчват публично са все по-глъхнещо ехо на гореописания, осъществен в друго време културно-исторически тип на професионално и обществено държание. При липсата на обстоятелствата, които преди правеха възможна свръхзначимостта на историческата професия, изявите на тия понастоящем неизбежно добиват фарсов изглед. Българската история е прекратила излъчването на утопични енергии в настоящето; и кризата на установената след Втората световна война структура на институциите за добиване на историческо знание, на неговото традиционно съдържание и статут, а от там и на статута на неговите приносители е, мисля, трудно оспорима.”

Милена Бойчева,в.”Монитор”:
“Професор Генчев не се съобразяваше с политическата конюнктура. И понеже вземаше често думата нелепостите и глупостите бяха своевременно изобличавани и усмивани.
Когато домораслите геополитици решиха да обърнат на 180 градуса историята, обслужвайки антибългарски Николай Генчев даде лаконичен отпор, който направи жалки тирадите на лакейската псевдонаука. Той обяви, че опитът за преоценка на османското господство у нас е свързан с надигането на една силна протурска партия у нас. Обясни, че няма значение дали се нарича присъствие или робство, а че се е отразило абсолютно негативно върху националното ни развитие, че османското нашествие е унищожило българската държава, църква и редица важни институции, както и българските културни традиции.

И в това се състои голямото ни нещастие, а не в това как се нарича онова, което ни е съсипвало.
"Българските политици, възмути се проф.Генчев, употребяват понятия, от които нямат никаква представа. Национализмът е едно велико чувство на народите, което се ражда, когато се създават националностите и се гради националната култура, когато се извършват великите възродителни процеси в човешката история. Цялата буржоазия и цялата стара политика беше обвинена като националистическа. Защото, оказа се, че тя има ясно определени национални интереси и идеали – национална култура и национално светоусещане, които не могат да се подминават така лесно и да се препуска пред тях, както препуска диво стадо животни."
Така професорът обясни, че който пледира за буржоазни ценности и капиталистическо стопанство, не може да елиминира националното самосъзнание.

Доказа го т.нар. преходен период. Че без национално самосъзнание и национална ценностна система е невъзможно каквото и да било развитие – нито материално, нито духовно. Затова и едно от най-точните описания на днешната ситуация даде пак историкът Николай Генчев. "Започналият преди 10 години преход рухна. Той беше организиран съвършено ефимерно и несериозно, и имаше две главни задачи. Първо трябваше да остави страната без власт, за да бъде тя окончателно разграбена и унищожена икономически. Другата цел бе да се осигури управление, което да бъде гарантирано от някаква международна сила, която няма интерес да спасява България.Дошло е време политиката както на червените, така и на сините, да бъде коренно преразгледана. Защото те провеждат политика на разруха, която е неспособна да се справи с огромните недостатъци в обществения живот през последните 10 години като престъпност, корупция, разхищение, разграбване, безработица, мизерия. Очевидно България има нужда от нова дума, дело и акт за нейното спасяване. Защото страната загива, както морално, така и физически. Нацията се изчерпва, намаляват нейните биологически, психически и морални възможности. Липсва реална държавна власт, която да сложи ред в нещата. Продължават да действат тъмните неорганизирани сили, които никой не спира."
Описвайки безобразната действителност проф.Генчев беше далеч от черногледството. Беше уверен, че пасивната съпротива е историческа характерна черта на обществото ни. То не се ангажира с активни действия на обществената сцена, но затова пък бавно, системно и методично оказва пасивна съпротива на управляващите.

Онова, което тревожеше историка беше не дали народът ще роди своята нова, родолюбива политическа класа, която да го спаси от катастрофата, а да не би гладът и мизерията да преминат предела, който води до недемократични действия. Защото, предупреждаваше професорът, в тази обстановка, в тази духовна атмосфера и политически климат не може да се появи завършен политик. Не може обществото да е болно, а този, който стои начело да е здравеняк и веселяк.

Неговата висока взискателност беше съпроводена със снизходителност. Понеже като голям учен той знаеше дълбоката историческа и психологическа мотивация на съвремието, а като честен гражданин не можеше да не го поднесе по съответния педагогичен начин – чрез строгост и милост едновременно. Той не се умори да повтаря, че безпътицата, несигурността и унинието са преходни. Че и най-тъмните периоди отминават. Отривистата жизненост беше толкова силна съставка в характера на Николай Генчев, колкото и мрачния сарказъм. Същевременно носеше всички характеристики на свободния дух, при чиято поява околните усещат как неведома сила ги повдига над земята и ги пренася в един свят извън гравитацията на посредствеността, страха и съобразяването. Тази негова волна природа се съчетаваше с вътрешен максимализъм, който мотивира не само цялото му творчество, но и себеоценките му: "В решителни моменти не намерих достатъчно сила на гласа, за да бъда чут. Защото стотици пъти съм предупреждала за опасностите, които грозят страната. Но полза от това няма." Защото гражданинът Генчев, какъвто би следвало да бъдат всички български интелигенти, желае не само свободата да се изкаже, не само да бъде чут, но и да бъде послушан. Иначе от приказките файда няма.

Професор Генчев не беше кабинетен учен. Той беше бохем. В него имаше някаква жизнерадостна безпощадност. Както безпощадно съдеше глупостта и дивотията, така безпощадно се отнасяше и към себе си. За неговия престол в българската историческа наука навярно ще се яви приемник, но мястото на личността, на гражданина, на голямото национално явление Николай Генчев ще остане завинаги празно.”
В брой 7 (362) на Пловдивския университет от 2006г, Проф. Дфн Никола Балабанов пише за него:
“Николай Генчев притежаваше всички качества на политик и държавник. Но в очите на новите демократи имаше компрометиращо минало и тесни връзки със старата номенклатура.Николай Генчев не криеше, че ненавижда административната работа. Като ректор на най-авторитетния университет той имаше да изпълнява много представителни функции, но заедно с това, по Неговият кабинет беше винаги отворен за мен. Секретарката му знаеше за нашите взаимни симпатии и ме пускаше при него, даже когато “отсъстваше” за другите.
Професор Николай Генчев имаше сложна съдба. Тя ту го издигаше като любимец на обществото и част от неговия елит, ту, заради независимото му и нестандартно поведение, го тласкаше надолу. Но талантът му всички признаваха, от острия му ум се възхищаваха, а много се плашеха.”

II.Приносът на Николай Генчев към българската историография
1.Биографични данни
Проф. Николай Генчев е български историк, роден на 2 ноември 1931 г. в с. Николаево, Старозагорско. Николай Генчев завършва мъжката гимназия във Велико Търново и история в Софийския университет “Климент Охридски”.
Научната му кариера започва през 1959 г. в Катедрата по история при проф. Александър Бурмов. През 1974 г. той самият е вече професор, а през 1978 г. – и доктор на историческите науки. През 1989 г. става член-кореспондент на БАН. От 1976 е декан на Историческия факултет при Софийския университет, през 1991-1993 г. е ректор на Софийския университет, а от 1998 г. е председател на Съюза на университетските преподаватели в България.Той е основател и председател на Националния демократичен съюз, на движението Български конституционен форум. Проф. Генчев е носител на Международна Хердерова награда за принос в европейската наука. Златна палма на френските университети през 1992 г.
Николай Генчев умира на 22 ноември 2000 г. в София.
В своето време той беше един от най-значимите мъже на България и на 10 ноември 1989 година беше сред възможните водачи на демократичните сили.
Колоритна личност, която десетилетия наред беше в центъра на общественото внимание. Жизнен, интелигентен, ерудиран, артистичен, тогава правеше впечатление на честен и мъдър. Предполагаше се, че зад фасадата на неговата жизненост и интелигентност е премислящият голям човек.
Генчев беше приеман като пример за човек с европейска мярка.Патриот, общественик, току-що завършил висше образование той е препоръчан от българската държава на тогавашния алжирски президент Бен Бела и става негов съветник, после се отказва от очерталата се политическа кариера, за да се посвети на науката. От него бяха респектирани държавни и партийни ръководители на комунистическа България. Той повлия в изграждането на хиляди специалисти-историци. През 1981 година, когато се отбелязваше 1300-годишнината на българската държава, Генчев изнесе цикъл от телевизионни лекции за историята на България. Стигна до Първата световна война и болшевишката революция от октомври 1917 година. Тогава каза – “С Октомврийската революция беше сложено началото на един мащабен социален експеримент, за чийто изход е още рано да съдим. Поради тази причина аз не съм компетентен да говоря за събитията след нея”.
За днешните ни възприятия и исторически опит думите му са незабележими, но тогава те бяха гръмко отрицание на тоталитарния комунизъм.
През декември 1989 г. Николай Генчев инициира и оглави Български национален демократически съюз (БНДС) като различаваща се от СДС национална организация. Разгласи поканата си до Желев за публичен диспут по националните проблеми. Под натиск на външни и вътрешни политически сили, както и в резултат на собствено преосмисляне, той разпусна БНДС. Веднага се включи в Съвет на учените в подкрепа на СДС. По-късно създаде партията Конституционен форум. Влезе в коалиция с БЗНС и без успех участва в изборите през 1991 година. След това имаше поредица от инициативи за обединение на либералните формации.
Отказа на БСП да стане министър-председател след оставката на Филип Димитров (1992). Кандидат за президент през 1996, но не беше подкрепен от основните политически сили, които бяха преценили, че други са по-достойни.

2.Историографски анализ на творчеството
„Българо-руски културни общувания през Възраждането"
Второто първо издание на книгата „Българо-руски културни общувания през Възраждането" има основания, които далеч надхвърлят библиофилските или моралните, а именно - научни основания. Българо-руската тема в разнообразните си аспекти е защитена в значителен брой публикации, както от руски, така и от български автори. Сред тях са изследванията на учени като Б. Ангелов, М. Арнаудов, Т. Боров, В. Велчев, Н. Мавродинов, М. Глопруженко, Е. К. Потапенко, И.Снегаров, И. Шишманов. След 1976 г. се появиха работи на българските учени Г. Димов, Ст. Дойнов, И. Конев, К. Косев, 3. Маркова, Л. Минкова; на руските изследователи Б. Н. Билунов, В. И. Злъщнев, К. Поглубко, Л. И. Степанова, А. А. Улунян. Те разглеждат в сравнително нормален научен стил конкретни аспекти на тази страна на българската духовна еволюция и поставят точките над всички фактологични йоти в историографията, посветена на Възраждането. По един парадоксален начин обаче, голямата тема за българо-руските културни връзки остана над конкретните изследвания. Частите не са сглобени в смислено цяло, защото е необходим мощен синтезиращ интелект, интересуващ се от връзките, от глобалностите, от общата картина, какъвто (б)е професор Генчев. Тоталните истории, глобализиращите картини често са обект на отрицание от стандартните историци, защото търсенето на голямата картина нерядко пренебрегва изчерпателността, пунктуалността, дори подробната аргументация. Книга от триста и осем страници очевидно не съдържа цялата история на българо-руските културни отношения, но тя предлага цялостен разказ, който да разчертае картината, която по-късно ще бъде бродирана от историци с други нагласи. Но цялостният поглед, достатъчно информиран, за да отсее плявата от зърното и достатъчно безпристрастен, за да отдели реалното от желаното, предлага разказ за връзките за онези най-важни елементи на историческия разказ, които съставляват разликата между хронографията и историята. Връзките между училище, история, нация, православие, славянство, книги, грамотност, текстове, читатели, писатели, гимназиални директори и директори на пансиони, търговци, Габрово, Букурещ, Одеса и още много, много други елементи, проговарят именно в своята съвкупност.

Панорамата на българо-руските културни връзки, представена на читателя, се подчинява на изследователска програма, която подрежда материала не само хронологично и тематично, но и в логиката на осмислен исторически разказ. Тук става въпрос не толкова за настоятелно търсене на причинно-следствените отношения, колкото за откроена връзка между мотивите, действията и взаимодействията на субектите на историческото поле. В привидната енциклопедичност на изследването ясно се очертава еволюцията на българското общество, на руската източна политика и на самите българо-руски взаимоотношения. Важна страна на тази панорамност е балансираното представяне на различните страни на културното общуване. Позициите, както на руските власти и културни среди, така и на българските участници са представени съвършено безпристрастно. Склонна съм да допусна, че именно отсъствието на словоизлияния за величината на руската помощ и за дълбочината на българската благодарност са се оказали особено дразнещи за непознатия цензор. Проф. Генчев отлично знаеше, че добре разказаната емоционална история печели много усмивки, но разумът се храни от фактите. Руската помощ и пряко въздействие в подготовката на българската възрожденска интелигенция и чрез нея върху цялата политическа мисъл и култура е несъмнен и твърде важен процес, без който не би могъл да бъде разбран нито деветнадесети, нито двадесети век. Руската интелигенция и обществено мнение оказват неоценима подкрепа на българската кауза. Българските учени мъже, общественици, професионални революционери са трайно повлияни от отношението си към Русия, а то варира от възхищение до отрицание. Руската геополитическа стратегия, консерватизмът на политическата система, панславизмът, православната доктрина са фактори на културното (а и на политическото) общуване, които не пораждат особен възторг. Но научното изследване не е място нито за пеене на дитирамби, нито за разчистване на сметки и именно пълният прочит на историческия наратив позволява на автора да опази рационалната си позиция.

Генчев написа и издаде важни трудове в областта на новата и най-новата българска история. Книгата му “Левски, революцията и бъдещия свят” е документ за демократичните тежнения в българското общество през 70-те и 80-те години на двадесети век. Проф. Николай Генчев е категоричен: „Ако той беше живял в една голяма страна и ако беше писал на един по-разпространен език, името му щеше да стои редом с имената на най-големите борци за свобода и човешки правди на деветнадесети век”.

В “Спомени” т.5 са изложени спомените на проф. Николай Генчев за институциите, които произвеждат историческите знания, за политическото пренаписване на историята, за историческата истина, за българската историография и за обществената значимост на българския историк.

В "Българското Възраждане" на проф. Николай Генчев са разкрити историческите корени на възрожденската епоха, изследвани са причините и предпоставките на българския Ренесанс. Разгледани са историята и корените на българското Възраждане, политическите идеи и движения в края на XVIII и през XIX век, национално-църковното движение, въоръжените борби против турско робство, просветно-културното Възраждане на България, Априлското въстание, Освобождението на България и др.

Прелом в българската историография по отношение на Втората световна война са двете студии на Николай Генчев „Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война — септември 1938 — септември 1939 г.“] и „Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г.“, които са писани в края на 60-те години. Николай Генчев прави опит да излезе от тяснопартийните коловози и да се придържа към историческия подход. През 70-те години настъпва истински подем в българската историопис за Втората световна война, тъй като се появяват редица научни изследвания, в които преобладава историческият тон, а пропартийните клишета са намалени, без да са изцяло избегнати.