Лекции по История

8. Италия 1918–1926 г. – следвоенна криза, масови движения отляво – комунисти и окупационни стачки, и отдясно – зараждане на фашизма, походът към Рим 1922 г. и установяване на фашистка диктатура 1926 г.

1. Италия през ПСВ - През 1915 г. Италия подписва с Антантата договор, с който се включва на нейна страна в Първата световна война. Според клаузите на договора тя се ангажира да открие нов, южен фронт срещу войските на Централните сили, за да отслаби натиска им на Западния и Източния фронтове. При победа страната получава територии в района на Адриатическо море и по-специално части от Тирол, Далмация и Истрия.
До 1917 г. обаче италианските войски не успяват да осъществят нито един сериозен военен успех. А през октомври 1917 идва поражението им при Капорето, където срещу тях се изправя цялата австрийска армия и седем германски дивизии. След Капорето италианската армия фактически престава да съществува, губейки в битката над 300,000 души убити и ранени. Срамът и унижението не могат да бъдат заличени дори и след "свещената победа" през 1918 г. срещу на практика капитулиралата без бой австрийска армия.

2. Последици от ПСВ - Общо войната струва на страната 600,000 убити, 950,000 ранени и 250,000 инвалиди. За три години военните разходи са повече, отколкото са похарчени в предшествуващия ги половин век. Италия е ударена от много висока инфлация и безработица. И единствената надежда е, че все пак тя е на страната на победителите и разчита на компенсации от мирните договори.
Но във Версай Италия получава много по-малко от очакваното. "Тримата големи" (президентът на САЩ Уилсън и министър-председателите на Великобритания Лойд Джордж и на Франция Клемансо) се отнасят към делегацията й като към второстепенни фигури и това предизвиква силно негодувание в обществото, но не толкова срещу съюзниците, колкото срещу самото правителството. Неуспехът му да отвоюва обещаното в договора от Лондон и полагащите се за загубите компенсации са поредното национално унижение. То поставя и началото на края на либералната политическа система в Италия. За правото й да я наследят започват спор три политически групировки - фашизмът, католицизмът и социализмът.

3. Създаване и развитие на фашизмът - Официално фашизмът се появява на политическата сцена през март 1919 г, когато Мусолини създава в Милано първото „фашо ди комбатименто" (буквално "боен сноп"). На 28 август с.г. е публикувана и „Програмата на италианските бойни снопове". Независимо от изричната уговорка за „антидемагогския" си характер, тя представлява очевиден опит да се отговори едновременно на всички чувства и искания, конто вълнуват страната в онзи момент. На работниците се обещава подобряване на жизненото равнище; на фронтоваците - санкции срещу незаконно забогателите; на патриотите - мъст за „осакатената победа"; на италианците – „чисто италианска" антипартия (естествено, за разлика от „нечисто италианската" Социалистическа партия).

4. ИНП - Два месеца преди създаването на първото „фашо ди комбатименто" се появява и Италианската народна партия - ИНП (Партито пополаре). Нейната програма, публикувана на 18 януари 1919 г., включва искания за общо избирателно право по пропорционалната система, административна децентрализация и широка автономия за местните общински органи, осемчасов работен ден, равно заплащане на мъжкия и женския труд, стриктно спазване на колективните договори, зашита на дребната селска собственост, разширяване на мрежата от религиозни училища, изграждане на „истинска народна държава, която, съзнавайки границите на своята дейност, да уважава такива естествени звена и организации като семейството, класите и общините и която да уважава личността и да поощрява частната инициатива".
ИНП е създадена с благословията и подкрепата на Ватикана, а неин пръв ръководител е свещеникът дон Луиджи Стурцо. Но от самото начало пополарите (както започват да се наричат членовете й) подчертават, че не са "католическа партия", а "партия на католиците", за да покажат, че поставят ударението именно върху политическата дейност. И пополарите, и фашистите излизат с "национални" програми и с намерение да обединят в редовете си представители на всички прослойки на италианското общество. Но в началния етап от развитието си (1919-1920 г.) първите се оформят предимно като партия на дребните селски собственици от Юга и Центъра на страната, а вторите трудно могат да се похвалят с особени успехи извън чертите на големите градове в Севера. И двете движения обаче са единодушни в агресивното си отношение към социалистите.Формално основната причина - страхът от силата им – изглежда достатъчно основателна.

5. „Червеното двулетие” - Годините 1919-1920 в Италия наистина заслужават определението "червено двулетие", наситено със завземане на предприятия от трудещите се и установяване на "работнически контрол”, червени знамена по покривите на фабриките в Северна Италия, въоръжени отряди от "красногвардеици", които дефилират по улиците на градовете и т.н.

6. Разделение в ИСП - Същевременно обаче Социалистическата партия (ИСП) влиза в битката за либералното наследство и е дълбоко разделена. "Социалпатриотите" продължават да твърдят, че позицията на ИСП в подкрепа на участието на Италия във войната на страната на Антантата е била правилна. На противоположни позиции застават онези, които в последна сметка ще се обособят като фракцията на "максималистите-абстенционисти" за да оформят в началото на 1921 г. отделна Комунистическа партия. Между тези две крайни позиции стоят "социалистите-третоинтернационалисти".

7. „Черното двулетие”, НПФ и Мусолини - Непреодолимите разногласия между тях дават възможност на десните сили да си възвърнат инициативата и на свой ред 1921-1922 г. се превръщат в "черно двулетие", кулминирало с идването на власт на Мусолини. Всъщност именно през 1921 г. фашисткото движение започва да се трансформира в партия. При това партия, която в името на спокойствието и реда, "смущавани" от социалистите, започва да използва насилието, намирайки съчувствие и подкрепа сред т. нар. "средни класи" и покровителствана от изпълнителната власт - администрация, полиция, армия. Така фашизмът се оказва в подем в момент, когато левицата върви към упадък, а "политическата класа" все по-често вижда в него единствената реална преграда срещу опита за повторение на руската революция и на италианска земя.
В резултат в парламентарните избори от май 1921 г. фашистите за първи път получават и парламентарно представителство в рамките на т. нар. "национален блок", заедно с управляващите либерали. Шест месеца по-късно, през ноември, Мусолини обявява създаването на Национална фашистка партия (НПФ). В програмата си тя залага тезата за силната държава и възстановяването на "величието на Италия" чрез преодоляването на класовата борба в името на националната идея. Основен инструмент за постигането на тези цели са фашистките "скуадри" (отряди), превърнали насилието над политическия противник в стратегия за завладяването на властта.

8. Мусолини завзема властта - Явното съдействие на държавните органи и институции окуражава Мусолини и през октомври 1922 г. той излага пред поредната национална конференция на НПФ план за реализирането на тази стратегия. От цяла Италия фашистите трябва да тръгнат към Рим, като завземат по пътя си всички важни обществени центрове. Мусолини ще поиска оставката на правителството и предаването на властта на НПФ. В случай на отказ въоръжени фашистки отряди, разположени около столицата, ще нахлуят в нея и ще я завладеят със сила. На 28 октомври този изключително наивен план е задействан. И при това успява, въпреки, че силите на реда са значително по-многобройни и много по-добре въоръжени от "скуадрите". Заслугата за това обаче е не на "похода към Рим" на фашистите, а на краля Виктор Емануил 3. Той отхвърля предложението на премиера да ги разгони с полиция и го принуждава да си подаде оставката. На негово място на 30 октомври кралят назначава за министър-председател Мусолини.

9. Първи кабинет на Мусолини 1922 г. - Първият му кабинет е коалиционен, само с 4-ма министри-фашисти. Заплашен с разпускане, парламентът гласува доверие на правителството и извънредни правомощия на министър-председателя. На свой ред кралят подписва декрет, който узаконява паралелното съществуване наред с полицията, на т. нар. Доброволна милиция за национална безопасност - нещо като лична "преторианска гвардия" на Дучето ("водачът"), както вече титулуват Мусолини фашистите.
През декември 1922 г. към "партията от нов тип", както сама се величае тя, е създаден Голям фашистки съвет (ГФС). В него, освен членове на ръководството й, влизат и министрите-фашисти. Съветът се назначава лично от Мусолини, определен за негов пожизнен председател, а функциите му са да контролира дейността на правителството и да "пропуска" (или спира) законопроекти преди внасянето им в парламента. Това е отказ от принципа на разделението на властите и същевременно крачка към установяване на еднопартиен контрол върху държавата.

10. Избори 1923-1924 г. - През лятото на следващата 1923 г. Мусолини решава да започне подготовка и на парламентарни избори, които да дооформят "законното" узурпиране на властта. За да няма обаче изненади, той се застрахова с т. нар. "закон Ачербо", според който партията, спечелила относително мнозинство в изборите (минимум 25%), автоматически получава 2/3 от местата в парламента. Второ, НПФ планира да състави т. нар. "национална листа", привличайки в нея и част от либералите и демократите, а също и представители на едрия промишлен капитал от Севера и на латифундистите от Юга. И накрая, предизборната кампания е съпроводена с манипулации и насилие.
Пълен разнобой цари и в левицата състояща се вече от две социалистически и една комунистическа партии. В резултат от разединението на опозицията през април 1924 г., когато се провеждат изборите, НФП печели убедително с 65% срещу 20% за десните и 15% за левите й опоненти. Така Мусолини легитимира и "парламентарно" диктатурата, към която се е устремил.

11. Следизборната атмосфера - Новият парламент се открива на 24 май 1924 година. А на 30 май депутатът-социалист Джакомо Матеоти произнася унищожителна за фашистите реч, в която предлага изборите, проведени в обстановка на терор и насилие, да бъдат касирани. На 10 юни Матеоти е отвлечен и убит.Това внася във все още нажежената следизборна атмосфера един нов елемент - на моралният бунт срещу методите на фашистите.

12. Опозицията - На 12 юни опозицията бойкотира заседанието на парламента. На следващия ден е създаден "Комитет на опозицията", който решава този бойкот ("парламентарна сецесия") да продължи. Създава се т. нар. Авентински опозиционен блок.Но с това решение идва и краят на единодействието между депутатите-нефашисти и започват дълги дебати дали "сецесията" е първата, или пък единствено възможната крачка и дали да организират масови действия, или стриктно да се придържат към парламентарните форми на протест. Това дава време на управляващите да се отърсят от първоначалното си объркване и да се мобилизират за ответна атака.На Мусолини помага и Виктор Емануил 3, който категорично отхвърля искането на опозицията да го освободи като министър-председател. Така кралят си отмъщава за преобладаващите сред опозиционните среди републикански настроения.

13. Нов етап 1925-1926 г. - На 3 януари 1925 г. Мусолини лично поема върху себе си цялата "политическа, орална и историческа отговорност" за "кризата Матеоти". Тази дата е началото на нов етап в развитието на фашизма, в който той вече започва да се превръща от правителство в режим.През 1925 и 1926 г. този процес е легитимиран и нормативно. Със закона за прерогативите на държавния глава от 1925 г. фактически се ликвидира парламентарния контрол. Освен, че му е отнето правото да се произнася по промените в кабинета, парламентът не може да включи в дневния си ред нито един закон, който не е одобрен от правителството, отнета му е и законодателната инициатива. И обратно - със закона от 1926 г. "За правата на изпълнителната власт да издава юридически норми" Мусолини получава не само монопол върху законодателната инициатива, но и правото да отменя актове, утвърдени от парламента.

През май 1925 г. послушният парламент гласува и още един закон, формално насочен срещу масонските ложи, а на практика ограничаващ свободата на действие на опозиционните партии и организации. През юли с.г. с разпореждане на правителството фашистките профсъюзи пък получават монополното право да представляват интересите на работниците в трудовите конфликти. В замяна на това новите "монополисти" официално обявяват, че се отказват от методите на стачната борба. През септември започва и окончателната атака срещу съществуващата, макар и все по-формално, свобода на пресата.

Осигурил си на практика контрола върху законодателната и изпълнителната власт, свил до минимум възможността за опозиционно противодействие, подчинил профсъюзното движение, "опитомил" пресата, Мусолини вече е готов да премине към следващия етап - на установяването на открита диктатура. Това става в края на 1926 г., след четвъртия и най-мистериозен опит за атентат срещу него, вината за който е хвърлена върху 16-годишен младеж, буквално разкъсан от охраната на Дучето.