Лекции по История

3. Международни отношения 1933–1937 г.

В сравнително кратък исторически период Версайско-вашингтонската система изчерпва своите възможности за поддържане на мирновременните международни отношения. Началото на края на илюзиите за продължителен мир се проявява и в Европа, и в Азия.

1. Експанзия на Япония - В началото на 30-те години Япония започва своята експанзионистична политика, подчинена единствено на интересите на т. нар. божествена империя.
Разработена и подготвена още през 1927 г. чрез т. нар. меморандум на Танака, по името на министър-председателя на Япония, тя предвижда установяване на японска хегемония в цяла Азия и в света. Изпълнението на програмата включва преди всичко агресивни действия срещу Китай, тъй като се предполага, че след завземането на голямата държава, останалите азиатски страни ще попаднат под японска власт по силата на падащите фигури на доминото.
Първият акт на японската политика на експанзия е непровокираната окупация на гр. Шандун, център на провинция Цзинан, през май 1928 г. Вторият акт на тази политика е агресията на японските въоръжени сили в Североизточен Китай и завладяването на целия регион през септември-ноември 1931 г. Трето, в края на януари 1932 г. японските войски нападат гр. Шанхай, но спират военните действия в деня на откриването на извънредната сесия на Общото събрание на ОН (3 март с. г.). Два дена преди това, на 1 март 1932 г., на територията на Североизточен Китай (Манджурия) японците създават марионетната държава Манджоу Го, нарушавайки суверенитеша на Китай и подписаните международни договори за политиката на великите държави в тази голяма страна.

2. Комисия на ОН в Манджурия - Безпрецедентната агресия на Япония в Манджурия предизвиква протеста на китайското правителство в ОН. Тя изненадва и Великите сили, които виждат в нея заплаха за собствените си интереси в Източна Азия и в Китай. Поради това, Общото събрание на ОН приема резолюция, постановяваща създаването на специална комисия за разследване на събитията в Манджурия. Комисията се ръководи от лорд Литън. Тя проучва положението на място няколко месеца и успява да установи резултатите от японската агресия в територията на Китайската република. „Комисията Литън" представя своя доклад в края на 1932 г. Тя признава акта на японската агресия и нарушенията на суверенните права на жертвата на агресията. Успоредно с това комисията признава и особените интереси на Япония в Манджурия и поради това, почти напълно оправдава действията на агресора. Съветът на ОН обсъжда проблема в духа на посочения доклад и практически се задоволява с признанието и с порицанието на японската експанзия.

3. Япония продължава инвазията си - Междувременно японските войски разширяват инвазията в северните провинции на т. нар. Вътрешен Китай. Те създават реална заплаха за столицата Пекин и за Вътрешна Монголия. На 24 февруари 1933 г. Общото събрание на ОН приема резолюция, която постановява: агресорът и жертвата на агресора да се съобразят с Устава на ОН, с клаузите на пакта „Бриан-Келог" и на договора на деветте от Вашингтонската конференция. Япония обаче отхвърля тази резолюция и напуска демонстративно ОН (28 март 1933).

4. Пактът на четирите - От 1933 г. нацистка Германия настойчиво изисква да се премахнат военните клаузи на Версайския договор и да получи равноправие във въоръжаването. През март 1933 г. Б. Мусолини предлага своеобразен изход от създалата се ситуация с идеята, четирите Велики сили - Великобритания, Франция, Германия и Италия, да подпишат споразумение за сътрудничество по всички международни проблеми: европейски, световни, колониални. В проведените предварителни преговори, правителствата на четирите изказват принципно съгласие с идеята на Дуче, макар тя да предизвиква и остри възражения на политици и общественици в Лондон и Париж, във Варшава и в други столици на малки европейски държави. Независимо от протестите, договорът за „съгласие и сътрудничество" се подписва на 7 юни 1933 г. в Рим.

5. Претенции на Германия - Пактът на четирите открива началото на опитите да се намери общ език с новите държавници в Германия и да се демонстрира единомислието на великите държави в Европа. Само два месеца след подписването на пакта обаче германският външен министър фон Нойрат поставя в ОН отново искането на своята страна за равноправие във въоръжаването. Западните демокрации не могат да си позволят да разрешат открито ремилитаризацията на Третия райх. Първо, те се опасяват от бързото възстановяване на страната и второ, съществува опасност да се злепоставят, ако нарушат собствените си принципи. Отговорът на Германия напомня дързостта на японските милитаристи. На 19 октомври 1933 г. Германия напуска ОН. Римският договор остава нератифициран. В условията на подчертано активизиране на милитаристичните и екстремистките среди в европейските държави, ОН кани СССР да встъпи в неговите редове, което става през 1934 г.

6. Ремилитаризация на Германия - Междувременно нацистите в Германия реализират програмите си за въоръжаване на държавата, т. е. за безапелационно нарушаване на клаузите на Версайския договор. През пролетта на 1935 г. X. Гьоринг официално обявява съществуването на германска авиация. Специален декрет на фюрера въвежда задължителна военна повинност. Тя създава възможност в кратък срок да се изгради 500-хилядна германска армия, снабдена с модерно оръжие. По данни на германски изследователи до 1939 г. Германия има армия от 2.6 млн. души, от които 400 хил. във военновъздушните сили (ВВС) и 50 хил. във военноморските сили (ВМС).
През март 1935 г. Великобритания и нацистка Германия подписват т. нар. англо-германско морско споразумение. То разрешава на Германия да притежаба военноморски флот (ВМФ), равен на 35% от надводния и 45% от подводния флот на Обединеното кралство. Това споразумение ангажира Великобритания с фактическото нарушаване на мирните договори от 1919 г. Нейното съгласие Германия да строи ВМФ не е обикновена политика на добронамереност и съчувствие, а политика на съзнателна отстъпка пред Третия райх, с надеждата удовлетворението на германските искания да изчерпи по-нататъшните им претенции. Много скоро мнозинството от британските дипломати се сблъскват с други реалности, които предсказват, че Великобритания не може да удовлетвори неограничените амбиции на нацистка Германия. През 1936 г. нацисткото правителство анулира подписаните в Локарно споразумения. Германия вече не се нуждае от гаранции и арбитражи. Тя разполага със сила и самоувереност, които се превръщат в политическо своеволие и пълно незачитане на международното право. В този деликатен момент Великобритания и Италия не поемат отговорностите на гаранти на Рейнския пакт и фактически одобряват едностранните действия на Германия. Това поощрява А. Хитлер, който през с. г. дръзко изпраща войски в Рейнската демилитаризирана зона. Войниците носят оръжие без патрони, а офицерите имат заповед да отстъпят без съпротива, ако срещнат френски и белгийски части. Такива обаче не се появяват. Германия приобщава Рейнската зона без каквато и да е съпротива. Фюрерът получава „зелена улица" по пътя към Централна Европа и във военно, и в психологическо отношение. Защото с окупацията на Рейн при благожелателното отношение на западните демокрации стратегическата основа за съпротива срещу Хитлер в Източна Европа изчезва.

7. Нов политически климат в Европа - Реваншизмът, агресивността и нарушенията на международните договори създават нов политически климат в европейския континент. Доминиращи в този климат са тенденциите към разрушаване на следвоенния международен ред и пряката опасност от нова война. В тази обстановка френската и съветската дипломация започват трудни разговори по въпросите на европейската и на националната сигурност. В преговорите се включва и Чехословакия. През 1935г. Франция е стратегически по-слаба, а потребността от съветска военна подкрепа - отчаяна. Въпреки това тя с неохота сключва политически съюз със СССР. Париж категорично отказва двустранни разговори на равнище генерални щабове. До 1937 г. френското правителство не допуска съветски наблюдатели на маневри на френската армия.
Френско-съветският и Съветско-чехословашкият договор за взаимна помощ от 1935 г. предвиждат съвместни действия в случай на агресия от страна на друга държава. Франция и СССР се задължават да пристъпят взаимно към незабавна консултация с цел да бъдат взети мерки за съблюдаване на чл. 10 от Устава на ОН. Ако двете държави станат предмет на непредизвикано нападение от страна на която и да е европейска държава, Франция и СССР взаимно ще си окажат една на друга незабавно помощ и подкрепа. По силата на Съветско-чехословашкия договор, в случай на непредизбикано нападение над Чехословакия, СССР може да окаже помощ след като това стори Франция, съобразно френеко-чехословашките споразумения. Комплексът от мерки не е уточнен, но принципната предпоставка за по-нататъшни договорености, включително и по военните аспекти на подкрепата, са открити.
В същото време Великобритания и нейните консервативни правителства се ориентират към политика на успокояване, укротяване, задоволяване - с цел умиряване на Германия. Тази особена съвкупност от понятия и действия на британската, а впоследствие и на френската дипломация, придобива гражданственост под названието политика на умиротворябането. Единственият открит и непримирим противник на политиката на умиротворяване и на отстъпки пред Хитлер в Камарата на общините е Уинстън Чърчил. Личност с политическа интуиция и конструктивно мислене, с чувство за отговорност и трезво приемане на реалностите, Чърчил предупреждава за огромната опасност от нацистката експанзия в Европа и света. Той настоява за драстични мерки против тази експанзия. Чърчил обаче задълго време е низвергнат от политическия Олимп заради „богохулните" слова против неадекватното поведение на правителството.
Политиката на умиротворяване се проявява още през есента на 1937 г., когато специалният пратеник на премиера Н. Чембърлейн - лорд Халифакс, провежда тайна среща с Хитлер в Нюрнберг. На тази среща фюрерът разкрива неписаната програма на своята политика за приобщаване на немците от Австрия, Чехословакия и Полша към родината им, т. е. за овладяването на трите европейски държави и включването им в границите на Третия райх. Лорд Халифакс изслушва Хитлер сдържано и с уважение в английски стил. Той уверява фюрера в готовността на Великобритания да разбере неговата философия и да не противоречи на неговите планове.

8. Италианска агресия в Абисиния - През 1935 г. Италия извършва агресия срещу Абисиния. Император Хайле Селасие I отправя молба до ОН за защита и съдействие, но не получава очакваната помощ, защото приетата резолюция за икономически санкции срещу Италия остава без последствия. Великобритания и Франция обявяват, че Абисиния е в сферата на влияние на Италия. Министрите на първите две държави приемат таен план-проект Хоуар-Лавал (декември 1935) за разделянето на африканската държава между италианската власт и властта на императора при съдействието на Лондон за излаз на море през Британска Сомалия. Планът обаче излиза в печата преди да бъде представен в ОН и се проваля. Италианските агресори преодоляват мъжествената съпротивата на абисинците чрез бойни отровни вещества. Етиопия е превърната в италианска колония. През май 1936 г. Мусолини провъзгласява италианския крал Виктор Емануил за император на новоименуваната Етиопия.

9. Агресия в Испания и Китай - Непосредствено след италианската агресия в Абисиния в Европа и в Азия нараства напрежението от нови огнища на война. През лятото на 1936 г. в Испания започва гражданска война, в хода на която Германия и Италия осъществяват въоръжена инвазия в подкрепа на ген. Фр. Франко. Тази инвазия предопределя изхода от военните действия. Войната в Испания дава възможност на Хитлер да подготви почвата за осъществяването на огромните му амбиции и естествено да провери оръжието, с което разполага. А в азиатския континент през септември 1937г. Япония извършва повторна агресия срещу Китай, която цели пълното завладяване на републиката.
В тези години Великобритания, Франция и САЩ фактически бездействат, т. е. те не предприемат конкретни действия срещу настъплението на агресивните държави. По време на италианската агресия в Етиопия Камарата на общините във Великобритания забранява износа на оръжие и за Италия, и за Етиопия. С ембаргото върху износа на оръжие Обединеното кралство фактически поощрява агресора, защото той продължава да получава оръжие от Германия. Подобна позиция заемат и САЩ. На 31 август 1935 г. Конгресът приема Закон за неутралитет, забраняващ доставката на американско оръжие за воюваща държава. Законът не засяга доставките за всички други, т. е. трета държава би могла да снабдява с американско оръжие воюващи страни. Успоредно с това ОН се оказва неспособно да гарантира суверенитета и правата на жертвите на агресията, както и да приведе в действие системата на санкции срещу агресорите.

10. Създаване на Оста - Снизходителността на западните демокрации към действията на Германия, Италия и Япония поощрява трите държави към взаимодействие и съгласуване на предизвикателната експанзия. През 1936 г. в Берлин се подписва германско-италиански протокол, който оформя създаването на т. нар. ос Рим-Берлин. Съвместният протокол предвижда автоматична военна помощ и сътрудничество. В последните месеци на 1936 г. сближаването на експанзионистичните държави продължава. Германия и Япония подписват Антикоминтерновски пакт за борба с комунистическите сили в света (ноември 1936). Пактът постановява двете държави да вземат необходимите отбранителни мерки в случай на активизиране на подривната дейност на Комунистическия интернационал, да разменят потребната им информация помежду си и с други държави.
В следващите години Антикоминтерновският пакт привлича нови членове. През 1937 г. към него се присъединява Италия. Това позволява на средствата за масова информация да заговорят за оста Рим-Берлин-Токио. Две години по-късно към пакта се присъединяват Унгария, Манджоу Го и Испания. Посочените договори и допълнителните споразумения фактически оформят коалицията на експанзионистичните държави преди началото на предвоенната криза. Западните демокрации, САЩ и СССР не успяват да създадат коалиция. Причините за този неуспех са липсата на доверие, егоистичните интереси, изолационизмът на Вашингтон и активно развиващата се съветска политика на сътрудничество с хитлеристка Германия.

За кратък исторически период политиката на Япония, Германия и Италия повишава напрежението в системата на международните отношения. Западните демокрации се опитват да лавират или да се договарят на основата на надеждите, а не на реалностите. Всички тези факти разрушават илюзиите за възможна система за колективна сигурност и за поддържане на продължителен мир. Европа и Азия заемат твърде рискован старт към предвоенната криза и към световната война.