Лекции по История

27. Международни отношения след 1989 г.

1. След промените в Европа - В хода на промените още през ноември 1990 г. в Париж се провежда конференция на най-високо равнище на страните от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Конференцията приема т. нар. Парижка харта за нова Европа, която признава обществените промени в източната част на континента, европейската идентичност на понятието сигурност и необходимостта от двустранно и многостранно сътрудничество в регулиране на възникнали и възникващи кризи в прехода към единна Европа.
През същата 1990 г. страните-членки на Северно-Атлантическия блок провеждат среща на най-високо равнище в Лондон, на която потвърждават необходимостта от превръщането на Европейската общност в политически съюз и общоевропейската идентичност на отбраната и сигурността на Стария континент. Година по-късно (ноември 1991) страните приемат нова стратегическа концепция за общоевропейска сигурност на основата на НАТО, на неговото оперативно единство и на европейската интеграция. Според страните-членки, тази концепция отговаря на новото съотношение на силите пред прага на разпадането на СССР.
Година след това държавните ръководители на Г-7, в присъствието на президента Елцин, приемат Политическа декларация, озаглавена Формиране на новото партньорство (8 юли 1992), в която утвърждават измененията в глобалния политически ландшафт и многообразните форми на предстоящото сътрудничество. В името на новото партньорство НАТО създава Съвет за северноатлантическо сътрудничество, който цели да укрепи отношенията на съюза със страните от Централна и Източна Европа.
В следващите години европейският политически елит следи с внимание три основни процеса на обществено, политическо и международно развитие: 1) изграждането и проявите на обединена Германия; 2) превръщането на Европейската икономическа общност в Европейски съюз по силата на Договора за обединена Европа (1987), влизащ в сила на 1 януари 1993 г., и 3) процесите на преход и обновление в страните от Източна Европа и суверенните държави на територията на бивишя Съветски съюз.

2. Германия - Обединена Германия се изправя пред нелесния проблем за промени в източните провинции и за приобщаването им към стопанския и националния живот на цялата страна. Тези промени изискват много големи средства, превишаващи проектираните по предварителните преценки. Независимо от това обединена Германия влиза в международната политика с нови възможности особено в областта на въоръжените сили и отбраната, тъй като получава в наследство военната сила на бившата ГДР. На немска територия вече няма съветски войски, но има войски на съюзниците от НАТО. В рамките на тази организация Германия води политика на приоритети, в които на първо място е германско-американското сътрудничество. Със същото значение е германско-френското сътрудничество, което има повече от 36-годишна история.

3. Източна Европа и Западът - Новата стратегическа реалност поражда две тенденции в поведението на европейските държавници и политици. Първата е свързана със спадането на интереса на Западна Европа към НАТО и проблемите на отбраната. От съюза се интересуват повече източноевропейските държави - Чехия, Словакия, Полша, Унгария, България и други. След 1991 г. източната половина от Европа остава без „чадъра" на познатата дотогава структура на сигурност, създавана преди от Варшавския договор, и затова тя се стреми определено към НАТО. В началото обаче НАТО се оказва неспособна да намери оптимално решение. По силата на договора от 1949 г. тя остава свързана единствено с отбраната на Западна Европа и Северна Америка.
В тази обстановка се проявява и втората тенденция в поведението на европейските политици - преосмисляне на американското военно присъствие в Европа. Мнозина държавници от европейските столици смятат, че присъствието на 300 хил. американски военнослужащи вече не е необходимо, защото има нови реалности и в областта на въоръженията и отбраната. Поради това Европа се замисля върху възможностите сама да гарантира своята сигурност. САЩ не приемат тази идея,твърдейки, че без тяхно участие и без американското военно присъствие континента ще изпадне в безизходица.
Цели осем години Европейската общност и Северноатлантическият съюз последователно изразяват своето принципно съгласие за приемане на нови страни в техните структури. Те приветстват желанието на тези кандидати, но в действителност бавят вземането на политически решения, въпреки че структурират необходимия работен механизъм.

4. Политика на Русия - В същото време Русия демонстрира основните направления на своята международна политика: първо, европейското направление и амбицията да запази позиции в Стария континент; второ, азиатското направление, насочено към КНР, Япония и новите азиатски независими държави. В израз на първото направление Русия проявява желание да стане член на Съвета на Европа (1992).
За управляващите в САЩ Русия продължава да бъде непознати непредвидим фактор на международната политика. Наистина, отношенията между САЩ и Русия се развиват на основата на важни документи - Хартата на руско-американското партньорство и дружба (юни 1992) и Ванкувърската декларация за стратегическо партньорство (април 1993). Двете страни продължават и процеса на съкращаване на стратегическите оръжия на основата на ново споразумение СТАРТ-2, подписано на 3 януари 1993 г. по време на официалното посещение на президента Дж. Буш в Москва. То предвижда в срок от 10 години Русия и Щатите да съкратят с две трети ядрените си арсенали.
В началото на 1994 г. президентът Б. Клинтън посещава Москва и съвместно с руския президент Б. Елцин поставя началото на т. нар. зряло партньорство между САЩ и РФ. Девет месеца по-късно (септември 1996) във Вашингтон двамата президенти подписват т. нар. Партньорство за икономически прогрес. Следва среща на върховете в руската столица, която набелязва направленията за координация на това партньорство: придаване на универсален характер на контрола над въоръженията и миро творчество. Противоречията между двете държави обаче създават сериозни препятствия за реално партньорство.
Особено сериозен и конфронтиращ е проблемът за разширяването на Северноатлантическата организация с включването на държави, намиращи се твърде близо до западната граница на РФ. Държавниците в Москва открито говорят за създаването на нова заплаха от Запада за сигурността на Русия, тъй като тя ще остане в изолация. В отговор на тези опасения ФРГ и ексминистърът на отбраната Ф. Рюе издигат идеята за стратегическо партньорство на Русия с НАТО в широк общоевропейски контекст. САЩ подържат тази идея и създаването на Постоянен съвет Русия - НАТО. Той осъществява диалога с Москва, но не я допуска до самия стратегически процес за вземане на решения за сигурност.
Следващата стъпка на САЩ и на западноевропейските им съюзници, лансирана през януари 1994 г. е т. нар. Партньорство за мир, отнасящо се за всички държави, които желаят да станат членове на НАТО, и за онези, които са готови да сътрудничат в политиката на сигурност на Стария континент. Предложената инициатива включва поредица от съвместни военни учения, военни игри, обучение за мирни операции в конфликтни райони и т. н. Тя открива възможности за лични контакти между висши военни, за проучване на реалния потенциал на съответните страни и за управление на реформата във въоръжените сили на източноевропейските държави.

5. Политика на САЩ - През последното десетилетие на XX век Съединените щати са глобална сила, която демонстрира чувство за непогрешимост на своите лидери и приоритети. В средата на последното десетилетие на XX век Държавният департамент обявява шест основни направления на американската външна политика: 1) укрепване на икономическата сигурност на американската нация; 2) подкрепа на Русия и на другите нови независими държави; 3) обновяване на НАТО и придаване на нова роля на тази организация; 4) Азия; 5) Близък изток; 6) контрол над разпространението на ядреното оръжие. Глобализмът в политиката на САЩ в последните години на XX век е безспорен. Той се проява първо, във факта, че новата концепция за сигурност в Европа и в света се експонира единствено по американски критерии и не винаги се консултира със съюзниците от Западна Европа. Предвид на това все още се запазват различията и противоречията между съюзниците в НАТО, независимо от смяната на управляващите екипи и правителствени лидери в редица европейски държави.Второ, глобализмът на САЩ се проявява в едностранните действия на президентските администрации в новите локални конфликти в Европа, в Близкия и Средния изток. Те обаче не съдействат за Укрепването на НАТО като единствено функционален Механизъм за стратегическо партньорство. Дори Дейтънското споразумение (ноември 1995), постигнато в Охайо и подписано в Париж (декември с. г.), не сближава напълно САЩ и техните партньори от Западна Европа. Защото то засяга чувствителността на европейците, познаващи по-добре особеностите на балканския регион и на нациите и държавите в него.Трето, Съединените щати полагат усилия да поставят Русия в свой коловоз и да предвидят нейните прояви в международната политика в близко бъдеще. Тези усилия обаче нямат успех.
След седем години преговори представители на Русия, КНР, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан подписват Споразумение за съкращаване на въоръжените сили по общата им граница, за укрепване на доверието и за военно сътрудничество (Шанхай, 26 април 1996). В действителност декларацията на президентите демонстрира новите реалности в Далечния изток и в света. Русия вече заема важно място на китайския и на азиатския пазар. Очевидно САЩ трябва да се съобразяват с новите реалности, а всяко отклонение от това обективно изискване създава проблеми. Ще напомним показателни инциденти..
По нов начин излиза на международната сцена и Япония. Японците имат силно развито чувство за национална принадлежност, което според тях няма аналог в целия свят. От началото на 90-те години японските дър-жавници демонстрант интелектуална самоувереност, която може да се нарече японски национализъм. Мнозинството участници в управляващия елит имат западно образование. Те действат в западняшки стил, но вярват в неповторимостта на японското общество и на японската икономика. Новото самочувствие на японските лидери се изразява и в отношенията със САЩ, и специално в традиционния военен съюз между двете държави. Япония вече поема задължения за своята сигурност. По искане на Токио Вашингтон обещава да върне на Япония 11 бази и съоръжения, включително военновъздушната база във Футенма, най-голямата на островите Рюкю и Окинава, което предполага и изтегляне на американски въоръжени сили. На 17 април 1996 г. в Токио Б. Клинтън и премиерът Рютаро Хашимото потвърждават японско -американския Договор за сигурност, наречен Съюз на XXIвек. Неговите текстове се различават от тези на първите двустранни договори, защото дават повече права на самата японска държава да поддържа на собствената си отбрана, а САЩ са принудени да правят отстъпки.

6. Европейски съюз - Важна реалност в Европа е развиващият се процес на интеграция на източноевропейските държави в западноевропейските структури. Проектите за интеграция предвиждат разширение на ЕС от 15 държави-членки на 27 с 500 млн. население. Съюзът преговаря с правителствата на Полша, Чехия, Унгария, Естония, Словения и Кипър за пълноправно членство. По преценка на централата в Брюксел първата група държави може да бъде приета най-рано през 2006 г. В същото време Швейцария, Норвегия и някои от приемничките на бивша Югославия не желаят да влизат в ЕС. Испания и Португалия не искат за делят фондовете на съюза с бедните братовчеди от Изтока. Във Франция се страхуват да не загубят позициите на водеща политическа сила в интеграцията, а в Германия и в Австрия се наблюдава активизиране на противниците на разширяването на Европейския съюз. Самият процес на интеграция навлиза в период на отрезвяване. Той се демонстрира на срещата на най-високо равнище на страните от ЕС във Виена, през декември 1998 г. Приетият там План 2000, предвиждащ реформа в аграрните и структурните фондове, цели да осигури финансови ресурси за бъдещото разширение на Съюза. По предварителна преценка те възлизат на 120 млрд. екю, но тази сума предизвиква определени опасения. Затова на Виенската среща държавниците предупреждават новите кандидати стриктно да изпълняват предварителните условия за заимстване на европейското законодателство, за екологичната политика, съобразена с новите изисквания, за свобода на словото и на средствата за масово осведомяване и т. н.

7. Характеристика - Динамичното последно десетилетие на XX век не е завършило, но то вече очертава неопровержимите реалности на времето и в първите години на XXI век. Няма идеологическо противопоставяне, но има студена война. Тя се поддържа от модерните ядрените оръжия, от огромните военни потенциали на десетки страни, които продължават да заплашват хората, околната среда и планетата. Остават и множеството противоречия между съседни държави, които търсят разрешение на проблемите със средствата на оръжието. Европа продължава да изживява тревогите от конфликтите на балкански терен и от проблемите на своето съществуване в непосредствено бъдеще. Азия проявява завидна издръжливост в охраняване на своята позиция на континент с нови индустриални и нови глобални сили, независимо от последната финансова криза (лятото на 1998). Континентът има сериозни междудържавни проблеми, но спазва принципа на ненамеса във вътрешните работи и недопускане на неазиатски партньори в чисто азиатски дела. Африка и Латинска Америка имат тежки проблеми следствие от икономическата депресия и политическата нестабилност.

8. Кувейт - В началото на 90-те години светът отново става свидетел на конфликт в района на Арабския полуостров и на Персийския залив. През август 1990 г. Ирак анексира със сила Кувейт. На 6 август започва операция "Пустинен щит", в която участват 230 000 американски военнослужещи. Те се базират в Саудитска Арабия, като основната им цел е да пазят страната от евентуално нападение от страна на Ирак. Саддам Хюсеин продължава да струпва огромен брой войници и техника в Кувейт и това принуждава САЩ да изпратят още 200 000 военнослужещи в Саудитска Арабия. ООН и САЩ предупреждават президента Саддам Хюсеин да се изтегли от територията на Кувейт до 16 януари 1991 г. В противен случай ще последва военна акция на коалиция от държави, членове на ООН, начело със САЩ. След като иракчаните не се изтеглят, президентът Буш разпорежда да бъде извършена най-масираната бомбардировка в историята (до 1991), като целите са военни обекти в Ирак и Кувейт. Той отхвърля общ руско-иракски план за постепенно изтегляне и поставя ултиматум на Ирак да напусне малката държава до обяд на 23 февруари. На 24 февруари започва същинската война - в брилянтно изпълнена и светкавична акция коалиционните сили успяват да изтласкат иракската войска извън столицата Кувейт Сити само за 4 дни. Победена и принудена да се изтегли, армията на Саддам Хюсеин запалва над 700 петролни кладенци в северните части на Кувейт, предизвиквайки една от най-големите природни катастрофи на 20 век - на места огънят гори толкова интензивно, че пясъкът в пустинята се превръща в езера от стъкло. На 100-ния час след началото на войната президентът Буш обявява примирие и на 6 април 1991 г. е сключен мир. В операция "Пустинна буря", както е официалното име на акцията, участват малко над 532 000 американски войници.

9. Косово - На 5 юли 1990 година албанските депутати в Скупщината на Косово провъзгласяват областта за “Република Косово”. След тази дата пропастта между албанци и сърби нараства още повече. През септември 1990 година, след падането на комунистическия режим, Сърбия приема нова Конституция, с която премахва автономиите на областите Косово и Войводина и прекратява дейността на техните законодателни органи. Двете досегашни автономни области вече нямат самостоятелност, а влизат в състава на Сърбия. Тези решения на официален Белград обаче не спират исканията за независимост на косовските албанци. През 1992 година непризнатата от Белград “Република Косово” избира свой президент – Ибрахим Ругова. Личността на Ругова се превръща в разпознаваемата от косовските албанци фигура, която е способна да реализира заветната им цел – независима република Косово, която да има обозрима бъдеще в ЕС и НАТО.
Масовите убийства през 1998 година по-късно ще бъдат окачествени като етническо прочистване и основна причина за бомбардировките на НАТО над Югославия.
В началото на 1998 година Милошевич изпраща свои войски в Косово, чиято основна задача е да се преборят с Армията за освобождение на Косово /АОК/. Организацията се бори за независимостта на провинцията. Сблъсъците между сръбската армия и АОК са ожесточени и причиняват смъртта на хиляди цивилни косовски сърби и албанци, много от тях напускат провинцията и се заселват в съседни балкански държави. В края на 1998 година НАТО отправя предупреждение към Милошевич – да премахне своите войски или страната ще бъде бомбардирана. Следват тежки преговори между официалния представител на САЩ за Балканите Ричард Холбрук и президента Милошевич. Те обаче завършват без успех и бомбардировките на НАТО стават факт на 24 март 1999 година. Военните удари продължават 78 дни, след което в Косово се установява мисия на ООН, която трябва да помогне на провинцията при изграждането на демократични и работещи институции.