Лекции по История

25. Голямата промяна през 1989 г. Чехословашки и български рефлексии.

Изминаха две десетилетия от рухването на системата на държавния социализъм от съветски тип в Източна Европа. Тогава, през 1989 г., двете славянски страни – България и Чехословакия се самоопределяха като братски, защото бяха военнополитически съюзници в Източния блок, техните висши военни заседаваха заедно във Варшавския договор, а икономистите им се опитваха да координират едно- и петгодишните стопански планове на двете държави в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ. От началото на 2007 г. България и разделилата се на двете държави Чехия и Словакия, Чехословакия отново са заедно – и трите постсоциолистически държави от 2004 г. са съюзници като членове на Северноатлантическия пакт, а вече са и част от ставащото все по-голямо континентално семейство в Европейския съюз.
Еднаквите начални и крайни точки на някои събития в историята обаче не винаги означават и еднакъв ход на процесите. Смятам, че това се отнася и за прехода, който в България започва на 10 ноември 1989 г. със свалянето на Тодор Живков от власт, а в Чехословакия – на 17 ноември 1989 г. с една студентска демонстрация. Разликата във времето за начало е минимална – една седмица, при това в полза на България, която реагира по-бързо на полската промяна (на 24 август 1989 г. министър-председател там става католикът Тадеуш Мазовецки) и на рухването на Берлинската стена (9 ноември 1989 г.) Едновременността лесно създава погрешната представа, че, както са тръгнали заедно, България и Чехословакия през целия преход са вървели редом и паралелно, изправени са били пред едни и същи предизвикателства, но са ги преодолявали по различен начин, затова се движат с различна скорост. Подобна теза може да се чуе в България, особено от политиците (често я изразява първият демократично избран президент д-р Желю Желев), които искат да покажат, че само заради действията на едни или други управляващи (обикновено техни опоненти) в началото на ХХІ в. България е по-изостанала и й се налага много по-дълго да извървява `пътя към Европа`, отколкото това са направили `равните с нас` чехи и словаци.
Според мен, тази теза не намира потвърждение в българските и чехословашките реалности от края на 80-те години: нито в степента на икономическо развитие на двете държави, нито в политическата сфера, нито в психологическата готовност на обществото за преминаване от съветската към западната система. Затова в предлагания текст ще се опитам да сравня състоянието на българското и чехословашкото общество преди и през 1989 г., за да предложа историческото обяснение за различията в прехода на двете страни, преди отново да се окажем заедно в началото на 2007 г.

Дисидентското движение
На професионалните историци е добре известно правилото, че колкото и изненадващи да изглеждат повратните събития, те винаги са съзрявали и са били подготвяни в предходния период. Не по-малко известен е и един друг принцип, научен твърде болезнено в Източна Европа: че неголемите държави, разположени в стратегически важни региони, са в много голяма степен, ако не и изцяло зависими от волята на големите външни сили. За следвоенна Източна Европа водеща роля играе Съветският съюз, но не сам по себе си, а като част от биполярната система на международни отношения (СССР–САЩ). В нея Източна Европа има определено договорено място като съставна част от просъветския Източен блок. А общото между България и Чехословакия е това, че те са единствените държави от Блока, в които Съветският съюз като правоприемник на Русия се ползва с широки обществени симпатии .
Русофилството не се оказва трайно в Чехословакия. Краят му настъпва през 1968 г., когато опитът за дълбоки демократични реформи, инициирани от ЧКП, е драстично прекъснат от военнополитическата интервенция на съветските войски, заедно с войските на още четири страни от Варшавския договор, сред които е и България. От този момент принадлежността на Чехословакия към Източния блок вече е изцяло принудителна и поражда условия за открито изразяване на несъгласие, което е `запазената марка` на източноевропейското дисидентско движение .
В България преклонението към Русия има дълбоки корени. Иван Вазов го изразява още през 1876 г. в стихове: “Русия! Колко ни плени/ туй име свято, родно, мило!/ То в мрака бива нам светило,/ надежда – в нашите злини!” Русофилството, прераснало в съветофилство е толкова стабилно, че източноевропейското сътресение от 1968 г. почти не променя отношението към Съветския съюз в България, ако не броим продължаващото избледняване на уважението, постепенно заменящо се с пренебрежение, за което съдейства мизерният вид на организираните съветски туристи по българското Черноморие. Като прибавим и стабилността на системата, става ясно защо, като изключим отделни индивидуални прояви на несъгласие и протест, в България продължават да липсват предпоставки за появата на дисидентско движение .
Породеният от `нормализацията` (унищожаването на реформите на Пражката пролет `68) съпротивителен потенциал в Чехословакия намира най-ярък израз в провъзгласената в началото на 1977 г. Харта `77 . С нея група чехословашки граждани искат от властите да спазват човешките права, особено след като тяхната държава ги е гарантирала с ратифицирането на Заключителния акт от Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа в Хелзинки. Дисидентското движение в Чехословакия не успява да стане масово, но все пак за тринадесетте години, изтекли от обявяването на Харта `77 до рухването на системата, под нея поставят своите подписи между 30 и 40 хиляди души. Чехословашкият дисидент Ян Урбан по-късно използва разсекретената документация на Държавна сигурност, за да определи общия брой на изявените дисиденти на около 60, към които обаче трябва да се прибавят и още 500 техни сътрудници и последователи . Независимо че не става масово, чехословашкото дисидентство се превръща в постоянен фактор за формирането на общественото мнение в Чехословакия през последно десетилетие от съществуването на системата.
Докато в България общественото недоволство нараства и се оформя като организирано дисидентско движение едва след като в Съветския съюз новият партиен лидер Михаил Горбачов започва широка реформена акция, наречена `перестройка`. Сиреч, и в този случай България следва официалния съветски модел (а не неофициалния, тъй като съветското дисидентство възниква още през 60-те години). Нещо повече, първите български дисидентски организации се раждат не в началото на съветската перестройка, а едва след като през 1987 г. тя рязко ускорява хода си, а Тодор Живков в България се опитва `да достигне и надмине` съветските промени със своята Юлска концепция (приета на пленум на ЦК на БКП от 27–29 юли 1987 г.). С нея на българите се предлага възстановяването на частната собственост, на акционерните дружества, реформи в социалното и здравно осигуряване, както и ограничени свободи с разрешаването на т. нар. неформални организации. Благодарение на тази обявена от режима либерализация на 16 януари 1988 г. е създадено Независимото дружество за защита правата на човека в България на Илия Минев, последвано от Обществения комитет за екологична защита на град Русе (8 март 1988 г.), от Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности на йеромонах Христофор Събев (октомври 1988 г.), от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (3 ноември 1988 г.) и от Независимия профсъюз “Подкрепа” на д-р Константин Тренчев (11 февруари 1989 г.).
Първият проблем на българското дисидентство е, че е твърде закъсняло и неавтентично, тъй като е инспирирано от очерталата се извън България обща криза на съветския модел на социализъм и следва модела на съветското и полското дисидентство. Вторият проблем е голямата му зависимост от властта – като изключим немногобройните отявлени антикомунисти от рода на Илия Минев, повечето български дисиденти са гравитирали или гравитират около БКП и дори се опитват да приспособят дисидентската си дейност към партийната реформена акция. Третият проблем е изолираността му от обществото – около 200 души влизат в различните дисидентски организации, които често имат препокриващ се човешки потенциал. От подобна изолираност страда и чехословашкото дисидентство, но обществената атмосфера в двете страни е съвсем различна. Макар и да не се включват в дисидентските организации, повечето чехи и словаци активно или пасивно подкрепят идеите на дисидентите. А това не може да се каже за българите, които се отнасят с подозрение към дисидентите, а в изблик на национализъм, инспириран от `Възродителния процес`, през пролетта и лятото на 1989 г. лесно се обръщат срещу тях, обвинявайки ги в “национално предателство”.
За разликите в обществените нагласи говори и готовността на двете общества да изразяват вижданията си с помощта на масови нерегламентирани демонстрации. В Чехословакия такива има в годините преди 1989 г., а в България се появяват едва в навечерието на `голямата промяна`.
През 1988 г. чехите отбелязват годишнини от важни за тях събития: 20 години от началото и края на Пражката пролет (просъществувала между януари и 21 август 1968 г.), 70 години от създаването на общата държава (28 октомври 1918 г.). Датите не само не са забравени, но и мотивират недоволните да изразят своето несъгласие с официалната интерпретация на историята. Така на 21 август 1988 г. десет хиляди младежи преминават през центъра на Прага, протестирайки срещу интервенцията отпреди 20 години и призовавайки за свобода. На 28 октомври 1988 г. в противовес на официалните чествания около пет хиляди демонстранти се събират на Вацлавския площад в Прага със същия призив, но вече припомнят и предвоенното демократично наследство на Томаш Гарик Масарик и Първата република. На 10 декември 1988 г. пак около пет хиляди участват в първата разрешена (благодарение и на посещението на Франсоа Митеран в Прага) дисидентска проява, отбелязала 40-та годишнина от приемането от ООН на Всеобщата декларация за правата на гражданина . Властта посреща демонстрациите с традиционните за системата средства – сълзотворен газ, водни струи, палки и т. н., но демонстрациите успяват в главното – да ерозират последната опора на властта, градена върху страха и апатията. Най-масовата проява на критика към властта стават подписките с искане да бъдат освободени арестуваните и осъдените дисиденти – под тях вече се подписват между 1000 и 1500 души. Така от средата на 1988 г. чехословашкото общество се разбужда, а дисидентското движение става официален опонент на властта и предпоставя скорошната `голяма промяна`.
Нищо подобно не може да се забележи в България преди 1989 г. Акцията на солидарност с гражданите на Русе, периодично обгазявани от румънския химически комбинат в Гюргево, се развива в началото на 1988 г., но главно сред интелигенцията. В няколко вестника различни културни и научни общности успяват да публикуват призиви, документалният филм на Юрий Жиров “Дишай!” е изцяло посветен на тази тема, но кампанията не успява да се превърне в общонационална. Дори и Русенският комитет, създаден на 8 март 1988 г., приключва дейността си с акта на обявяването си, защото след последвалия натиск от страна на партийни институции и Държавна сигурност повечето от създателите му се отказват от по-нататъшна организационна дейност .
Общият извод, който може да се направи за българското дисидентство, е, че то си остава немногобройно и маргинално . Обясненията за българската пасивност могат да се търсят в различни посоки: русофилската традиция, по-голямата привлекателност на държавния социализъм за българите заради съдържащата се в него възможност за ускорено икономическо развитие, традиционно силната роля на държавата, по-голямата приспособимост към всяка власт. Но независимо как си я обясняваме, факт е, че в навечерието на повратната 1989 г. българите не изразяват особено желание да подкрепят дисидентите. Те не са склонни да подкрепят и властта, но съвсем не са готови и да я отхвърлят като недемократична. Критиките са насочени по-скоро към нейната неефиктивност.

Политическата 1989 г. преди есенния поврат
Различното влияние на дисидентското движение предпоставя и различната обществена обстановка в България и Чехословакия през повратната за Източна Европа 1989 г. В световната история тя ще остане като година на източноевропейските революции, но ако си припомним характера на събитията, ще се наложи да се съгласим по-скоро с определението, което й дава британският историк и участник в ставащото в Централна Европа Тимъти Гартън Еш – той ги нарича `рефолюции`, защото вижда в тях съчетание между реформи отгоре и стремеж на обществото да осъществи промени отдолу . Желанието сривът на социалистическата система в Източна Европа да се определи като поредната голяма европейска революция е мотивирано и от едно далечно съвпадение – през тази година не само Франция, а и целият свят отбелязва тържествено 200-годишнината от Великата френска революция, започнала през 1789 г. Въпреки съвпадението, а може би и именно заради него, изборният провал на ПОРП, който чрез ефекта на доминото предизвиква като верижна реакция рухването на социалистическата система във всички съветски сателити, не се превръща в кръвопролитна революция, а се осъществява в рамките на ускорените реформи. Изключенията – румънската `Кървава Коледа` и войните, съпроводили разпадането на Югославия, изцяло потвърждават правилото, защото стават в страни, които не са част от Източния блок (Югославия) или са имали твърде самостоятелна и независима позиция в него (Румъния). Албания и в този случай се опитва да се изолира от събитията, но успява само да ги отложи и то едва с две години.
`Революционните` събития в България и Чехословакия настъпват през есента, едва след като в Полша вече управлява некомунистическото правителство на Тадеуш Мазовецки, а в Унгария е официално възстановен политическият плурализъм и е завършило договарянето на политическия преход на Националната кръгла маса. Но забавянето не означава, че и преди повратния за двете държави ноември 1989 г. нищо не се е случило.
Чехословакия има какво да си припомня, когато започва поредната си борба за демокрация. На 19 януари 1989 г. се навършват 20 години от трагичната смърт на самозапалилия се на Вацлавския площад на 16 януари 1969 г. като протест срещу `нормализацията` студент Ян Палах. Добилото самочувствие през 1988 г. дисидентско движение организира неразрешена демонстрация на 15 януари 1989 г., последвана и от други, с което принуждава властта да реагира и да арестува участници и организатори. Само че тези рутинни репресии демонстрират не силата, а безсилието на властта. Подписките с искане за освобождаване на арестуваните и осъдените по политически причини и най-вече на техния символ – писателят Вацлав Хавел, вече събират по няколко хиляди подписа. Оттук-нататък, също както и в Унгария, чешките дисиденти се възползват от всяка официална манифестация, за да демонстрират своето несъгласие. Така става на 1 май с възстановената традиция на “Маялес” , с новата писателска подписка за освобождаване на Вацлав Хавел, с поредната демонстрация на 21 август, този път значително по-многобройна, въпреки че годишнината не е кръгла, както и с декларацията “Няколко изречения”, целяща да напомни за известния призив “2000 думи” на Лудвик Вацулик от лятото на 1968 г.
Общественият натиск върху ЧКП и държавното ръководство принуждава властта да прави отстъпки, макар и бавни и непоследователни. Наред с икономическите промени, осъществявани по-скоро под влияние на съветската `перестройка`, най-показателно е полупризнаването на организацията Демократическа инициатива, която на 16 септември 1989 г. открито провежда своята конференция, на която приема програма и устав, насочени към демократизацията на страната. Чехите и словаците наблюдават и ставащото в Полша и Унгария с нарастваща надежда, че промените ще достигнат и Чехословакия, макар да запазват националната традиция на умерени промени и избягване на крайностите и насилието. За разлика от съседите си в Централна Европа чехите (в по-голяма степен от словаците) предпочитат вербалното изразяване на позициите си, противопоставянето им рядко надхвърля пасивната съпротива, която изглежда по-неефективна в краткосрочен план, но в историческа перспектива често се оказва по-действена и силна. Тази чешка особеност е поредната обща черта с българите след Втората световна война. Разликите обаче се появяват в позитивния етап, когато идва времето на градивното развитие.
Българската политическа 1989 г. е доста по-различна от чехословашката. В България няма важни антиправителствени (антисистемни или антикомунистически) събития, които да се припомнят, затова българското общество е обърнато по-скоро към предстоящите промени, отколкото към миналото. В началото на 1989 г. се появяват големи надежди, създадени от раздвижването `по върховете` с Юлската концепция, навлязла в решителния си етап точно тогава. Интелигенцията вижда в концепцията възможност за пробив в политическата система и част от нея решава да се възползва от обявеното от властта преустройство в духовната сфера. Властта също разбира важността на предстоящите промени, затова на 20–21 февруари 1989 г. Тодор Живков провежда специална среща с интелигенцията, за да й обясни какво се очаква от нея. Само че срещата предизвиква обратен ефект – показва, че властта е слаба и готова за отстъпки. И на проведените почти едновременно единадесет конгреса на творческите организации (между 25 февруари и 15 март) вместо похвала за реформите представителите на властта чуват остри критики срещу партийния контрол върху културата, срещу намесата на БКП в творчеството, искания за свобода на изразните средства, а в ръководните тела демонстративно са избрани нежелани от властта опозиционно настроени дейци . Това поведение е възприето и от ръководството на БКП, и от самите творци като бунтовно, но ако го сравним със ставащото в Чехословакия, ще видим, че сравнението ще ни отведе по-скоро към действията на чешките и словашките писатели в далечния период на 1967–1968 г.
Закъснението изглежда обусловено от историческата традиция, но съществува и още една важна отлика. През втората половина на 80-те години общественият живот в България е доминиран от проблема, породен от т. нар. Възродителен процес (насилственото преименуване на българските турци с християнски имена, след като през 70-те години са преименувани българите мюсюлмани и циганите). `Турският фактор` играе немалка роля в историята на модерната българска държава. През ХХ в. няколко пъти са предприемани драстични действия за елиминирането му, които се изразяват в опити за християнизация, изселване или културно асимилиране, но до 1984 г. никога не се е стигало до толкова мащабна акция. В края на 1984 и началото на 1985 г. над 800 хиляди български турци са принудени да сменят традиционните си имена с християнски, което не става без съпротива и жертви. След това обаче те се примиряват, като само малка група се опитва да организира съпротивително движение . След няколко бомбени атентата и опити за антибългарска пропаганда, организаторите са арестувани и съдени, а спокойствието сред `преименуваните` изглежда възстановено.
Българското дисидентско движение не може да остане встрани от този най-важен за българското общество проблем. То го включва в списъка от искания в своята “Декларация за основните принципи за гласност и преустройство в Народна република България”, придружена от 131 подписа и внесена в Народното събрание на 9 май 1989 г. Властта отговаря, като на следващия ден – 10 май, парламентът смекчава Наказателния кодекс, облекчава реда за пътуване в чужбина и за получаване на задграничен паспорт. Тези изисквания на Хелзинкския процес са представени като привилегии специално за българските мюсюлмани. Независимо дали са стимулирани от акцията на дисидентите или от промените в законодателството, но през май българските турци внезапно се `събуждат` и от 20 май нататък организират поредица от протестни акции в североизточна България. Демонстрациите прерастват в сблъсъци със силите на реда, в които загиват 7 души, ранени са още 28, а са задържани още 40 `подстрекатели`.
В края на май започва последната криза, свързана с т. нар. Възродителен процес. Възползвайки се от обстоятелствата, българските мюсюлмани организират успешна кампания за масово изселване в Турция, която принуждава Тодор Живков на 29 май да отправи национално послание по основните медии. В него той защитава `възродителния процес`, призовава “гражданите с възстановени имена” да запазят вярност към родината си България, но същевременно им обещава “Всеки, който желае, може да се възползва от това право (да напусне България) по своята съвест и според своята воля” Резултатът е неочакван – от началото на лятото тръгва поток от напускащи България мюсюлмани, чийто брой надхвърля 300 хиляди. И това става точно когато идва най-усиленото време по прибиране на реколтата, осъществявано в няколко важни района именно от тях. За да се осигури работна ръка, се налага студентите и войниците да прекарат почти цялото лято и есента на полето, страната е изправена пред остра икономическа криза, която разделя дълбоко българското общество.
Властта съумява да разпали националистическите страсти, като представя напускането на турците като съзнателно действие за руиниране на българската икономика. Свиканият на 31 май 1989 г. от ОФ митинг в подкрепа на властта и срещу напускащите България турци се оказва повече от успешен. В него участват между 20 и 50 хиляди души, а сред лозунгите му се четат и такива: “Съд за родоотстъпниците и подстрекателите”, насочен главно срещу дисидентите, поели защитата на правата на българските турци. На пръв поглед изглежда, че властта е постигнала наведнъж две цели: народът се обявява срещу напускащите мюсюлмани (всъщност жертви на `възродителния процес`), но и срещу дисидентите. От друга страна, единствената масова обществена проява в България до средата на 1989 г. се оказва не дисидентска, а проправителствена и националистическа.
Както се вижда, разликите в обществените нагласи между Чехословакия и България в началото на есента на 1989 г. са огромни. Обществено раздвижване има и в двете страни, но е мотивирано от коренно различни причини. В Чехословакия целта е осъществяването на демократични промени, а в България – справянето с национално-икономическите предизвикателства.

Повратът от есента на 1989 г.
Есента на 1989 г. се оказва гибелна за управляващите в повечето европейски социалистически страни, между които са и България, и Чехословакия. Въпреки че и двете се числят към общата група на консервативните и нереформирани (заедно с ГДР и Румъния), начинът по който се осъществява повратът, е съвсем различен.
Икономическата криза, предизвикана от изселването на турците, цинично наречено в медиите `голямата екскурзия`, се оказва последният удар върху системата. Той показва на групата технократи съветски възпитаници (Петър Младенов и Андрей Луканов) в ръководството на БКП, че повече не може да се чака. Те разчитат на връзките си с Горбачов, за да изтласкат от властта `доайена` в Източна Европа Тодор Живков. В духа на перестроечното време обаче `реформаторите` търсят и получават симпатиите на Запада . Едва след тази предварителна подготовка предприемат акцията, започнала с откритото писмо от 24 октомври на Петър Младенов, в което, критикувайки Живков, подава оставка като външен министър .
Дисидентите също наблюдават ставащото в Полша и Унгария и търсят удобен повод да заявят открито своето несъгласие с властта. Намират го в проведения от 16 октомври до 3 ноември 1989 г. в София международен Екофорум. На 26 октомври милицията атакува малка група еколози, които събират подписи срещу проекта за водностопанския комплекс “Рила–Места”. Насилието става пред очите на отразяващите Екофорума западни журналисти и е широко разгласено по света. Пак във връзка с Екофорума в заключителния му ден – 3 ноември, “Екогласност” организира първото (останало и единствено) масово протестно шествие, което внася в Народното събрание подписка с 11 хиляди подписа срещу проекта “Рила–Места”. В шествието участват няколко хиляди души, които пеят възрожденски песни и скандират “Демокрация!”.
В такива променени обществено-политически условия е осъществено свалянето на Тодор Живков от властта – на 9 ноември това става в Политбюро, а на 10 ноември оставката на Живков е гласувана и от ЦК на БКП. Актът става началната дата на българския преход – сиреч той започва по-скоро като вътрешнопартиен преврат, отколкото като обществена акция . Тази особеност се проявява и в последвалите действия на властта и дисидентите.
Цяла седмица се оказва необходима и на БКП, и на дисидентите, за да изразят своите цели и намерения пред обществото. БКП го прави на митинг, проведен на 17 ноември, петък следобед, пред Народното събрание, който подкрепя новото ръководство и обявените от него реформи и на който пее световноизвестната оперна певица Гена Димитрова. Дисидентите (не без дискретната помощ на Андрей Луканов) организират своя митинг на следващия ден – 18 ноември, събота сутринта, пред храм-паметника “Св. Александър Невски”. Патосът на този пръв открит опозиционен митинг е осъждането на съществуващата система, искането за наказване на Живков и приближените му и обявяването на общодемократични цели. Само че от списъка с исканията отпада това за връщането на имената на турците, тъй като площадът освирква опита на Румен Воденичаров да говори по този въпрос.
Едва след почти месец – на 7 декември, дисидентите успяват да се самоопределят като опозиция, като учредяват общата си организация Съюз на демократичните сили. За пръв път необходимостта от Кръгла маса за договаряне на прехода е спомената на митинга от 10 декември, а отмяната на конституционния запис за ръководната роля на БКП е поискана на 14 декември по време на организираната от студентите `жива верига` около парламента. Още почти две седмици са нужни, за да бъде поставено искането за временно правителство и предсрочни избори – на 26 декември при първата стачка, организирана от независимия профсъюз “Подкрепа”.
Повратната за България 1989 г. завършва както е започнала – с проблеми, породени от националния въпрос. От 26 декември българските мюсюлмани започват митинги пред парламента с искане да им бъдат върнати имената, което принуждава БКП да реагира: на 29 декември пленум на ЦК на БКП приема решението за отмяна на “възродителния процес”. Реакцията от това решение е изненадваща. От една страна, ръководството на СДС обявява подкрепата си за ръководството на БКП, а от друга, българите в смесените райони, които се чувстват застрашени от рязката промяна, открито изразяват своето недоволство. Поанта на събитията от 1989 г. поставя обявеното на 31 декември 1989 г. учредяване на националистическия Общонароден комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ).
Повратът в Чехословакия започва до голяма степен случайно, но неслучайно се оказва свързан със станалото почти рутинно припомняне на събития от миналото. На 17 ноември пражките студенти решават сами да почетат 50-годишнината от смъртта на опълчилия се срещу германската окупация студент Ян Оплетал на 17 ноември 1939 г. Мирната демонстрация се отклонява от разрешения маршрут и е атакувана от силите на реда. Поредното милиционерско насилие е последната капка, преляла търпението на обществото. Още на другия ден, 18 ноември, е създаден Централен стачен комитет, който получава подкрепа от пражките театрални дейци и обявява обща двучасова стачка (от 12 до 14 ч.) на 27 ноември. На следващия ден, 19 ноември, в Драматичния театър дисидентите учредяват Граждански форум, който се превръща в изразител на общата воля за демокрация. На 20 ноември и в Братислава е създаден подобна формация – Общество против насилието. В Чехословакия започват ежедневни демонстрации, които събират между 150 000 и 750 000 участници. Обществото, застанало на страната на дисидентите, които се заявяват като опозиционери, принуждава властта да преговаря с тях, благодарение на което на 26 ноември своеобразната чехословашка Кръгла маса започва разговори за организирана смяна на властта.
Повратният момент настъпва само десет дни след първата демонстрация. Двучасовата обща стачка, успешно осъществена на 27 ноември, слага край на митинговия период, за да се премине към конструктивния. На 28 ноември опозицията поставя ултимативно исканията си за оставка на правителството на реформатора Ладислав Адамец до 3 декември, за оставка на президента `нормализатор` Густав Хусак до 10 декември, както и за отстраняването от Националното събрание на компрометираните депутати и замяната им с опозиционери. Промените настъпват веднага – на 29 ноември е отменен чл. 4 от конституцията, който декларира ръководната роля на ЧКП; на 3 декември правителството на Адамец подава оставка, а в новото правителство, гласувано на 10 декември и оглавено от Мариан Чалфа, комунистите са малцинство, а опозицията е представена от такива министри като: външния Иржи Динсбир, финансовия Вацлав Клаус и този на труда и социалните грижи Петер Милер. Изпълнявайки искането на Гражданския форум, Хусак подава оставка на 10 декември, с което прави възможно реализирането на студентския лозунг: “Хавел – в двореца!” Политическият завършек на повратната и за Чехословакия 1989 г. става изборът на Вацлав Хавел за президент на 29 декември, само ден след като символът на Пражката пролет `68 Александър Дубчек е избран за председател на парламента .