Лекции по История

24. Източноевропейски страни 1956–1989 г. – Полша, Унгария и Чехословакия.

След смъртта на Сталин управляващите партии в страните от съветската сфера на влияние започват да получават постоянни и все по-енергични сигнали, че новото ръководство на КПСС начело с Хрушчов възнамерява да осъществи сериозни промени както във външната си политика, така и що се отнася до режима в самия СССР. Кулминацията на тези сигнали идва с XX конгрес на КПСС, проведен през февруари 1956 година. В официалните документи на конгреса акцентите са върху прехода от политика на открита конфронтация със Запада към мирно съвместно съществуване и върху спазването на принципите на ненамеса във вътрешните работи на суверенни държави. С други думи, КПСС официално заявява, че се отказва както от политиката си на открита подготовка на поредната „вълна на световната пролетарска революция", т.е. на война срещу Запада, така и от тази на брутално налагане на левия тоталитаризъм в страните от Централна и Източна Европа.
Голямата сензация на конгреса обаче е „секретният доклад" на Хрушчов „За култа към личността и неговите последствия". В него за първи път се признават част от престъпленията на установената от Сталин лична терористична диктатура не само спрямо населението на СССР, но и спрямо останалите народи от съветската сфера на влияние. А доколкото отговорни за тях са и съответните ръководители на комунистическите партии, сляпо имитирали методите на сталинизма, докладът е и послание или по-скоро „указание" - за радикални промени в страните от Централна и Източна Европа. В различните държави обаче това „указание" е изпълнено по различен начин.
В Полша събитията се развиват до положение на криза, овладяна в последния момент. През март 1956 г., когато е свикан пленум, който да обсъди поуките от XX конгрес на КПСС, градусът на напрежението е изключително висок. Две са посоките, от които най-вече идва силата на нагнетяването му - отдолу, от полското общество, което настоява за подобряване на условията за живот, и от средите на самата ПОРП - Полската обединена работническа партия. А ако се прибавят и традиционните антируски чувства на поляците като нация, положението изглежда наистина сериозно.
По щастлива случайност в самото навечерие на Мартенския пленум умира Болеслав Бйерут, първи секретар на ПОРП и един от главните виновници за извращенията през първата половина на 50-те години. За неговото погребение във Варшава пристига съветска делегация начело с Хрушчов. Тя престоява там около седмица, т. е. толкова, колкото е необходимо, за да се уталожат страстите и пленумът да се подготви както трябва.
Но вместо Владислав Гомулка, освободен от интерниране през 1954 г. и считан за символ на очакваното сред партията и страната обновление, за първи секретар е избран безличният Едвард Охаб. Избраната от Охаб тактика е умерени реформи отгоре, умерено признаване на грешките, контрол върху опасността от възраждане на „националистическите" и „опортюнистическите" отклонения.


Настроенията сред обществото обаче са доста по-различни. Между 27 и 29 юни 1956 г. в Познан се провеждат масови работнически демонстрации, при потушаването на които загиват 74 души, от които само 8 са служители на органите за сигурност.
В официалните си изявления ръководството на ПОРП окачествява вълненията по добре познатата рецепта за „провокации, организирани от враговете на социализма". За „собствена консумация" обаче то очевидно прави доста по-различни изводи, след като през юли вече започва да търси начини за приобщаване на Гомулка към управлението на страната
Но действията на ръководството на ПОРП са доста по-бавни от ритъма, с който напрежението продължава да расте. През октомври 19561 обстановката отново става взривоопасна. Даже и маневрите на съветските войски в Югоизточна Полша (част от тях се насочват и към Варшава) не усмиряват, а по-скоро допълнително възбуждат общественото мнение. Изглежда, че единственото решение наистина се нарича Гомулка и това като че ли започва да схваща и ръководството на СССР. На 19 октомври 1956 г, когато е свикан поредния пленум на ЦК на ПОРП, във Варшава отново пристига - този път съвсем неочаквано - делегация на ЦК на КПСС начело с Хрушчов. След близо 24-часови преговори е постигнато споразумение: Гомулка става първи секретар на ЦК на ПОРП, партията признава ръководната роля на КПСС в „световната социалистическа система", но се отказва от „съветския модел" на коопериране на селското стопанство и предприема мерки за либерализация на държавния и обществения живот.
На 20 октомври Гомулка произнася пред пленума реч, която се предава пряко по националното радио. Тази реч и последвалите решения изиграват ролята на „предпазния клапан", който предотвратява избухването на „полския котел". Ген. Рокосовски е "отзован" от поста министър на отбраната, цензурата е смекчена, постигнати са договорености за "модус вивенди" с Католическата църква, отменени са ограниченията за пътуване зад граница, увеличено е заплащането и са намалени цените на основните стоки и т.н.
Провъзгласеният от Гомулка "полски път към социализма" предвижда ускорено довършване на възстановителните работи по разрушенията от войната и строителство на нови индустриални мощности. Това води до снижаване на безработицата и до временно подобряване на условията за живот. Към средата на 60-те г. сред социалистическите стрни
Полша е с най-висок жизнен стандарт. Съществен принос имат и от лусканите от западни и най-вече от американски банки заеми.
През втората половина на 60-те г. обаче страната отново изпада в икономически трудности. Няколко неблагоприятни за реколтата годи довеждат селското стопанство до ръба на криза. Държавата отказва да подпомогне с мотива, че над 70% от земята е в частни ръце. Инвестициите в големи промишлени мощности, съчетани с щедрото субсидиране от бюджета на стоките от първа необходимост, залагат перспективата и за финансова криза. Изкуствено поддържаната "ножица" между по-високи заплати и по-ниски цени водят до инфлация.
През 1966 г. приключва и етапът на политическата "нормализация" Рязко се влошават отношенията между държавата и църквата след съвместно писмо на полски и германски свещеници, призоваващи за помирение между двата народа. Кардиналите Вишински и Карол Войти-ла са обявени за "предатели на нацията", а мнозинството от поляците не крият симпатиите си към техните все по-остри антикомунистически изказвания. Напрежението кулминира по повод 1 000-годишнината от приемането на християнството. Различията по начина на чествуването довеждат до фактическо скъсване на отношенията между държавата и църквата, след като парламентът забранява визитата на папа Павел VI. На тази основа, както и във връзка с икономическата криза, се очертава и разцепление в официалните синдикати.
Опитът на властите да забранят в началото на 1968 г. една пиеса, оценена като "дисидентска", предизвиква през март бурни студентски протести. Бруталното им разгонване от милицията поражда несъгласия и вътре в самата ПОРП, повлияни и от началото на "Пражката пролет" в съседна Чехословакия. В отговор "ястребите" в ръководството й организират яростна антисемитска кампания, още повече, че както лидерът на студентските протести Адам Михник, така и част от реформаторите в ПОРП са евреи. Пропастта между управляващи и общество се разширява и след инвазията в Чехословакия през август с.г., в която участвуват и полски войски.
Парадоксално, но едно на пръв поглед положително събитие от края на 1970 г. - началото на преговорите с ФРГ за признаване на границата по Одер-Ниса, ляга в основата на поредната политическа криза. За мнозинството от поляците проектодоговорът е само потвърждение на правотата на позицията, заета от Църквата 4 години по-рано. А когато сед-

мица по-късно, в навечерието на Коледа, правителството взима решение за рязко повишаване на цените, това се възприема от обществото не само като подигравка с религиозните му чувства, но и като закъсняло отмъщение на властта спрямо Църквата.
В цяла Полша започват улични протести, които в пристанищните градове Гданск, Гдиня и Шчечин прерастват в стачки и в открити атаки срещу сградите на ПОРП, в хода на които загиват близо 150 души. На 20 декември Гомулка подава оставка и за първи секретар на ЦК на ПОРП е избран Едвард Герек. Три дни по-късно следват оставките и на президента Спихалски и министър-председателя Циранкевич, избран по-късно за президент. Новото правителство начело с Пьотр Ярошевич отлага повишението на цените, увеличава заплатите и пенсиите и дава кредитни облекчения за селяните и дребните собственици, с което и тази криза е преодоляна.
Герек бърза да подобри и отношенията с Църквата, като държавата й подарява около 7 000 сгради в бившите германски земи, освобождава я от данъци и такси, създава 4 нови диоцеза в западната част на страната. В първите години от управлението му, които съвпадат с благоприятната световна стопанска конюнктура, страната изпитва и икономическо оживление, благодарение и на все по-тясното си стопанско сътрудничество с ФРГ. През 1974 г. е приета и дългосрочна програма за развитие на селското стопанство и хранителната промишленост, а безимотните селяни получават правото да закупуват земята, която обработват.
Но и този път периодът на "нормализация" е кратък. Световната петролна криза от 1973-1974 г. удря силно полската икономика. Опитът да се компенсират негативните й последици чрез увеличение на цените през 1976 г. пропада след нови масови протести, този път най-силни в работническия център Радом. След арестуването на инициаторите им е създаден Комитет за защита на работниците (КОР), който през 1977 г. се трансформира в Комитет за социална самозащита (КСС) начело с Яцек Курон.
Така се поставя началото на създаването на антикомунистически движения сред самите индустриални работници. През 1978 г. възникват и т.нар. Свободни профсъюзи, открито протежирани от Църквата. Същата година кардинал Войтила става папа Йоан Павел II. Посещението му в Полша през 1979 г. подсказва на властта, че я чакат тежки дни. И те наистина не закъсняват.
Поводът е същият, както и 10 години по-рано - повишаване на цените на стоките от първа необходимост през лятото на 1980 г. Най-силни са протестите в Гданската корабостроителница, където към чисто

икономическите искания вече се прибавят и такива за профсъюзни свободи, амнистия за политическите затворници и т.н. Масовизацията на недоволството принуждава правителството да подпише с протестиращите споразумение - т. нар. "21 точки", в което фигурират и условията за право на стачка, премахване на привилегиите за партийните членове и др- За да контролират спазването на споразумението, след края на стачката Свободните профсъюзи се обединяват в единна организация _ незивисимия и самоуправляващ се синдикат Солидарност. През ноември 1980 г., когато той е регистриран от Върховния съд, в него членуват близо 10 млн. души - значително повече от членовете на ПОРП.
В резултат на кризата първият секретар на ЦК на ПОРП Герек е заменен със Станислав Каня. А настроенията в обществото най-точно предава фразата "По-добре Каня, отколкото Ваня", която визира опасността от поредната пряка съветска окупация на Полша. Но Каня е неспособен да се справи с нарастващата мощ на Солидарност и през февруари 1981 г., след поредните протести на синдиката, му е необходимо подкрепление - за премиер е назначен министърът на отбраната генерал Войчех Ярузелски. Това само амбицира профсъюза, който през май с.г. провежда учредителния си конгрес, избирайки за лидер електротехника от гданската корабостроителница "Ленин" Лех Валенса.
Над страната надвисва заплахата от прилагане на "доктрината Брежнев" за ограничен суверенитет в рамките на "верността към идеите на социализма", т.е. за инвазия от страна на СССР и другите социалистически държави. За да я предотврати, през октомври 1981 г. ген. Ярузелски е избран и за първи секретар на ЦК на ПОРП. А на 12 декември с.г. е обявено и извънредно положение.
Всички лидери на Солидарност са арестувани и интернирани в специално създадените концлагери, а организацията преминава в нелегалност. Установяването на военна диктатура в страна, обявена за "социалистическа демокрация" (и която според Ленин е нейната "висша форма"), е категорично доказателство за провала на комунистическия режим.
Извънредното положение е отменено в края на 1982 година, но Солидарност продължава да бъде забранена организация. Опитите на властта да я подмени с нов свой синдикат обаче пропадат. Страната очевидно се нуждае от радикална политическа промяна и тя става по-скоро въпрос само на време, особено след като през 1985 г. започва и "перестройката" в СССР.
Две събития от 1987 г. съкращават това време. По време на третото си посещение в Полша (юни) папа Йоан Павел II е посрещнат от ог-

ромни тълпи и дава категоричната си подкрепа на все още забранената Солидарност. И обратно, през ноември поляците масово бойкотират референдума за икономическа реформа, предложена от правителството
- знак на общо неверие във възможността социализмът изобщо да се реформира.
Новата 1988 г. започва с поредното рязко увеличаване на цените този път под претекста, че така страната се подготвяла за прехода си към пазарна икономика. Отговорът на синдикатите е нова стачна вълна, която тръгва през април и достига кулминацията си през август, обхващайки почти всички браншове на индустрията. Последиците са ново правителството начело с Мечислав Раковски и обещание за провеждането на "кръгла маса", което означава и официално признаване на съществуването на опозиция. "Кръглата маса" започва работата си на 6 февруари 1989 г. и поставя началото на полския преход към демокрация.
В Унгария през 1955 г. продължителната борба за надмощие между сталинистите начели с Ракоши и „реформаторите" около Наги завършва с победа на хардлайнерите. Едва през юли 1956 г., след като става известен и пълният текст на доклада на Хрушчов за култа към личността, на пленум на ЦК на УПТ Ракоши най-сетне е свален от власт. Но, подобно на случилото се в Полша, постът му на първи секретар на ЦК па УПТ с поверен на Ерньо Герьо - близък негов съратник и, общо взето, също безлична фигура. Герьо прави няколко плахи опита за нормализация на положението, но не за сметка на борба срещу сектантството (Ракоши с освободен „по здравословни причини") или срещу „ревизионизма" - една от постоянно съпътствуващите Наги характеристики, а по лини
ята на „прошката на два фронта" и призивите „да забравим старото и да
отгърнем нова страница". Естествено подобна линия само долива масло
в огъня на растящото недоволство, което обхваща все по-широки и пъстри по социален състав слоеве от населението.
Взривът избухва на 22 октомври 1956 г., когато студенти разпространяват своите „десет точки", съдържащи искания за съставяне на ново правителство начело с Имре Наги; равенство в отношенията между Унгария и СССР; насрочване на общи избори; нова икономическа политика; признаване на свободата на печата и т.н. На 23 октомври се провежда „ден на солидарност с полските работници", организират се и първите масови демонстрации. Те прерастват във въоръжени сблъсъци с органите на обществения ред, а в някои райони на Будапеща - и в „лов на комунисти" и на сътрудници от службите за сигурност.

При това положение ЦК на УПТ се обръща към СССР с молба за военна помощ. На 24 сутринта руските войски влизат а Будапеща. В столицата е въведено извънредно положение. Но опитите на съветското ръководство да посредничи за разрешаването на кризата „по полски" - чрез назначаването на Наги за министър-председател и на Янош Кадар за първи секретар на ЦК на УПТ, не успяват.
Основната причина е, че към демонстрациите на привържениците на „обновлението на социализма" се присъединяват и по-радикални, включително и откровено антисоциалистически елементи. Ръководството на УПТ и новото правителство се оказват неспособни да се ориентират къде точно минава границата между „реформа на социалистическия строй" и отказа от него като система. С надеждата да овладее „народното движение", както оценява събитията, Наги тръгва по пътя на отстъпки пред вече увлечените във водовъртежа на саморазправата с партийни активисти и служители на сигурността, която се пренася и в провинцията.
На 29 октомври по молба на унгарското правителство частите на Съветската армия се изтеглят от Будапеща. На 30 октомври Наги обявява ликвидирането на еднопартийния режим. Същия ден са възстановени някои от старите партии. На следващия е съставено ново правителство, в което влизат представители и на Социалдемократическата, Селската партия и други. А на 1 ноември 1956 г. Наги съобщава за решението на новия многопартиен кабинет Унгария да напусне Организацията на Варшавския договор.
Унгарските събития обаче съвпадат по време със Суецката криза, в която се оказва активно ангажиран и СССР. Крачките, които прави Наги, поставят СССР в много деликатно положение, което може да се тълкува и като двойно отстъпление: пред Великобритания, Франция и Израел в Суецката криза и пред унгарското ръководство вътре в социалистическия лагер. Не трябва освен това да се забравя и съпротивата срещу „обновителния дух" на XX конгрес и вътре в самите висши кръгове на КПСС и СССР, активистите на която виждат източниците на всички беди именно в линията, налагана от Хрушчов. Или, с други Думи, ако СССР отстъпи пред тази двойна провокация, той рискува не само да загуби позиции в Европа и света, но и да преживее нова смяна на държавните и партийните си лидери.
Пред тази перспективи ръководството на СССР избира линията на активна намеса във вътрешните работи на Унгария. На 3 ноември 1956 г. с неговата благословия Янош Кадар създава новата Унгарска социалис-
тическа работническа партия (УСРП) и обявява съставянето на „работническо селско революционно правителство". На 4 ноември следва брутална намеса на съветските войски, благодарение на която новото правителство се установява в Будапеща.
Наги е принуден да са скрие в посолството на Югославия, но в края на месеца е арестуван, осъден на смърт и екзекутиран през 1958 година По време на въстанието загиват над 4 000 души (загубите на руснаците са 700 убити), около 35 000 души са арестувани и изпратени в затворите, близо 200 000 бягат в Австрия. Успоредно с репресиите е отменено религиозното обучение и е наложено задължителното изучаване на руски език в училищата, вместо фиксирани заплати е въведено заплащане на норма и т.н.
Известно смекчаване на режима настъпва едва след 1959 г., когато е обявена широка амнистия за участниците в събитията от 1956 г. След чистка и на сталинистите в УСРП през 1962 г., пряко повлияна от решенията на XXII конгрес на КПСС, Кадар възприема линията "който не е срещу нас, е с нас". Постепенно унгарците получават възможността свободно да пътуват зад граница, ограничена е и цензурата. През 1964 г. се нормализират и отношенията с църквата, с изключение на казуса "кардинал Миндценти", който е решен едва през 1971 година. Промени в избирателния закон от 1966 г. предвиждат правото на предпочитания, макар и все още само в рамките на официалните листи.
Солидна основа за политическата либерализация дават промените, предприети след 1956 г. в икономиката. Селяните получават възможността свободно да предлагат продукция от индивидуалните си стопанства, преодоляно е типичното за командно-административната икономика предимство на тежката индустрия за сметка на тази, произвеждаща стоки за бита, омекотен е натискът на централното планиране. А през 1968 г. е приет и т.нар. Нов икономически механизъм, който децентрализира икономиката, въвежда елементи от пазарното стопанство и стимулира развитието на дребния частен бизнес. Спецификите на унгарския модел стават популярни като "гулаш-социализъм", но през 70-те години страната заема водещо място сред останалите от социалистическата система по равнище на живот.
"Кадаризмът" получава признание като "национален социализъм и от западните държави. От средата на 70-те години започва активно създаване на смесени предприятия, най-вече с ФРГ. През 1978 г. САЩ дават на Унгария "статут на най-облагодетелствувана нация", на какъвто до тогава се радват само "дисидентските" Румъния, Полша и Югос лавия. А през 1979 г. тя става единствената държава от Варшавския договор, която има безвизов режим с некомунистически съсед - Австрия. Присъединяването й към Международния валутен фонд (1982 г.), освен, че я спасява от тежка финансова криза, й позволява в следващите години и инвестиции в модерни западни технологии.
Така Унгария се оказва може би най-подготвената за бъдещия си преход към демокрация и като икономика, и като либерален политически режим. Подготовката за радикалните промени започва през юни 1988 г., когато Кадар е заменен на поста генерален секретар на УСРП с реформатора Карол Грош. Заедно с него си отиват и повечето от старите кадри, наследени от привърженици на политическата промяна.
"Десталинизацията" в Чехословакия през 1956 г. се ограничава до една чисто формална критика на ръководството на партията начело с Антонин Новотни. Причините са няколко - по-високото равнище на индустриално развитие на страната, което дава и по-стабилни темпове на икономически растеж през първата половина на 50-те години; масовата опора, накоятосерадва ЧКП средмногобройната работническа класа и т.н.
Следвайки "московската мода", в първите години след 1956 г. партийните лидери в социалистическите страни като правило не заемат и представителни държавни постове. Единственият, който го прави още през 1957 г, след смъртта на президента А. Запотоцки, е А. Новотни, поемайки и поста държавен глава. През 1960 г. Новотни обявява, че Чехословакия вече е изпълнила задачите на "народно-демократичния" етап в развитието си и с нова конституция се преименува в "социалистическа република" (ЧССР).
Дори и "вторичната десталинизация" след XXII конгрес на КПСС (1961 г.) не успява да разклати позициите на Новотни и групата стали-нисти около него. С много усилия е прокарана реабилитацията на репресираните от 1950-1952 г., както и възстановяването в ЧКП на словака Густав Хусак, изключен за "националистически уклон".
В замяна на това обаче "строителството на социализма" в неизменно сталинския му вид започва да се задъхва още в началото на 60-те години. Новата конституция на практика ликвидира федералния характер на държавата и обединява в хватката на централното планиране индустриална Чехия и аграрна Словакия. През 1963 г. ръководството на ЧКП отхвърля идеите на Ота Шик за въвеждане на елементи от пазарната икономика и продължава линията на тотална национализация и в промишлеността, и в селското стопанство.

Едва през 1965 г. продължаващата икономическа рецесия принуждава управляващите да приемат програма за децентрализация, като дадат права на държавните предприятия самостоятелно да решават въпросите за цените на продукцията си и заплащането на труда. Но освен че е ограничена, програмата е и закъсняла и не дава очаквания ефект, особено в сферата на производството на стоки за бита. Недоволството сред населението става все по-очевидно, а в Словакия растат настроенията срещу "диктата на Прага".
През есента на 1967 г. Александър Дубчек, лидер на словашките комунисти, формулира дълъг списък с критики срещу политиката на централното правителство, визирайки конкретно ръководството на ЧКП и лично Новотни. Като че ли това най-сетне го разбират и в самата партия и през януари 1968 г. пленум на ЦК го освобождава от поста първи секретар и избира на негово място Дубчек.
През март Новотни е освободен и от поста държавен глава. Новият президент е ген. Лудвиг Свобода, герой от войната срещу германската окупация. Нов е и министър-председателят - Олдрих Черник, известен като привърженик на икономическите реформи.
Така през пролетта на 1968 г. ЧССР преживява нова "тройна смяна" в ръководството си. За разлика от тази през 1953 г. обаче този път начело на държавата застават трима реформатори. В началото на април Дубчек представя проект на "Програма за действие", която цели радикално обновление на системата. Тя предвижда създаването на федерална държава с равни права за чехи и словаци, освобождаване на икономиката от политическото опекунство, уважение към личните права и свободи на гражданите.
Програмата за "социализъм с човешко лице" е посрещната с огромни надежди от чехословашкото общество. Срещу нея обаче се създава обединен фронт от все още силните консервативни кръгове вътре в самата ЧКП и ръководствата на СССР и останалите социалистически страни. Между 20 и 30 юни 1968 г. на чехословашка територия се провеждат военни учения на армии от Варшавския договор, които заплашват да прераснат в окупация. Осъзнавайки опасността, на 27 юни група интелектуалци публикуват манифеста "2 000 думи", в който призовават гражданството да се обедини в подкрепа на реформаторите и предупреждават за опасността от реванш на консерваторите.
Манифестът е оценен от противниците на промяната като „подбу-дителство към гражданска война". В средата на юли във Варшава ръко водителите на комунистическите партии на България, ГДР, Полша,
Унгария и СССР също обявяват, че Чехословакия е заплашена от "контра-революция" и че на карта е поставена "общата кауза на социализма". На среща с Дубчек в Черна на Тиса в края на месеца Политбюро на ЦК на КПСС отново настоява ЧКП сама да се справи с "надигащата се конт-рареволюция". Но на 4 август в телевизионно обръщение към нацията Дубчек обещава, че ще продължи да следва избрания и подкрепян от населението път на реформи.
Тогава ръководителите на 5-те държави от Варшавския пакт (без Румъния) взимат решение за военна интервенция в Чехословакия. Тя е осъществена в нощта срещу 21 август 1968 г., а оправданието за нея са писма на чехословашки комунисти с "молба за братска помощ". Над 200 000 чужди войници окупират страната.
На 22 август извънреден конгрес на ЧКП обаче потвърждава курса на реформи. На 23 Дубчек, Свобода и други чехословашки лидера са отведени в Москва, за да се завърнат на 27 август в Прага с протокол, който обявява конгресните решения за нищожни. На 31 август пленум на ЦК утвърждава "протокола от Москва".
В първите дни на чуждестранната окупация гражданите на Чехословакия организират масови демонстрации срещу нашествениците. Дадени са и жертви - около 100 убити и близо 800 ранени. Над 70 000 чехи и словаци предпочитат да емигрират.
На 18 октомври 1968 г. парламентът ратифицира наложения от СССР договор за "временно разполагане" на съветски войски на чехословашка територия, което продължава 20 години. С набързо приета нова конституция Словакия получава автономия. В края на годината ЦК на ЧКП приема и решения за "поуките от развитието на кризата", които поставят началото на т.нар. "нормализация". За около 2 години резултатите от нея са изключване от партията на 326 000 души, забрана да заемат държавни длъжности за около 300 000 "некомунисти", главно от средите на интелигенцията, уволнение от работа на близо 350 000 души.
В хода на "нормализацията" Густав Хусак заменя като първи секретар на ЧКП Дубчек, който постепенно е отстранен и от всички други постове, а през 1970 г. и изключен от партията. Сходна е съдбата и на Другите реформатори.
В следващите 20 години в Чехословакия се установява личен режим на Хусак, който през 1975 г. добавя към партийния си пост и този на Държавен глава. Негов най-верен помощник е Любомир Строугал, министър председател от 1970 до 1988 година. Те правят опити да компенсират строгите полицейски методи в политиката с ускоряване темпове-
те на икономическо развитие. Но въпреки постигнатите успехи пропаст-та между управляващите и огромна част от населението, отворена през 1968 г., системно се увеличава. Дисидентското движение около Вацлав Хавел, оформило се през 1977 г. с публикуването на "Харта'77", се превръща в източник на постоянен и ефикасен морален протест срещу системата и подготвя "нежната революция" от края на 1989 г., която помита комунистическият режим буквално за дни.
След 1956 г. в страните от Централна Европа се осъществяват процеси на преход от недоразвит и „вносен" ляв (болшевишки) тоталитаризъм към авторитаризъм с „национално лице", завършили с установяването на повече или по-малко явни „лични" режими - на Янош Кадар в Унгария, на Густав Хусак след 1968 г. в Чехословакия и на Гомулка, а след 1981 г. и на Войчех Ярузелски в Полша. Това са и едноличните авторитарни лидери, които, подобно на Франко в Испания и Салазар и Ка-етану в Португалия, фактически „довеждат" своите страни до началото на преходите им от авторитаризъм към демокрация.
Именно след 1956 г. отчетливо се наблюдава постепенна промяна не само на политическия режим в страните от Централна Европа, но и на политическата им система - от тоталитарна в авторитарна. "Официалната ръководна идеология" е подменена със "специфичен манталитет", който в една или друга степен наистина е повторение на формулата "Ред, единство и да издържим".
"Единствената и тотално идеологизирана масова партия" от годините на сталинизма отстъпва място на "официално нерегламентиран, а оттук и ограничен политически плурализъм", от който се възползват отделните групировки (консерватори, реформатори, "националисти" и т.н.) вътре в "обединената" управляваща партия.
Постепенно отпада (или чрез „самиздата'' се проваля) и идеята за „пълен идеологически контрол върху средствата за масово осведомяване".
През 70-те-80-те години Унгария и Чехословакия са класически примери за "режими без вътрешна или масова политическа мобилизация , а ако в Полша тя съществува, заслугата е не на режима, а на опозицията.
И накрая, със закриването на концлагерите след 1956 г., с изключение на определени моменти, в страните от Централна Европа практиката на "масов полицейски терор срещу цялото общество" е заменена с индивидуални гонения срещу отделни дисиденти.

Или, с други думи, от втората половина на 50-те години под влиянието на вътрешни и международни фактори страните от Централна Европа, независимо дали по-бързо или по-мъчително, но постепенно еволюират от "недоразвит тоталитаризъм" в авторитарни режими и извървяват пътя на всяка една "класическа" авторитарна система: от авторитаризъм с подчертан тоталитарен уклон през "класически" авторитаризъм до авторитаризъм с явен либерален уклон. В резултат след 1989 г. те следват „модела" на преход не от тоталитаризъм, а от авторитаризъм към демокрация.