Лекции по История

23. Начало на „десталинизацията” в Централна Европа 1953–1956 г.

Ролята на Съветския съюз в източноевропейските страни след II – та Световна война придобива коренно различна характеристика. Централно европейския регион се характеризира със специфична духовна и икономическа принадлежност, което е основна причина да се говори за различни европейски социалистически модели (Централно европейски и балкански – Баева, И. Източна Европа след Сталин, С. 1995). Понятието Централна (средна) Европа се формира доста преди XXвек и има за цел да разграничи един специфичен регион играл различна роля в цивилизационния път на Европа. Той носи черти на западноевропейската традиционна общност и едновременно с това се отличава с изочноевропейски харакеристики. Връзката на този регион със Запада е духовна. Тя се изразява с общата религия. Оказва се обаче, че в икономическото си развитие регионът принадлежи към Източно европейския ареал. Характерно за него е намесата на държавата и администрацията не само в политиката, но и в икономиката. Исторически наследената западно – източна двойнственост на региона определя понятието Средна Европа. След II – та Световна война източната характеристика на региона се задълбочава, тъй като трите страни (Унгария, Полша и Чехословакия) попада в Източния блок дирижиран от СССР. Въпреки това се запазва спецификата, която определя разликата в европейския тип социализъм в региона.
След Потсдамската конференция (юли – август 1945г.) понятието единна и демократична Европа се заменя с Източна и Западна европейска зона. Като съответно в станите под съветско влияние се ражда „Народна демокрация” а в тези със западно влияние ”Нова демокрация”. И двата модела имат за цел да не се допусне отново фашизмът на световната политическа сцена. Постепенно ходът на политическите борби се премества от борба с антифашиския общ враг (десните стари партии) към вътрешно политически борби.
Повратна точка за политическите характеристики на новите общества в Източна Европа е септември 1947г когато в Полша в курортната местност Шкларска Полемба се срещат представители на европейските комунистически партии и създават международна организация Коминформбюро. Срещата в Шкларска Полемба поставя като единствен образец съветския път. Следва затягане на режима и политическо прочистване на комунистическите партии. Започват години на неограничено властващ сталинизъм (1948 – 1953) , който изгражда стените на тоталитарната система разпростряла се в Източна Европа.
Смъртта на създателя и вдъхновителя на системата Йосиф В. Сталин на 5март 1953г. поставя света в една променена ситуация и дава надежда за промяна. Едни реагират веднага (страните от Централна Европа), а другите изчакват, за да бъдат сигурни в полъха на промяната.
Първите вълнения с масово участие на работници избухват в най-отдалечената от „метрополията” европейска точка – Източна Германия (ГДР). На 17 юни 1953г. в Берлин започва работническа стачка, която бързо се разпространява из цялата страна. Исканията са за промяна на работните норми, но също се издигат и антисъветски лозунги. Управниците на ГДР с помощта на съветските танкове, разположени на територията на Източна Германия като част от окупационните войски, още същия ден смазват бунта. По същото време избухват стачки и в Чехословакия (Пилзен), Румъния и Унгария. Този първи бунт в Източна Европа е характеризиран като контрареволюционен акт.
Първоначалните позиции на Сталин относно Германия е тя да стане единна и просоциалистическа страна. През есента на 1952г позицията на СССР се променя, като се дава сигнал на Запада за подобрение на отношенията и преговори за обединение на Германия (това става в контекста на корейската война).Ръководството на ГДР, което е създател на държавата не одобрява обединението. Стрмежът към промени заляга в съзнанието на една част от комунистическата върхушка и сред обществените маси.
Промените в СССР след смъртта на вожда – Сталин започват първо чрез разделянето на ръководните постове (ръководител на управляващата партия, министър - председател (президент). Този модел се налага и в държавите от Източна Европа. Като обикновено хорта с най-силни позиции и амбиции за власт ( „най-добрите” ученици на Сталин) избират държавния пред партииния пост.
Най-естествено промяната става в Чехословакия, където основателят на сталиниския модел Клемент Готвалд се разболява и умира (14 март 1953г.) малко след погребението на вожда в Москва. Неговото място заема най-близкият му помощник – Анатонин Новотни, но вече само като първи секретар, докато за другия вакантен пост – президент на републиката Националното събрание избира Анатонин Запотоцки. Министър - председател става Вилям Широки. Още преди избора на новото ръководство е проведена валутна реформа, която води до недоволство и стачки в различни градове на Чехословакия. Това предизвиква взимане на решение от ЦК на ЧКП за свикване на пленум. Отчитат се предимства, но се отбелязва диспропорцията между леката и тежката промишленост в следствие на индустрализацията.
Веднага са предприети корекции. Въпреки това не са предприети мерки за улекотяване на репресивната система.
Истинската надежда за десталинизация идва едва когато Н. Хрушчов успява да се пребори за ръководсвото в КПСС и държавата, да отстрани и осъди Л. Берия.
В Чехословакия полъхът на размразяването се усеща и подема именно от интелигенцията, която напомня, че най-важното условие за нейното съществуване е свободата на изява.
Големият икономически потенциал на тази страна, както и по-високо развитата и наука я правят различна. Въпреки че през 50 – те години се забелязва намаляване на жизненото равнище, за Чехословакия това не води до сериозни политически проблеми. Това, което продължава да тежи на чехословашкото обществото са нестихващите репресии.
В Унгария управлението на един от „най-добрите ученици” на Сталин - Матиаш Ракоши се характеризира със силна нестихваша интензивност на репресивния апарат. Новото съветско ръковотство отравя критики срещу Ракоши на среща в края на май 1953г. в Москва. Направено е предложение той да подели власта си, като изборът на Съветския съюз пада върху Имре Над – ветеран от унгарското комунистическо движение.
На пленум на централното ръоводство на УПТ са направени промени – Ракоши е избран за първи секретар на партията, а И. Над за ръководител на Министерски съвет.
Унгарското партийно ръководство се опитва да преодолее икономическата и политическата криза чрез „нов курс” и в икономиката. Пленумът отделя специално място за разглеждане на проблемите в селското стопанство, като се приема, че при желание на половината от членовете на кооперативите, те могат да се разпаднат. През юни 1953г. са ликвидирани лагерите за интернирани. Така в полтическия живот на Унгария се появяват две борещи се тенденции – новата на И. Над и старата на М. Ракоши.
През май 1954г. при посещение на двамата лидери в Москва Ракоши се надява да върне старата си пълна власт, но отново е критикуван от Хрушчов отностно репресивната сиситема. И. Над търси подкрепата на старите политически леви партии участвали в Националния фронт от периода на „народна демокрация”.
В по-мащабен план събитията също са динамични – позитивното се изразява в прекратяване на Корейската война (1953г.), влизането в ООН на източноевропейските държави (бившите сателити на Германия – България, Румъния и Унгария в нач на 1955г.), подписване на държавня договор за Австрия – 15май 1955г., формирането на ново военнополитическо обединение – 14 май 1955г. – организацията на Варшавския договор.
През януари 1955г. М. Ракоши прави пореден опит да си възвърне цялостната власт на трета поредна среща в Москва, на която изтъква нови обвинения срещу Над в политика на десен ревизионизъм. Хрушчов се отмята от предишната си подкрепа към И. Над, вече няма място за реформизъм. Ракоши се възползва от оставката на Маленков като министър – председател и замяната му с Булганин, за да извърши същото и в Унгария. Ракоши на поредния пленум на ЦР на УПТ той обвинява И. Над в опортюнизъм.На 14 април ЦР на УПТ взима решени за отстраняване на И. Над от всички постове, което означава от Политбюро от ЦР и от правителството.
В Полша политическата 1953 г. е посрещната значително по-спокойно. Арести и фалшифицирани съдебни процеси, включително и приключили със смъртни присъди има ,но в сравнение със съдбата на комунистическите лидери от другите страни в региона, които са осъдени и екзекутирани, отношението към бившия първи секретар на Полската работническа партия – В. Гомулка (ПРП, трансформирана през 1948 г. в Полска обединена работническапартия - ПОРП) е значително по-хуманно (той „само” е хвърлен в затвора). Политическите процеси в Полша засягат преди всичко военните. В тези процеси са осъдени несправедливо 91 човека, от които 19 - на смърт.
В Полша с пълна сила се чувства необходимостта от промени и поради собствените й икономически трудности. Кооперирането на земята вече е успяло да доведе до намаляване на селскостопанската продукция под равнището й от периода 1949-1950 г. и до възстановяване на позабравената след войната купонна система. Непосилните темпове на индустриализация, започват именно през 1953 г. да показват отрицателните си последствия в диспропорция между промишлеността и производството.Появява се недоволство след провеждането на 3 януари 1953 г. на изключително неудачна обща реформа на цените, при която са премахнати купоните.
Налице са и традиционните антисъветски настроения, които се изразяват в конфликт между Б. Бйерут и съветския посланик в Полша – Г. Попов. Последният превишава свойте права, което кара Бйерут да потърси подкрепата на Москва и тя го отзовава от дипломатическите дела. Промяната в Полша започва с решенията на Втория конгрес на ПОРП от март 1954 г., които смекчават икономическите непосилни темпове. По пример на СССР и в Полша настъпват промени във властовите позиции -ликвидиран е постът председател на партията и е заменен с първи секретар, разделена е партиината от държавната власт, като Б. Бйерут предава министър – председателското място на Юзеф Циранкевич, но запазва партийното лидерство. По - късно на заседание на "широкия партиен" актив от 29-30 ноември 1954 г. първият секретар на ЦК на ПОРП Болеслав Бйерут прочита доклад, в който за пръв път в Полша ръководството на управляващата партия се вглежда в себе си самокритично. По време на същото заседание членът на ЦК на ПОРП Виктор Клошевич открито иска освобождаването на предишния секретар на партията Вл. Гомулка от затвора. Взето е решение той да бъде освободен.
Името на Гомулка за твърде много поляци се свързва с периода на относителен плурализъм и свобода, с идеята за национален "полски път" към социализма.Съзряване на обществото за промените се извършва през втората половина на 1954 г. Съживява се свободата в културния живот. Писателите са първите, които си позволяват да се противопоставят на „соцреализма”. Различен път на интерпретация възприемат и художниците.
Преломна за изкуството става 1955 г., а началото е поставено от Общополската изложба на младата пластика по време на Петия световен фестивал на младежта и студентите, проведен във Варшава.
Заедно с пролетта на 1955 г. се ражда и новият източноевропейски феномен: първият интелигентски дискусионен клуб - Клуб на кривото колело. Заедно с постепенното разкрепостяване на културния живот, започват и опитите на властта да се противопостави на тази тенденция. Създаден е специален отдел, наблюдаващ пресата, радиото и издателствата в рамките на ЦК.
Вълната на започващата промяна в Полша преди ХХ конгрес на КПСС върви в две посоки. Едната е обща за всички страни от Източния блок - промени на приоритетите и директивите за икономическото развитие. Докато другата се проявява ярко предимно в Централна Европа - дискусионното преразглеждане на редица постановки, считани за непоклатими камъни на "социалистическата" постройка.

В обстановката на десталинизация, разбирана от някои като демократизация, а от други като неосталинизация, се провежда редовният, пореден конгрес на КПСС. От този конгрес започва началото на истинската десталинизация на това, което от 1945 до 1989 г. наричахме социализъм, а на запад бе известно като комунизъм. Всеизвестна е ролята, която изиграва т.нар. секретен доклад на Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС, прочетен на 25 февруари 1956 г. след приключване на деловата работа на конгреса.
Наред с доклада на Хрушчов се взимат и решения, засягащи пряко Полша и Унгария. Едното е признанието за неправомерното решение на Коминтерна от 1938 г. за разпускане на Полската комунистическа партия, а другото се отнася до трагичната съдба на Бела Кун и загиналите унгарски комунисти. Може би една от най-неочакваните последици от разкритията на Хрушчов е заболяването и смъртта на ръководителя на ПОРП Болеслав Бйерут. Вероятно трябва да се приеме като ирония на съдбата, че датите на смъртта на двама верни източноевропейски последователи на Сталин - К. Готвалд и Б. Бйерут, остават тясно свързани със съдбата на Стопанина - първият умира само няколко дена след него, а вторият не преживява разкритията за престъпленията му. Варшава реагира първа. Още на 3 март се събира "централният партиен актив", който обсъжда в изключително гореща дискусия резултатите от конгреса. Следващите стъпки към промяна стават вече след смъртта на Бйерут, когато за погребението му във Варшава пристига Н. Хрушчов. Той иска лично да проследи, а ако може и да въздейства, върху полската реакция на ХХ конгрес на КПСС и на необходимостта от избор на нов партиен ръководител. Хрушчов взима участие в 6 пленум на ЦК от 20 март. Основното внимание на пленума е съсредоточено върху персоналните промени. За първи секретар на ЦК на ПОРП е избран Едвард Охаб. Присъствието на Хрушчов не е случайно, той изразява съветската позиция в подкрепа на Охаб срещу желанието на значителна част от ръководството на ПОРП, което е на страната на консерватора Р. Замбровски. Другият важен резултат от пленума от 20 март 1956 г. е, че още на следващия ден новото ръководство взема решение да се преведе и издаде докладът на Хрушчов за ползване от партийното ръководство. За дълги години остава единственият официално издаден текст на доклада. Първата фаза на разделянето с миналото се движи в обратна посока – от "сталинизацията" на Полша, извършена от Бйерут, към предложения на времето от Гомулка "полски път към социализма". Това поставя въпроса за пълна политическа реабилитация на В. Гомулка. Резултатът за популярния политически водач през 40 – те години е положителен.
Партийните писатели водят дискусия. Поставят се въпроси за равносметка с миналото, за това кой трябва и има право да оправи нещата, този който ги е довел до кризисно състояние или трябва да доидат нови хора. Писателите предпочитат сами да поставят исканията си, между които има политически, свързани с Гомулка, реабилитацията, новата икономическа политика за търсене на отговорност и от Е. Охаб като един от сталинистите (на Ян Вика), но и за свободно творчество. Седмица по късно Вика е пратен на партиен съд за "антипартийното си изказване". Опитите да принудят писателите да замълчат не успяват.
На 23 април 1956 г. на сесия на полския Сейм е взето решение, което засяга хора от повечето обществени групи - за амнистия. Властта започва вълна от уволнения и процеси срещу ръководните кадри от силите за сигурност, следствието и прокуратурата.
Пресата и цензорския институт в даден момент решават да се обединят срещу властта.
Дискусионните клубове на младата интелигенция към Съюза на социалистическата младеж (ССМ), се превръщат в седалище на протесната вълна. През това време Политбюро се занимава главно с уреждане на отношенията си с Владислав Гомулка. На 24 май Политбюро взема решение да възстанови партийната принадлежност на бившия генерален секретар на партията. От своя страна Гомулка не е доволен и поставя неудобни въпроси на бившите и настоящит си съпартици отностно обвиненията в дясно отклонение и национализъм отправени 1948г.
На 14 юни 1956 г. във Варшава се завръща бившия премиер на лондонското емигрантско правителство Станислав Цат-Мацкевич. Само един месец по-късно прозвучават познанските събития. Те поставят началото на бурната полска 1956 г., известна и до ден днешен в Полша с имената на двата месеца, изписани с главни букви - Юни и Октомври. Започва Познанският юни. Недоволството избухва в полския промишлен център, в машиностроителното предприятие "Цегелски" в Познан. Първоначалният работнически протест възниква след като относителното подобряване на материалното положение на работниците през 1955 г. е заменено през 1956 г. не само от застой, но и от подготвени нови по-високи норми. Всичко започва с акцията на работниците от заводите "Х. Цегелски" (преименувани през 1949 г. на "Й. Сталин"). Исканията, които те поставят, са икономически: за връщане на неправилно взетите през последните три години данъци, за стриктно спазване на 8 часовия работен ден и др. На 27 юни Р. Фиделски посещава предприятията "Цегелски". Той уведомява работниците за решението да се удовлетворят някои от исканията им и обещава, че другите ще бъдат осъществени по-късно. Представителите на работниците са помолени да напуснат, за да оставят представителите на държавната власт и на ръководството на предприятието да решат какво да правят. Това грубо действие се превръща в капката, преляла чашата на работническото нетърпение. Работниците се чувстват обидени от изгонването на представителите си и решават, че трябва сами да се борят за исканията си. На следващия ден, 28 юни, стачката и мирният протест прерастват в нещо друго. Може да се предположи, че бързането, нежеланието да се изчака, се дължи и на факта, че стачкуващите искат да окажат натиск върху изпълнителната власт и с помощта на многобройните чужденци и журналисти, пристигнали за провеждащия се в момента международен Познански панаир, още повече, че до закриването му на 30 юни остава много малко време. Спонтанната демонстрация, започнала в 8 ч., преминава по улиците на града и нараства като снежна топка. В началото манифестацията изглежда традиционна. Но постепенно поведението на хора и отделни групи бързо излиза от контрола на инициаторите на стачката-демонстрация. Наред със скандиранията за повишаване на заплатите и намаляване на цените се чуват възгласи: "Вън руснаците!", "Вън болшевиките!", "Искаме свободни избори под контрола на ООН!".
Около 9 ч. манифестацията с участници между 50 000 и 200 000 души достига до централния площад и остава в очакване нещо да се случи. Специална делегация започва преговори с председателя на градския национален съвет Франчишек Фронцковяк, които не довеждат до нищо, защото той няма властта да изпълни исканията им. Делегацията е оглавявана не от работник, а от студента Тадеуш Бенек. Демонстрацията вече включва разнообразни социални групи. Очакването изнервя събралите се и част от тях нахлуват в сградата на Градския национален съвет. После е прокарана идея да се освободят затворниците, която среща широка подкрепа. Затворът е превзет в 11 ч., тъй като охраната му от 48 души е получила нареждане да не оказва съпротива и да не стреля. Освободени са всички 257 затворници (само 5 отказват да напуснат затвора). Заедно със затворниците нападателите получават и склад с оръжие. Следващата нападната сграда е съдебната палата - тя също е превзета, а архивите й – подпалени. Поредният призив е за превземане на зданието на силите за обществена сигурност. Шефът на воеводското управление на обществената сигурност подп. Феликс Двояк издава заповед при нужда да се използва огнестрелно оръжие без специално разрешение. Около 11 ч. и 40 мин. насъбралите се отвън започват атака срещу сградата - в началото не се пролива кръв, защото срещу вратата тръгва група хора, сред които има много деца от 10 до 14 годишна възраст. След 40 минути, около 12 ч. и 20 мин., подп. Двояк издава заповед да се стреля и тогава падат първите жертви. Престрелката се води и от двете страни и се засилва след като нападателите овладяват двете бронирани коли и трите учебни танка, с които пристигат изпратените на помощ, но невъоръжени 40 старшини-школници.
По време на заседанието на Политбюро, състояло се едва в 10 ч., пристигат сведенията за нападенията над официални сгради. Тогава обсъжданията са поставени в нова плоскост - не какви са исканията на работниците и може ли да бъдат изпълнени, а какво трябва да се направи, за да бъде "възстановен редът" в Познан. Изпълнението е предоставено на Министерството на отбраната. В 19-20 ч. на същия 28 юни в Познан влизат две танкови дивизии, които дори изстрелват доста безсмислено три снаряда срещу все още съпротивляващи се бунтовници. Властите разпространяват версията, че вълненията са предизвикани от "провокатори" и "хулигани", които са използвали недоволството на работниците, за да ги въвлекат в конфликт с правителството. Безредиците били потушени с помощта на трудещите се от Познан. Резултатите и последиците на познанските събития са: човешки жертви - официалните данни 55 д. убити по време на събитията, още 19 умират от раните си по-късно (66 са цивилни, 3 отсилите за сигурност), между 300 и 775 са ранените.
Реакцията на обществото е категорична - познанският "черен четвъртък" показва първата ясно изразена пукнатина в отношенията власт (партия) - общество. След събитията са предприети арест и е съставена анкетна комисия, която има за цел да установи причините довели до случилото се. Оценката за познанския сблъсък между работници и власт са обсъдени на VII пленум на ЦК от 18 до 28 юли 1956г. Юлският пленум остава в сянката на следващия, октомврийски, който променя не само партийното ръководство, но и започва "нов курс" в партийната политика. Основният спор се води около различията във вижданията за начина на управление. Макар и не основен, но затова пък най-остро дискутираният проблем си остава съдбата на Гомулка. Позицията на Политбюро е Гомулка просто да се реабилитира без дискусия. От една страна, става ясно, че Полша не иска и не може да се върне обратно, но, от друга, повечето от решенията са половинчати - говори се за нови форми на демокрация, но се изразяват и опасения от "прекомерната" свобода.

През лятото на 1956 г. в полската преса се проявява тенденцията, която винаги е съществувала в полското общество - става дума за антисемитизма.
Между резултатите от пленума трябва да се споменат и неполитическите актове: заплатите на работниците са повишени. По същото време представителите на двете тенденции в Политбюро постигат споразумение около решението да поканят Гомулка на някое от следващите си заседания. Присъствието на Гомулка на 12 октомври на едно от заседанията показва, че той се е отказал от едно от предварителните си условия - да се отмени решението от 1948 г., с което се осъжда деснонационалистическото отклонение, свързано с неговото име. Този отказ означава, че личната му обида е отстъпила на политическото мислене. Свиква се нов, VIII пленум на ЦК на 19 октомври 1956г.
Н. Хрушчов присъства на първия полски пленум след ХХ конгрес на КПСС. Няколко месеца по-късно обаче предвижданата нова смяна в ръководството, плаши съветското ръководство с перспективата полската демократизация да отиде твърде далеч. Слуховете и съобщенията за предстоящи промени водят до съветска реакция. На 18 октомври Е. Охаб е уведомен от съветския посланик във Варшава Б. Пономарьов, че ръководството на КПСС смята за необходимо да обсъди с полски представители положението в страната и в партията, затова съветска делегация, оглавена от Н. Хрушчов има намерение да пристигне на следващия ден във Варшава. Намесата на външен фактор в полските вътрешнопартийни и държавни дела се възприема и оценява по различен начин. Целта на Хрушчов е да не допусне опасно за Съветския съюз развитие на събитията.
В полско-съветските отношения по време на октомврийския пленум има опасност от прерастване на политическия конфликт между двете партийни ръководства във военен сблъсък между двете държави. Рано сутринта на 19 октомври полските патриотично настроени военни получават сведения за движението на съветските танкови войски към Варшава. Съветските войски спират далеч от Варшава, но защото в последния момент съветските маршали издават заповед да се спре военната акция. Доказателството е движението на един от отрядите, загубил връзка с останалите, който все пак достига Варшава - квартала Воля. Преговорите на полското Политбюро и Гомулка със съветската партийна делегация продължават през целия ден 19 октомври и през нощта на следващия – 20 октомври.Основните действащи лица в тези доста темпераментни преговори са Хрушчов и Гомулка. Искреното убеждение на Гомулка и на значителна част от полското общество е че Полша може да запази мястото си в Европа и в света след Втората световна война, разчитайки преди всичко на съюза със СССР. Преговорите завършват успешно и за двете страни. Полската иска да бъде освободена от пряк съветски контрол и получава това право. Съветската е успокоена, че събитията няма да излязат изпод контрола на ПОРП и най-вече, че процесът на демократизацията няма да вземе опасни за целия Източен блок размери.
Пленумът на ЦК на ПОРП продължава работата си на 20 октомври. Гомулка излага цялостното си виждане за пътя на Полша от 1949 г. до момента и програмата си за бъдещото развитие. Това е доклад-програма, представен не само пред членовете на ЦК, а и пред цялата страна. За пръв път работата на пленум на ЦК е предавана пряко по радиото. Той смята, че работниците от Познан не протестират срещу Народна Полша, срещу социализма а срещу ръководството на партията, срещу изопачаването на основните принципи на социализма и целта им е да дадат на правителството болезнен урок. След това Гомулка пристъпва към програмата си за бъдещето. Най-кратко тя може да бъде определена с думата демократизация. В икономиката той я вижда във възстановяването на работническото самоуправление, в новите работнически съвети. Говори за децентрализация на управлението, за по-голяма самостоятелност на предприятията.
По-глобалното виждане на Гомулка за развитието на Полша е всъщност връщане към собствената му концепция от втората половина на 40-те години за "полски път към социализма", съобразен с националните специфики и традиции. Изборът на Политбюро за пръв път в историята на тази партия се провежда тайно, но за нов първи секретар на ПОРП (В. Гомулка) гласуването е явно и единодушно.
Резултатът от полския Октомври е обещанието и началото на значими реформи на практика във всички сфери на икономиката, в обществения живот, в политиката, в отношенията с църквата. Истинските обществени промени започват в Полша едновременно с нарастването на политическата криза в Унгария и се оказват под прякото им влияние. Затова всичко, което става след VIII пленум, вече е вън от понятието Полска 1956 г., то вече е нейният послеслов.
Решенията на ХХ конгрес на КПСС и особено промените, започнати в другите централноевропейски страни, за пореден път обнадеждават унгарците, че нещо може да се подобри. Отново, както и след смъртта на Сталин, хората се опитват да потърсят отговорността за репресиите по време на режима на Ракоши. Той отново успява да запази пълната си власт. На Мартенския пленум последвал XX конгрес в СССР се чуват гласовете на несъгласни с успокоителните оценки, че конгресът в Съветският съюз е потвърдил правилността на унгарските промени. Членове на ЦР обвиняват Ракоши в укриване на реалните проблеми. Ракоши отговаря отново с празни обещания и самокритики. Той се опитва да залъже общественото мнение и да се представи за реформатор, като на 27 март по време на среща с партиен областен актив обявява, че процесът срещу Райк е бил фалшифициран и затова осъдените неправомерно са реабилитирани. Започват редица политически отстъпки.
Също както и в полския случай, и в Унгария апогея на недоволството покълва в средите на интелигенцията. Център на новата вълна от осъзнати искания, обърнати към политическата власт, става кръгът "Петьофи". Той е създаден през март 1955 г. по инициатива на Съюза на трудещата се младеж (ДИС) с цел да стане средище за обществено-политически дискусии по-най-важните въпроси, вълнуващи младата унгарска интелигенция. На 19 юни вдовицата на Ласло Райк разказва за следствието и съда, за преживените унижения от нея и от мъжа. В хода на дискусията разпалените младежи се оповават на И. Над и спомена за неговият нов икономически курс. Това предизвиква конфликт между последния и разполагащия с пълна власт Ракоши. Последиците са опит за дикредитиране на И. Над и затваряне на „опозиционния” клуб, наречен на наречен с името на поета и бореца от революцията от 1948 г. Едва през септември дейността на клуба е отново възстановена. Започва създаване на подобни клубове из повечето провинциални университети.
За променените изходни позиции за предстоящия пленум играе роля и отношението на най-важния външен фактор – съветското ръководство. Въпреки че Ракоши успява след периода на немилост 1953-1954 г. да си възвърне благосклонността на съветското ръководство, той не може да се справи с принципното неприемане на неговата личност от югославския ръководител Йосип Броз Тито. Ракоши е сред най-активните действащи лица по време на прогонването на Югославия и Тито от "социалистическия лагер". По време на югославско-съветската среща на най-високо равнище в СССР през пролетта на 1956 г. Тито поставя съвсем ясно въпроса за смяната на Ракоши.
Повод за окончателната смяна на Ракоши става последната му стъпка като политически лидер. По негово поръчение верните му сили за сигурност изготвят списъци със стотици имена (между 400 и 500) на най-изтъкнатите несъгласни с режима и дори започват подготовката за арестуването на някои, убийството на други. Сведенията за тази последна приумица на Ракоши стигат до Москва и слагат край на колебанията относно тази личност. С нелеката мисия да принуди М. Ракоши да подаде оставка е натоварен А. Микоян. На 18 юли се събира пленумът на ЦР на УПТ. Той продължава до 21 юли. Също както и в Полша, смяната се извършва в присъствието на съветски представител. В Полша това е Хрушчов, а тук - Микоян. Пленумът избира за първи секретар ЦР на УПТ Ерньо Герьо, който се оказва една от най-лошите възможности.
Истинската опасност новият първи секретар, точно както и предишният, вижда в създаването на конкурентен политически център - през 1953-1954 г. такава роля играе правителството на Имре Над, докато през 1956 г. в нещо подобно все повече започва да се превръща групата от съмишленици, обединени отново около вече бившия комунист И. Над.
Резолюцията от 22 юли 1956 г. показва колко объркано и раздвоено е ръководството на УПТ, как се опитва да намери среден път.
Широкото обществено влияние на сравнително немногобройната група на И. Над се крие във влиянието й сред интелигенцията, младежта и средствата за информация.
За пореден път през есента е изпробвана старата рецепта за намаляване на
напрежението чрез икономически облекчения. Тези стъпки са закъснели неефективни.
У унгарците предусещането за свобода води до светкавично изчерпване на търпението. В началото на октомври 1956 г. е достатъчен и най-малкият повод, за да избухне натрупваната с десетилетия нетърпимост.
В Унгария, също както и в Полша, началото на месец октомври дава бърз ход на събитията. Още на 3 октомври е съобщено за решението на Политбюро на УПТ да бъде отдадена последна почит на дейците, станали жертва на фалшифицираните процеси от 1949 г. За тази цел е предвидено тържествено препогребване на костите на четирима видни комунисти сред които и Ласло Райк . Препогребването се извършва на 6 октомври 1956 г. и в него участват около двеста хиляди будапещенци. Огромната демонстрация предизвиква опасения за бунт. Този път обаче демонстрацията завършва мирно и спокойно. В началото на октомври, отново по подобие с Полша, се решава и въпросът с изключения от УПТ за дясно и ревизионистко отклонение Имре Над. Членството му в УПТ е възстановено. Разлика има в поведението на Над. Над продължава да признава вината си за конфликта и да търси компромис за разрешаването му.
Паралелът между политическото развитие на Полша и Унгария до средата на месец октомври очертава ясно приликите и разликите. Първите са: обществената активност, ангажирането на интелигенцията, студентската младеж, работниците, кипежът на идеи, насочени в обща посока - търсене на възможности за по-голяма свобода за изразяване на лична позиция. Вторите обаче също не са малко. В Полша разделението между консерватори и реформатори преминава по-скоро вътре в ПОРП, отколкото между обществото и партията, както е в Унгария. Престъпленията на режима на Ракоши в много по-голяма степен се идентифицират с партията, която е оглавявал, отколкото това става в Полша, където и репресиите не са толкова жестоки.
Политическото напрежение нараства отново в средата на октомври, когато унгарска партийна делегация започва преговори с Тито. Унгарските студенти започват митинги. Седмицата от 14 до 21 октомври 1956 г. превръща цялата страна в голям митинг. Исканията на бъдещата революция вече са формулирани ясно и между тях безспорно първо място заематзащитата на националното достойнство, определянето на границите на независимостта в рамките на социалистическата система.
На 22 октомври започва нов период от опита за десталинизация на Унгария. Безспорният повод са полските събития. Успехът на поляците в директните преговори с висшите съветски представители става широко известен в Унгария именно на 22 октомври и дава стимул за нов ентусиазъм. На 23 октомври в Будапеща вече има формирани три различни програми с искания - на кръга "Петьофи", на Съюза на писателите и на студентите те са общи по дух.
В 10 ч. сутринта на същия ден радиото съобщава: "Както беше вече казано,
вчера в редица будапещенски ВУЗ-ове имаше студентски събрания. На тях беше решено днес следобед да се проведе мълчалива демонстрация на солидарност пред сградата на посолството на ПНР. Целта й е да се изрази подкрепа и одобрение на полските събития.
Проблемите идват, когато в събитията се намесват политическите фактори в лицето на завърналите се същата сутрин от Югославия партийни лидери. Те решават, че митинга крие опасност и трябва да бъде забранен независимо колко късно. Така първоначално по радиото е обявена забраната му, а след преосмисляне минути преди обявения час на събирането то е разрешено или е отменена забраната.
Студентите разчитат преди всичко на Съюза на унгарските писатели, затова сборният пункт е там. Малко преди началото сред тях се появяват неподкрепящи мълчаливата демонстрация. Промяната в обстановката изменя и плана за осъществяване на демонстрацията, която от "мълчалива" се превръща в "говореща". Пред събралото се множество са прочетени студентските искания (от 16 точки). Те имат подчертан национален характер, като само последната точка се отнася до конкретни младежки и студентски проблеми. Исканията започват с изтегляне на войските на съветската армия от страната, продължават с искане за смяна на ръководството, като се сочи за нов ръководител И. Над и много други икономически и политически искания. Излезлите на улицата хора не получават отговор на исканията си и постепенно недоволството се насочва в определени направления. Първата се центрира около средствата за масова информация, които изглеждат виновни за оповестяване на противоречивите решения, за непълната информация. Една група се насочва към сградата на унгарското радио и от мирен протеста се превръша в насилствен. Междувременно основната група от младежкото "мълчаливо присъствие" достига до Парламента и иска да чуе Имре Над. Той излиза и се обръща към насъбралите се с "Драги другари", което предизвиква недоволство и освирквания. Над приканва младежите да се разотидат и спокойно да изчакат развитието на ситуацията. Първото взаимно разочарование на демонстрантите и на Имре Над е спестено благодарение идеята на Над всички да запеят националния химн. Събуждането на националното чувство се оказва единственият верен тон в началото на унгарския бунт. Голямо значение за събитията от вечерта и нощта на 23 срещу 24 октомври има обръщението на Ерньо Герьо към унгарците по радиото в 20 ч. Тя става повод и за истинска атака на демонстрантите срещу сградата на националното радио. Изтрелите започват след речта на Герьо по радиото. Пред сградата на радиото за пръв път някои части от редовната армия предават оръжието си или преминават на страната на въстаниците и започват да се бият срещу силите за сигурност - небезизвестната АВО.
Гневът на улицата се изразява и в действия, като събарянето на огромната, над 7-метрова бронзова скулптура на Сталин, господстваща над Площада на героите в Будапеща. Придружаващите събарянето лозунги са: "Руснаци, вървете си у дома!", "Долу Герьо!", "Да живее Над!", "Върнете ни църквата!" Омразата се прехвърля и върху другите символи на властта. Процесите на недоволство в Унгария, по подобие на Полша, не се развиват изолирано само в столицата или само в някои от районите.
Накрая е взето решение да се извикат съветски войски на помощ.
Сключването на мирния договор с Австрия на 15 май 1955 г.осигурява изтеглянето на съветските войски както от австрийска, така и от унгарска територия. И въпреки всичко те не напускат Унгария, защото само един ден преди договора с Австрия, сиреч на 14 май с. г., е подписан Варшавският договор. Според него вече съветските войски могат да продължат пребиваването си на територията на страните-членки.
Решението за намесата на съветските военни части променя изцяло не само
разположението на вътрешнополитическите сили, но и външнополитическата обстановка, в която се развиват събитията в Унгария. И тук не може да не направи впечатление коренната разлика в поведението на държавните ръководители на Полша и на Унгария. В Полша Хрушчов дори не е официално поканен на разговори преди решителния Октомврийски пленум. Важно съобщение за деня (24октомври) се отнася до резултатите от нощния пленум на ЦР. Основното е, че Имре Над става министър-председател, а Андраш Хегедюш – негов пръв заместник. Човекът, поел отговорността за повикването на съветските войски А. Хегедюш, си остава в правителството и то като пръв заместник на Над. Хората очакват с надежда и доверие първите стъпки на новия министър-председател. Но ситуацията принуждава Имре Над да сложи първия си подпис като нов министър-председател под заповед за въвеждане на военно положение в страната.
На обед на 24 октомври, когато по улиците на Будапеща вече почти не се чува стрелба, Имре Над прави изявление по радиото. Той започва с призив да се сложи край на кръвопролитието, като бунтуващите се предадат оръжието си.
За програма на новото си правителство Над посочва "принципите на юнската правителствена програма от 1953 г.", разшифровани като "широка демократизация на унгарския обществен живот. Ражда се и обяснението, че Имре Над се е превърнал в заложник на групата на сталинистите, които са го принудили да прочете словото си насила. Вечерта на същия ден обръщение по радиото прави и вторият секретар на УПТ Янош Кадар. Неговото изказване е откровено партийно. Според писателите основната цел на прекратяването на сблъсъците е да може да се преговаря за изтегляне на съветските войски от Унгария. За пръв път са поставени две нови условия: оставка на Ерньо Герьо като първи секретар на УПТ и реорганизация на правителството на И. Над в посока на широко национално сплотяване посредством привличането на всички унгарски демократични сили.
В официалното съобщение за извършената промяна, разбира се, не е спомената нито дума за съветското посещение. Новината е, че на свое заседание Политбюро е освободило досегашния първи секретар (Ерньо Герьо) и е възложило изпълнението на тези функции на Янош Кадар.
Съветско-унгарските разговори, макар и неофициални, дават повод за поредните радиообръщения на Над и Кадар към унгарските граждани. Проблемът с изтеглянето на съветските войски от Унгария се поставя на официално равнище.
Сраженията са подновени с нова сила. Поводът този път е разстрелът на мирната демонстрация пред сградата на Парламента. След третия ден на Унгарската революция, както започват все по-често да наричат сраженията и в Унгария, и по света, вълненията вместо да заглъхват се разрастват. Със свои искания излизат работническата и студентската младеж от провинцията. На 26 октомври започва да се чувства разочарованието на демонстрантите от И. Над, те започват да търсят нов лидер, такъв те виждат в лицето на бившият генерален секретар на Независимата партия на дребните селски собственици (НПДСС) Бела Ковач.
Събитията в Унгария вълнуват и тревожат световната общественост. Първа реагира варшавската младеж, която сега на свой ред изразява солидарност с воюващите за независимост унгарски младежи. Многохилядна демонстрация, протестираща срещу съветската намеса, се провежда вечерта на 25 октомври във Варшава. Президентът Айзенхауер не одобрява намесата на съветските войски.
На 27 октомври е обявен съставът на новото правителство на Имре Над. Първото обещание е изпълнено. В правителството са включени 6 души некомунисти.
Работническите съвети декларират радостта си от новото правителство, но и твърдата си решимост да стачкуват, докато не бъде изпълнено основното искане - изтегляне на съветските войски от Унгария.
Заседанието на Политбюро, а после и на ЦР на УПТ от 27-28 октомври е последният висш форум в историята на тази партия. За пръв път на такъв форум се предлага отказ от определението на събитията като контрареволюция и на участниците в тях като контрареволюционери, но трябва да се намери точната формула и наименование. В голяма част от западноунгарските градове властта е поета от родени от революцията органи.
Неочакваното за всички страни бурно и въоръжено развитие на унгарското народно недоволство предизвиква извънредно свикване на Съвета за сигурност на ООН в неделя, 28 октомври. Гласувана е резолюция, която осъжда съветската военна намеса срещу желанието на унгарския народ, но както е и очаквано е отхвърлена от СССР.
Неуспешният опит да се стигне до международна намеса в "унгарския проблем"потвърждава ясно, че бъдещето на Унгария е в ръцете единствено на вътрешните й сили и на Съветския съюз.
В Западна Унгария, се правят опити за създаване на ново правителство. Новият център е този, който за пръв път официално по радиото поставя искане Унгария да излезе от Варшавския договор, тъй като не вижда друга възможност да се осигури независимостта й.
На 29 октомври, започва изтегляне на съветските войски от Будапеща. 30 октомври, отмерва точно една седмица от началото на студентската демонстрация. На този ден Националното правителство се трансформира в 7- членен кабинет. Този "тесен кабинет" на свой ред приема решение за възстановяване на многопартийната система, макар и "на основата на коалицията от 1945 г."
Започва преобразуването и на държавните органи - във всички министерства се създават Революционни комитети, които преразглеждат дотогавашната политика.
На 30 октомври съветското правителство излиза с декларация за новите принципи, върху които ще се градят отношенията със съюзниците от Източна Европа. Тази декларация говори за равноправие.
В унгарската столица са изпратени съветски емисари - Микоян и Суслов. Според унгарските свидетели на разговорите им с представителите на правителството на И. Над Микоян е изразил съгласието на съветското правителство с многопартийната система и с излизането на Унгария от Варшавския договор.
В противоречие със споразумението за изтегляне на съветските войски от Будапеща е промяната в техния брой. От две дивизии, разположени на унгарска територия преди събитията, на 29 октомври те нарастват на четири.
Над изпраща телеграма до К. Ворошилов, председател на Върховния съвет на СССР, с искане в духа на съветската декларация да бъдат започнати "незабавни преговори за извеждане на съветските войски от цялата територия на Унгария".
Решението е да се протестира пред съветския посланик Ю. Андропов, а в зависимост от преговорите с него протестът да се разпрати и на останалите посланици, както и до ООН. Едновременно с това е решено да се организира отбраната на Будапеща. Но армията, полицията и новосъздадената Национална гвардия все още са в процес на реорганизация. Разговорите с Андропов са завършили незадоволително - съветският посланик обяснява движението на войските само с необходимостта да се защити евакуацията на съветските граждани и ранените войници. Унгарското правителство заявява незабавно излизане от Варшавския договор и провъзгласява неутралитета на Унгария; то се обръща към ООН с молба за помощ от страна на четирите велики държави за защита на неутралитета на страната. Едновременно с това унгарското правителство се възползва от предложената от Съветския съюз възможност за преговори.
Накрая кабинетът съобщи на посланик Андропов, че в случай на изтегляне на съветските войски в най-кратък срок с оглед на военните възможности, то ще анулира изпратената до ООН телеграма. На същия ден е взето решение за саморазпускане на УПТ и за създаване на нова партия на нейно място- Унгарска социалистическа работническа (УСРП). Идеята е да се разграничи новата партия от отговорността на УПТ за сталинизма- ракошизма в Унгария и да потърси нов път, различен от досегашния.
Според документите решението за втората съветска военна интервенция е взето още по време на заседание на Политбюро на КПСС на 31октомври. Трудностите в преките преговори между Унгария и Съветския съюз довеждат и до новия опит "унгарският въпрос" да бъде разгледан от международните организации. Новото обръщение на Имре Над до Генералния секретар на ООН представлява гореща молба великите държави да признаят неутралитета на Унгария, а Съветът за сигурност да съдейства да започнат съветско- унгарските преговори. "Унгарският проблем" съвсем не се оказва единствен. Международните събития отново оказват влияние върху опитите за демократизация в източноевропейските страни. Този път такава роля изиграва Суецката криза. На 31 октомври с. г. Англия и Франция атакуват Египет, като бомбардират летищата му. Съветът за сигурност е принуден едновременно да разглежда и двата въпроса. В крайна сметка заседанието на Съвета за сигурност, проведено на 2 ноември, взима решение да се предприемат мерки срещу съветската военна дейност в Унгария: апел до съветското правителство да изтегли войските си; създава комисия на Съвета за сигурност, която да следи и докладва за "мерките, които организацията ще вземе.
Ситуацията, в която се намира Имре Над на 3 ноември започва да се подобрява след поредната реорганизация на правителството. Новият облик на правителството има наистина коалиционен характер - само трима комунисти и то от реформаторското крило. В това последно преобразуване на правителството отсъства Януш Кадар, който изчезва от този момент от политическата сцена.
До вечерта на 3 ноември унгарското правителство вече се е превърнало в заложник на съветските войски, а през нощта заложници формално стават и членовете на унгарското главнокомандване.
На 4 ноември в 4 ч. сутринта съветските танкови части масирано нахлуват в унгарската столица Будапеща. Акцията е добре премислена и подготвена от военна гледна точка така, че да не даде шансове на съпротивата.
На практика цялото военно ръководство на унгарската армия е пленено в съветския щаб и на свобода остават единствено командващият Националната гвардия Бела Кирай. Първото радиообръщение на Имре Над към унгарското население и целия свят е излъчено в 5 ч. и 19 мин. Министър-председателят съобщава за атаката и казва, че войските се сражават, а правителството е на своя пост. Единствената надежда остава външната намеса на ООН или на тези, които са обещали помощта си за воюващия за демокрация унгарски народ. Същия ден по предложение на САЩ е свикано извънредно заседание на Съвета за сигурност за положението в Унгария. Резултатът от заседанието е съветско вето върху резолюцията, осъждаща съветската военна атака срещу Унгария. Резолюцията получава 9 гласа "за" и един "въздържал се" - Югославия.
В унгарския ефир се появява нова радиостанция - "Сомбатхей", която предава съобщение, предназначено да оправдае повторната съветска намеса. Става ясно, че Кадар осъжда слабостта и нерешителността на Над. Още при първото съобщение е прочетена и цялата програма на новото правителство, съставена от 15 точки, което говори най-малкото за достатъчно време за подготовка. В нея се поема отговорноста за повторното навлизане на съветските части, които са повикани на помощ от Кадар. Немаловажна е обаче и външнополитическата подготовка за военната акция. Още в съветското решение от 31 октомври е предвидено да се подготвят останалите източноевропейски страни за акцията. По време на съветската военна акция съществува пълно покритие във вижданията на съветските и югославските ръководители, а едва по-късно те отново се разделят. Що се отнася до останалите социалистически страни - ГДР, Чехословакия, Румъния, България – Хрушчов получава пълната им подкрепа.
Следващите няколко дни са изпълнени със сражения на съветските войски с гнездата на унгарска съпротива.
В периода от 4 до 23 ноември, когато Над и привържениците му напускат
територията на Унгария, в страната продължава противоборството между две големи политически групи, които в хода на събитията променят и състава, и вижданията си. Първата е съставена от привърженици на законното унгарско правителство - това на Имре Над. Втората група се изграждо около съветското военно присъствие. Унгарските участници в тази група са - новото правителство на Я. Кадар.
На 10 ноември революционният студентски комитет, революционният съвет на армията и съюзът на унгарските писатели подготвят обръщение, в което казват: "Тъй като вражеската акция носи страдания на цивилното население, трябва да сложим край на отчаяната въоръжена съпротива.
С масово разочарование и отчаяние, човешки жертви, пресмятани между 5 000 и 30 000, 200 000 нови емигранти, жестоки разрушения в Будапеща, разорена икономика, разтърсвана от стачки, разстроено селско стопанство и политическа система, в която липсват гражданските права и свободи, за Унгария приключва започналата с революционен дух есен.
За разлика от полската и унгарската реакция решенията на ХХ конгрес на КПСС са посрещнати спокойно чехословашкото общество без да предизвикат някаква криза. Причината е, че съветският конгрес не прави никакви разкрития за дейността на Коминтерна, които да засягат пряко значителна част от чехите и словаците. Проблемите, които ги вълнуват и будят недоволството им, са вътре в страната и за разрешаването им е необходима вътрешнополитическа борба.
За разлика от другите централноевропейски страни, в Чехословакия началото на борбата за по-голяма свобода, поставено от писателите, не е продължено в обществото. Икономическият потенциал на Чехословакия позволява на ръководството на ЧКП през 1956 г. да повиши заплатите на някои категории работници, на служителите, на лекарите, на средния медицински персонал и на учителите. Правителството обявява и паралелното намаляване на цените на дребно на зърнените продукти и на някои услуги.
С началото на унгарската революция чехословашките средства за информация заемат категорична просъветска позиция.
Сравнението между Чехословакия и другите страни от региона показва и още една разлика. През 1956 г. Полша поставя пред съветското правителство неудобни въпроси за икономическите отношения, историята, културата си, унгарците се вдигат в защита на националното си достойнство, докато за Чехословакия годината е изпълнена с най-близко сътрудничество с СССР и то в определена област - научно-техническата дейност за развитие на атомната физика и за използването на атомната енергия за стопански нужди.
Бурната 1956 г. не остава само с мрачни краски в историята на Източна Европа. От позицията на наблюдатели, достатъчно отдалечени от събитията, днешните историци могат да преценят и спечеленото в битката, загубена през есента на 1956 г. В нея източноевропейските народи показват на целия свят и на доминиращия източния лагер фактор - Съветския съюз, че уеднаквеното и униформено развитие на всички страни, попаднали по стечение на историческата съдба в сферата на влияние на голямата източноевропейска сила, повече не е възможно.