Лекции по История

21. ФРГ – създаване; политическа система; първа икономическа сила в Европа. Обединението на Германия.

Германия е големият губещ и във Втората световна война. А за да се окаже 45 години по-късно големият европейски победител в Студената война, непосредствено след 1945 г. тя трябва да осъществи радикален преход от тоталитарна към демократична политическа система.

В продължение на две години, от 1945 до 1947, Германия е разделена на четири окупационни области - американска, английска, френска и съветска. Аналогично е подходено и към столицата Берлин, където също се учредяват четири "малки" зони, независимо, че географски градът принадлежи към съветската. Поради това решаваща за прехода към демокрация в т. нар. "западна зона" е по-скоро 1947, а не 1945 година. Германия е не само окупирана, но и разделена между четирима окупатори - САЩ, Великобритания, СССР и Франция. Освен това в първите две години те дори и не допускат създаване на "национално правителство" - до началото на 1947 г. цялата власт е в ръцете на т. нар. Контролен съвет (КС), съставен от четиримата командуващи окупационните войски.

Към 1947 г. относителният "розов период" във взаимоотношенията между съюзниците приключва. През 1945-1946 г. в съветската окупационна зона започват мероприятия, които недвусмислено показват какъв ще е бъдещия й път на развитие: национализация на едрата индустрия банките и търговията; аграрна реформа и подготовка за колективизация. Освен това руснаците демонтират и пренасят в СССР като компенсация за понесените във войната щети няколкостотин фабрики и заводи, а немалка част от останалите работят изцяло за тях. За да се противопоставят на все по-откритата съветизация на източната зона, през 1946 г. САЩ предлагат план за създаване на обединена, демократична и демилитаризирана Германия. След отказа на СССР и Франция на 2 декември с. г. САЩ и Великобритания взимат решение да обединят своите зони в т. нар. Бизония, което и става от 1 януари 1947 година. В условията на набиращата сила "студена война" в средата на 1947 г. франция също се присъединява, макар и "по принцип", към линията, следвана от САЩ и Англия в Бизония. След 20 юни 1948 г. обаче единственият изход за нея се нарича Тризония, както и става от 1 август. Още повече, че междувременно ситуацията претърпява динамични промени. В края на юни 1948 г. Германия се оказва и реално разделена на две части - западна (Тризония) и източна, със строго охранявана граница помежду им, всяка със своята валута , с двойни цени за едни и същи стоки. Независимо от уверенията и на СССР, и на западните съюзници за "временния характер" на тази мярка, тя ще продължи до октомври 1990 година.

На 1 септември 1948 г. в Бон, бъдещата столица на Западна Германия, под председателството на християндемократа Конрад Аденауер.Първоначално създаденият Парламентарен съвет започва работа по подготовка на сепаратна конституция. Доколкото обаче все още не е подписанмирен договор, през април 1949 г. САЩ, Англия и Франция утвърждават т. нар. "Окупационен статут", който регулира взаимоотношенията между бъдещата държава и съюзническите власти. Те си запазват правото на контрол върху външната й политика, външната търговия, да суспендират конституцията й и т. н.На 8 май 1949 г., четири години след безусловната капитулация на хитлеристка Германия, Парламентарният съвет утвърждава текстовете на Основния закон. След одобряването му и от тримата военни губернатори, на 23 май той встъпва в сила. Това е рожденият ден на Федерална република Германия (ФРГ). Според конституцията ФРГ е социална държава и типичен представител на демокрацията на квалифицираното мнозинство. Президентът й се избира непряко и правата му са доста ограничени, за разлика от тези на канцлера (министър-председателя). Парламентът (Бундестагът) формално е еднокамарен, но съществува и своеобразна горна камара - федерален съвет. Неговият председател автоматически замества президента в случаите, когато той е възпрепятствуван да изпълнява задълженията си или е освободен от длъжност. Както се вижда и от самото название на държавата, тя е изградена на федералния принцип, като отделните провинции разполагат с икономическа и законодателна автономия.

На 7 септември 1949 г. се провеждат първите редовни парламентарни избори във ФРГ. Още тогава се очертават и трите основни партии на политическия живот в следващите десетилетия - ХДП/ХСС (неизменният й след войната коалиционен партньор - Баварският Християн-социален съюз) с 31%, ГСДП с 29,2% и Свободната демократическа партия (СвДП) с 11,9% от гласовете. Тези първи избори носят и най-големия следвоенен успех за комунистите - 5,7 на сто.

На 20 септември 1949 г. е съставено първото демократично определено западногерманско правителство - коалиция от християндемократи, свободни демократи, представители на Немската партия и независими, оглавена от лидера на ХДП Конрад Аденауер. Това е началото на кариерата му като лидер на изпълнителната власт, която ще продължи цели 14 години.

На следващия ден, 21 септември, Окупационният статут официално влиза в сила. На 26 май 1952 г. е подписан т. нар. "Общ договор" между САЩ, Англия, Франция и ФРГ, с който се отменя Окупационния статут. Окончателното възстановяване на суверенитета на ФРГ става обаче едва с Парижките споразумения от октомври 1954 г., след влизането в сила на които (май 1955 г.) тя е приета за член на Западноевропейския съюз (ЗЕС) и на НАТО. През януари 1955 г., макар и без да се подписва мирен договор, фактически са урегулирани и отношенията между ФРГ и СССР.

През май 1951 г. Бундестагът приема и т. нар. "Закон за осъществяването" на чл. 131 от конституцията, възстановяващ правата на всички бивши държавни служители, които след 8 май 1945 г. "са били на държавна служба и са напуснали по други, несвързани със служебното им заплащане причини". Това е краят и на политическите чистки и на извънредното (политическо) законодателство.

Отново през 1951 г. е възстановено и западногерманското министерство на външните работи. През 1955 г. отпада и още една от клаузите на пос-дамската конференция - забраната ФРГ да има собствена армия. Успоредно с изграждането на политическа система на новата демократична държава и с поетапното й международно признаване се наблюдава и успешно икономическо развитие. Мнозинството от населението на ФРГ свързва успешното иконо мическо развитие на страната с управлението на ХДП, която остава ця власт цели две десетилетия. Водени от несменяемия до 1963 г. Аденауер, християндемократите печелят изборите през 1953 г., а в следващите през 1957 г., постигат и абсолютно мнозинство.
Съществен принос за този успех има и министърът на икономиката Лудвиг Ерхард, "бащата" на паричната реформа от 1948 година. Той умело съчетава механизмите на свободната пазарна икономика с т. нап "социално съзнание". Държавата въвежда социално и пенсионно осигуряване за всички наемни работници, склонни към по-ниско моментно заплащане в замяна на солидно гарантирано бъдеще.

В резултат на "икономическото чудо" към края на 50-те години ФРГ не само преодолява безработицата, но и започва да изпитва недостиг от работна ръка. Това води до забавяне на темповете на развитие през 60-те години. Но Ерхард отново намира сполучлив изход, този път чрез масов внос на "работещи гости" (т. нар. гастарбайтери) от Италия, Испания, Гърция, Турция и Югославия. От 250 000 в началото, през следващото десетилетие техният брой доближава близо 2 млн. души.

Забавянето на икономическия растеж води в изборите от 1961 г. до чувствителен спад на влиянието на ХДП и тя губи абсолютното си мнозинство, докато СвДП бележи чувствителен напредък. Така Германия се връща към практиката на "малката коалиция" от 1949-1957 г. - кабинет на християндемократи и свободни демократи. Две години по-късно, през 1963, във ФРГ завръща "ерата Аденауер", наследен на канцлерския пост от Лудвиг Ерхарт. В следващите избори, от 1965 г, ХДП отново се представя най-добре, но социалдемократите достигат резултат от почти 40%, с което дават сериозна заявка за пряко участие в управлението на страната.

Това става в края на следващата, 1966 година, след като "малката коалиция" между ХДП и СвДП се разпада и Ерхард подава оставка и като канцлер, и като партиен лидер. Той е наследен и на двата поста от Курт Кизингер. Именно Кизингер успява да реализира т. нар. "голяма коалиция", в която, наред с ХДП и СвДП, влизат и представители на СДП, а лидерът й Вили Брандт става министър на външните работи.

Годините 1967 и 196 се оказват може би най-напрегнатите във вътрешнополитически план. Юни 1967 г. е месецът на бурни студентски вълнения във ФРГ. Като реакция към края на годината избухва и взривът на консервативния национализъм. Неонацистката Национална демократична партия (НДП) дори печели частични успехи в изборите за местни парламенти в някои от провинциите. Последиците от неспособността на властта да осигури обществения ред се стоварват върху християндемократите. В изборите от септември 1969 г. ГСДП плътно се доближава до техните резултати и с подкрепата на СвДП за първи път в следвоенната си история съставя правителство. Това е втората "малка коалиция", оглавявана този път от Вили Брандт. Новият канцлер успява до голяма степен да реализира целите на обявената още от Кизингер "нова източна политика". Стартът е даден през август 1970 г., когато е подписан германо-съветски договор за приятелство и сътрудничество, който става повратна точка в развитието на отношенията между Западна и Източна Европа. ФРГ признава ненарушимостта на границите, установени след Втората световна война и по-специално на западната граница на Полша по линията Одер-Ниса. От своя страна СССР обявява готовността си да не се противопоставя на мирното обединение на Германия, както и да обсъжда статута на Западен Берлин. В нощта срещу 13 август 1961 г., неделя, властите на ГДР затварят пропускателните пунктове между Източен и Западен Берлин. Два дни по-късно започва подмяната на временните заграждения с постоянни. В следващите няколко месеца се ражда т. нар. "стена от първото поколение”, която обгражда цялата територия на Западен Берлин. Изграждането на "стената от второто поколение", която цели да не допуска бягство на граждани на ГДР, започва през юни 1962 г., а на третото, с железобетонна конструкция, през 1965. В този период се появява и една нова политическа формация, която оттук насетне ще играе немалка роля във вътрешнополитическия живот на ФРГ, а след 1990 г. и на обединена Германия. "Новите леви" от кра на 60-те години се разцепват на две крила - радикално и екологично Първото дава живот на ултралявата "Фракция Червено знаме". Поредицата от терористични актове, потиква Бундестага да приеме серия от антитерористични закони и много от членовете на фракцията са вкарани в затвора. На свой ред Руди Дучке извървява пътя от радикалните леви идеята за екологията, превръщайки се в един от идеолозите на "зеленото движение", прераснало след смъртта му през 1979 г. в Зелена партия. След предсрочните избори от 1983 г. "зелените", сред които още тогава се откроява фигурата на Йошка Фишер, не само влизат за първи път в парламента, отнемайки част от гласовете на ГСДП, но и допринасят по този начин за началото на "втората християндемократическа ера" - на канцлера Хелмут Кол.
Причината за предсрочните избори е разпадането на "малката коалиция" в средата на 1982 г., когато в знак на несъгласие с икономическа та стратегия на кабинета министрите на СвДП подават оставки. След успешен вот на недоверие Кол оглавява правителството, а през март 1983 г. партията му е на крачка от абсолютното мнозинство. Другата новост, родена от тези избори е, че с появата на „зелените" в парламента от СвДП губи позициите си на неизменен балансьор в ляво или в дяснс по формулата "2 + 1" и Германия преминава към тази на "2 + 2" - голяма и малка партия в ляво (ГСДП и "зелените") и голяма и малка в дясно (ХДП и СвДП).
Дясната коалиция управлява в продължение на 4 мандата, до 1998 г. Безспорно обаче най-запомнящото се от този период е обединението на Германия през 1990 г., най-голям принос за което има именно несменяемият през тези 16 години лидер на ХДП и канцлер на ФРГ Хелмут Кол.