Лекции по История

20. Великобритания – 1964–2005 г.

1. Кабинет на Харолд Уилсън - С парламентарните избори от октомври 1964 г. завършва първата следвоенна "ера на консерваторите". Макар и с незначително мнозинство Лейбъристката партия печели и получава правото да състави правителство начело с лидера й Харолд Уилсън. Сред първите му мероприятия са национализацията на 90% от реприватизираната от Чърчил металична промишленост и повишаване на работните заплати за сметка на намаляване на разходите за отбрана. Това повишава популярността лейбъристите и през март 1966 г. те провеждат предсрочни избори, които им дават достатъчно солидно парламентарно мнозинство. Неблагоприятната стопанска конюнктура обаче не им позволява да реализират обещанията си за въвеждане на икономическо планиране и развитие на обществените услуги. Обратно - в опит да овладее инфлацията още през юли 1966 г. правителството на Уилсън въвежда едногодишно замразяване на заплатите и цените. Мярката се оказва недостатъчно ефикасна и в края на 1967 г. се стига до нова чувствителна девалвация на британската лира, последвана в началото на 1968 г. от поредното сериозно орязване на публичните разходи.
За все по-видния спад на влиянието на лейбъристите допринасят и редица други фактори. Първият е свързан с вълните имигранти от британската общност, желаещи да получат английско гражданство, особено след като през април 1968 г. парламентът приема закон, забраняващ расовата дискриминация. Вторият е предизвикан от непрестанно нарастващото напрежение между католици и протестанти в Северна Ирландия, което принуждава правителството системно да увеличава броя на силите за поддържане на реда. Третият е породен от категоричното нежелание на Франция, и по-специално на Дьо Гол, да допусне членство на Великобритания в ЕИО, потвърдено от още едно вето през 1967 година.

2. Кабинет на Едуард Хийт - В резултат в изборите от юни 1970 г. победата е за консерваторите, които съставят правителство начело с Едуард Хийт. По време на мандата му Великобритания най-сетне приключва продължилата повече от 10 години процедура по присъединяването си към ЕИО. През октомври 1972 г. парламентът гласува закона за членството й, което формално става факт, считано от 1 януари 1973 година.
Верен на консервативните си възгледи, още през 1971 г. кабинетът на Хийт прокарва през парламента специален "Закон за отношенията в промишлеността", който силно орязва правата на профсъюзите. Наред с израстващия се конфликт в Северна Ирландия, ограничаването на правото на стачки се превръща във втори постоянен източник на вътрешнополитическо напрежение.

3. Избори 1974 г. - В разгара на сериозната световна енергийна криза (1973-1974 г.), последвала втората арабо-израелска война, консерваторите решават да се възползват от реакцията на част от населението срещу нестихващите искания на профсъюзите. Но предизвиканите от тях предсрочни избори през февруари 1974 г. им поднасят неприятна изненада. Те получават едва 297 депутатски места срещу 301 за лейбъристите. Опитът на Хийт да състави кабинет с подкрепата на 14-те депутати-либерали не успява и в сила влизат едновременно правилото и изключенията на "Уестминстърския "модел".
Според правилото мандатът за съставяне на правителство получава лидерът на най-голямата партия Харолд Уилсън. А според изключенията за първи път след Втората световна война Великобритания се управлява от миноритарно, т.е. неразчитащо на собствено мнозинство, лейбъристко правителство.
Това принуждава лейбъристите постоянно да търсят "странични" депутатски гласове. Очевидната непригодност на подобна ситуация към принципите на Уестминстърския "модел" води още през октомври с.г. до нови парламентарни избори, в които Лейбъристката партия, макар и трудно, постига търсеното мнозинство. Доста скоро обаче сред самите лейбъристи се проявява нетипичното до тогава "вътрешно ерозиране", т.е. роене на депутатската група и през 1976 г. тя отново се оказва без необходимото мнозинство.
Една от основните причини е в неумението на управляващата партия да се справи с последиците от икономическата криза. Още през юли 1975 г. безработните са над 1 милион, а към края на годината инфлацията достига безпрецедентните 17%. Отговорността е поета лично от Харолд Уилсън и през март 1976 г. той подава оставка като министър-председател. Негов наследник е Джеймс Калахън.

4. Кабинет на Джеймс Калахън 1976-1979 г. - За да предотвратят провеждането на предсрочни избори в наистина трудната за страната ситуация, през 1977 г. лейбъристите влизат в преговори с депутатите-либерали и получават подкрепата им, но срещу условието, че ще бъдат консултирани по всеки един законопроект преди внасянето му в Камарата на общините. С т. нар. "пакт Лейблиб" е нарушена втората основна характеристика на Уестминстърския "модел - сливането на изпълнителната и законодателната власти и надмощието на изпълнителната, доколкото еднопартийното правителство става зависимо от парламентарната подкрепа извън собствената си партия.
Още по-драстичен отказ от самата същност на Уестминстърския "модел" е решението на Камарата на общините от 1975 г. да бъде проведен референдум за или против оставането на Великобритания в
ЕИО.
Лейбъристите така и не успяват да се справят с последиците от енергийната криза от средата на 70-те години. Това води до непрестанно нарастващи масови протести срещу тях, кулминирали в т. нар. "зима недоволството" през 1978-1979 година. Логично се стига и до загубата им в парламентарните избори през май 1979 г., след които те остават в ролята на опозиция за период от цели 18 години.

5. Кабинет на Маргарет Тачър 1979-1990 г. - Победата на консерваторите в изборите от 1979 г. поставя началото на тяхната "втора следвоенна ера", свързана най-вече с името на Маргарет Тачър. Първата жена - министър-председател в историята и на Великобритания, и на Европа, заема този пост в продължение на 11 години, до 1990. През този период страната претърпява толкова значителни промени, че някои изследователи не се колебаят да ги определят едновременно като "политическа, икономическа и обществена революция". Основният резултат от тази революция е "демонтирането" на изграждана в предходните десетилетия социална "държава на общото благоденствие". Според нейната теза обществото не съществува, освен като механичен сбор от собственици - индивиди и семейства. Следователно на тях трябва да се даде максимална свобода за развиване на частната инициатива, а държавата да се "изтегли" в най-голямата възможна степен от регулиращите си функции в икономиката.Колкото до тези, които не разполагат с частна собственост, т.е. наемните работници, според схващанията на "тачеризма" гарантираната им от социалната държава разгърната мрежа от осигуровки (срещу безработица, за преквалификация, за здравни услуги и т.н.) на практика не ги стимулира постоянно да търсят професионалната си реализация, ака те остават неспособни да се адаптират към изискванията на постиндустриалната епоха.
Приложени в практиката, възгледите на "тачеризма" водят в периода 1980-1990 г. до рязък отказ на държавата от смесената икономика и идеята за планиране на частния бизнес. Приватизират се водещи държавни фирми като Бритиш Телеком, Бритиш стийл (стоманопреработването) и Бритиш газ. Във финансовата област се прилагат стриктни монитаристки мерки, които още през първия мандат на Тачер (1979-1983 г.)свалят инфлацията до нормалните 5%. В замяна на това безработицата нараства до 2 млн. души или 14% от работоспособното население. Системната защита на индивидуализма и частното предприемачество се изразяват и в намаляването на данъците върху собствеността и върху големите печалби.
През този първи мандат "тачеризмът" придобива и ясно очертана външнополитическа физиономия - независимост и самостоятелни позиции спрямо Европейската общност и безкомпромисна защита на националните интереси, включително и чрез използване на сила. Така става и по време на т.нар. Фолклендска (Малвинска) криза през април - юни 1982 г., когато Тачър не се колебае да изпрати войски, за да изгонят от Фолклендските острови окупиралите ги аржентински военни части.
На върха на славата след решителното си поведение по време на кризата, Тачър е препотвърдена за премиер след успеха на консерваторите в изборите от юни 1983 година. През втория си мандат Тачър насочва усилията си към ограничаване на влиянието на профсъюзите. През юли 1984 г. със закон е забранено членство в тях на държавните служители от съобщенията. През октомври с.г. националната миньорска стачка срещу закриването на мини, започнала още през 1981 г., завършва с провал, благодарение на твърдата позиция на министър-председателя. Това е поредният удар по авторитета на един от най-силните британски синдикати - миньорския.
Непримирима е позицията на Тачър и спрямо североирландските сепаратисти. През първата половина на 80-те години те се опитват да привлекат вниманието на общественото мнение чрез серия от масов гладни стачки. Но Тачър отказва каквито и да е преговори с тях, което води до смъртта на част от гладуващите.
Консерваторите печелят и в изборите от юли 1987 г., в които вече и официално участва новата Либерал-демократическа партия. През третия си мандат Тачър предприема решителна атака срещу остатъците от социалната държава. Ликвидирана е програмата за безплатните общински жилища, приета още през 1919 г., по времето на Лойд Джордж. Сериозни промени са предприети в данъчната система - вместо налогът върху собствеността през 1990 г. се въвежда т.нар. "данък на глава", който предизвиква широко недоволство сред населението.

6. Край на управлението на Тачър - Срещу Тачър се обявяват и част от влиятелните консерватори, които виждат в непопулярната й политика опасност за депутатските си места. Остри критики вътре в самата консервативна партия предизвиква позицията на Тачър спрямо Европейската общност, оценявана като "евроскептична" поради отказа й да подкрепи идеята за единна европейска валута. В знак на протест в началото на ноември 1990 г. подава оставка нейният дългогодишен съратник и първи заместник Джефри Хуув.
В първия тур от последвалите избори за председател на партията Тачър не успява да спечели необходимото мнозинство и се налага провеждането на балотаж. Част от дотогавашните й привърженици обаче оттеглят подкрепата си за нея. За да се предпази от евентуално поражение, на 28 ноември Тачър подава оставка и като лидер на партията, и като министър-председател. За неин наследник и на двата поста е избран Джон Мейджър.

7. Кабинет на Джон Мейджър - Очакванията, че оставката на "желязната лейди" ще доведат до поражение на консерваторите в изборите от април 1992 г., не се оправдават и те успяват да получат четвърти пореден мандат. Една от големите политически битки, които трябва да води новият премиер Мейджър, е срещу "евроскептиците" и сред опозицията, и вътре в собствената му партия. Те успяват да забавят с близо година и половина ратифицирането от страна на Великобритания на договора от Маастрихт, с който през декемри 1992 г. се учредява Европейският съюз.Договорът е ратифициран едва на 23 юли 1993 г, след като Мейджър печели вот на доверие в парламента за проевропейската си политика.

8. Консерваторите - Мейджър остава на министър-председателския пост до 1997 г., т.е. 5-годишен мандат. Но през всичкото това време съдбата на консерваторите става все по-ясно предопределена. Те губят всички вторични избори (за попълване на овакантени депутатски места) и мнозинството им става все по-крехко. Периодически обществото е скандализирано от разкритията за участието на видни техни дейци, включително и на самия Мейджър, в продажба на оръжие за Ирак в навечерието на войната от 1991 г., за корупция сред депутати (т.нар. афера "кеш за парламентарни питания") и министри и т.н.

9. Лейбъристите - Същевременно дългият престой на лейбъристите в опозиция води до сериозно преосмисляне на политиката им. То идва след упорита борба между лявото и дясното крила в партията, довела и до разцеплението й от 1981 г. До загубата в изборите от 1983 г. партията се доминира от левицата. В резултат в програмата й, сполучливо определена като "най-дългото самоубийство, известно в историята", са записани такива искания като едностранно ядрено разоръжаване на Великобритания, незабавно напускане на Европейската общност, масова национализация и т.н.
С Маргарет Тачър обаче ерата на "консумативното общество" остава в историята и именно нежеланието на лейбъристите да се съобразят с това предизвиква и следващото им поражение, от 1987 година, въпреки опитите на новият лидер Нийл Кинък да поведе партията към по-"модерни" позиции.
След оставката му през 1992 г. неговите усилия са продължени от умерения Джон Смит, наследен на свой ред след внезапната му смърт (1994 г.) от младия и енергичен Тони Блеър. Неговата популярност веднага се прехвърля и върху партията му и това проличава още през юни с.г., когато в изборите за европейски парламент лейбъристите получават 44% срещу 27,8% за консерваторите. Съзнавайки обаче, че евентуални предсрочни избори неминуемо ще доведат до падането им от власт, консерваторите успяват да се задържат до редовните парламентарни избори от май 1997 г, когато победата на лейбъристката партия слага край на тяхната "втората следвоенна ера".

10. Кабинет на Тони Блеър - Победителите обаче вече са една наистина "нова" партия. Още преди да поеме министър-председателския пост, Тони Блеър е успял да убеди британците в необходимостта от съчетаване на социалдемократическите ценности и съвременните либерални тенденции на постмодерното общество. Блеър формулира това "идеологическо отстъпление капитализма" като "трети път" - отказ от старомодните идеи за национализация и обръщане към пазара като главен двигател на икономическата активност.
Впечатляващите резултати от изборите-419 мандата за лейбъристи-срешу 165 за консерваторите, най-слабото им постижение след 1945 г., се дължат и на факта, че за първи път Блеър се обръща и към т.нар. "средна Англия", т.е. не само към тази на наемните работници, но и към укрепналата и нараснала при Тачър класа от независими собственици. Това също произтича от принципите на "третия път", според които класовата борба е тема от историята, докато в центъра на политиката на лейбъристите са интересите на цялата нация.
Променят се и позициите на партията по външната политика, където тя се обявява за тясно партньорство и сътрудничество със САЩ. Великобритания неизменно е първата, която не само подкрепя, но и се включва във всички военни акции, предприемани от САЩ - през 1998 г. срещу Ирак, през 1999 г. в Югославия, през 2001 г. срещу талибаните в Афганистан и отново в Ирак след 2003 година.
Правителството на Блеър предприема и значителни стъпки за смекчаване на етническото напрежение в самата Великобритания. През пролетта на 1999 г. започват да функционират автономни парламенти в Шотландия и Уелс, а в края на годината - и в Северна Ирландия. Поради разрасналите се сепаратистки претенции обаче през есента на 2002 г. парламентът на Северна Ирландия е разпуснат, а управлението отново е поето от централното британско правителство.
През юни 2001 г. Блеър свиква предсрочни парламентарни избори, за да спре видимия спад на влиянието на лейбъристите. Той обещава реформи във висшето образование и здравеопазването, за да предотврати все по-честите упреци за "неотачеризма" като основна характеристика на управлението му.
Лейбъристите отново са победители и през 2003 г. Блеър поставя рекорд като най-дълго задържал се на поста премиер-лейбърист. Но опитът му за реформа в образованието води до конфликт с повечето университети, несъгласни с уеднаквяването на таксите за обучение. След присъединяването на Великобритания към т.нар. "антитерористична акция" в Ирак избухва и скандалът с неверните данни на английското разузнаване за наличието там на оръжия за масово поразяване.
През април 2004 г. Блеър обявява, че ще свика втори след 1975 г. референдум, този път за утвърждаване на Европейската конституция. Но след отрицателния вот на подобни допитвания във Франция и Холандия референдумът е отложен.През 2005 г. Блеър отново изпреварва събитията с предсрочни избори, след които обаче мнозинството на лейбъристите става още по-крехко