Лекции по История

19. Великобритания – 1945–1964 г.

1. Характеристика на периода - Годините между 1945 и 1970 са периодът на "разцвет", т.е. на максимално стриктното спазване, на Уестминстърския "модел" на демокрация. Това от своя страна показва, че именно след Втората световна война английската демокрация навлиза в зрелия етап от своето развитие и придобива достатъчно стабилни черти, за да бъде изведена като самостоятелен и специфичен вариант на съществуване и функциониране на тази политическа система.
"Възторгът" на радикалите от добрите страни на английската политическа система очевидно има своите основания, особено след като през 1969 г. право да участвуват в изборите получават всички британски граждани над 18 години.

2. Промени след ВСВ - Същевременно обаче те като че ли пропускат, че от годините на Втората световна война Великобритания наследява и нещо, което я отдалечава от парламентарната демокрация - практиката на т. нар. "делегирано законодателство".Смисълът му е в значителното увеличаване на ролята на изпълнителната власт, получила право да издава нормативни актове, формално по поръчение на парламента, но на практика по усмотрение на министрите и най-вече на премиера. Като естествена последица идва и правото му на всички важни кадрови решения, без да се консултира с кабинета, на определяне на дневния ред на заседанията му и даже и на въпроса за свикването на сесии или дори за разпускането на парламента. Това пък на свой ред води до превръщане на "управлението на кабинета" в "управление на министър-председателя".Разбира се, това не означава, че парламентът губи своята съществена роля в политическия живот, а просто е поредното потвърждение за надмощието на изпълнителната власт над законодателната.Все пак последната си запазва контрола, макар и отслабен, върху правителството, най-вече чрез депутатските питания и чрез правилото на три четения за всеки законопроект, внесен от кабинета.
Съществени промени, но този път по посока разширяване на демократичното начало, настъпват и във взаимоотношенията между двете камари на парламента. През 1949 г. срокът на правото на лордовете на вето по т. нар. "нефинансови закони" се ограничава до една година. В замяна на това обаче те продължават да са върховната съдебна инстанция, т.е. английската политическа система постоянно търси най-добрият баланс.

3. Избори 1945 г. - Великобритания е третата държава, след СССР и САЩ, с най-голям принос за победата на Антихитлеристката коалиция във Втората световна война. А за всички англичани тази победа има и своя безспорен "баща" - министър-председателят от 1940 до 1945 г. Уинстън Чърчил. Именно на неговия огромен авторитет залагат консерваторите в насрочените за 5 юли 1945 г. парламентарни избори.
И обратно - лейбъристите не разчитат само на подчертаното надмощие в Европа след победата над нацизма и фашизма на "лявата вълна", с която във Великобритания се олицетворяват именно те, но и успяват умело да я съчетаят с една доста амбициозна и смела програма за реформи. Тяхната тактика се оказва по-печеливша и им носи изненадваща, но убедителна изборна победа. Така за първи път в историята на страната лидерът им Клемент Атли съставя едноцветно лейбъристко правителство, разполагащо и със собствено парламентарно мнозинство. То управлява от 27 юли 1945 до 3 ноември 1951 година.

4. Управление на лейбъристите - През тези повече от шест години е осъществена широка програма за национализация на основни отрасли от английското стопанство: Националната банка (декември 1945 г.); Гражданския въздушен флот (май 1946 г.); въгледобивната промишленост (май 1946 г.); обществения транспорт (декември 1946 г); енергодобива (февруари - юли 1947 г.); металургичната промишленост (февруари 1951 г.). Осъществена е и радикална реорганизация в системата на здравеопазването и социалното осигуряване, с която англичаните получават право на безплатно медицинско обслужване, безплатни лекарства, осигуровки при болести, злополуки и безработица. Правителството развива добра социална политика, но опозицията недоволства заради национализацията.
Правителството се ангажира да даде пълна независимост на Индия. Като цяло процеса на деколонизацията продължава (върха е пред 60-та година). Относно Индия - 1947-ма година се решава да се даде независимост, но да бъде разделена на 2 държави - Пакистан и Индийски съюз. Разделението е на религиозна основа. Иска се съгласието на ООН. Като цяло разделянето се счита за голяма грешка - има много убити при преместването на населението. Истинската независимост идва 1951 година. Независимостта на Индия се счита за "изстрадана" - използван е принципа "разделяй и владей".

5. Кабинет на Чърчил 1951 - 1955 г. – Започва период на 4 последователни мандата на консерваторите. Запазва се същата форма на управление, но с по-голяма роля на министър-председаталя. По време на това правителство се премахва национализацията -> преминава се към частна собственост (тови свидетелства за факта, че Англия е преодоляла кризата след войната). Правителството, оглавявано от 77-годишния Чърчил, управлява в благопри¬ятни икономически условия и тенденции на икономически растеж.
След 47 год. Пакистан е оставане на произвола на създбата, През 1951 год. е дадена пълна независимост на Индия (подобно на САЩ и Япония).Полагат се американски въздушни бази на английска територия. През октомври с.г. най-сетне е изцяло отменена и купонната система.

6. Кабинет на Антъни Идън - След Чърчил премиерският пост е поверен на дотогавашния външен министър Антони Идън. Месец по-късно, през май 1955 г., консерваторите печелят убедително поредните парламентарни избори. Но именно външната политика води до оставката на Идън в началото на 1957 година.
През юли 1956 г. Египет обявява национализация на Суецкия канал. Идън преценява този акт като посегателство срещу английските интереси в Близкия Изток и в края на октомври Великобритания се присъединява към израелско-френската окупация на канала. Против техните действия се обявяват, макар и водени от различни съображения и двете супер-сили - САЩ и СССР. В резултат окупацията е прекратена, а външнополитическият провал на Идън предизвиква замяната му с Харолд Макмилън.

7. Кабинет на Харолд Макмилън - Новият премиер бърза да възстанови тесните отношения със САЩ, което пък води до известна изолация на Великобритания от големите европейски държави. Тя остава извън процеса на създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО), най-вече поради съпротивата на Франция. За това впрочем способства и традиционната английска склонност към изолационизъм, включително и сред част от Консервативната партия. Но опитът за създаване под егидата на Англия на паралелно обединение - Европейската асоциация за свободна търговия през1958г., се оказва не особено сполучлив и през 1961 г. правителството предлага, а парламентът одобрява решението му за поетапното присъединяване на Великобритания към ЕИО.
Това е и моментът, когато се проявява и още една от характеристиките на "уестминстърския модел" на демокрация - суверенитетът на парламента. Консервативното мнозинство в Камарата на общините отхвърля идеята въпросът за членство в ЕИО да бъде поставен на референдум, стриктно придържайки се към принципите на "представителната демокрация". През януари 1963 г. обаче Франция налага ветото си за приемането на Великобритания в Общността, мотивирайки се със "специалните й отношения" със САЩ.
Подобно на Чърчил, през октомври 1963 г. и Макмилън се оттегля от министър-председателския пост по здравословни причини. Така третият мандат на консервативната партия, започнал след убедителната й победа в изборите от 1959 г., е довършен от Дъглас-Хоум.