Лекции по История

Васил Златарски

Роден на 14 ноември 1866 г. във В. Търново, Васил Златарски е най-малкото дете на даскал Никола Златарчето — виден деец на просветното движение и черковно-националната борба в Търновския край преди Освобождението. Образованието си младият В. Златарски получил във В. Търново (до III клас) и в Петропавловската семинария при Търново (където бил готвен за духовно звание). След ранната смърт на баща си той заминава при брат си в Русия, където през 1887 г. завършва Петроградската първа класическа гимназия. Запознаването през 1878 г. с Иречековата „История на българите” събудило в 12-годишния младеж голям интерес към родното минало. Затова след завършването на гимназията въпреки настояването на роднините си да следва медицина В. Златарски става студент по история в Петроградския университет. Тук той е състудент с по-сетнешния изтъкнат руски византинист А. А. Василев и се учи при видните руски професори Ламански и Василевски. Под тяхно ръководство още като студент В. Златарски започва да проучва българското средновековие, а през 1891 г. завършва университета с кандидатска степен за труда „Писмата на цариградския патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон”. През 1893 г. В. Златарски бил изпратен за две години да специализира археология в Берлин, а от 1 октомври 1895 г. бил назначен учител в Софийската мъжка гимназия и командирован като лектор по българска история в тогавашното Висше училище. Оттук започва и неговата научноизследователска и университетско-преподавателска кариера. От 1 септември 1897 г. В. Златарски става редовен доцент към катедрата по българска история, от 1 януари 1901 г. — извънреден професор, а след преобразуването на Висшето училище в Университет той поема ръководството на катедрата по българска история и история на балканските народи (от 1921 г. катедрата е преустроена само по българска история), като я оглавява до края на живота си. От 1 януари 1906 г. В. Златарски е назначен за редовен професор при Университета. Като основател и ръководител на катедрата В. Златарски е чел редица общи и специални курсове в Университета: Българска история (от основаването на Първото българско царство до XVII в.); Българска историография; Извори за богомилското вероучение; Византийските хронисти като извор за българската история; Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите; „История славянобългарская” на отец Паисий и нейните извори; Турска история с оглед върху положението на българите през време на турското владичество; История на Румъния; История на Сърбия. Заради голямата си ерудиция на учен В. Златарски бил желан и търсен преподавател и в други висши учебни заведения: Военната академия (1912 г.), Духовната семинария, Балканския близкоизточен институт (по нова политическа и социална история — от 1920 г.). Освен това В. Златарски бил член на най-различни дружества и клубове, два пъти декан на Историко-филологическия, факултет (1906/1907 и 1919/1920), два пъти ректор на Университета (1913/1914 и 1924/1925), член на Българското историческо дружество от основаването му в 1901 г. (и негов несменяем, председател от 1911 г.). Голямата научноизследователска дейност на В. Златарски и водещата му роля в областта на българската история намерили израз и в избирането му за член на много научни институти: от 1900 г. той е академик в Българската академия на науките (до 1921 г. като секретар, а след това председател на историко-филологическия клон); подпредседател на БАН от 1926 г.; honoris causa „доктор славянской филологии” на Харковския университет; д е й с т в и т е л е н ч л е н на: Руския археологически институт в Константинопол (1899); Московското археологическо общество (1899); Фино-угърското дружество в Хелсинг-форс; „Общество истории и древностей российских при Московском университете” (1904); Българският археологически институт (1910); д о п и с е н ч л е н на: Петербургската академия на науките (1911); Чешката академия на науките и изкуствата (1911); Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб (1929); School of Slavonic Studies при Лондонския университет (1925); унгарското учено дружество в Будапеща (1928); Историческото дружество в Нови Сад; почетен член на Кондаковия институт в Прага и други. Освен това В. Златарски с успех е представлявал българската историческа наука на най-различни международни срещи и конгреси: Москва, Загреб, Прага, Атина и т. н. Затова, когато след продължително боледуване на 15 декември 1935 г. животът на бележития учен секнал, Университетът и Академията били обсипани с много съболезнователни писма и телеграми от почти всички университети и академии в Европа. Това е израз на действително голямата почит и признание, които този заслужил за българската историческа наука и просвета културен деец бил спечелил у нас и в чужбина.
Книжовното наследство на В. Златарски обхваща 213 труда из областта на политическата и културната история, археология, нумизматика и епиграфика от най-ранната история на славяни и прабългари до Освобождението. Тук спадат такива монументални трудове като четиритомната „История на българската държава през средните векове”, над 100 научноизследователски студии и статии, множество рецензии, отзиви, оценки за дейността на наши и чужди историци, популярни статии и т. н. Васил Златарски започва своята научна дейност по време, когато в българската история се ширели най-различни ненаучни теории и хипотези и когато цели периоди от миналото ни не били проучени. Всичко това налагало да се започне сериозна работа по издирването и критическото проучване на изворите, а заедно с това и по монографичното, критика-аналитично проучване на отделните въпроси и проблеми. И трябва веднага да се изтъкне, че В. Златарски бил напълно подготвен за тази дейност. Той имал пред себе си опита и дейността на такива вещи, изследвали на българското минало като Марин Дринов и Константин Иречек, носел традициите на намиращата се във възход руска византинистика, притежавал необходимата научна и езикова подготовка, горял от желание да разработи и напише историята на своя народ. Като червена нишка през научното творчество на В. Златарски минава идеята да се напише обобщаваща многотомна история на България. Към тази своя идея обаче В. Златарски подхожда организирано и методично, чрез предварително проучване на научната литература, изследване на отделните въпроси, използуване на познатите извори, издирване на нов, непознат материал. И съвсем естествено било да насочи своето внимание преди всичко към историята на Първата българска държава — не само затова, че тук имало големи събития и бележити държавници, а защото изучаването на родната история трябвало да започне от самото начало. На периода до средата на IX в. В. Златарски посвещава редица проучвания: Нови известия за най-древния период на българската история (1894); Приемниците на Омуртаг (1896); Два известни български надписи от IX в. (1898); Един от провадийските Омуртагови надписи (1902); Основаването на българското царство (1902); Българските князе от рода Дуло (1902); България през VIII в. (1902); Клятва у языческих болгар (1907); Имали ли са българите свое летоброене (1911); Болгарское летосчисление (1912); Сюлейманкьойският надпис (1913); История на българите от появата им в Европа до основаването на българското царство на Балканския полуостров (1915); Към въпроса за българското летоброение (1915); Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите (1915). По този начин, след като осветлява редица тъмни и неясни периоди от нашата история, Б. Златарски най-сетне можал през 1918 г. да издаде История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 1. Успоредно с работата върху проблемите до средата на IX в. В. Златарски разработва и редица други въпроси от по-сетнешната история на Първата българска държава. Така след първия му труд върху кореспонденцията на патр. Николай Мистик до цар Симеон се редят: Писмата на византийския император Роман Лакапин до българския цар Симеон (1896); Нов възглед върху сетнините от православието в България (1897); Кой е бил Тодор Черноризец Доксов (1897); Сколько бесед написал Козма Пресвитер (1903); Въпросът за български патриарх пред папата в 866 г. (1907); Причините за покръщението ни и сетнините от него (1907); Известията за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета (1909); Към въпроса за най-старите български монети (1910); Какви канонически книги и граждански закони е получил Борис от Византия (1911); Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис в славянски превод (1916). След издаването на т. I, ч. 1, на своята „История” В. Златарски съсредоточава почти всичките си усилия върху разработване на проблемите от средата на IX в. до падането на България под византийско иго: Как е бил разрешен българският църковен въпрос в 870 година (1920); Тъй наречените „грамоти” на Пинция и неговия син Плезо (1920); Кои са били вътрешни и външни боляри (1921); Как е била политически подготвена мисията на св. Кирил и Методий в Моравия (1921); Известията на Ибрахим ибн Якуб за българите от 965 година (1921); Де се е намирал гр. Девол (1922); Легендата за откриване мощите на Тивериуполските мъченици (1922); Намереният в югозападна Албания надпис с името на българския княз Борис-Михаил (1923); Най-старият исторически труд в старобългарската книжнина (1923); Де се намирала епископията на св. Климент Охридски (1924); Към историята на манастиря Св. Наум в Македония (1924); Български архиепископи — патриарси през Първото българско царство (до падането на източната му половина) (1924); Славянското житие на св. Наум от XVI век (1925); Первый поход болгарского царя Симеона на Константинополь (1926); Западното българско царство до прогласяването на Самуил за цар (1926); Национализацията на българската държава и църква в IX век (1926). Благодарение на тази интензивна дейност В. Златарски можал през 1927 г. да издаде втората част на така замислената история. По този начин историята на Първата българска държава, обемаща двете части на т. I (около 1370 страници), е резултат на 37-годишен напрегнат труд върху проучването на много въпроси. След излизането на двете части В. Златарски пише само популярни статии върху Първата българска държава, което показва, че за него монографичното изследване на проблемите е завършено. Затова с пълно право проф. П. Ников отбелязва, че “ако епохата на Симеон и Борис е днес достатъчно изследвана, ако времето на междуособиците през VIII в. е изяснено, ако ние днес разполагаме с една детайлно нарисувана картина от историята на почти цялото Първо българско царство, то това е заслуга — това може смело да се каже, без да се подценява трудът на други изследвачи — безсъмнено преди всичко на В. Златарски”. Вторият том на “История на българската държава през средните векове” (1934) обхваща времето на византийското владичество в българските земи. Макар да не е имал време и възможност да работи върху него така, както върху проблемите на Първата българска държава, В. Златарски е пристъпил към написването на този том след редица предварителни изследвания: Моливдовул на Самуил Алусиян (1922); Политическото положение на Северна България през XI и XII век (1929); Моливдовул на веста Симеон, катепан на Подунавието (1929); Една датирана приписка на гръцки от средата на XI в. (1929); Въстанието на Петър Делян в 1040—1041 (1931); Моливдовулът на Алусиян (1931); Устройство Болгарии и положение болгарского народа в первое время после покорения их Василием II Болгаробойцею (1931); Наместници управители на България през царуването на Алексий I Комнин (1932); Георги Скилица и написаното от него житие на св. Иван Рилски (1933). Последният, третият том бил оставен почти завършен и излиза от печат едва в 1940 г. Той обхваща историята на Втората българска държава от освобождението от византийско иго до въстанието на Ивайло включително (1280). И този том подобно на втория носи белезите на известна привързаност, макар написването му да е било предшествувано от редица научни изследвания: Ивайло и Момчил. Сравнителна характеристика (1899); Международните отношения на България при първите Асеновци (1908); Асеновият надпис при Станимака (1911); Гръцко-български съюз през 1204/1205 (1913); Южна България след смъртта на Иван Асен И и Регинският мир (1927); Иван Асен II (1218—1241) (1930); Търновският надпис на Иван Асен П (1930); България при приемниците на Иван Асен II (1932); Ловеч като средновековна крепост (1932); Потеклото на Петра и Асеня, водителите на въстанието в 1185 г. (1933); Ансбертовият „жупан или сатрап на България” не е бил Добромир Хриз (1933); Цар Калоян под стените на Солун през 1207 г. (1934); Родопският управител Иван Спиридонаки (1935); Боянският надпис (1935). Подробното изброяване на заглавията само по себе си показва огромния брой проблеми и въпроси, които са били обект на научноизследователска дейност. При това трябва да се има пред вид, че и четирите тома са снабдени с голям брой приложения, всяко от които представлява научна разработка на отделен въпрос. Поради всичко това „История на българската държава през средните векове” е монументален труд, в който авторът е обобщил собствените си и чужди изследвания, дал е стройна картина на родната история откъм фактологическата й страна. Същевременно при написването на отделните томове В. Златарски е продължил научната разработка на недоизяснените въпроси и това до голяма степен обяснява техния аналитико-изследователски характер. С останалите въпроси от историята на Втората българска държава В. Златарски се е занимавал сравнително малко: Бил ли е Теодосий Търновски доносчик пред Цариградската патриаршия (1903); Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Теодосия Терновскаго (1904); Вопрос о происхождении болгарского царя Ивана Александра (1906); Договорът на Иванка, син Добротичев, с генуезците в 1387 г. (с Г. Кацаров, 1911). На първите векове на българската история под турска власт са посветени: Един български надпис от XV век (1900); няколко статии върху мнимото откриване гроба на патр. Евтимий (1905 и 1906 г.); Нова политическа и социална история на България и Балканския полуостров (1921); Български въстания и опити за въстания до средата на XIX в. (1930). Наред с по-старите периоди трябва да бъдат по-сочени научноизследователските трудове и публикации на документи, отнасящи се до епохата на Възраждането: Материали по Възраждането. Писмата на П. Р. Славейков до Н. Златарски (1898); Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история (1899); История во кратце о болгарском народе славенском, сочинися и списася в лето 1792 Спиридоном иеросхимонахом (1900); Нови данни за биографията на Паисий Хилендарски (1901); Материали за биографията на покойния Иларион Ловчански (1901); Спомен за 20 април 1876 год. (1903); Биографически очерк на Негово блаженство екзарх български Йосиф I (1877—1902) (1904); Две писма на дядо Йосиф Соколски (1905); Даскал Николай Карастоянович и неговата печатница (1905); Царственикът на Христаки Павлович (1906); Към историята на Самоковската печатница (1907); Архимандрит Онуфрий Попович (1911); Народността и родното място на Христофор Жефарович (1922); Политическата роля на Софроний Врачански през руско-турската война в 1806—1812 година (1923); Александър II и българският църковен въпрос (1923 и 1929); Материали за историята на гр. Враца (1927); Първите български депутати в Русия (1928); Писма на П. Р. Славейков от 1857—1858 г. (1928); Как са писали македонците преди 115 години (1929); Как е бил завзет Одрин от русите и бил сключен Одринският мир в 1829 г. (1930); Четири писма от Диарбекир, и Към биографията на Йосиф Соколски (1931); Принос към историята на училищното дело във В. Търново (1934); Търновските въстания и опити за въстания (1935). Най-сетне към научноизследователската дейност на В. Златарски принадлежат и редица трудове по историография: Научно-книжовната дейност на Ю. И. Венелин и значението му за българите (1903); Дейността на д-р Константин Иречек в България (1905); М. С. Дринов (1907); Н. Милев като работник по история (1925); Мястото на П. И. Шафарик в българската историография (1925); Реч, произнесена на тържественото събрание на Загребската академия на науките по случай 100 год. от рождението на д-р Ф. Рачки (1929); Академик и професор Ф. И. Успенски (1929 и 1932), а така също и няколко поменици за К. Лингентал (1895), Г. Кръстевич (1899); В. Г. Василевски (1900), Е. Голубински (1913), К. Иречек (1916). Подробното библиографско изброяване на научните трудове на В. Златарски показва, че той се е занимавал и е работил с успех върху всички периоди на българската история до Освобождението и че е оставил едно наследство, което с право му отрежда мястото на най-заслужилия и бележит български историк през първите четири десетилетия на XX век.
Както вече бе отбелязано, в „История на българската държава през средните векове”, т. I, ч. 1., В. Златарски не само е включил резултатите от собствените си проучвания в продължение на 25 години, но е доразработил някои от поставените проблеми и е поставил други на разглеждане за пръв път. Затова книгата може да се счита както за обобщаващ, така и за оригинален в много отношения научноизследователски труд. Още в предговора към разглеждания том В. Златарски изтъква, че за изходна точка на своето изложение взема две главни и взаимно свързани събития, които си легнали в основата на образуваната българска държава и народност: „1. Заселването и закрепата на славяните на Балканския полуостров и 2. Основаването на българската държава в северната част на същия полуостров”. Тези две събития според В. Златарски довеждат до придаване с л а в я н с к а физиономия на Балканския полуостров, до създаване на б ъ л г а р с к а т а държава като начало на първата трайна политическа единица и до създаване на новия с л а в я н о б ъ л г а р с к и културно-исторически тип. От така поставената теза става ясно, че главното внимание на В. Златарски е насочено към изясняване на ролята на славяни и прабългари при образуване на българската държава (за траките изобщо не се говори), за съществуването на етнически дуализъм почти два века и за образуването на единна българска народност през IX в. И трябва веднага да се изтъкне, че за В. Златарски славяните играят подчинена роля: те дават „контингента и силата” и са „съюзническо племе”, докато прабългарите са „властвуваща нация” и дават „организацията и името на тая държава и народност”. Затова и целият период от образуването на славянобългарската държава до средата на IX в. е наречен е п о х а н а х у н о б ъ л г а р с к о т о н а д м о щ и е (такова е и подзаглавието на разглеждания том). При такава постановка на въпросите съвсем естествено е, че за славяните ще се говори много по-малко и че вниманието ще бъде съсредоточено върху прабългарите. И наистина цялата история на византийско-славянските отношения през VI и VII в. е поставена само като „въведение” на 13 страници, докато историята на прабългарите до средата на VII в. е разгледана на 102 страници. При това трябва да се изтъкне, че изворите за славяните през разглеждания период са много повече от тези за прабългарите, а и проблемите около техните нападения и заселване са далеч по-важни и съдбоносни за съдбата на Балканския полуостров. Очеркът за славяните дава сбита и вярна карти-на за техните нападения — първоначално с цел за грабеж, а след това и за заселване; опитите на Византия за отпор — предизвикване междуособици сред славяните, строеж на крепости, използуването на аварите; заселването в началото на VII в. и обсадите на Солун и Цариград; заселването на с л а в и н о – а н т с к а т а, т. е. българската група в Мизия, Тракия и Македония. И веднага е поставен въпросът, че Византия „малко по малко би ги погълнала и претопила”, ако не се били явили прабългарите да образуват държава, „с което овреме се почнало тяхното обединение и се турило твърда основа на политическата им независимост”. Първоначалната история на прабългарите В. Златарски търси в историята на хуните, тъй като редица стари автори идентифицират теза племена или пък представят прабългарите като едно от многото хунски племена. След като подлага на критически анaлиз данните на изворите, той достига до извода, че името „българи” има събирателно значение и е било общо за хунските племена кутригури и утигури — “име, което те са носили, когато са били обединени под една власт и в една държава”. Затова за него кутригурите са з а п а д е н, а утигурите — и з т о ч е н клон на прабългарите. Поради това той нарича и едните, и другите с общото име х у н о б ъ л г а р и. Хунската теория за произхода на прабългарите е била остро критикувана още от М. Дринов. Сега тя отново е отречена като необоснована научно и противоречаща на изворите, където българите много често са разграничени от хуните и са представени като отделни племена. Нещо повече, днес дори се отрича каквато и да с родствена връзка на прабългари с кутригурите и утигурите. Определил кутригури и утигури като прабългари, на 40 страници с най-големи подробности В. Златарски разглежда техните нападения над Балканския полуостров, отношенията им с Византия и тяхната историческа съдба. Особено внимание е отделил В. Златарски на Кубрат и на основаната от него „Велика България” С най-голямата възможна изчерпателност са разгледани данните на „Именника на българските ханове”, образуването на „Велика България” в Приазовско — Кубанската област, отношенията с Византия, както и нейната съдба — разпадането й на отделни орди и съдбата на Кубратовите синове. Някои от тези въпроси сега са получили по-друго обяснение (отрича се идентифицирането на Кубратовите предшественици Гостун и Органа, както и покръстването на Кубрат в Цариград; „Велика България” се счита за племенен съюз, а не за държава; доуточнена е хронологията на събитията и ролята на отделните прабългарски племена; много от данните на изворите са обявени за легендарни — със сигурност може да се говори само за трима Кубратови синове). Независимо от всичко това изследването на В. Златарски върху „Велика България” е солидно научно дело, в което много въпроси са решени успешно, а други са поставени за разрешение. Също така с най-голяма изчерпателност и с критическо съпоставяне на фактите В. Златарски е разгледал въпроса за образуването на първата българска държава: движението на Аспаруховата орда от Приазовието и заселването й в Бесарабия; войните с Византия и заселването на прабългарите в Добруджа; образуването на държавата, нейните граници, отношения със славяните и сключването на мир с Византия. Разгледан е и въпросът за заселването на Куберовите българи в Македония. И тук за някои от научните изводи на В. Златарски могат да се направят възражения. Вече няма спор по въпроса, че образуването на българската държава и сключването на мира с Византия е станало в 681, а не в 679 г. Също така неправилно е отъждествяването на прочутия Онгъл, в който се били заселили прабългарите, с намиращия се в делтата на р. Дунав о-в Певки, което пък е довело до изчисляването на Аспарухавата дружина на 15—20 000 души, докато в същност тя е била десетократно по-голяма. Независимо от тези корекции обаче разработените от В. Златарски въпроси са легнали в основата на всички по-сетнешни проучвания, а някои от тезите са и до ден днешен господствуващи в българската историческа наука. Така например на В. Златарски принадлежи схващането за федеративния характер на българската дьржава: „Отношенията, в които се поставили двата народа, не са били отношения на победители към победени; напротив, като имаме пред вид централното положение, което сега заели българите между славянските племена, а също и първенствуващата роля, която първите играли в по-нататъшните събития, пада се да признаем, че славяните са влезли с българите в отношения федеративни, съюзни, първоначална цел на които била да запазят независимостта си, и може да се предполага, че във вътрешната си уредба и двата народа оставали отначало съвършено самостойни и са живели отделно един, от други.” Особено изчерпателно и аналитично е разгледана началната история на българската държава (при владетелите от рода Дуло, т. е. до средата на VIII в.). И досега не може да се прибави нищо съществено към грижливата научна обработка на данните за царуването на хан Аспарух и особено на неговия приемник хан Тервел, за отношенията му с Византия и преди всичко разбора на условията на мирния договор от 716 година. На В. Златарски принадлежи и заслугата за разработване и изясняване на един от най-тъмните периоди от българската история — периода на междуособиците през втората половина на VIII в. И тук чрез сериозен критичен анализ на фактическия материал той съумява да възстанови историческата истина чрез установяване на хронологическа връзка между отделните събития. Същевременно В. Златарски търси и вътрешната, логическата връзка между събитията. Той все повече и повече задържа погледа си върху ролята на славяните във и извън границите на българската държава, търси връзка между политиката на Византия, по отношение на собствените си славяни и България, за да достигне до извода, че чисто политическите борби сред прабългарската аристокрация имат в основата си етнически характер. Поради това той говори за съществуването на две партии — б ъ л г а р с к а и с л а в я н с к а, вплели се в остра политическа борба помежду си, от чийто изход щяло да се реши „кой от двата съставни етнически елемента в държавапш — българският ли, или славянският — ще вземе надмощие в образуването на българската народност”. С възкачването на хан Телериг на престола В.. Златарски смята, че взела връх славянската партия, която била за живо участие на славяните в живота на българската държава. Затова с името на хан Телериг се свързва формулирането на завещаната още от Аспарух идея — „обединение на балканските славяни под скиптъра на българския господар като едничко средство за борба против Византия”. Със също такава изчерпателност и аналитичност е разгледано и управлението на Хан Крум: войните с аварите и Византия, превземането на София и Месемврия, отбиването на похода на Никифор I до Плиска през 811 г. и походът на хан Крум до Цариград през 813 г. И навсякъде на В. Златарски се е удало да свърже тази политика с действията на Византия за усмиряване брожението на славяните в собствената си територия и тежненията на последните към българската държава. По същия начин и разглеждането на първото писано законодателство е свързано с политиката на изтъкване на равенството между българи и славяни; политика, довела до опиране върху силата и многобройността на славяните; политика, засилила започналия по-рано процес за сливане на двата етнически елемента и подготвила „здрава почва за поглъщането на българския елемент от славянския”. Същият принцип на изчерпателност при изложението и сериозен анализ на фактическия материал е приложен и за периода при приемниците на Хан Крум, — от хан Омуртаг до хан Пресиян включително. Особено внимание е обърнато на антихристиянската политика и строителната дейност на хан Омуртаг, а така също и на политиката на хан Пресиян за присъединение на славяните в Тракия и Македония към българската държава. Към предлагания том на „История на българската държава през средните векове” са поместени и 17 притурки. Първото и безспорно най-занимливо приложение е за българското летоброене. Години наред В. Златарски е работил върху този въпрос, написал е няколко статии и студии, оборил е мненията на редица учени, при това сам е коригирал неведнъж някои от по-раншните си схващания по този проблем. Като прави обширен анализ на данните на „Именника на българските ханове”, В. Златарски установява, че прабългарите са използували 12-годишен цикъл от лунни, а не от слънчеви години. Въз основа на това е дадена и една стройна хронологическа система, която се е задържала и досега в нашата историческа наука, при все че не може да бъде възприета. Така например В. Златарски тръгва от погрешното схващане, че „за изходна точка на собственото си летоброене или ера българите са взели годината на основаването на държавата си, именно 700 лунна година, която напълно съвпада с 679 слънчева година от Р. Хр.” А оттук не е трудно да се разбере, че цялата система е изградена върху невярна хронологическа основа. Затова не е чудно, че годините на царуване на редица ханове, определени от В. Златарски въз основа на това летоброене, не съвпадат с данните на византийските хронисти. Въз основа на това летоброене В. Златарски се опита да датира и някои други събития от българската история. Така например той отнася покръстването на българите към септември 865 г., докато това събитие е станало през 864 г., или пък бележитото „преложение книг” е отнесено след 23 септември 894 г., докато то е станало през 893 г. Нещо повече, В. Златарски се опита да докаже, „че и след приемането на християнството българите са продължавали да водят летоброенето по своята собствена ера от основаването на държавата”. Това съвсем неприемливо твърдение, резултат от проучването на данните в руските летописи, почива на една съвсем очевидна грешка — в една от приписките за „преложение книг” това събитие е поставено в 12-та-та година от царуването на император Лъв VI Философ вместо в индикт 12, откъдето се получава и съответната разлика в изчислението. В приложението „Гостун и Безмер славяни ли са?” е доказана безпочвеността на твърдението за славянския произход на тези двама прабългарски държавни дейци. В друго приложение се доказва, че няма противоречие в описанията на Теофан и Никифор за местопоселението на Испериховата дружина. В притурките са разгледани и две от славянските обсади на Солун (дадената от В. Златарски датировка на славянските обсади на този град е съвсем неприемлива) Други от приложенията дават отговори на някои по-общи или съвсем конкретни въпроси: съдбата на император Никифор I в боя през юли 811 г. и мястото на сражението; съображенията за отхвърляне на Крумовото предложение за мир през 812 г.; бойните оръдия и машини на хан Крум; известието на Свидас за Крумовото законодателство; походът на император Лъв V против българите в 814 г.; за българската договорна клетва. Особен интерес представлява приложението за приемника на хан Крум. Тук В. Златарски установява, че посочените в изворите Диценг и Цог са били само воеводи-управители и че непосредствен приемник на хан Крум е хан Омуртаг (едно схващане, което засега е изоставено, но което изглежда напълно приемливо). В две от приложенията В. Златарски дава точно палеографско четене и коментар на два от Омуртаговите надписи (Чаталарския и Търновския). Трябва обаче да се отбележи, че В. Златарски неправилно свърза данните на Чаталарския надпис с изграждането на Преслав, а въз основа на хипотетичното изчисление по прабългарското летоброне отнесе основаването на Преслав към септември 822 г. (днес вече е съвсем ясно, че данните на Чаталарския надпис се отнасят към открития при гара Цар Крум, Шуменско, Омуртагов аул). Последното приложение „Маламир не е Пресиян” убедително доказва, че след хан Маламир е управлявал още един български владетел с име Пресиян (836—852). И трябва със съжаление да се отбележи, че и досега много чужди учени не знаят за проучването на В. Златарски и продължават да считат тези двама български владетели за една и съща личност. В развитието на българската историография В. Златарски е известен като историк-обективист, принадлежащ към позитивната школа, с всички положителни и отрицателни черти на учените от това направление: грижливо събиране, обработване и критическо анализиране на фактите; отбягване на научни хипотези, непочиващи на данните на изворите: проучване предимно на политическата и църковната история; идеалистическо обяснение на събитията — надценяване ролята на владетелите и църквата, неохотно разглеждане на социално-икономическите проблеми, пренебрегване ролята на народните маси и класовата борба. Що се отнася до предлагания том, В. Златарски е далеч от такива проблеми, като например за ролята и значението на славянското заселване на Балканския полуостров, за прескачане на робовладелския строй и формиране на феодализма в българската държава, за закономерния характер на възникването на българската държава и т. н. Наред с това в стила на В. Златарски като учен не е било да се занимава с големи обобщения. И може би така е било по-добре, тъй като два от тези опити в предлагания том са завършили безуспешно (хунобългарската хипотеза и ролята на прабългарите, от една страна, и приложението на прабългарското летоброене — от друга). Разглежданият том е написан преди 50 години и в много отношения е остарял. След това бяха открити редица нови извори и материали, научната разработка на някои проблеми отиде много напред. И въпреки това и до ден днешен този том остава най-доброто изследване върху историята на българската държава до средата на IX в. С откриването на нови източници и използуването на старите, с щателното анализиране и съпоставяне на фактите, с умението да осветлява и разяснява едва споменатите в изворите събития, с критико-аналитичната разработка на материала В. Златарски съумя да изгради фактологическата система на българската история през разглеждания период. Изминалите 50 години показаха, че и досега за цели периоди е невъзможно да се каже нищо ново или в най-добрия случай може да се допълва и коригира, но дадената от В. Златарски основа си остава. А това е най-доброто доказателство, че имаме пред себе си един сериозен учен, автор на едно зряло и солидно съчинение, което е изиграло и още много години ще играе голяма роля за развитието на българската историческа наука.
Предлаганият том се издава без каквито и да било съкращения. В бележки под линия в ъглести скоби е добавена нова литература само по най-важните въпроси или там, където има нови открития или грешките на В. Златарски са очевидни. Иначе върху разглеждания период би трябвало да се използуват новите издания на гръцките и латинските извори за българската история, където са дадени преводи, коментар и е посочена най-новата литература. В предлагания том е извършено уеднаквяване на съкращенията при посочване на литературата, въведено е единство при употреба на скобите — при цитиране на извори ъглестите скоби означават добавка или тълкуване на автора; въведена е и поредна номерация на бележките. Най-големи промени са извършени при нормализи ране на правописа. Въпреки желанието да бъде запазен езикът на автора непокътнат наложи се да бъдат променени някои думи, които днес имат друго значение или са русизми, например предупреди = предотврати; сматря = счита; завзел (престола) = заел; разстане = раздели; да се събере със сили = да събере сили; от лицето на = от името на; сможал = можал; целиком = изцяло, и т. н. Също така падежите на имената са съобразени със сегашния правопис, например Юстиниян (вм. Юстиниана или Юстинияну) и други.
“История на българската държава през средните векове” ще обхваща историята на българския народ от VII до XIV в. включително и ще се състои от три тома, които ще съдържат:
1. И с т о р и я н а П ъ р в о т о б ъ л г а р с к о ц а р с т в о в две части : а) Епоха на хуно-българското надмощие и б) Епоха на славянизацията на българската държава.
2. Б ъ л г а р и я п о д в и з а н т и й с к о в л а д и ч е с т в о: а) епoxa на въстанията и б) Епоха на елинизацията.
3. И с т о р и я н а В т о р о т о б ъ л г а р с к о ц а р с т в о в две части : а) Епоха на обединението на българите и най-голямото разширение на държавата и б) Епоха на постепенното падане на държавата и загубването на политическа и църковна независимост.
Излизайки с настоящата книга, считаме за нужно да изтъкнем тук, че за изходна точка на изложението ние взехме две главни и основно-координиращи помежду си събития в историята на Балканския полуостров, които са легнали в основата при образуването на нашата народност и държава. Това са: 1) заселението и закрепата на славяните на Балканския полуостров и 2) основаването на българската северната част на същия полуостров. Тия две събития, които последвали едно след друго и били тясно свързани помежду си, дадоха окончателната етническа физиономия на Балканския полуостров — славянска, туриха началото на първата трайна политическа единица в него — българска, и създадоха нов културно-исторически тип в Югоизточна Европа — славянобългарски. И тъй двата етнически елемента — славянски и българска, които играли главна роля в споменатите две събития, послужили като основа за възникването на славянобългарската държава и народност, при което първият дал контингента и силата, а вторият — организацията и името на тая държава и народност. Няма съмнение, че тоя етнически дуализъм, кой го се явява при основаването на държавата и се задържа почти два века след това, не е могъл да изчезне тъй скоро и безследно, за да се образува една народност в една държава, особено като се вземат във внимание разните функции, които са изпълнявали през първите два века, от една страна, българите като властвуваща нация, а, от друга — славяните като съюзническо племе, което в името на общите политически интереси е признавало върховната власт на българския хан. През тая първа епоха, която ние ще наречем епоха на хуно-българското надмощие, българите — основатели и организатори — сполучили да удържат властта в ръцете си и да поддържат все още азиатския характер на държавата. Обаче българските ханове, преследвайки своите политически и държавни интереси, сами са подготвяли почва за постепенното сливане на българи със славяни. Идеята, че българската държава ще може да се засили и да запази независимостта си както от Източната империя, тъй и от другите по-силни съседи само ако българският господар се яви като освободител и обединител на балканските славяни — идея, която била завещана още от основателя на държавата и която отпосле станала основен принцип в държавната политика на всички по-сетнешни мощни и предприемчиви български господари, — тая идея вече турила начало за сближение и сплотяване на двата етнически елемента. Но, от друга страна, пък със засилването на славянския елемент, от който зависела мощта на държавата, възниквал, дори се налагал и въпросът за точното определяне политическото и правното положение на славяните, които, съзнавайки своето значение в държавата, не могли да останат безучастни в управлението на страната. Под натиска на тия две държавно-обществени течения, от които зависело съществуването на държавата, българските ханове се видели принудени да отворят път на славянските племенни князе към всички длъжности на държавното управление и да ги турят наравно с българските боили, макар последните и да се явявали като най-консервативна и упорита сила в случая. Но имало и друга причина, която е подбуждала българските господари, особено по-енергичните и по-самостойните от тях, да прибягват към такава вътрешна политика: това бил стремежът им да се освободят от пълната зависимост на българското боилство или болярство, чиято мощ поради междуособните династически борби през VIII в. достигнала своята кулминационна точка. Противопоставяйки славянските племенни князе на българските боили, те, от една страна, намалявали силата и значението на последните, а, от друга, опирайки се на по-многобройните славяни, издигали ханския авторитет и чрез това засилвали централната власт. Това последното се налагало като първо и най-важно средство за уталожваме духовете в страната и за закрепата на държавата — условия, които са бил и тъй необходими за успешното водене на борбата по-напред за съществуване, а после и за надмощие както с Източната империя, тъй и с другите съседи. По тоя начин процесът на сливането е вървял паралелно, от една страна, с количественото уголемяване на славяните в държавата заедно с разширението на държавните граници на север, юг, запад и югозапад, а, от друга — с постепенното издигане и изравнение на обществено-политическите им права с ония на българите заедно с признанието на тяхното значение като важен фактор в политическо отношение. Не по-малко важна роля играло в тоя процес и културното влияние на съседната Византия. Това влияние, което се почнало наскоро след основаването на държавата, вървяло по два пътя, които не са зависели, както се види, един от други, но взаимно са се попълвали: 1) от непосредственото допиране на българите с империята било чрез политически, било чрез търговски сношения това влияние засегнало само външната страна в живота на българите и 2) при посредството на славяните в държавата, които чрез християнската вяра, която почнала още от VII в. да пуща корени между тях, се явявали истински носители и разсадители на византийската култура. Християнството било най-мощното оръжие за славяните в борбата им с българите за политическо и социално равенство в държавата: чрез него славяните се домогвали да получат достъп в ханския двор и до висшето управление на страната, но заедно с него те прокарвали и принципите на византинизма, които постепенно обхващали вътрешния живот на българската държава и чрез тях малко по малко славянизирали държавата във формата на византийския монархизъм с всичките му права и прерогативи. Последният впрочем бил посрещнат на драго сърце от българските ханове, защото в него те намирали още едно сигурно средство, за да се еманципират изобщо от боилството и да засилят ханската власт. По тоя начин българските господари пожертвували своята народност, за да закрепят и запазят властта в ръцете си, а славяните, макар и да взели надмощие етническо в държавата и политическо в управлението, били принудени да пожертвуват своята демократическа уредба и да приемат прокарания и закрепен от българите монархизъм. В настоящата книга основната задача е: да се проследи как е вървял процесът за сливането на двата етнически елемента — български и славянски, във всичките негови прояви, доколкото те се поддават на изучаване при съществуващия днес материал, наред с политическите събития както вътре в страната, тъй и във външните отношения със съседите, като се отбележат главните фази в развитието на самия процес и се изтъкнат факторите, които са спомагали или пречили на неговия вървеж.