Лекции по История

Константин Иречек

Преди 100 години младият чешки учен Константин Иречек написа „История на българите”, която в началото на 1876 г. излезе едновременно на чешки и немски език. Наскоро след това се появиха два руски превода — единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появява българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през 1886 г. и унгарският на Р. Майер през 1889 г. Така в навечерието на големите политически събития — Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъкна с цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имаха написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получи мощна подкрепа от страна на историческата наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на Иречековата „История на българите”. Новата българска история е тясно свързана с тази книга и с нейния автор.
Интересите на К. Иречек към историята и езиците на славянските народи са породени и вдъхновени от дейността на неговия дядо, видния чешки славист П. Шафарик. Още като 16-годишен ученик той се рови из научните библиотеки и архиви, прави първите си открития. С писмо от 23 октомври 1870 г. до Дж. Даничич той му изпраща материали, които е открил в Чешкия музей в Прага. Все по това време като всички новаци в науката той пише реферати и отзиви за новоизлезли книги из областта на славистиката. Още през 1870 г. се появяват и първите трайни, научни интереси. Причината за това, както пише сам К. Иречек в писмо до Дж. Даничич от 14 декември 1870 г., било откриването на един списък от около 70 новобългарски книги в архива на Шафарик. Това била, така да се каже, първата българска библиография. И за да не отиде положеният труд напразно, младият Иречек се заел да попълни този списък с нови заглавия на книги. Така само за няколко месеца броят на заглавията нараснал на няколкостотин. Всичко това дало на Иречек достатъчно основания да мисли, че за още няколко месеца ще може да оформи своя първи по-сериозен труд, който той смятал да озаглави „Библиография на новата книжнина, 1651—1870” и да го изпрати на Югословенската академия в Загреб за отпечатване. Същевременно още от самото начало Иречек си давал ясна сметка, че тази библиография не може да бъде пълна и изчерпателна, но че тя ще постави основите на по-нататъшните проучвания — една мисъл, която многократно се среща след това в кореспонденцията му с редица учени. Скоро обаче събитията вземат съвсем друга насока. През януари 1871 г. във Виена Иречек се запознал с В. Д. Стоянов, секретар на новооснованото Българско книжовно дружество в Браила. Последният проявил голям интерес към подготвяната библиография, като уговорил Иречек да я даде за отпечатване в „Периодическо списание”, излизащо в Браила. Същевременно били уговорени условията за оказване на широка помощ на Иречек от страна на българските учени. Само след десетина дни К. Иречек изготвил един списък с 40 въпроса за изясняване и уточняване, за непълноти и пропуски, който той изпратил на В. Д. Стоянов с молба да му помогне. Оттук именно започва и голямото сътрудничество на българи с младия чешки учен: В. Д. Стоянов му изпраща данни за Богоров, Берон, Блъсков и други, като сведенията събирал от свои познати в Цариград, Русе и Пловдив; чрез Гр. Начович Иречек получил исканите каталози на Данов; същевременно от различни места на Иречек започнали да изпращат и новоизлизащите български книги. От есента на 1871 г. в тази кореспонденция се включил и М. Дринов, който поздравил и насърчил Иречек в започнатото дело, като същевременно го запознал с нови книги и ръкописи, намиращи се в руските библиотеки и архиви. През ноември 1871 г. ръкописът на библиографията бил готов и К. Иречек започнал да го преписва. След това той го изпраща на В. Д. Стоянов, който го превежда на български език, като направил и редица добавки и допълнения. Било решено библиографията да се отпечата в 1500 екземпляра, за печатането да се грижи Българското книжовно дружество чрез Г. Д. Начович във Виена. Към края на май 1872 г. печатането на библиографията започнало във Виена под непосредственото ръководство на Г. Д. Начович, който преглеждал коректурите и дори правил допълнения за нови книги. На 31 август и последната коректура била прегледана. Така бил отпечатан „Книгопис на новобългарската книжнина за 1806—1870 год.”, издаден като отделна книжка през 1872 г. във Виена, а през 1873 г. — като притурка към кн. 7—8 на „Периодическо списание”. Една част от своите авторски екземпляри (150 бр.) К. Иречек още през 1872 г. пуснал в продажба чрез чешките книжари в Прага. По същото време К. Иречек започнал все по-често да се интересува от дейността на Българското книжовно дружество в Браила. Началото на този интерес датира от ноември 1871 г. През юли 1872 г. Иречек бил уведомен, че е избран за дописен член на дружеството, като бил поканен да присъствува лично или да изпрати свой застъпник на общото събрание. Българите подпомогнали най-дейно К. Иречек за доброто му представяне пред общото събрание на Българското книжовно дружество. В. Д. Стоянов не само го съветва да вземе участие в проектираното събрание, но му нахвърля и мислите, които той би трябвало да развие в своето изказване. Гр. Начович пък превежда на български писмото на К. Иречек, след като то било написано. Самото писмо, което носи дата 4 август 1872 г., [20] било прочетено пред общото събрание и направило много добро впечатление. Отпечатването на книгописа, изборът за дописен член на дружеството и най-вече отзивчивостта на българските учени спечелили К. Иречек окончателно за българската кауза. Сега именно се родила и голямата идея за написване на цялостна история на българския народ. Още по време на работата върху книгописа К. Иречек получил много книги от българи или пък му били съобщени редица данни върху българската история. На 4 август 1873 г. с писмо до В. Д. Стоянов той вече изразява желание да пропагандира български книги — чака нещо ново да излезе за България от български учени, за да го разтръби. За същото пише на В. Д. Стоянов и три дни по-късно. Идеята за написване на История на българите е възникнала още докато К. Иречек бил във Виена. За това вероятно той е бил подтикнат от Гр. Начович, който му бил оказал вече неоценима помощ при издаване на книгописа. В писмото си до Гр. Начович от Прага, писано на 9 септември 1873 г., К. Иречек вече определено говори, че цялото му внимание е заето с „научния очерк за миналото и сегашното състояние на България”, за което те били говорили многократно във Виена. Сега обаче тази работа му изглеждала много по-сложна: от една страна, той не бил виждал с очите си българските земи, а, от друга — сведенията от местен произход и западни пътешественици не дават възможност всичка части да бъдат разработени равномерно; че трябва да се прехвърлят много книги, като с малко думи се кажат много неща. Историческата част скоро щяла да бъде готова. Въз основа на документи и хроники тя съдържала не толкова описания на битки и обсади, а по-скоро цялостна картина на вътрешното състояние. В момента се занимавал с историята на богомилите, „която заслужава най-голямо внимание от страна на историците на цивилизацията на западния и източния свят”. Накрая той моли да бъде подпомогнат с материали за търговията в България, за историята и населението на Свищов, за католишките села, за българите във Влашко и т. н. От писмото на Гр. Начович до К. Иречек, писано в края на 1873 г., става ясно, че са изпратени всички искани сведения за книги и новини из България. Една година по-късно, на 30 декември 1874 г., К. Иречек пише на Гр. Начович, че неговият „Очерк за една критична история на българския народ” е почти готов. Историята и географията на страната са обхванати в 30 глави от най-стари времена до Одринския мир в 1829 г. Остават му събитията от по-ново време, както и отделни бележки за търговията, индустрията, земеделието, пътищата, народностния характер, статистически данни и т. н., което е много по-лесно, отколкото работата със старите извори, където трябва много да се чете и да се комбинира, а се намира малко. Същевременно географската част му отнема много време, тъй като западните пътешественици са изопачили имената до неузнаваемост и в това отношение българските издания „Летоструй”, „Читалище”, „Периодическо списание”, „Български книжици”, книгите на П. Хитов, Ст. Захариев и други са особено ценни. Най-сетне К. Иречек споделя, че наред с работата си върху „Историята” е написал и една голяма статия за завладяването на България от турците. С писмо от 10 март 1875 г. до Гр. Начович Иречек пише, че цяла зима е разгръщал стотици книги, за да напише историята на кърджалийските времена и Възраждането. „История на българите” вече е готова и нейното отпечатване започнало. Обхващала периода от най-стари времена до 1872 г., т. е. до разрешаването на църковния въпрос. Много неща обаче все още не били уточнени. Моли го да му изпраща последните глави в немски превод, за да ги прочете и помогне в дооправянето. Историята след 1830 г. все още е много неясна и се нуждае от нови данни. За написване на последните глави от своята „История на българите” К. Иречек прибягва до помощта и на М. Дринов. В отговор, с писмо от 2 февруари 1875 г., М. Дринов дава исканите сведения, между които за Н. Бончев и за себе си, а за „История на българите” пише: „Поздравлявам Ви с този нов труд, който, не се съмнявам, ще бъде капитален принос в славянската историческа литература и в същото време ще донесе голяма полза на българския народ, който все още няма порядъчна история на своите прадеди.” Все във връзка с „История на българите” интересно е и едно писмо на М. Дринов до К. Иречек, писано на 6 април 1875 г. С него Дринов в противовес на писанията на Миклошич доказва, че българите от югозападните краища са запазили в езика си носовките и че паметниците в Седмиградско са дело на българи, преселили се там след турското завоевание. Тези мисли К. Иречек възприема и отразява в „История на българите”.
Още през втората половина на 1875 г., когато излизали от печат отделни части от чешкото издание на „История на българите” (към 18 август били отпечатани вече 15 коли), започнали да се появяват първите хвалебствени отзиви на чешки, хърватски, италиански и френски език. Вестта за написването и печатането на „История на българите” възбудила най-вече българите. С писмо от 11 август 1875 г. В. Д. Стоянов моли К. Иречек да му изпрати отпечатаните части, като изразява желание да преведе „Историята” на български и да помести за нея съобщение в „Периодическо списание”. Той не се съмнява, че произведението на Иречек „ще бъде най-хубавото, т. е. най-съвършеното и най-пълното във всяко едно отношение между всички произведения от подобен род, които имаме досега. Вие сте вече наш и ще останете навеки наш за чест и вечна слава на нашия български народ и родина.” Тон на положителната оценка и признание на „История на българите”, както трябвало и да се очаква, дал М. Дринов, тогава председател на Българското книжовно дружество в Браила. Той уведомил ръководството на дружеството, че тази книга с „толкова драгоценна за българите, щото ние вече можем да кажем, че имаме историята на народа си”. Настоятелството на дружеството от своя страна благодари на К. Иречек за неговото решение да отстъпи правото за превеждане на книгата на български език на Българското книжовно дружество и изпраща съобщение до всички български вестници, с което подканва желаещите да направят този превод да се обадят. Същевременно още през февруари 1876 г. М. Дринов изпраща подробно писмо до Българското книжовно дружество, което е и първата рецензия на български учен върху чешкото и немското издание на „История на българите”. Като описва съдържанието на книгата, М. Дринов сочи преди всичко нейното достойнство като пръв цялостен опит да се напише история на българите от най-древни времена до наши дни. Той сочи и редица конкретни достижения: хубавото географско описание; убедителната теза, че славяните не са потомци на трако-илирите; славянския произход на българския народ; системното изложение на историята на Първото и Второто българско царство, макар тук да е могло да се направи много повече; довеждането на българската история чак до 1872 г., нещо което почти липсва във всички дотогавашни съчинения, и много други. На М. Дринов особено допаднала глава XXV „Старобългарският държавен и културен живот през XII—XV векове.” Той пише: „Материалът е събиран зърно по зърно из много и различни списания; какъв труд, какви знания са употребени при съставянето на тая глава, която заема 46 страници. Само нея ако да беше написал г. Иречек, то и тогава той щеше да внесе голям влог в славянската наука.” И накрая, като отбелязва, че в този „славен труд” има несъмнени грешки и пропуски, Дринов заключава: „Българска история за много време ще бъде изходен пункт, от който ще се запътят всички изследователи на нашия минал живот”, а откритията му — „драгоценен принос в славянската наука. И тя ще му бъде толкова благодарна, колкото и нашият народ, който чрез тая книга и сам ще се опознае по-добре, па и на образования свят ще стане по-добре познат.” Появата на „История на българите” била посрещната с остри нападки от страна на гръцки фанариотски среди. По този повод с писмо от 2/14 април 1876 г. М. Дринов пише на К. Иречек: „Радвам се, че Вашата история е направила такъв глъч, който обаче не ме зачуди, защото аз го очаквах. Нека гълчат и нека хвалят. Вашата слава е слава и на нашия народ!” Същевременно на поканата на Българското книжовно дружество за български превод се отзовават няколко души българи: Горанов, Жинзифов, Славейков, Бенев. Одеските българи също така високо оценили труда на К. Иречек. През август 1877 г. те му връчили тържествен благодарствен адрес. В своя отговор между другото К. Иречек пише: „Моята цел бе да осветля в своята книга безпристрастно и съгласно със сегашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена, поради неблагоприятните за него обстоятелства, съвършено забравен. Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към народа, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, на своята ревност към образование и със своето пробуждане в настоящото столетие ясно доказва, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно нищо повече освен по-добро управление.” „История на българите” предизвикала голям интерес в Русия и още в началото на 1876 г. Славянският комитет решил да я преведе на руски език. Скоро обаче с тази работа се заели одеските българи, като за целта решили да използуват пари от фонда „В. Априлов”. Самият превод бил възложен на финландеца проф. Ф. Брун и българина В. Н. Палаузов, магистрант, а по-късно професор в Одеса. На 1 февруари 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов се обръщат към К. Иречек с най-ласкави похвали за неговата „История на българите” и отбелязват: той е човекът, когото „всеки българин може да нарече искрен приятел на своята нация”. По-нататък, като отбелязват, че сега се решава съдбата на българския народ, те считат, че превеждането на книгата на руски език е крайно необходимо, като се надяват, че ще получат и съответните бележки и добавки, както това е направено в немското издание. Добавките биха могли да обхванат последните политически събития, както и ролята, която българският народ е играл в борбата на славяните за съществувание. На отправената покана К. Иречек се отзовава веднага. С писмо от 25 февруари 1877 (нов стил) той благодари за решението да се направи руски превод и дава съгласието си да направи съответните добавки и бележки. Главата за Симеон ще преработи според книгата на М. Дринов „Южные Славяне и Византия”, а географската част ще допълни с нови материали от Ф. Каниц „Дунавска България”, т. II. Лично той счита чешкото издание на своята история за оригинал, а немското е пригодено за европейската публика. На 11/23 март 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов уведомяват К. Иречек, че 13 глави от неговата книга са отпечатани под наслов: „К. Иречек, История Булгар. Перевод с немецкаго под ред. В. Яковлева, вып. 1-й, Варшава, 1877 г.” Те обаче биха искали да направят нов превод, който да включва значителни промени, съответствуващи на едно второ издание. Поради всичко това му предлагат в преработката да включи редица нови извори: писмото на Петър Велики от 1711 г., съчинението на Критобул, статията на Ф. Брун за Добруджа (търговски връзки с италианците през XIV в. и похода на Амедей Савойски), сведения за България от Бертрандон де ла Брокиер, коментариите на Ф. Брун за Масуди, материали за новата културна история на българите и връзките им с руски исторически личности, както и една историческа карта. Кореспонденцията на Ф. Брун и В. Палаузов с К. Иречек още от самото начало надхвърлила рамките на отношение между преводачи и автор. Тя се превърнала в едно сътрудничество, в което и двете страни проявявали максимално желание да включат повече материали, да подобрят текста, да отстранят всички възможни пропуски. От тази кореспонденция става ясно, че К. Иречек се сдобил с ценни материали за българската фамилия Пеячевичи, че най-продължително той преработвал глава VIII (за Симеон), че по време на Руско-турската война през втората половина на 1877 г. В. Палаузов бил заместен от баща си в работата около издаване на книгата (синът бил в България), че към руския превод двамата преводачи Ф. Брун и В. Палаузов направили много обширен азбучен указател, че Палаузови (баща и син) са написали целия текст за участието на българите във войната от 1853—1856 г., за преселението на българите в Таврическа губерния и за дейността на Одеското българско настоятелство, за които обаче те настоявали да стои името на К. Иречек като автор, че Н. Палаузов предлагал да се напишат нови глави, обхващащи Априлското въстание, Руско-турската война и участието на българите в нея, Санстефанския мирен договор и българската администрация и т. н. За издаването на „История на българите” се грижел и М. Дринов. През юли 1878 г. книгата била отпечатана и на К. Иречек били изпратени първите 15 екземпляра. Докато се превеждало и печатало руското издание, критиката продължавала да дава най-ласкави отзиви по чешкото и немското издание. По повод положителния отзив на англичанина Киперт М. Дринов пише на К. Иречек на 14 ноември 1876 г. от Харков: „Цял свят Ви хвали и чрез Вашата книга се запознава с един забравен народ, комуто съдбата, види се, готви добра бъднина.” Все там става ясно, че руските вестници и списания препечатват части от книгата на Иречек, а в. „Отечественные записки” поместил дълга статия под заглавие „Забытый народ”, съставена по „История на българите”. Такива ласкави отзиви за книгата на Иречек били написани от Пипин в майската книжка 1877 г. на „Вестник Европы”, както и от видния немски етнограф Фридрих фон Хелвалд. В разрез с този хвалебствен и приповдигнат тон прозвучала критиката на руския учен В. Макушев под заглавие „Разбор книги К. Иречека”, поместена в ЖМНПр, 1878, апрель и май. Смутен от тази критика, К. Иречек се обръща за мнение към М. Дринов. Последният, без да е чел рецензията, успокоява Иречек и му обещава да даде необходимия отговор. Макар и няколко години по-късно, той изпълнява своето обещание. В разбор на трудовете на В. В. Макушев, като се спира на критиката на „История на българите”, М. Дринов обяснява, че това отношение на В. Макушев е предизвикано отчасти и от неговия положителен отзив за книгата на К. Иречек. Той изтъква, че В. Макушев критикува старото издание на книгата, докато в момента има ново и почти всички грешки и пропуски са изправени; че на критика са подложени дребни грешки, каквито има във всички трудове, включително и в Макушевите; че въпреки острата критика за неизползуване на руските автори и книги, в Прага през 1875 и 1876 г. такава книжнина е липсвала и т. н. Издаването на „История на българите” на чешки и немски и особено руското издание създават на К. Иречек многобройни връзки с българите. Едни се интересуват от съчиненията му, други го канят да попълни историята си с по-новите събития, трети му изпращат трудовете си. И почти всички, буквално всички бързат да го запознаят с едни или други събития, да уточнят един или друг факт. Особено силен е този стремеж по време на почти петгодишното пребиваване на К. Иречек в България. Още през 1881 г. С. С. Бобчев издава „История на българския народ”, съставена по К. Иречек, от чиято „История на българите” заимствува цели пасажи, но която допълва с четири нови глави, обхващащи събитията от Априлското въстание до Берлинския договор. Така историята на Иречек с всичките си идеи и достойнства става гимназиален учебник и навлиза широко в живота и културата на българския народ. Примерът на С. С. Бобчев бил последван и от други българи, но нито един от тях не успял да направи такъв хубав учебник като него. Затова през 1889 г. Д. Илков от София се обръща към К. Иречек с молба — ще издаде ли ново допълнено издание на своя труд, или пък ще бъде така добър да упъти него и Р. Каролев къде би било най-важно и най-нужно да се прибави нещо ново при съставянето на един учебник по българска история. Политическият кипеж и културният живот в България след Освобождението не могли да бъдат задоволени само със старите издания на „История на българите” и с нейния първи български превод от 1886 г. Било необходимо ново, разширено и по обем, и по време издание. И отново погледите били насочени към К. Иречек. През май 1886 г. Н. Палаузов от името на настоятелите на фонда „В. Априлов”подканя К. Иречек да напише продължението на „История на българите”, което те са готови да напечатат на руски език. Самият К. Иречек, който усилено събирал материали върху българската история и подготвял за печат своето бележито произведение „Пътувания по България”, с писмо от 20 февруари 1887 г. до Т. Г. Масарик официално писал, че „ще последва ново, съвсем преработено издание на „История на българите”. Въпросът за ново издание на „История на българите” продължава oще много години да вълнува българската общественост. На 12/24 март 1892 г. Н. А. Начов пише на К. Иречек: „С благодарност прочетох в „Мисъл” известието, че щели сте да издадете най-първо на български новото издание на българската си история. Ще се радваме много, ако направите тая чест на книжнината ни.” На 29 април 1893 г. Ив. Шишманов съобщава на К. Иречек, че е разговарял с Данов за ново издание на историята и той е готов да поеме всички разноски, поради което е необходимо по-нататък преговорите да продължат с него. На 28 май 1896 г. В. Д. Стоянов отново приканя К. Иречек към преработването на българската история за ново издание. Зает с друга неотложна работа и особено с „История на сърбите”, К. Иречек продължава да събира материали за българската история, но все отлага нейното преработване. Той отказва и на молбата на Ив. Вазов и Ив. Саранов, които от името на комитета „Българско отечество” през 1897 г. го молят да напише монографията „България под турско иго. Възраждане и освобождение”. К. Иречек никога не е преставал да събира материали и да подготвя едно ново издание на „История на българите”. Затова през 1899 г. Ив. Шишманов, като го моли да даде материали за т. XVI на СбНУК, добавя: „Защо да не ми дадете поне една глава от Вашата преработена и допълнена българска история?” През 1904 г. Л. Милетич съобщава на К. Иречек, че американският милионер Крен е готов да издаде „История на българите” във второ издание, на немски език. В отговор на това предложение К. Иречек отговаря, че той е във връзка с наследника на своя издател на немския превод от 1876 г. за ново издание, но че има още много друга работа за довършване, необходими му са множество справки по българските проблеми, пък и не е добре със здравето, поради което отлага всичко за по-късно. Молбите на българската общественост към К. Иречек за едно ново издание на „История на българите” продължават и след това. Особено внимание заслужава разменената между него и Българската академия на науките кореспонденция. На 21 май 1915 г. Историко-филологическият клон на академията след обстойно обсъждане решава да се обърне с предложение до К. Иречек с молба да подготви едно ново издание на „История на българите”, като я попълни, както той намери за добре. На 6 юли 1915 г. Българската академия на науките изпраща следното официално писмо до Иречек: „Историко-филологическият клон на Българската академия на науките в едно от последните си заседания взе единодушно решение да Ви помоли да се съгласите да издадете на разноски на академията едно ново издание на Вашия труд — „История на българския народ”, както на български, тъй и на един или два чужди езика. Вашият труд е тъй тясно свързан с Българското възраждане, той е допринесъл толкова много, за да се привлече чуждото внимание върху България и да се усили националното съзнание у самия български народ, че е станал с право истински исторически паметник за всеки българин. Българската акедемия на науките желае да издаде едно разкошно ново издание на тоя Ваш труд не само за да засвидетелствува по тоя скромен начин колко високо Ви цени като историограф на българското племе, но и за да даде на българите и на чужденците една настолна книга по историята на българския народ. С допълнението, което Вие би намерили за нужно да направите в това ново издание на Вашия труд, той ще продължи да бъде още за дълги години най-доброто ръководство за всички, които се интересуват за миналото на нашия народ. . . Българската академия на науките няма да жали средства, за да издаде труда Ви, както Вие би желали да го видите издаден, като ще Ви улесни с необходимите за случая снимки от паметници, документи, ликове, фрески и други.” На това сърдечно писмо, което същевременно дава и точна преценка на „История на българите” и на заслугите на К. Иречек като български историограф, е изпратен отговор на 19 декември 1915 г. (стар стил). С него К. Иречек благодари най-сърдечно за поканата, съобщава, че е готов да започне работа, но че в момента това не му е възможно: от първото издание са изминали 40 години, а през това време са натрупани нови материали, поради което на някои места книгата трqбва да се напише отново; той е видял с очите си Княжество България и Румелия, но му е необходимо да обходи и Македония, поне Охрид, Преспа и други; да поработи в библиотеките и архивите на София и Пловдив; надява се войната да завърши скоро, за да се заеме с новото издание на българската история. Писмото на К. Иречек и неговото съгласие да направи ново издание били посрещнати от общото събрание на академията с акламации. Смъртта на К. Иречек, настъпила твърде рано (10 ануари 1918 г.), слага край на всички планове за едно ново, преработено и допълнено издание на „История на българите”. Но българската общественост не забравя своя заслужил историограф. През 1929 г. излиза от печат нов български превод на „История на българите”, направен от руското издание от А. Диамандиев и Ив. Раев, под редакцията на проф. В. Н. Златарски. Това издание в 3500 екземпляра засега е най-хубавото, но поради ограничения тираж то е вече библиографска рядкост. Същевременно непосредствено след смъртта на К. Иречек Българската академия на науките се погрижила да откупи онази част от книжовното богатство и архива на К. Иречек, които се отнасяли до България. Сред тези материали се намират множество бележки, които К. Иречек е водил към „Историята на българите”. Това са извадки от извори и литература, преправки на остарели схващания и изводи, коригиране на грешки, изказване на съмнения върху отделни положения, нахвърляния на мисли, чертаене на нози планове. С присъщата му прецизност и акуратност тези бележки са твърде много обработени и подредени, което позволява почти навсякъде да се разберат Иречековите мисли и схващания. Тези бележки, които съставляват отделен том, дават възможност чрез съпоставка с основния текст на „История на българите” да се видят схващанията на автора по редица въпроси в периода на неговата зрелост, да се проникне в намеренията му за едно ново, действително преработено и съобразено с най-новите научни достижения издание на българската история. „История на българите” започва с обширен географски преглед на планинската и речната система на българските земи. Той дава представа за физическата география на онази територия, в която бе образувана българската държава, оформиха се българската народност и нация, в която в продължение на векове протичаха животът и борбите на българския народ. В този преглед още в самото начало К. Иречек е платил данък на едно модно увлечение на XIX в. за надценяване ролята на географския фактор. Той пише: „Характерът и културата, нравите и обичаите издигането и упадъкът, с една дума, цялото умствено развитие на всеки народ зависи главно от вида и особеностите на почвата, на която живее този народ.” За щастие обаче тези мисли са останали само гола фраза — те не са прокарани нито в научното творчество на К. Иречек, нито в „История на българите”. Затова географският преглед е една необходима и полезна глава, която спомага за локализирането и по-доброто разбиране на историческите събития. Най-ранната история на българските земи е разгледана в главата „Трако-илири и римляни”. Тук е отделено голямо внимание на траките, на техния бит, култура и държавни организации, както и на връзките им с македонци, гърци и римляни. Разгледана е римската власт в българските земи и особено степента на романизация на завареното население. Тук с даден решителен отпор на така наречената трако-славянска теория, според която славяните били автохтонно население. Поради липса на какъвто и да било материал, К. Иречек не е могъл да се спре на живота на първобитния човек в българските земи. Независимо от това обаче в „Поправки и добавки” той отново се спира на могилите на траките, говори за няколни жилища, за римските провинции и степента на ромеизация на завареното население, както и на заимствуване и пославянчване на старата топонимия, т. е. на всички онези основни въпроси, които и досега са обект на научно дирене. И накрая, като има пред вид важността на проблемите и обилието на нов фактически материал, Иречек отбелязва, че тази глава ще трябва да се напише отново. На ранната история на славяните К. Иречек е отделил две глави. В първата — „Заселване на славяните на Балканския полуостров”, той е нарисувал широка картина на ранното проникване на славяните в земите на север от Дунава, връзките им с Римската империя и наличието на голямо славянско влияние в Дакия и Трансилвания, където славянският елемент се запазва продължително и където и досега има запазени много данни за това славянско присъствие, особено в областта на топонимията. Особено внимание е отделено на борбите на славяните с империята, често в съюз с прабългари и авари. Макар под влияние на М. Дринов Иречек да допуска ранно проникване на славяните на Балканския полуостров (III—IV в.), масовите им нападения той отнася към края на V и през VI в., а окончателното заселване — пргз първата половина на VII в. Тук Иречек отхвърля идиличния възглед за мирното заселване на славяните на полуострова и отбелязва, че те, „заемайки полетата на Тракия, Македония, Мизия и Илирия, били същият оня войнствен народ, кийто през средните векове непрекъснато се борил с византийците и в наши дни неведнъж карал турците да треперят пред него”. Затова както в „История на българите”, така особено в „Поправки и добавки” Иречек говори обстойно за множеството славянски князе, за обсадата на Цариград през 626 г. и особено за обсадата на Солун, за които той коригира първоначалното си мнение, че били в края на VII в., и отбеляза, че трябва да се отнесат към по-ранно време, предимно към царуването на Ираклий. Главата „Бит, нрави, селища, племена у преселените славяни и отношенията им с туземците” е логично продължение и допълнение на предходната. Тук е дадена широка картина на бита, обществената организация, религиозните вярвания, колонизацията и отношението на славяните към местното население. Иречек е разгледал подробно влиянието на други племена и народи на полуострова върху славяните, както и славянското влияние върху тях. Дадени са подробни сведения за отделните славянски племена на Балканския полуостров. Най-широко са използувани данните от писмените извори, устното народно творчество, топонимията, патронимията и т. н. И макар в „Поправки и добавки” Иречек да отбелязва, че тази глава трябва да се преработи и дори дава новата ѝ структура, развитите тук мисли и схващания са запазили своята научна стойност и днес разработката на тези въпроси се движи в начертаните от него насоки. На прабългарите К. Иречек отделя много по-малко място — както поради по-ограничения брой извори, така и поради ролята им в живота на българския народ. Едно сравнение: двете глави за началната история на славяните обхващат общо 37 страници, а главата за прабългарите — 9 страници; у В. Н. Златарски „История на българската държава през средните векове”, т. I, ч. 1, това съотношение е 13 към 110 страници в полза на прабългарите. На Иречек са останали непознати редица извори за ранната история на прабългарите, поради което той гради своя разказ за тях предимно върху „Именник на прабългарските ханове” и летописните разкази на византийските хронисти Теофан и Никифор. Основната мисъл тук е, че прабългарите завладели част от славяните в Придунавска Мизия и в 679 г. образували своя държава, като само за два века се слели със славяните, на които дали своето име. Подробните бележки на Иречек в „Поправки и добавки” за прабългарите ясно показват, че той сам е виждал колко още трябва да се доработва този въпрос. Днес историческата наука е отишла много напред по въпроса за прабългарите и образуването на българската държава. Независимо от всичко това обаче редица постановки на Иречек са изиграли за времето си важна роля в научното дирене: че прабългарите не са славяни по произход и че истински предци на днешните българи са не шепата прабългари в Мизия, а славяните, които се заселили тук много по-рано и които обитавали далеч по-обширни територии —Мизия, Тракия, Македония, Епир и други части на Балканския полуостров. Историята на Първата българска държава е разгледана в шест глави, като изложението е съсредоточено върху следните основни събития: България при Крум и Омуртаг, покръстване на българите, България при цар Симеон, бргомилството, руските походи в България и Западното българско царство. Съобразно с историческите извори събитията са подредени в стройна система, макар че веднага трябва да се добави — направеното е недостатъчно, особено що се отнася до политическите събития: за първата половина на IX в. много извори тогава все още не са били известни, особено българските надписи, а те дават доста по-различна представа по редица въпроси от българската история; за Кирил и Методий и техните ученици научните изследвания днес са отишли много и много напред; същото се отнася и до проучването на българските столици Плиска и Преслав. Най-голямата слабост, допусната при разглеждането на този период, е възприетата от М. Дринов и изградена на неточно тълкуване на изворите хипотеза за разделянето на българската държава през 963 г. на две български царства — източно и западно, като начело на последното бил застанал цар Шишман I. Макар още в „История на българите” Иречек да констатира, че грамотата на Пинчий от 994 г., в която е споменат Шишман, е късен фалшификат, той не се е ориентирал добре в историческите събития и представя този Шишман като родоначалник на нова династия. Едва в „Поправки и добавки” въз основа добавките на Михаил Деволски К. Иречек изправя тази грешка, като приема друга хронология на събитията, а вместо Шишман поставя вече комит Никола като истински баща на Самуил и неговите братя. Макар и да не е скъсал окончателно със схващането за съществуването на западно българско царство, той счита, че то е съществувало след 968 г., тъй като до тази година немският посланик Лиутпранд „не говори нищо за две Българии, унгарските нахлувания към Цариград и Солун стават през българска земя, рекламациите на Никифор Фока — следователно Крайдунавско от Белград до Бдин е още Петрово”. Независимо от подобни схващания, които днес са отхвърлени от науката, трябва да се подчертае, че К. Иречек е проявил максимална предпазливост и въздържаност, като строго се е придържал към историческите извори. Така например, като говори за покръстването на българите, той приема проникване на християнството в българските земи още от времето на хан Крум, но същевременно констатира и факта на повърхностно християнство у българите много години след официалното покръстване. Същото може да се каже и за богомилството. От една страна, К. Иречек добросъвестно излага неговия произход, идеология и организация, а, от друга, в крайната си преценка се е поддал на негативната оценка за неговото обществено значение, което е неправилно. Общо взето обаче характерно за К. Иречек е обективно изложение на фактическия материал, критично отношение към изворите, стройно изложение на историческия процес. На своето съчинение, в това число и на периода на Първата българска държава, К. Иречек никога не е гледал като на нещо окончателно завършено. За това най-добре говорят неговите „Поправки и добавки”. Фактът, че почти към всяка глава той е направил толкова много допълнения и бележки, които на места надминават основния текст, най-добре говори за проявените грижи и внимание проучването на проблемите да се задържи на нивото на съвременната наука. В главите за византийското владичество в българските земи през XI и XII в. е дадено стройно изложение на новото административно устройство в българските земи, положението на българската църква, опитите за освобождение, чуждите нашествия, разрастването на богомилското движение. Подробно е разгледан и въпросът за ромеизацията в българските земи, както и настаналите етнографски промени. Подробните бележки към тези глави в „Поправки и добавки” показват колко още много неща К. Иречек е имал намерение да добави при една нова преработка на историята. На Втората българска държава са отделени 11 глави. И тук може да се каже, че събитията са дадени в стройна система, че авторът добросъвестно се е отнесъл към историческите извори и се е придържал към тях. Същевременно обаче тук могат да се направят редица критични бележки, дори отнасящи се до структурата. Преди всичко съотношението на главите шест към единадесет за Първата и Втората българска държава говори за ненужно раздробяване на някои периоди, особено за XIV в. Така например една глава е отделена за управлението на Тертеровци и Видинските Шишмановци, но тя обхваща събитията от 1300 до 1330 г., т. е. изключва управлението на Георги Тертер, основателя на Тертеровската династия. По същия начин управлението на Иван Александър от 1331 до 1354 г. е дадено в отделна глава със заглавие „Разцвет на сръбската държава”, явно под влияние на временното издигане на Сърбия по времето на Стефан Душан. Неудачно е и обособяването в отделна глава на религиозно-социалните движения в България при Иван Александър, и то само до 1360 г., т. е. докато бил жив Теодосий Търновски. Не по-удачна е структурата и на следващите глави. В отделна глава са разгледани събитията от българската история за периода 1355—1375 г., представени като „Първи битки на южните славяни с турците”. Събитията от 1375 г. до падането на Видинското царство също така са в отделна глава. И накрая, необяснимо защо, като последна глава от историята на средновековна България са обособени събитията до средата на XV в.: въстанието начело с Константин и Фружин, междуособицата в Турция, походите на Владислав Варненчик, падането на Цариград в 1453 г. и дейността на Скендербег. Независимо от тази структура изложението на събитията е пълно и обхватно. Тук особено ярко се очертават главите, посветени на борбите на българите против латинците, въстанието на Ивайло и други. В „Поправки и добавки” пък не само е приведена огромна по-нова литература, но са коригирани редица положения, напр. Добромир Хриз и Стрез не са една и съща личност. Освен това са приведени обилни данни за унгарската власт във Видин от 1365 до 1369 г., за походите на Амедей Савойски срещу българското черноморско крайбрежие по същото време, за роби българи по гръцките острови и т. н. Много от тези извори и досега не са използувани, както трябва, от българската историческа литература. Една от най-интересните глави в книгата е XXV, озаглавена „Старобългарски държавен и културен живот през XII—XV векове”. Тя има обобщаващ характер и се отнася до целия средновековен период. Тук са разгледани такива важни въпроси като: името на държавата, границите ѝ, административно деление, население и народност, държавно и международно право, държавни и придворни длъжности, царски институт и придворен живот, съсловия, боляри, църква, манастири, градове, саси (рудари), старобългарските селяни и крепостничеството, областно управление, права и закони, финанси, монети, селско стопанство, търговия, пътища, корабоплаване, военно дело, живот и характер на народа. Самото изброяване на разгледаните въпроси показва колко всеобхватно Иречек е разглеждал живота на средновековна България. Ако към това се добави и прецизният анализ на поставените въпроси, ще стане ясно защо и до ден днешен тази глава запазва своята научна стойност и лежи в основата на всяко научно изследване върху разглежданите въпроси. Същото може да се каже и за следващата глава, посветена на старобългарската литература — от чертите и резките до школата на Евтимий Търновски. От периода на робството най-обстойна е главата „България под турско иго през XVI—XVII векове”. Тук авторът е разгледал въпросите, свързани с административното устройство и положението на българския народ, дубровнишката търговия и католишката пропаганда, антитурските коалиции и дейността на Петър Парчевич, хайдушкото движение, въстанията, заселването на нетурски мохамедански групи в българските земи и т. н. В още по-обстойните бележки към тази глава в „Поправки и добавки” са дадени обилни сведения за турските провинции в българските земи, за данъчния гнет и за влошаване положението на народа, за католишките дейци и селища, за походите на Михаил Храбри на юг от Дунава в края на XVI в., за дейността на Петър Парчевич и други. Всичко това прави материалите от тази глава крайно необходими и досега при научна разработка на посочените въпроси. Последните няколко глави разглеждат събитията от българската история от края на XVIII в. до 1872 г. Самите наименования на главите „Пазвантоглу и кърджалиите”, „Фанариотски епископи и гърцизмът в България”, „Възраждане на българския народ”, „Руските походи и гръцката революция”, „Новобългарското движение”, „Българският църковен въпрос”, „Новобългарска литература” показват, че тук са разгледани едни от най-важните въпроси на новата българска история, свързани с възраждането на българския народ, с борбата за признаване на българската нация, с революционните брожения сред българите през първата половина на XIX в., с новата българска литература и култура. Това е първият научен очерк по всички тези въпроси. Накрая като притурка е поместена „Жилища и брой на българите”. Тук са очертани етническите граници на българите със съседните народи. Посочено е наличието на български селища отвън етническата българска граница на Балканския полуостров, както и многобройни български поселения в други страни — Русия, Влашко и Унгария. Посочен е и броят на българите и останалите етнически групи в българските земи. Тази притурка по същество е неразделна част от цялостното изложение на българската история. „История на българите” е книга, която представлява завършен етаж в развитието на българската историография. Ако „История славянобългарска” на Паисий бе началото на новата българска историография, „История на българите” на К. Иречек означава тържество на критичното направление в развитието на българската историческа наука. Тази история е етап, от който по-новата българска историография тръгна, за да завоюва сериозни успехи в разработването на родната история. След „История на българите” на любителството, безкритичното използуване на изворите, на смешението на легендите със сериозните факти бе нанесен непоправим удар. „История на българите” е първата цялостна научна история на българския народ, която започва от най-дълбока древност и завършва до времето на нейното написване. Никой друг автор нито до К. Иречек, нито след него, не е дръзнал да направи такова нещо. Направеното от Иречек см остана единствено и неповторимо. Днес то може да бъде постигнато само с колективните усилия на учени от различни области на науката и специалисти по отделни периоди на българската история. „История на българите” е книга, в която са използувани всички видове извори — писмени, археологически, езиковедски, устно народно творчество и т. н. В това отношение книгата на К. Иречек е образец и пример за подражание, като със съжаление трябва да се констатира липсата на подобно съчинение и подобен метод на работа в по-сетнешните изследвания. „История на българите” е книга, която се характеризира с обхватност на проблемите. Авторът се интересува от всички страни на държавния, обществения и културния живот — политика, военно дело, църква, книжнина, демографски отношения, културен живот и т. н. И в това отношение трудът на К. Иречек също така може да бъде посочен като пример. „История на българите” е книга, която най-много досега е популяризирала творчеството на българи — Паисий, Софроний, Априлов, Палаузов, Раковски, Миладинови, П. Хитов и особено М. Дринов. Това отношение към старите автори е едно от достойнствата на произведението на К. Иречек за разлика от по-новата литература, в която твърде много и неоправдано са нотките на пренебрежение и нихилизъм към научното творчество на нашите възрожденци като историци и изследвачи на нашето минало. „История на българите” е книга, по която много поколения българи са се възпитавали в любов към отечеството; тя е накарала не един българин да хване перото и да се посвети на научна разработка на проблемите на българската история; за много историци тя е била образец ни научно изследване и начален етап в научното дирене. „История на българите” е книга, която разглежда цялостната история на българския народ, която използува всички по-раншни изследвания, обобщава ги и поставя нови проблеми. Същевременно тя е напълно изграден научен труд, в който са поставени за пръв път и успешно решени редица научни проблеми, а известните и решени са подведени под една нова структура, получили са нова трактовка, вплетени са в едно единно изложение. Затова определено трябва да се каже,че книгата на К. Иречек стои на нивото на тогавашните научни изследвания и е сериозен научен труд. Тя трябва да бъде преценявана от степента на тогавашното развитие на науката, а не от днешното ѝ състояние. Научното значение на книгата се подсилва от обстойните бележки и материали в „Поправки и добавки”. Доведени почти пълно до края на XIX в., тези бележки представляват истинска енциклопедия на изворите и историографията върху българската история до началото на XX в. и несъмнено ще бъдат крайно полезни и необходими, особено на специалистите. Освен това стойността на тези бележки се състои и в тяхната широта — те поставят българската история на един широк фон, общо-балкански, а понякога и на още по-широка основа. Като историк К. Иречек не е чужд на всички онези методи и идейни схващания, които господствуват в буржоазната историография в края на XIX и началото на XX в. Той е далеч от разбирането за съществуването на обществено-икономически формации, за закономерност в историческия процес, за разглеждането на обществото като класово и оттук наличието на класова борба. Затова съвсем естествено е той да надценява ролята на царския институт и църквата, да недооценява ролята на народните маси, да не схваща обществената роля на различните институции и прояви в културния живот. Същевременно обаче трябва дебело да се подчертае, че в това отношение К. Иречек може да бъде винен много по-малко от когото и да било друг буржоазен историк-позитивист. Той максимално добросъвестно събира и обработва фактическия материал, поради което разработва и такивс въпроси, които се отнасят до съществуването на неравноправие, експлоатация и борби на угнетените. Консервативен в областта на своите политически разбирания, като изследовател К. Иречек е прецизен изследвач и не робува на предварително поставени, модни или превзети схващания. Написана преди 100 години, когато много от изворите на българската история все още не са били известни, а научните изследвания се намирали в началния си стадий, „История на българите” съдържа редипа непълноти, грешки, неточности, остарели схващания. И това е съвсем естествено, тъй като за 100 години всяка наука, в това число и историческата, е направила огромна крачка напред. За щастие на „История на българите” обаче тя е творение на един човек с висока научна подготовка и голяма култура, поради което тези отрицателни страни са сведени до минимум. Те намаляват още повече, когато към книгата се включват и обстойните „Поправки и добавки”, които са неразделна част от нея.
Предлаганото ново издание е опит да се обединят две книги в една, т. е. максимално да се доближи до онова, което сам авторът е имал намерение да направи и което е било мечта на българската общественост в продължение на 100 години. За основа е взето изданието на „История на българите” от 1929 г. под редакцията на В. Н. Златарски, като само тук-там са направени най-необходимите езикови поправки с оглед на днешния български език. По същия начин е постъпено и с „Поправки и добавки” в езиково отношение. Освен това втората книга всецяло е вмъкната в първата: там, където текстът е достатъчно обработен или където авторът сам е посочил това, съответните пасажи са поставени в основния текст над линия в ъглести скоби. В ъглести скоби са поставени и всички промени на основния текст, въпросителни и т. н. Останалият текст на „Поправки и добавки” е даден в бележките под линия, пак r ъглести скоби. Тъй като новите бележки са големи по обем и много на брой, бе възприета нова номерация на всички бележки, като за всяка глава те започват отначало в непрекъсната последователност. Библиографските посочвания на редактора са дадени накрая на книгата, а не след всяка глава. Най-сетне към книгата е направен нов указател на личните и географските имена — „История на българите” е без географски указател, а в „Поправки и добавки” изобщо няма указатели. Указателят е изработен от Миглена Кусева.

Първият от по-голямите трудове на покойния професор д-р К. Иречек беше неговата „История на българите”, която той издаде на чешки през 1875 г. в отделни връзки и едновременно в немски превод, който излезе на 1 януари 1876 г. Тоя капитален за времето си, добросъвестен и с голямо умение съставен научен труд, за който Иречек получи докторска титла от Чешкия университет в Прага и към който се отнесе съчувствено и със заслужени похвали целият научен свят, биде посрещнат с ентусиазъм най-напред от одеските българи. Те най-добре оцениха както неговата важност и значение като пръв опит за пълно изложение на историята на българите по научен метод, така и неговата навременност в момента, когато въпросът за тежкото и непоносимо положение на българския народ бе станал достояние на целия свят, а в Русия освобождението на България бе се преобърнало в желание на целия руски народ. Движими от чувство на дълбока признателност към съставителя на тая история, одеските българи му изпратиха благодарствен адрес, който наскоро след обявяването на Руско-турската война (1877—1878), през август 1877 г. бил връчен на Иречек от ректора на Чешкия университет в Прага, между чиито професори Иречек се числил тогава като приват доцент. На тоя адрес през декември същата година Иречек изпратил не по-малко прочувствен отговор, в който, като благодари за оказаната му чест и посочва заслугите на одеските българи за пробуждането на техните съотечественици, между другото пише: „Когато преди няколко години, подбуждан от спомена, примера и делата на моя незабравим дядо, Павел Йосиф Шафарик, аз почнах да се занимавам с езиците и историята на славянските народи, особено внимание обърнах върху българския народ, защото той бе повече от другите пренебрегнат и по-малко от другите известен. Като живях него време във Виена, аз се запознах с българските търговци и у тях за пръв път чух звуковете на българския език и за пръв път в живота си видях български книги и списания. И по тоя начин съдено било, щото първият от моите по-значителни трудове да бъде историята на българския народ.” Целта, с която Иречек се заел да напише тая история, била „да осветли в своята книга безпристрасно и съгласно с тогавашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена поради неблагоприятни за него обстоятелства съвършено забравен”. И наистина в страшната 1876 г., когато българският народ бе подложен на най-тежки из питания и се заплашваше с пълно унищожение, Иречек излезе със своята „История” да докаже пред Европа и пред целия свят, че българите не са изгубили човешкото си достойнство, не са се лишили от чувство за свобода и че, напротив, те са достойни за по-сносна съдба и по-добра бъднина. „Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, пише той в същия отговор, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към един народ, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, своята ревност към образованието и със своето пробуждане през настоящото (XIX) столетие ясно доказа, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно нищо повече освен по-добро управление.” Научната тенденция на книгата била насочена според Иречек против историческите легенди, против смесването на народните песни и басни с историческата истина и се стремила да преработи българската история направо по достоверни извори. И наистина нашата историография най-много дължи на „История на българите” с това, че в последната Иречек даде истински научен образец и метод как трябва да се изучава отечествената ни история и чрез това своевременно огради, предпази нашата историография от оня период на безполезни лутания и блуждения, каквито са притежавали историографиите на другите, особено на малките народи. Обаче одеските българи не се ограничиха само с благодарствен адрес. Като виждали в прекрасния труд на Иречек изпълнено заветното желание на известния български родолюбец Васил Евст. Априлов, който през целия си живот мечтал за написването на пълна история на своя народ и завещал за нейното издаване известна сума, счели за свой дълг да се погрижат, щото българската история на Иречек да се преведе на руски език. За тая работа се заели покойният професор на Новоросийския (Одеския) университет финландецът Ф. К. Брун и българинът В. Н. Палаузов, тогава магистрант при същия университет. С тоя превод, който под надслов „Исторія болгар. Сочиненіе профессора Пражкаго университета Д-ра Конст. Іос. Иречка” излезе в Одеса около средата на 1878 г. и поради обширните допълнения и промени дори на цели глави, направени от самия автор и преводачите, представлява собствено второ издание на книгата, одеските българи направиха Иречековата „История” по-достъпна за българските читатели, като в скоро време я разпространиха навсякъде из България. Едновременно с одеския превод излезе във Варшава и друг превод яа руски език, направен от Яковлев, обаче по немския превод и поради това в много отношения той отстъпва на одеския и не можа да получи нужното разпространение у нас. В 1886 г. се появи и български превод, направен от Н. Д. Райнов и З. Бояджиев, учители тогава в държавната реална гимназия в Габрово, но за жал крайно неточен и неправилен и при това на един ужасен български език и може би поради това той не можа да замести у нас руския превод, па и бързо изчезна от продажба. Обаче и одеското издание също така твърде отрано стана голяма библиографска рядкост. Това тъкмо обстоятелство наред с бързите успехи в разработката на отечествената история през първите 10—15 години на сегашния век както в самата България, тъй и в чужбина принуди Българската академия на науките още през юли 1915 г. да предложи на покойния професор да приготви едно трето издание на своята „История на българите”, за да я издаде на свои разноски. На това предложение Иречек отговори в писмото си от 1 януари 1916 г. със следните думи: „Аз съм готов да приема поканата на Българската академия. Но за извършване на тоя план трябва свободно и мирно време, сгодно за пътувания, да не говорим за добро здраве. Нинешните военни години не са добри за книжовни предприятия. Освен това имам много почнати работи, които би трябвало по-напред да се довършат, и много служебни задължения. Когато ше се върне пак всеобщият мир, по-лесно ще бъде да наченем и с всичко спокойствие новото издание на българската история.” Иречек не можа да изпълни това си обещание, защото смъртта го настигна, преди да свърши Общоевропейската война, на 10 януари 1918 г., и българите не можаха да се сдобият с трето издание на „Историята”, преработено и допълнено въз основа на най-новите изследвания и изучавания в българската историография. Но колкото и да е остаряла, Иречековата „История на българите” все още не е изгубила своето значение и историческа стойност и до днес си остава най-пълното изложение на българското минало до освобождението ни, а между това тя е недостъпна за българина, защото и руското издание, както се каза, стана библиографска рядкост. Пред вид на това издателството на „Българска историческа библиотека” в желанието си да удовлетвори тая нужда реши да направи нов български превод на ценния труд на покойния К. Иречек и да го издаде като приложение на втората годишника от „Българска историческа библиотека”. По-точно казано, това издание има за цел, първо — да отдаде заслуженото на Иречек в един момент, когато се празнуват у нас две големи исторически годишнини: десет века от времето на цар Симеон и петдесет години от освобождението ни; второ — да задълбочи и разшири още повече интереса на българина към собствената му история. Ако много от научните утвърждения в „История на българите” са вече остарели, то никога не ще остареят сочността в изложението на Иречек и голямата му дарба да увлича, да описва художествено и да излага историческите събития с едно неподражаемо майсторство. Интересът, който почва да се заражда у нашата интелигенция към родната история, има нужда да бъде насърчен тъкмо от такава една книга. Трето — това издание се предназначава по-специално и за абонатите на „Българска историческа библиотека”. „История на българите” представлява цялата великолепна панорама на нашето историческо развитие до последните въстания и Освобождението и с това улеснява четците на „Българска историческа библиотека” да свържат в система отделните очерци, които се поместват във всеки том на библиотеката. И за да бъде целта наистина постигната, уредникът на „Българска историческа библиотека” се реши на тая първа по рода си у нас жертва — да даде безплатно, в днешните времена, 3500 екземпляра от този огромен том. Преводът се извърши по руското издание, точно, без никакви промени и отстъпки, от г. г. Андрей Диамандиев и Иван Раев, като предговорът към руското издание, главите от I до XIII включително и последната XXXIV глава със съответните към тях бележки се преведоха от г. А. Диамандиев, а главите от XIV до XXXIII включително с бележките към тях — от г. Из. Раев. Преводът се извърши при близкото участие и на г. Страшимир Славчев.

Издаването на руски език на едно съчинение, което запознава основно с историята на българския народ, едва ли е нужно да се оправдае в сегашния момент, когато Русия урежда съдбата на тоя народ, за жалост толкова малко познат на руската публика. В руската литература, както се знае, освен съчиненията на Ю. Ив. Венелин, В. Е. Априлов, С. Н. Палаузов, А. Гилфердинг и М. С. Дринов няма други книги, които излагат подробно историята на българите. Ала и съчиненията на току-що казаните автори, първо, не обгръщат целия живот на народа от неговата поява на историческото поприще до наши дни и, второ, издадени са били твърде отдавна, та при самата новота на предмета не задоволяват съвременните изисквания на историческата критика. При това много от тях са станали библиографска рядкост. Пред вид на това изпълнителите на завещанието на известния български патриот Васил Евстатиев Априлов, който през целия си живот мечтаеше за една пълна история на своя народ и завеща за издаването ѝ една парична сума, счетоха за свой искрен дълг да приемат предложението на заслужилия професор от Новоросийския университет Ф. К. Брун и на магистранта от същия университет В. Н. Палаузов, които изказаха желание да преведат на руски език съчинението на професора от Пражкия университет д-р К. И. Иречек, излязло почти едновременно на немски и чешки език (Geschichte der Bulgarien, Prag, 1876 — Dějiny naroda bulharscého, V Praze, 1876). Това съчинение бе посрещнато навред съчувствено. Не само славянски, но и немски и други западноевропейски критици се отнесоха към тая книга със заслужени похвали, а от българите тя се посрещна с ентусиазъм, като пръв опит за пълно изложение на цялата история на българите — както през времето, когато са образували самостойно царство, тъй и под тежкото им петвековно иго, за щастие сега свалено от Русия. Когато преводът беше почти свършен и се готвеше за печат, излезе първа свезка от превода на същата книга от г. Яковлев (Варшава, 1877 г.). При все това изпълнителите на Априловото завещание не оставиха своята мисъл по следните причини. Откак бе издадена книгата на г. Иречек на немски и чешки език, измина вече доста много време; нейният неуморим учен автор успя през това време да направи много издирвания, които измениха не само дребни подробности, но дори и цели глави от труда му. През лятото на 1877 г. той издаде ново географско-историческо издирване под наслов „Die Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und die Balkanprasse” („Пътят от Белград за Цариград и балканските проходи”). В същото време излезе на свят вторият том на Каницовата „Donau-Bulgarien und der Balkan”. Най-сетне около същото това време бяха издадени и монографиите на другия известен български историк — М. Дринов. Всички тия трудове както на автора на „История на българите”, тъй и на другите учени наложиха необходимостта да се изменят много глави от книгата, без да говорим вече за подробностите. Г-н Иречек беше тъй снизходителен, че направи съответните допълнения и промени в настоящия руски превод, особено в главите, които се отнасят до историята на българите през X, XII, XIII и XVII век. Най-сетне и преводачите със свои забележки, съобщени на автора, допринесоха за това, та настоящият руски превод има характер на ново издание на съчинението. Освен това, понеже изпълнителите на завещанието искаха да се приложи към книгата една историческа карта, г. Иречек любезно предложи съставената от него, чието гравиране във Виена се извършваше под негово наблюдение. За всички трудове, предприети от автора за настоящото издание, изпълнителите на завещанието смятат за своя свещена длъжност да благодарят дълбоко на учения български историограф. На издателите остава още да кажат, че приходът, който ще бъде получен от продажбата на книгата, ще послужи за попълване на изразходвания капитал, оставен от покойния В. Е. Априлов за отпечатване на историята, при което изпълнителите на завещанието имат намерение да ходатайствуват за разрешение да учредят една Априлова премия за награда на автори на добри монографии и трактати по българска исторжя, след като се одобрят от компетентни лица или учреждения.